Мо Хейдър
Лечението (33)

32

(28 юли)

Трейси Лам не спа много през изминалата нощ. Лежа будна на леглото си, досаждайки на трите си съкилийнички, като смучеше разранените кожички покрай ноктите си и палеше една и съща цигара на всеки десет минути, дръпваше внимателно по няколко пъти и я гасеше. Опитваше да възвърне увереността си. Щяха да я пуснат под гаранция само след по-малко от шест дни… и тогава щеше да си плюе на петите. Това означаваше да направи отново оферта на детектив инспектор Кафъри. Все трябва да имаше начин да счупи този костелив орех.

Беше съумяла да се самоубеди, че Стивън щеше все още да е жив, че колите, шоколадът и бутилката вода под мивката щяха да му стигнат, ако дотогава не успееше да се освободи от въжетата. Така до сутринта тя успя да добие достатъчно увереност, за да предприеме следващия си ход. Надзирателите бяха решили, че не е от най-рисковите затворнички и ако й позволят да притежава фонокарта, няма опасност да я пречупи на две и да разреже вените от вътрешната страна на китката си. Затова при първата удала й се възможност на другата сутрин отиде до телефоните и използва два импулса, за да се обади на Кафъри.

Беше оставила мобилния си телефон вкъщи и сега нямаше друг освен домашния му номер, който бе взела от телефонния указател. Беше рано, но телефонният му секретар се включи. Тя направи кратка пауза, после занарежда:

— Аз съм… Трейси…

 

 

Валеше. Джак се събуди от шума от падащите върху покрива на колата дъждовни капки и от тихичкото, отегчено подсвиркване на следящия входа на сградата полицай зад волана. Изправи гръбнак и се прозя, движейки глава наляво-надясно. Звукът на радиото беше слаб, а часовникът на таблото показваше десет без петнайсет. По дяволите. Притисна кокалчетата на пръстите си към очите. Беше спал по-дълго, отколкото бе възнамерявал.

Навън беше потискащо. Дъждът се стичаше по замъглените от влага прозорци, вентилаторите на командното табло бяха издухали ясна сребриста дупка на предното стъкло. Колежката на следящия полицай беше заспала, отпуснала глава встрани върху рамото си, със забита в бузата обица. Може би защото беше единствената жена в автомобил с двама мъже, в съня си беше кръстосала инстинктивно ръце пред гърдите.

Кафъри се наведе напред, за да надникне през предния прозорец.

— Там няма ли някакво движение?

Полицаят срещна погледа му в огледалото за обратно виждане.

— Няма.

— Добре.

Затършува из джобовете си за тютюн, премигвайки, като опитваше да накара мозъка си да заработи. Сви цигара, запали я и се готвеше да се облегне назад, когато позата на спящата жена го наведе на една мисъл.

Той замръзна на място, както бе поднесъл цигарата към устата си, и се загледа в нея — в кръстосаните в стила на фараоните ръце пред блузата, сякаш държеше в тях някакъв амулет. Безмълвното му очарование беше толкова неприкрито, че не след дълго другият полицай се раздразни.

 

 

Брикстън беше подгизнал. Дъждът отми от пазара и отнесе към канавките нещо като рядка супа от слуз и кръв от риба. Много малко неща издаваха огромната операция, предприета с цел залавянето на Роланд Клеър — две допълнителни униформени фигури на улицата, две полицейски коли на еднопосочната улица. Кафъри стоеше край плувния басейн, загледан в запотените му прозорци, които като че ли спираха виковете от басейна. С помощта на Криотос и на един съсед от Ефра Роуд, Джак беше успял да открие следите на Крис Гъмър, които го бяха довели до този басейн. Когато го беше спрял на площадката пред полицейското управление преди четири дни и бе заговорил за връзването на Рори Пийч, Гъмър беше направил странно движение като при гмуркане и бе кръстосал ръце пред гърдите. Сега Кафъри си го спомняше ясно: бащата и синът от „Халф Мун Лейн“ бяха завързани по същия начин, с кръстосани отпред ръце. Снимките бяха стари и неясни, но сега вече Джак беше наясно на кого му бе напомнил Крис Гъмър — на бащата от снимката.

Постоя така зад стъклото, загледан в плувците. Две едри жени с плувни шапки на розови цветчета седяха в плитката част на басейна, водата около бедрата им се въртеше, а намиращата се в близост групичка плешиви мъже, попрегърбени и с тънки ръце, разговаряха, наредени в малък кръг. Откъм дълбокия край пищяха деца и скачаха от специално предназначените за тази цел дъски. Крис Гъмър сякаш не усещаше присъствието на никой от тях.

Той беше с плувна шапка и движеше дългото си мазно бяло тяло из басейна, плувайки уморено бруст, държейки главата си високо над водата, с полузатворени очи, с движеща се като на риба уста…

„Това е той — помисли си Кафъри, — той е…“

Почука на прозореца. Гъмър вдигна поглед, видя го и известно време плува на едно място, сякаш се чудеше какво да прави. Тогава лицето му се промени. Пое трескаво въздух и заплува към далечния край на басейна. Джак почука отново и този път Гъмър дори не се огледа.

— Добре тогава.

Натисна червената дръжка за спешни ситуации и пристъпи към басейна. Някъде запищя аларма и спасителите се заоглеждаха объркано. Гъмър стигна далечната страна на басейна и изведнъж разбра какво се е случило. Спасителите надуваха свирките си. Той се хвана за ръба на басейна, избърса очи и се загледа в приближаващия се Кафъри.

— Какво? — Движеше се покрай стената на басейна към плиткия му край. — Стига си ме следвал.

— Излез от басейна. Трябва да поговорим.

— За какво?

— Излез и ще ти кажа.

Някаква късо подстригана жена по шорти и джапанки изскочи пред Кафъри и застана, събрала пети, с изправен гръбнак, като представител на пътната полиция, вдигнала насочената си напред длан до рамото, сякаш се надяваше да го спре единствено със свирепото си изражение.

— Хайде, път, път. — Джак извади от джоба служебната си карта и я размаха пред лицето й. — Пазете се от пътя ми.

— Трябва да мисля за здравето на другите плувци… — Но вече отстъпваше, със смачкана от картата увереност, като се питаше дали подозренията им за Гъмър все пак не бяха верни. — Обувките ви, сър… — додаде неубедително тя.

— Хайде, Крис. — Кафъри се движеше в крак с него. Очите на бледото му лице бяха налети с кръв, гладката гумена шапка се беше впила в челото му. — Трябва да поговорим. Има нещо, което си забравил да ми кажеш.

— Върви си. — Гъмър протегна стъпала надолу, докато стъпи на дъното. — Когато исках да говоря с теб, ти не пожела. — Отблъсна се от стената и закрачи нататък, към центъра на басейна, държейки тънките си бели ръце изпънати покрай тялото.

Джак тръгна спокойно към плиткия край и преди спасителят да успее да го спре, престъпи ръба на басейна и се озова в плитката му част, все така напълно облечен и с обувките. Плуващите хора се пръснаха встрани, шокирани от слабия мъж, който закрачи по дъното. Стигналият до центъра на басейна Гъмър разбра, че е дошъл краят на играта. Обърна се, вдигна ръце с дланите напред и рече, с треперещи устни:

— Добре, добре! Това е достатъчно.

 

 

Разговаряха в един ъгъл на кафенето. И двамата миришеха на хлор — панталоните на Кафъри бяха мокри до коленете. На друга маса група тийнейджъри в спортни якета опитваха да фалшифицират автобусна карта с помощта на лепило. Непрекъснато скачаха, за да купуват шоколад и „Ред Бул“ от съседния автомат за топли и разхладителни напитки, а Кафъри седеше с гръб към тях и гледаше през масата към Гъмър, който беше купил чаша кафе и два шоколадови десерта, които обели, разчупи на четири парчета и постави върху хартиена салфетка пред него. Така и никой не ги докосна до края на разговора.

— Крис, виж какво. — Тютюнът му не беше пострадал от басейна. Поръси малко от него върху цигарена хартийка. — Съжалявам за това. Но трябваше да говоря с теб.

— Аз наистина трябваше да говоря с теб. — Гъмър беше облечен в износена карирана риза, изтъркана на места, мократа му, тънка като на бебе коса висеше до яката. Лицето му лъщеше като обелено яйце. — Затова дойдох чак до „Торнтън Хийт“. Но това не промени нищо, нали?

— Съжалявам. Научих си урока.

Крис сви рамене и погледът му се зарея някъде над главата на Кафъри. Краищата на клепачите му бяха зачервени. Джак запали цигарата и придърпа лъскавото пепелниче.

— Крис, кажи ми нещо. Как разбра за Чампалуанг?

— Казах ти. Пишеше го във вестниците.

— И тогава чу за първи път да споменават за трола?

Той кимна.

— Трябваше да ме изслушаш.

— Прав си. — Въртеше цигарата в пръстите си и я съзерцаваше замислено. — Крис, поправи ме, ако греша, но когато чу за Чампалуанг, сигурно си се питал, искам да кажа… помогни ми тук, но когато чу за трола, сигурно си се питал дали не е бил същият човек, който е бил в твоята къща…

Гъмър си пое рязко въздух. Устата му се задвижи, но не излезе никакъв звук. Сведе очи и отпусна рамене напред, ръцете му се скриха между коленете. Джак видя, че трепери.

— Крис? — Той не вдигна очи. Кафъри изтърси пепелта в пепелничето, загледан в темето му, в кожата, която се виждаше измежду космите, като се чудеше накъде да върви оттук нататък. — Мисля, че тролът е идвал веднъж в твоята къща, Крис. Може би преди доста време. Прав ли съм? — Той не отговори. Мислите на Джак се насочиха към снимките от „Халф Мун Лейн“, които държеше в джоба си. „Защо не му ги покажеш? Ами ако грешиш?“ — Нека да го кажем така. Хората имат някои извратени фантазии — започна той. — Не си ли се изумявал от идеите, които им хрумват? — Гъмър сви рамене. Не вдигаше очи от шоколада. „О, боже, явно няма да бъде лесно…“ — Например някои… — Намести се на стола и кръстоса крака. — Фантазията на някои може да бъде, ъъъ… да гледат как един мъж изнасилва детето си, да речем. Мислиш ли, че това е възможно?

Гъмър се изкашля и вдигна ръце пред лицето си, като притисна върховете на палците и показалците си към ъгълчетата на очите. Кафъри видя как скалпът му почервеня от прилива на кръв.

— Например, ако е момче. Някои биха могли да имат и такива фантазии… а, как смяташ?

Гъмър отпусна и двете си ръце на масата и задиша дълбоко през носа. Очите му бяха затворени, но Кафъри виждаше как роговиците му се движат под клепачите, като в театър на сенките. „Не се предавай…“

— Например как баща изнасилва сина си.

— Аз не съм педофил — заяви внезапно треньорът по плуване, като отвори очи. — Обичах сина си повече от всичко.

— Защо не отиде в полицията?

— Опитах… опитах се да говоря с теб. Ти не поиска да ме изслушаш.

— Имам предвид преди. Когато се случи това.

Гъмър пое рязко въздух и поклати конвулсивно глава.

— Не, не, не, не, не. — Клатеше глава наляво-надясно, подчертавайки с движение всяка дума като дете. — Не… съпругата ми каза „не“. Не трябваше да ходим в полицията.

— Тя не искаше да се разбере истината?

— Изненадан ли си?

— Полицията можеше да направи нещо.

— Така ли мислиш? — Крис си играеше с протрития маншет на ризата, вперил поглед в шоколада. — Щеше ли да я спре да си отиде? Щеше ли да я спре да не ми вземе сина?

— Не знам — промълви Джак. — Не знам.

— Тя го отведе от мен. След станалото не можеше да понася да бъда близо до него. Не знам къде са сега.

Бръкна в раничката си и измъкна една снимка. Беше изпомачкана и обвита със скоч. Издърпа ръкава на ризата върху ръката си, грижливо почисти малък участък от масата и постави на него снимката, приглаждайки краищата й с любов.

— Синът ти ли е това?

— Синът ми. На девет години. Вкъщи имам още снимки, но тази ми е любимата. Виж я. — Опита да задържи краищата й с дългите си бели пръсти. — Не изглежда добре. Колкото и да се опитвах, не успях да я опазя след всичкото това време. Съпругата ми греши, като ме смята за педофил. Аз не съм педофил. Фактът, че някой е направил нещо такова не означава, че е искал да го направи… или че иска да го направи пак. Аз не съм педофил.

— Но децата… — Кафъри кимна към плувния басейн. — Защо работиш тук?

— Изобщо не ги докосвам! Никога. Но ги обичам… обичам ги… Те са единствената връзка, която имам… тя ми взе моя… — Гъмър поклати глава. — Аз не съм педофил.

— Знам. Знам, че не си имал избор. — Наблюдаваше почти неподвижната глава на своя събеседник. Всичко това изобщо не му беше присърце — не му беше приятно да кара хората да изкарват наяве по този начин болката си. — Той е казал, че ще убие сина ти, ако не го направиш… прав ли съм?

Крис кимна. Една едра сълза се търкулна от окото му върху масата. Джак се приближи още малко към него.

— Той постъпи така, нали, Крис? Каза, че ще убие момчето ти?

— Готвеше се да смаже главата му с едно паве. С паве от задната градина, ако не го направя. О, боже…

Внезапно бръкна в раничката и измъкна шишенце с някакви хапчета, изсипа две върху дланта си и ги глътна.

— Какво е това?

— Успокоява ме. — Пъхна шишенцето обратно в раничката, после приседна по-напред на стола и обърна дланите си нагоре, за да покаже на Кафъри вътрешната страна на китките си. Вдигна поглед. Очите му бяха зачервени и плувнали в сълзи — сякаш кървяха. — Не е редно, знам, не е редно да се предаваш. Но понякога ти се струва, че животът продължава прекалено дълго.

Момчетата край автомата за напитки бяха забелязали, че Гъмър плаче. Обърнаха се едно по едно, за да го зяпнат. Джак се наведе напред и понижи глас.

— Крис, мисля да продължим разговора някъде другаде, какво ще кажеш? Ще дойдеш ли с мен в полицейското управление?

Той кимна и погледна през прозореца към мокрите от дъжда улици, прехапал устна.

— Това ли се е случило с онова семейство? Пийч?

Кафъри не отговори. Изправи се, опря длани върху масата и каза тихо:

— Ще ми се да беше говорил с някого още тогава.

— По онова време светът беше по-различен.

 

 

Нападението над Чампалуанг бе станало няколко дни след като съпругата на Гъмър си бе тръгнала. Гъмър бе прочел за нападението в пресата на Южен Лондон и бе обзет от впечатлението, че мъжът, когото Чамп наричаше „трола“, бе същият тийнейджър, който бе разбил живота му. След това бе започнал да следи пресата зорко като бухал, но до случилото се на „Донегол Кресънт“ не се бе натъкнал на инцидент, носещ отпечатъка на трола. Когато отидоха в Шрайвмур, двамата с Кафъри разбраха защо.

Клеър бе прекарал единайсет години в добре охранявани психиатрични заведения. Криотос бе сложила папката на бюрото си и ксерокопираше страници от нея. „Наръгва с нож една полицайка в Балъм през 1989 година. Опитва да отвлече момченце от един супермаркет.“ Това закононарушение го отвежда за първи път в заведение за умствено болни, когато е едва осемнайсетгодишен. Полицайката го беше притиснала на стълбището в една общинска сграда и той се беше нахвърлил отгоре й с джобно ножче. Детето беше останало невредимо, но ръцете на жената бяха срязани на много места.

— Обвинението в опит за похищение се проваля — заговори тихо Мерилин. Гъмър седеше на един стол до стаята на старшия следовател, колкото да не чува. Имаше вид на човек, който ще се разплаче всеки момент. — Родителите на момчето не настояват, за да не се налага да се явява пред съда, затова го обвиняват за нападението срещу полицайката. — За това са го осъдили и затворили за повече от десет години, съгласно параграф 41 от Закона за умственото здраве, докато преди петнайсет месеца решили, че състоянието му е стабилизирано чрез клозапин. Заповедта за задържане е отменена и е изпратен за една година в специален дом, който не се намира в населено място, а през април е освободен да живее отново като другите. — Дори да бях имала време да вкарам всички интервюта от огледите на къщи в HOLMES и да бях видяла досието му… — Криотос поклати глава. — Било е за нападение. Никога не е бил осъждан за отвличане. Пак щеше да се изплъзне. — Направи пауза и погледна Кафъри, който стоеше разчорлен пред нея. — Вониш, Джак. Миришеш на плувен басейн.

— Благодаря, Мерилин.

— Няма защо. Искаш ли маслени сладки?

— Не, Мерилин, благодаря.

— Някой ден ще престана да те питам.

— Не, няма да го направиш.

Сунес и останалите от екипа бяха в Брикстън, така че Джак влезе с Гъмър в стаята на старшия следовател, покани го да седне и чу историята му от самото начало.

Тя започваше от 1989 година. Семейство Гъмър бяха планирали открито отпуската си и никой от приятелите им не разбрал, че така и не бяха отишли в Блакпул, че дори не бяха напускали Брикстън. Всички обаче бяха единодушни, че по време на тази отпуска нещо се беше объркало, защото след нея и тримата не бяха вече същите. Никой не бе разбрал за високия младеж, който се беше появил сякаш от въздуха в коридора на малката къща. Никой не научи, че беше вързал съпругата на Гъмър в спалнята на втория етаж и беше изписал със спрей „X“ на вратата. Никой не научи, че Гъмър бил принуден да се прояви върху собствения си син, нито че след това, свит в ъгъла и разплакан, бил принуден да наблюдава как Клеър прави на свой ред опит да се изяви върху деветгодишното момче. Клеър беше импотентен. Побеснял от ярост поради собственото си безсилие, беше отхапал цяло парче от гърба на детето.

— Използва ли колан? — Кафъри изпитваше съжаление към Гъмър, който седеше, обвил с ръце колене, сякаш му е студено, привел рамене, вперил невиждащ поглед навън към дъждовния Кройдън. Но знаеше, че трябва да попита. — Използва ли колан? Около врата на сина ти?

— Не. Колан нямаше. Но го би. И го ухапа.

„Значи това изкуство си научил по-късно, в затвора, копеле мръсно.“

— Каза ли нещо? Нещо по-особено, което ти се е запечатало в паметта?

— Не. Стотици пъти съм преживял отново случилото се в ума си. О, разбира се, имаше извинения, можеш да си ги представиш, каза например, че не искал това, което става, но трябвало да го направи… и така нататък.

— Трябвало да го направи ли?

— О, да. — Гъмър присви устни, сякаш споменът беше нещо като афта на езика му. — О, да. Каза го на няколко пъти — нямал избор, трябвало да се изцери… всичко това беше пълна лудост за мен, просто извинение…

— „Лечението“.

Гъмър го погледна неразбиращо.

— Моля?

— „Лечението“ — повтори приглушено Джак, мислейки за тетрадката в чекмеджето на Сунес. После погледна събеседника си. — Съжалявам… мислим, че той е шизофреник. Той е…

— Той е луд — ето какъв е.

— Да. Може би. — Кафъри забарабани с пръсти по бюрото. — Но ти продължавай нататък, Крис, продължавай нататък.

След нападението Гъмър бе опитал да убеди съпругата си да отиде в полицията, но тя се бе възпротивила и с няколко горчиви, но добре подбрани думи, беше разяснила какво смята по въпроса: ако отидеше в полицията, целият свят щеше да научи за недостойното му влечение към деца. Недостойното му влечение към деца! „Никой никога, ама никога не трябва да разбере за това. Не трябва да споменаваме за станалото до последния си час.“ Но пазенето на такава тайна в крайна сметка се бе оказало прекалено тежък товар и тя си беше събрала записите, видеокасетите с аеробни упражнения на Джейн Фонда и сина им, и си беше тръгнала, като бе оставила Гъмър в Лондон без нищо: без възглавници, без кърпи, без чаршафи — само с една лепкава бутилка кетчуп в хладилника и непоколебимото убеждение, че е извратен, след като бе съумял да извърши онова.

— С моя син, със собствения ми син. Не бих и помислил, че е възможно, ако не се беше случило.

— Имахте ли таванско помещение?

— Да. Онази къща имаше таванско помещение.

Джак си представи Клеър на тавана, как, подобен на търпелив паяк, само наблюдава и чака, чака подходящия момент да изпълзи и да извърши каквото иска без никой да го прекъсва.

— Мисля, че е дошъл оттам.

— Знам.

— Знаеш ли?

— Открих го после. Той си тръгна през главния вход — просто отвори вратата и излезе — но как беше влязъл? Открих неразборията, която беше оставил горе, след като взех стълба и се качих. — Сви рамене. — След като започнах да се връщам назад в спомените си дадох сметка, че всъщност съпругата ми беше усетила, че нещо не е наред.

— Преди това ли?

Крис кимна.

— Непрекъснато повтаряше, че надушва нещо; твърдеше, че нещо в тази къща мирише. Аз не усещах нищо, но тя направо се побъркваше, че не успява да се отърве от миризмата преди да сме заминали на почивка. Смяташе, че някое животинче е умряло под дъските на пода. Ако зависеше от нея, щеше да ме накара да разглобя цялата сграда. И сега съжалявам, че не я послушах…

Гъмър спря да говори. Кафъри се бе отпуснал назад на стола си така рязко, сякаш някой го беше дръпнал неочаквано за яката.

— Съпругата ти подуши носещата се от тавана миризма предварително?

— Непрекъснато се оплакваше от това. Аз лично не надушвах нищо, но нали казват, че жените имали по-остро обоняние от мъжете.

Джак се изправи и отиде в съседната стая, почука с кокалчетата на пръстите си по бюрото на Криотос.

— Мерилин. Далече ли е Дани?

— Току-що се обади — ще се върне след петнайсетина минути.

— Добре. Може ли да те оставя с Гъмър до нейното връщане? Ако искаш, направи му чай или нещо от този род.

— Ще му дам маслени сладки. Ти къде отиваш?

— Брикстън. Кажи на Дани, че ще й се обадя по-късно.