Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Кафъри (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Treatment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Мо Хейдър

Заглавие: Лечението

Преводач: Красимира Матева

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-277-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17850

История

  1. — Добавяне

4

(18 юли)

Къщата на мисис Нерсесиян блестеше като полиран камък с модерните си прозорци с оловни стъкла и грижливо боядисано колело от каруца на входната врата. Трябваха й няколко минути, докато свали всички вериги от входната врата. Кафъри си даде сметка, че явно си бе създал някаква неопределена представа за жената, която би могла да бъде приятелка на Кармел Пийч, но тя нямаше нищо общо с Бела Нерсесиян — ниска и червенокоса, с тъмна, червеникавокафява кожа, дълги обеци, черна блуза с воланчета и златни колиета. Щом видя служебната му карта, тя вкопчи около китката му дългите си лакирани нокти и го дръпна вътре.

— В спалнята е, бедничката, за да остане малко на спокойствие. Хайде. Елате с мен.

Заизкачваха стълбите, минаха покрай семейни фотографии в пищни рамки, картини на Дева Мария в седефени рамки, светещ от чистота стъклен полилей. Бела Нерсесиян се качваше бавно, като се държеше за перилото и вървеше леко обърната на една страна в тясната си пола до коленете. На всеки няколко стъпала й идваше нова мисъл и тя спираше и се обръщаше към него.

— Ако бях на мястото на полицията, щях да претърся онези езера в парка. — Или: — Дойде ми една идея. Преди да си тръгнете, ще се помолим за Рори, мистър Кафъри. Ще го направим ли?

На горната площадка тя включи малка лампа върху кристална поставка, намести копринената жълта възглавничка върху едно малко столче, после застана пред вратата на спалнята, приглади си блузата и пое дълбоко въздух.

Почука на вратата.

— Дошли са да те видят, скъпа. — Отвори вратата и пъхна нос в отвора. — Ето те, миличка. Един човек иска да те види. — Приближи се отново към Кафъри и се надигна на пръсти, за да му прошепне в ухото: — Кажете й, че се моля, драги, кажете й, че всички се молим за Рори.

В спалнята миришеше на парфюм и на дим. Всичко беше в розов сатен — леглото, радиаторът, тоалетката, и напомняше вътрешност на кутийка за бижута. Спалнята се намираше в задната част на къщата: ако пердетата бяха дръпнати, щеше да се вижда паркът, но може би дребната спретната полицайка, която седеше на един розов стол край прозореца с кръстосани в скута длани, смяташе, че за Кармел ще бъде по-добре да не вижда парка, затова ги беше прилепила плътно.

Щом видя новодошлия, тя се понадигна:

— Сър.

След това седна отново и кимна към леглото. А в него, с гръб към вратата, облечена в широка тениска с надпис „Световно първенство, 1998“ и бял клин, лежеше Кармел Пийч, жена с възпалена кожа, слаби крайници и напукани червени ръце. Пред нея имаше пакет цигари, запалка и кристален пепелник. Не виждаше лицето й, но забеляза, че и двете й китки бяха бинтовани: както всички знаеха, Кармел Пийч беше правила отчаяни опити да се измъкне от белезниците и да се добере до сина си.

Джак затвори вратата след себе си и остана известно време неподвижно на място. „Това не ти се случва за първи път, нали, Джак?“ Помнеше как бе стоял безпомощно край вратата, докато майка му лежеше на леглото и си изплакваше очите за Юан. „А ако изобщо се сети за теб, то е колкото да пожелае да се махнеш.“

— Вие сте от отдела за криминални разследвания, нали?

Тя не се обърна да го погледне.

— Да. Работя с AMIT. Чувствате ли се вече малко по-добре?

Тя се взираше решително в пердетата.

— Вие… знаете ли…?

— Мисис Пийч…

Тя вдигна длани за миг, сякаш за да го накара да спре да говори, после притихна.

— Просто ми кажете направо.

— Съжалявам. — Джак огледа стаята, поклати глава към полицайката, радостен, че Кармел не може да види лицето му. — Съжалявам. Все още нищо ново.

Тя не отговори. Босите й стъпала се изпънаха за миг, но това беше всичко. И тогава, тъкмо когато се готвеше да продължи, тя седна внезапно и енергично в леглото и заби с юмруци по корема си, като пъшкаше и се гърчеше, и събра постелката. Полицайката пристъпи към нея.

— Успокой се, Кармел, скъпа, успокой се. — Хвана меко дланите й и започна да гали опакото им с палците си. — Успокой се. Успокой се. — Кармел Пийч бавно се отпускаше. — Знаем, че си разстроена, но нали не искаш да се нараниш, скъпа?

После вдигна поглед към Кафъри, който стоеше до вратата, ужасен, неспособен да помръдне. Той трябваше да отиде при Кармел, той трябваше да хване по този начин ръцете й, но единственото, което беше в състояние да прави, бе да си спомня — „престани да мислиш за това“ — как майка му си хапеше ръцете, докато полицията претърсваше къщата на Пендерецки от другата страна на жп линията, всъщност дъвчеше ръцете си, за да облекчи онова, което изпитваше вътре в себе си. Даде си сметка, че и сега беше точно толкова безпомощен в облекчаването на женската мъка, колкото беше и тогава.

Полицайката приседна на леглото и Кармел се укроти. Тя като че ли се беше концентрирала върху дишането си. Пое си четири пъти дълбоко въздух, избърса чело и поклати глава.

— Ами Алек? Какво става с Алек?

— Аз… той… още е в „Кингс“. Правят за него всичко, което могат.

— Но не могат да го спасят?

— Виж, Кармел, щях да изневеря на дълга си, ако не те посъветвам да очакваш най-лошото.

— О, просто млъкни, по дяволите, млъкни, не можеш ли да го направиш? — Скри лице в дланите си. — Извикайте лекаря — помоли тя. — Нека ми даде още нещо. Вижте ме, определено имам нужда от нещо по-силно от онова, което ми е изписал.

— Мисис Пийч, знам, че ви е трудно. Много е важно обаче да ни кажете всичко, което можете да си спомните. Веднага щом чуя това, което имате да ми кажете, ще извикам личния ви лекар…

— Не… веднага! Дайте ми нещо, за да спрете това.

— Кармел, лекарят вече ти го даде и ние правим всичко, което можем. — Кафъри направи крачка напред, търсейки на какво да седне, и откри розов тръстиков стол, на който бе поставено мече. Подпря мечето на перваза на паркета покрай стената, седна, постави лакти върху коленете си и се приведе напред, за да погледне Кармел. — Петнайсетима от хората ми са там заедно с двайсет униформени полицаи и не знам колко доброволци. Взели сме случая присърце, влагаме в него всичко. След като изясним онова, което сте в състояние да си спомните, ще извикам някой полицай, който да поговори с вас — той вече е определен. Ще бъде на ваше разположение по всяко време, когато поискате.

— Но аз не… — Тялото й се изви от тревога. — Не си спомням какво се е случило. — Отпусна лице в дланите си и заплака тихичко. — О, боже, момченцето ми го няма, а аз дори не си спомням какво се е случило.

 

 

Асоциацията на любителите плувци беше променила кодекса си на поведение вече от дълго време. В отговор на променящата се формулировка на малтретирането на деца, той вече препоръчваше учителите да сведат до минимум физическия контакт с малчуганите и да преподават уроците си от ръба на басейна. Не всички плувни басейни налагаха изпълнението на тези препоръки и често изборът дали да влезе във водата зависеше от учителя, но един от учителите в Брикстънския развлекателен център се придържаше строго към тях. Макар да беше сравнително нов в басейна, на всички им беше направило впечатление, че Крис Гъмър, Рибата, винаги стоеше на разстояние от децата, които учеше. Понякога дори изглеждаше, че не ги харесва.

— Ще кажеш, че го карат да се чувства нервен — говореха си спасителите, докато го наблюдаваха как стои в широките си червени плувки, пристегнати в кръста с шнур, и с червена плувна шапка, макар да не влизаше във водата. (Той настояваше да носи шапката със закопчана под брадичката каишка, може би защото косата му беше толкова рядка, че от разстояние изглеждаше плешив.) — Интересно защо се получава така.

Разменяха идеи за какво им напомня Гъмър — пингвин, риба, плуваща бомба. Повечето имена му подхождаха, но Рибата беше вероятно най-доброто, заради гладкото му тяло с дребна, триъгълна глава, яйцевидна закръгленост в средата, с едри крака над коленете, заострящи се към глезените и комично закрепени към тънките глезени огромни стъпала, които държеше вечно разтворени под прав ъгъл. Тънките косъмчета по гърдите и краката му се заглаждаха и ставаха почти незабележими, когато ги намокреше.

— Сигурно имаш ципа между пръстите на краката — обичаха да му казват хората.

Но той нямаше нищо подобно. Обстойните огледи, които си правеше, показваха, че вместо плоски и подобни на шпатула, пръстите на краката му бяха дълги и тънки. Риба или не, той не беше типичен учител по плуване. Първо, беше по-възрастен от другите учители.

— Вероятно някой извратен тип.

— Не, тогава никога нямаше да получи това място.

Бяха им го набили в главите: „този пост е освободен от секция 4 (2) на Закона за реабилитиране на закононарушителите“. Когато ставаше дума за персонала на работещите с деца центрове, закононарушенията нямаха давност. Никога. Нямаше значение преди колко време беше извършено престъплението.

— Освен ако няма досие — рече един от спасителите, — защото никога не са го хващали.

— Или защото си е сменил името.

— Не би могъл да си смени името, ако има досие, нали?

— Така ли? — Един от по-възрастните спасители изпука кокалчетата на ръцете си и се загледа в Гъмър, който стоеше на края на басейна и чакаше две момиченца да си оправят плувните шапки. — Защо?

Тук всички спасители се умълчаха и се обърнаха да погледнат към Гъмър. Днес изглеждаше особено измъчен. Беше редът на шест- и седемгодишните и двете момиченца очевидно се справяха трудно с поставянето на шапките.

Гъмър обаче, явно нямаше намерение да се наведе, за да им помогне.

— Днес всички сте едни такива бавни? Какво става?

Едно-две от децата зад него прошепнаха нещо.

Той се обърна.

— Какво? Какво ви става днес на всички? — Никой не отговори. Направи му впечатление, че в галерията за наблюдение имаше повече родители от обикновено, а някои членове от групата липсваха. — Нещо става — додаде той и се обърна отново към двете момиченца. — Няма ли някой да ми каже какво?

— Рори — заяви внезапно по-високото от двете. То беше сериозно момиченце от Тринидад, с разделена на ивици коса и с розов цял бански костюм с надпис „Спайс Гърлс“. Ноктите на краката му бяха лакирани в същия цвят. — Заради Рори.

— Рори ли? — Гъмър повдигна вежди. — Кой е той?

— Рори от „Донегол Кресънт“.

— И какво? Какво е станало с Рори?

Никое от момиченцата не отговори. По-дребното, тъмнокожо дете със зелен бански костюм, постави пръст на устата си.

— Видяхме полицията.

— И полицията каза ли ви какво се е случило?

Момиченцата се спогледаха, после погледнаха отново към него.

— Не? Никой ли не ви е казал какво се е случило?

— Не. — По-голямото момиченце поклати глава. — Но ние все пак знаем какво се е случило.

Знаете какво се е случило? Е, наистина сте много умни, нали? — Той постави длани върху коленете си и се приведе леко, като присви очи. Знаеше много добре, че от галерията го наблюдават — всички родители имаха напрегнато, бдително изражение, виждаше бляскащите им очи, насочени към него, сякаш го подозираха в нещо. — Е? Е, хайде де, кажете какво се е случило?

— Бил е тролът.

— А, да. — Питаше се кога ще се стигне до това. Изправи се, взе няколко дъски за плуване, хвърли ги в басейна и спря за минута да ги погледа как се появяват на повърхността на водата. Изтри длани в тениската си и се обърна отново към момичетата. — Тролът.

По-дребното момиченце се взираше в краката си.

— Виждали ли сте някога трол?

— Не — отвърна по-високото дете.

— Тогава откъде знаете всичко това? Някое от вашите приятелчета виждало ли е трола?

Момиченцето сви рамене. Обърна пръстите на краката си навътре и подръпна надолу банския си, сякаш имаше нужда да отиде в тоалетната.

— Чухте ли ме? Попитах дали някое от приятелчетата ви някога е виждало трол?

Детето кимна, без да срещне погледа му.

— И кой по-точно?

— Някой — отвърна то и уж случайно погледна към басейна, от което на Гъмър му стана ясно, че лъже. — Той живее в дърветата в парка.

— И?

— И се изкачил по водосточната тръба на къщата. Водосточната тръба на къщата на Рори.

— Ясно.

— Качил се по водосточната тръба и ги изколил. Изял ги, както си били в леглата.

При тези думи момиченцето със зеления бански се разплака. Сълзите се затъркаляха изпод клепачите му и закапаха върху кокалчетата на ръцете.

— Добре, добре. — Рибата изправи гръбнак, изнервен от сълзите. — Мисля, че правим малко прибързани заключения. Никой не знае какво се е случило. — Тъй като не искаше да се вижда какво става, той застана така, че да закрие детето от хората в галерията. — Все още никой не знае дали е бил тролът, нали така? А? Кажи де? Така ли е?

Най-сетне успя да накара детето да кимне в знак на съгласие, но не и да спре да плаче, с все така пъхнат в устата пръст.

— Така. — Той се обърна и запляска с ръце към другите. — Хайде, няма причина за вълнение. Влизайте в басейна. Използвайте плувна дъска, ако имате нужда.

По-късно, докато се прибираше към къщи с плувния екип в износената си червена спортна чанта, той мина покрай четири от вратите, водещи към парка, и установи, че са затворени и пред всичките има полицейско съобщение. Продължи нататък, необичайно развълнуван, и веднага щом се прибра, изгълта хапчетата си с голяма чаша кафе без захар. После се приближи до прозореца с треперещи ръце.

От доста прозорци в Брикстън се разкриваше гледка директно към парка. Някои бяха в близнаците небостъргачи в северната му част, други — в недостроени къщи на Клок Тауър Гроув Истейт, а трети, в това число и жилището на Гъмър, се намираха в общинските апартаменти над редицата от магазини на „Ефра Роуд“. Той отвори прозореца и подаде колебливо глава. „Донегол Кресънт“ отстоеше на почти една миля оттук и той не можеше да види полицейската лента или събраните журналисти и зяпачи откъм граничещия с „Тълс Хил“ край на парка, но спокойствието в тази част на квартала му направи впечатление. В подобни на този летни дни паркът обикновено беше изпъстрен с ярки рокли и деца, но днес обширната гора беше смълчана и откъм „Ефра Роуд“ се носеше само жужене на насекоми и звуци от автомобилно радио. Над върховете на дърветата зърна простиращите се до върха на хълма празни поляни. Затвори прозореца и дръпна завесата.

* * *

Мина доста време, преди Кармел да спре да плаче. Кафъри и полицайката се спогледаха смутено, после се бяха загледали в различни части на тапетите, докато успокоителното започна да действа и Кармел спря да хлипа. Тя протегна назад ръка и опипа леглото, търсейки цигарите си. Бавно, неуверено запали една от тях, придърпа пепелника по-близо и заговори:

— Въпреки че вече им казах всичко това? В линейката?

— Бих искал да го чуя отново, в случай че сме пропуснали нещо.

Не чу обаче почти нищо друго освен преразказ на показанията, които тя беше дала пред офицера от ОКР. Нямаше почти никакви нови насочващи моменти, за които да се хване. Кармел си спомняше, че се беше почувствала недобре след вечерята и че бе изпратила Рори долу да играе на плейстейшъна с Алек, преди да си легне. Беше се притеснила, защото на другия ден смятаха да ходят до Маргейт и не искаше да се разболява. Следващото, което помнеше, бе събуждането си в стенния шкаф на стълбищната площадка. Не беше чула никакви шумове, нищо подозрително в квартала и, като се изключи внезапното й неразположение, през последните часове преди нападението не се беше случило нищо необичайно.

— На другия ден трябваше да заминаваме на почивка. Затова никой не е идвал да ни търси. Смятали са, че сме тръгнали.

— Казали сте на офицера от ОКР, че сте чули нещо, напомнящо животно?

— Да. Дишане. Душене. Извън шкафа.

— Кога беше това?

— През първия ден, предполагам.

— Колко често се случваше това?

— Само един път.

— Добре тогава, мислите ли, че в къщата е имало животно? Мислите ли, че нападателят е бил с куче?

Кармел поклати глава.

— Не съм чула нищо, нито лай, нито нещо друго, и не беше куче. Не и освен ако стоеше на, нали се сещате… — Тя се потупа отзад по прасците. — На задните си крака.

— А какво мислите, че беше?

— Не знам. Никога не съм чувала нещо подобно.

— Чухте ли Рори или Алек през цялото това време?

— Рори. — Тя стисна очи и кимна. — Плачеше. Беше в кухнята.

— Кога беше това?

— Точно преди да се появите вие. — Думите предизвикаха конвулсивно потреперване, сякаш това усилие й причиняваше болка. Кармел смачка цигарата си, запали нова и се закашля. Избърса очи, после — уста, прибра косите от очите си и обяви: — Има нещо, което не им казах снощи.

Джак вдигна очи от записките си.

— Моля? — Полицайката го изгледа изненадано, вдигнала вежди. — Какво казахте?

— Още нещо.

— И какво е то?

— Мисля, че той правеше снимки.

Снимки ли?

— Видях проблясването на светкавицата през пролуката под вратата на шкафа. Дори чувах характерния й звук. Сигурна съм, че беше това — снимки.

— Какво смятаме, че е снимал?

— Не знам. Не искам да знам. — Тя затрепери отново, търкайки конвулсивно ръце. — Беше толкова ужасно. А аз бях слаба, толкова дяволски слаба, че седях там като противна уплашена мишка цели три дни. Не предполагах, че той ще отведе Рори. Ако знаех какво щеше да направи…

— Изобщо не сте се проявили като страхливка, Кармел. Вижте само какво сте направили с ръцете си, опитвайки се да се измъкнете. Опитвали сте се толкова сериозно, колкото би могло да се очаква… — Кафъри спря внезапно. „Недей… така само ще влошиш положението.“ Бързо вдигна дипломатическото си куфарче от пода. — Вижте, знам колко е трудно това, но за нас е необходимо да подпишете нещо. Това не са показания, само два формуляра за освобождаване. Открихме снимка на Рори, училищна снимка, и бихме искали вашето разрешение да я размножим… за да я показваме на хората. Взех също дрехи и учебници на Рори.

— Дрехи ли? И учебници?

— За кучетата. И…

— И?

„И за да изстържем някакъв материал от тях. За да разполагаме с неговото ДНК, което ще ни даде надежда да го идентифицираме. Защото, макар че няма да го кажа, аз мисля, мисис Пийч, че синът ви вероятно вече е мъртъв.“

Това беше един от най-горещите юлски месеци в Лондон и Кафъри знаеше какво може да стане в тази жега с едно тяло за четирийсет и осем часа. Знаеше, че ако не откриеха Рори до утре сутринта, по никакъв начин нямаше да пусне някой от роднините му, за да го разпознае.

— И? — повтори тя.

— И нищо. Само за кучетата. Можете да ги разпишете сега, ако нямате нищо против.

Тя кимна и той й подаде формулярите и една химикалка.

— Мисис Пийч?

— Какво?

Кармел подписа документите и му ги върна отпуснато през рамото си, без да се обърне.

— Трудно ми е да установя възрастта на Рори. Някои от съседите казват, че е на девет години. — Джак прибра документите в куфарчето. — Вярно ли е?

— Не. Не е вярно.

— Така ли?

— Не е. — Тя се завъртя, за да го погледне. За първи път видя добре лицето й. Очите й изглеждаха мъртви, също като очите на собствената му майка след случилото се с Юан. — Ще направи девет чак през август. Той е на осем. Само на осем.

 

 

Щом слезе долу, Кафъри спря, за да благодари на мисис Нерсесиян.

— За мен е удоволствие, драги. Бедничката, не искайте дори да си представя какво изпитва.

Миниатюрната дневна беше безупречно чиста и се задушаваше от вещи — сребърна купа за пунш върху полираната маса, колекция от стъклени животни „Щойбен“ по стъклените полици. Върху покрития с найлон диван едно тъмнооко момиче на около десет години, по шорти и тениска на червени линии, гледаше безмълвно Кафъри. Мисис Нерсесиян щракна с пръсти.

— Анахид, хайде. Занеси малкия си двор горе. Може да гледаш видеозаписите си, но не усилвай звука на видеото. Майката на Рори спи.

Детето бавно се отлепи от найлона и изчезна от стаята.

Мисис Нерсесиян се обърна към Джак и постави ръка върху ръката му.

— Нерсесиян. Това е арменско име. Човек не среща арменци всеки ден, затова, преди да влезе в арменски дом трябва да бъде готов да яде. — Изчезна в кухнята и се засуети, като отваряше хладилника и сваляше хубавия си порцелан от полиците. — Ще ти дам локум с шамфъстък — провикна се през вратата тя. — И ментов чай, а после ще кажем една молитва за Рори.

— Не… аз… просто дойдох да ви благодаря, мисис Нерси…

— Нерсесиян.

— Нерсесиян. Ще пропусна чая, ако е възможно, мисис Нерсесиян. Случаят е такъв, че опитваме да се надбягваме с времето.

Тя се появи на вратата с кърпа в ръцете.

— Хайде, драги, трябва да ядеш. Виж се — никаква мазнинка няма по теб. Всички имаме нужда да ядем в такива моменти — да си поддържаме духа.

— Обещавам да дойда друг път, за да пием заедно чай… след като открием Рори.

— Рори. — Тя притисна с ръка сърцето си. — Само споменаването на името му… Бедничкият. Но Господ го пази. Усещам го със сърцето си. Господ го наблюдава и… Анахид! — извика внезапно тя, вперила очи във вратата зад него. — Анахид! Казах…

Кафъри се обърна.

— Тролът го направи. — Момиченцето бе застанало на прага на стаята и говореше директно на него, като го гледаше сериозно с големите си кафяви очи. — Тролът се е покатерил по дърветата и го е направил.

Мисис Нерсесиян заиздава някакви цъкащи звуци и отпъди Анахид, размахвайки домакинската кърпа към нея.

— Върви, върви. — Обърна се към Джак, притворила гримираните си очи, като оправяше леко косите си с ръце. — Съжалявам, мистър Кафъри, наистина съжалявам за това. Днешните дечурлига имат странни фантазии.

 

 

В Брикстън има водовъртежи и вихри както никъде другаде в Лондон. Горещата неспокойна карибска кръв бе намерила подслон под строгите тавани на прохладните къщи от деветнайсети век, а от деветдесетте години на XX век към града се насочваше една нова порода: свързаните с изкуството тълпи. Предимно белокожи. Предимно водени от модните тенденции. Преселваха се тук заради местния „колорит“, а после бавно и коварно го изтикваха от улиците. „Облагородяването“ течеше на пълни обороти. На перона на гарата статуя на момче от кораба „Уиндръш“ с цветна кърпа около врата, с малка чанта в краката, стоеше с кръстосани ръце, с един крак опрян назад в стената, пренебрегвано от модерните съвременни жители на Брикстън, които бързаха и се бутаха, за да се качат във влака, понесли дипломатическите си куфарчета „Гучи“.

През този ваканционен летен ден улиците вдигаха пара. Общинските чистачи вече бяха минали и изчистили боклуците, направени предишната нощ от местните „палавници“, и сега слънцето сушеше водата от тротоара. Над парка кръжеше друг хеликоптер и светлината блестеше по корпуса му. Телевизионен новинарски екип, привлечен от идващите от Южен Лондон слухове, бе пристигнал да види дали няма да открие нещо, в което да впие зъби. Сега екипът гледаше надолу от висините и наблюдаваше странните, сякаш механични движения на работещите полицаи. Полицейският издирвателен консултантски екип се движеше в определен ред из парка, а други тъмни фигурки — тези на детективите, се бяха пръснали по околните улици.

„Добро утро, госпожо, съжалявам за притеснението. Аз съм от отдела за криминални разследвания…“

„Във връзка с това, което даваха по телевизията тази сутрин ли? Малкото момченце?“

Влизаха и излизаха от къщите: прекосяваха забързано алеята, водеща към главния път, също като излизащи по време на пиковия час бизнесмени, после се връщаха обратно по същата алея, за да тръгнат по следващата.

„Снощи е станала злополука. Помните ли къде бяхте по това време?“

„Никога не съм харесвал този парк. Виждате ли онези дървета? От тях се носят всякакви неща. Малко ме притесняват, ако разбирате какво искам да кажа.“

Издирвателният екип, с червени сака и черно-жълти палки, се състоеше от професионалисти, но всички виждаха нещо странно в гъсталака около езерцата. Въпреки разгара на лятото тук цареше баварска тъмнина, прекалено плътна за Лондон. Опитваха да не отдават голямо значение на това — шегуваха се с него, кълняха се, че всеки момент някой алозавър или нещо от този род ще се появи от растителността, изпускайки пара от ноздрите и устата си, но определено никой не се чувстваше комфортно през този ден. Плувците в езерцата направиха повече проверки на безопасността от обикновено.

Кафъри излезе от дома на семейство Нерсесиян, сви цигара и известно време вървя покрай парка, като наблюдаваше. Дървета: не ги обичаше, не ги обичаше вече от почти една година. Не вида на дърветата или звука на преминаващия през клоните им вятър, а миризмата. На гниещи листа и влажна дървесна кора. Тази миризма беше в състояние да го катапултира единайсет месеца назад във времето, към нападението над Ребека, към времето, за което тя не говореше, към стената, която се бе издигнала помежду им, и тогава натискът в гърдите му ставаше непоносим и го обземаше чувството, че ако погледне надолу, ще види подаващото се измежду ребрата му сърце.

Обърна гръб към дърветата и се загледа към Аркейг и Хърн Хил Тауърс. От това разстояние имаха горд вид, като подаващи се над дърветата край Рейн замъци, но отблизо ставаше ясно, че се намират върху плешивееща земя, оскъдно покрита с трева и обилно — с кучешки изпражнения. Украсяваха я използвани презервативи и спринцовки, на слънце се препичаха всевъзможни изхвърлени, оплюти от мухите предмети. Там беше изпратена група детективи от AMIT и сега, докато палеше цигарата си, Джак видя двама от тях, които се движеха покрай балконите. Смяташе да тръгне на изток, за да се присъедини към екипа, който обикаляше къщите по „Ефра Роуд“, когато нещо го накара да спре. Косъмчетата на тила му настръхнаха. За кратко го обзе смущаващото чувство, че нещо стои зад него. Обърна се със силно разтуптяно сърце. Но не видя нищо освен полицаите, които се движеха безшумно из парка, кръжащите насекоми, уличното движение по „Дълич Роуд“ и няколко пухкави бели облачета ниско на хоризонта. „Божичко, Джак… — Дръпна няколко пъти от цигарата си и я пусна през решетката на един канал. — А мислиш, че другите са напрегнати…“

 

 

Роланд Клеър беше посетен в апартамента си в Аркейг Тауър от някой си детектив Логан от AMIT. Клеър не обичаше полицията, нямаше й доверие, а този полицай му се стори особено пренебрежителен. Всъщност сякаш се интересуваше повече от гледката към Брокуел парк, отколкото от задаването на въпроси. Стоеше край прозореца, току до поставения в празната тенекиена кутия от бисквити „Пентакс“, и гледаше надолу към вълнистите върхове на дърветата.

— Хубава гледка.

— О, да, много хубава.

— Е? — Детектив Логан се подпря на перваза на прозореца — съвсем близо до фотоапарата — и се обърна, като набърчи нос и огледа подозрително апартамента, купчините от предмети по масите, подредените една върху друга и обозначени с етикети кутии.

Клеър не избягна погледа му: очакваше тази реакция, знаеше много добре, че системата му изглежда безредна на човек, който не разбира защо трябва да събира всички тези неща и да ги съхранява. Но беше чисто, никой не можеше да го отрече, и то извиняваше факта, че понякога дори той самият губеше нишката на всичко това и на неговото значение, къде и защо беше започнало.

— Така. — Логан седна на дивана, кръстоса крака и дръпна куртката си върху корема. — Относно снощния инцидент.

— Да-а?

Клеър също седна. Беше решил, че има начин да отговаря, без да лъже, и същевременно — без да издаде нищо за фотоапарата. Хвана ръце и ги отпусна в скута си, опита се да спре непрестанното движение на очите си и призна, че действително е бил в парка късно предишната нощ, но не видял нищо необичайно. Полицаят го попита отново:

— Сигурен ли сте? Помислете внимателно.

И Роланд направи точно така. Отметна назад глава и затвори очи. Реши, че около фотоапарата няма нищо необичайно. Технически това не беше нещо необичайно. Нито пък в ръкавиците имаше нещо необичайно — всеки, който си държеше отворени очите, можеше да види какви ли не джунджурии из парка. А фотоапаратът струваше пари.

— Не. — Отвори очи и поклати решително глава. — Не, нищо необичайно.

И Логан като че ли прие това.

После Клеър стоя до прозореца, като го гледаше как напуска сградата, не по-голям от микроб от неговата височина. Когато се увери, че детективът си е отишъл, дръпна завесите в дневната, за да блокира достъпа на слънцето и гледката към парка, взе фотоапарата и се зае сериозно с опитите да извади лентата. Тъй като не успя, и както беше разстроен от посещението и ядосан от студеното неодобрение на полицая, седна задъхан върху дивана и се взря съсредоточено в ръцете си.

Междувременно долу, на „Дълич Роуд“, Логан се срещна с другите полицаи, но нямаше какво да докладва. Вдигна длани, сякаш искаше да каже, че идва „с празни ръце“. Дори не подозираше колко близо бе стоял, само на косъм разстояние, до единственото доказателство, което можеше да сложи край на случая за броени часове.