Мо Хейдър
Лечението (8)

7

Обади се на Ребека. Усещаше цялата тежест на деня върху плещите си.

— Хайде просто да се приберем, да си приготвим нещо за ядене и да си легнем…

Тя обаче беше в приповдигнато настроение: беше в Брикстън — беше на разглеждане на „Колдхарбър Лейн“ при закрити врати в „Еър Галъри“ — и искаше да отиде да я вземе оттам. Съгласи се после да отидат да купят нещо в някой от денонощните магазини на „Теско“, да вземат див ориз, агнешко, бутилка червено вино и да си сготвят вкъщи. Джак обаче разбра, че й разваля вечерта. Усещаше желанието й да остане на партито.

Докато паркираше на „Ефра Роуд“, мина стадо млади ярки същества, с несъмнено висок рейтинг според стандартите на Западен Лондон. Движеха се на дългите си, по-подходящи за извънземни крака, с отметнати назад глави, с осветени лица като повярвали в Бог и вървяха из мрака към светлините на централната част на Брикстън. Сякаш не знаеха какво се беше случило само половин миля по-нататък в Брокуел парк. Кафъри пъхна в джоба си ключовете и прекоси „Уиндръш Скуеър“ към „Колдхарбър Лейн“, вървейки към главния източник на светлина, голяма жива колона от горещина и цветове: „Еър Галъри“ се издигаше в нощта — огромно индустриално пространство от цимент и галванизирана стомана. Щом се приближи още малко, видя Ребека в подножието на сградата, на входа, да отпива от чаша с коктейл и да поглежда часовника си.

Помнеше времето, когато беше в състояние да го чака спокойно, с ръце зад гърба, изнесла леко вдясно лявото си стъпало. Сега стоеше с доста раздалечени крака, облечена в дълго кожено яке, розови като дъвка панталони и, разбира се, с новия си аксесоар: нездравата си странна енергия, която я обгръщаше като воал.

— Джак. — Пъхна дългата си кафява ръка под сакото му и го придърпа по-близо, като се надигна на пръсти, за да го целуне. Носът й беше топъл, а дъхът — сладък и с портокалов дъх като „Коантро“. Беше пияна. — Току-що говорих с един човек от „Таймс“, Марк Куин също е там — нали се сещаш, онзи, в чиято глава тече сякаш замразена кръв. Той е там, както и Рон Мю…

— Страхотно… Тръгваме ли?

— И казах на човека от „Таймс“, че продължавам да правя още от моите вагини…

— Сигурен съм, че е бил подготвен за тази новина.

Опита да й вземе коктейла, но тя се усмихна и раздруса чашата пред лицето му; парченцата лед в ягодовочервената напитка се заблъскаха по стъклените й стени…

— Диаболо — пропя тя. — Това е Дииии-аааболо. Дяволът.

— Беки. — Кафъри усети надигащото се в гърдите му раздразнение, — може ли просто да вземем нещо за ядене и да се прибираме вкъщи… — Не довърши мисълта си. Някаква японка в ботуши на висока пластмасова платформа и бял винилов шлифер се бе появила от претъпкания с народ бар на галерията и се взираше в Ребека. Джак беше свикнал с магическото й въздействие върху чужденците, но това не му харесваше. Обърна се към непознатата. — Какво?

В отговор тя му хвърли дълъг студен поглед, вдигна фотоапарата си и, преди да бе разбрал какво става, им направи две снимки.

— Хей! — Тя се плъзна обратно в бара на галерията, а той хвана Ребека за ръката. — Добре, да вървим… време е да се прибираме. — Взе й питието и го остави върху тротоара пред галерията. — Да вървим да вземем нещо за ядене.

Тя заситни до него, като се усмихваше и бъбреше неуморно, разказвайки за всички журналисти, с които се беше запознала. Джак вървеше бързо, без да се заслушва в подробностите. Откъде се беше взело това грубиянско веселие? Промяната в нея бе започнала като внезапна треска месец след разследването. През първите няколко седмици, когато трябваше да снове непрекъснато напред-назад до болницата, а той беше зает с приключването на случая, настъпи странна приспиваща вниманието пауза, сънлива интерлюдия, в която името на Блис не се споменаваше. И тогава изведнъж, като че ли за една нощ, Ребека се разприказва. Не с него, а пред пресата. Пред него тя все още не споменаваше директно за случилото се.

„Ще говориш ли някога с мен за това?“

„Вече го направих. Дадохте показанията си, нали?“

И след това се зарови в побърканото си изкуство. Гипсови отливки на женски гениталии. Беше колкото абсурдно, толкова и обезсърчаващо. Понякога му се струваше, че тя беше в състояние да накара сърцето си да се придвижи в противоположната на тялото й посока, нещо, което собственото му простичко сърце не можеше да направи.

— Можеше да бъдеш малко по-мил — каза тя, докато обикаляха из „Теско“. — Не знаеш коя е — може да е от някой вестник.

— Или пък любителка на страшни истории.

— Ти не разбираш. — Тя го следваше, като се помайваше и оглеждаше безцелно рафтовете и полюляваше ръце като отегчена ученичка. — Трябва да бъда на показ за тези неща — това е част от играта.

— Е, мен не ме бива за нея.

Той не я изчака, тъй като му се искаше да приключат с това, искаше да се махне от Брикстън колкото може по-скоро, подсъзнателно оглеждаше другите купувачи и се питаше дали не беше възможно похитителят на Рори Пийч да е сред тях. Даже нямаше да се изненада особено, ако някой се доближеше до него, посочеше го с показалеца си и заявеше:

— Защо не го търсиш? Какво мислиш, че правиш, като висиш при макаронените изделия на „Теско“, когато Рори все още не е открит?

Хвърли пакет ориз в кошницата и продължи нататък, Ребека го следваше лениво.

— Нямам сили за още една нощ, през която да те гледам как разговаряш с всеки тъпоглавец с микрофон и химикалки в ръка.

— О-хооо — възкликна зад него тя. — Откъде идва това?

Кафъри не отговори, само ускори още крачка.

— От случая, върху който работим ли идва? — прошепна тя, като го наближи. — Да не би всичко да ни напомня нещо, което предпочитаме да забравим? На това ли дължим настроението?

— Защо не сменим темата?

— О, Джак! Пошегувах се. — Ребека го изпревари, спря, за да издърпа бутилка червено вино от рафта, и се обърна към него. — Би трябвало да се научиш да се облекчаваш от този товар. Приемаш всичко толкова сериозно.

— Говоря сериозно, Беки. Не прекалявай и не насилвай нещата. — Задмина я. — Освен ако не желаеш наистина, ама наистина да говориш, да свалиш ръкавиците… но аз не мисля, че случаят е такъв.

— Ооо! — Тя го настигна и се усмихна широко. — Питам се какво ли имаш предвид.

— Не е смешно.

— Мисля, че сама мога да определя кое е смешно и кое — не. Все пак… — Внезапно се приведе напред и подхвърли бутилката във въздуха, отметнала назад глава, за да наблюдава играта на светлината по стъклото отгоре. Бутилката се завъртя и полетя надолу, а тя я хвана, обърна се към него и се усмихна мило: — … това беше моето нападение.

— Господи!

Кафъри тръгна нататък, отвратен, но тя го настигна отново и тръгна ухилена редом с него.

— Просто не можеш да понесеш факта, че аз не съм травмирана, а ти си — обяви младата жена. — И за какво би трябвало да тъгувам, питам аз? Останах жива, нали? Справям се със станалото.

— Наричаш онова, което правиш с работата си, „справяне“, така ли? Наричаш „справяне“ заявлението ти пред онзи побъркан от „Гардиън“ как онова захранило с нова „информация“ изкуството ти? В такъв случай имаш извратено разбиране за „справянето“, Ребека.

— Оуу… извратено! — Тя изтича няколко крачки пред него и се обърна, като продължи да се движи, но вече заднишком. — Извратено! — пропя, като хвърли отново бутилката във въздуха и този път едва не я изтърва. Някаква двойка я подмина предпазливо, двамата непознати се свиха към отсрещните рафтове. — Този човек… — Ребека спря така, че препречи пътя на Джак, с пламнало лице. Сега успя да прочете надписа на коженото й яке. Член №5 от правилника за излежаващите присъдите си в „Алкатраз“, написан с бяло: „Имате право на храна, облекло, подслон и медицински грижи. Всичко останало, което получавате, е привилегия.“ — Та този човек казва на приятелката си: „Нека правим анален секс…“.

— Ребека…

— Той казва: „Нека правим анален секс“. А тя казва: „Анален секс ли? Не е ли малко извратено?“. А той казва…

— Моля… престани…

— А той казва: „Извратено? Извратено ли? Боже, каква голяма дума. Особено за десетгодишно момиче“. — Младата жена се приведе напред, притисна бутилката в коляното си, и се разтресе от смях. — „Десетгодишно момиче!“

— Да, много добре.

Кафъри опита да я подмине, но тя подскачаше наляво-надясно, блокирайки пътя му.

— О, хайде де, Джак, прочети учебника за срещите с гаджета. От теб се очаква да се смееш на моите вицове. Очаква се да…

— Защо не си използваш мозъка! — Завря показалеца си в лицето й и тя се отдръпна малко назад, тъй като я бе сварил неподготвена. — Защо не си използваш поне веднъж мозъка и да ПОМИСЛИШ! — Доближи лицето си до нейното и заяви шепнешком, като се наклони малко, за да бъдат на едно ниво, така че никой друг да не го чуе. — Представи си как съм се чувствал, когато те намерих, Ребека, закачена, закачена на кука на тавана. Помислих, че си мъртва — той ми каза, че те изчукал и после те е убил. Как според теб съм се чувствал, а?

Тя премигна насреща му и тази реакция предизвика истинска буря в гърдите му. Джак тръшна на земята кошницата, бутилките задрънчаха, и си тръгна, като затърси ключовете в джоба си. „Тя си го търсеше, тя ме предизвика до крайност, тя ме предизвика.“ Поемаше дълбоко въздух, като почти очакваше тя да заподскача покрай него, да започне да го дразни, да му каже да пие хапче за успокояване на нервите или нещо от този род. Беше поискал да я притесни, повече от всичко беше искал да я стресне и, когато спря край изхода и се обърна, разбра, че беше успял.

Ребека стоеше неподвижно на пътеката между рафтовете под флуоресцентното осветление, самотна, дребна фигурка, съвсем сама в огромния супермаркет, с пребледняло лице. Той направи няколко стъпки назад към нея.

— Беки?

Главата й трепна леко, а брадичката й увисна, но тя не се обърна. Когато я хвана, установи, че ръката й е студена. „Значи го направи. Поздравления.“

Изпълнен с омраза и към самия себе си, и към нея, Кафъри я поведе навън и към колата. Пътуваха мълчаливо, а щом се прибраха, тя взе бутилка „Блавод“ и пакет тънки пури, и се качи горе, без да яде. Не размениха нито дума повече през тази нощ.