Мо Хейдър
Лечението (6)

5

Впечатлението на някой човек на изкуството от гледката край Клок Тауър Гроув Истейт, проект за развитие и благоустройство на Хъмингбърд Хаузиз покрай източния фланг на Брокуел парк, разкриваше цъфнали дървета, синьо небе. По тротоарите, оградени от храсти и улични лампи със стъклени глобуси на върха вървяха професионалисти с дипломатически куфарчета. Небето беше синьо, а по улиците не се виждаха кафяви следи от машинария, нямаше прозорци, по които да са залепени големи хиксове. Момичетата в търговската част щяха да се възпротивят:

— О, строителните работи все още не са приключили; това ще стане през есента, така че все още остават три месеца…

И щяха да насочат събиращите информация към един страничен вход, до който се стигаше по павирана с тухли уличка и по „Клок Тауър Уок“, покрай редица от четириетажни градски къщи в задната част на строителния обект, гледаща към Брокуел парк: със собствени задни градини, със собствени гаражи, завършени три месеца предсрочно. Улица за представителите на средната класа, които не можеха да стигнат до „Дълич Вилидж“… дори да се напънеха максимално.

Едно семейство вече се беше нанесло, точно навреме за лятната ваканция. Парапетите и дървенията на номер пет бяха боядисани с лъскава черна боя и две малки лаврови дървета, подрязани във формата на конус, се извисяваха от двете страни на малкото стълбище. На строежа един от работниците често сядаше върху купчина метални греди по време на обедната си почивка и наблюдаваше блондинката, която караше сина си напред-назад в лимоненожълтото си „Деу“. Работникът се грижеше за тялото си — в момента беше на богата на протеини диета — и когато се нуждаеше от вдъхновение, гледаше блондинката. Тя беше много хубава, но според него килограмите разваляха красотата й. Като са замислеше, на цялото й семейство щеше да му се отрази добре, ако свалеше някой и друг килограм. Нямаха здрав вид. Лъскавата коса, загорялата на слънце кожа, качествените дрехи — нито едно от тези неща не можеше да компенсира няколкото излишни килограма, мислеше си той, докато дъвчеше сандвичите си от пълнозърнест хляб и риба тон.

Беше посветил значителна част от този юлски следобед да наблюдава влизащите и излизащите от парка полицаи и дори беше дал показания пред цивилния офицер, който се беше появил на строежа. Беше си прибрал нещата с намерение да си ходи, когато забеляза трийсетинагодишен тъмнокос мъж на прага на номер пет. Нищо чудно да беше поредният полицай, но изглеждаше по-скоро като типичен лондончанин с добре подстриганата си коса и добре скроен костюм. Вратата отвори блондинката.

— Здравейте.

Имаше порядъчно дребно лице, нежна светла кожа под меднорусата коса. Носеше бели панталони и раирана тениска. До нея бе застанал стар черен лабрадор. Кафъри разбра веднага, че се е отдалечил от дирята и е навлязъл в територии на по-висша класа.

— Добър ден. — Показа служебната си карта. — Аз съм детектив инспектор Джак Кафъри.

— Като бирата ли?

— Като бирата.

— Заради момченцето ли? — Тя имаше много големи, почти сребристи очи. Кафъри предположи, че ако застане съвсем близо, ще види съвършено отражението си в тях. — Малкия Рори?

— Да.

— В такъв случай, по-добре влезте. — Наведе се, за да хване каишката на старото куче и да го обърне обратно, за да се прибере в къщата, като подкани с другата си ръка полицая. — Минавайте… ритнете вратата, за да се затвори. Със сина ми правим шоколадови трюфели. Минахме критичната точка, но ще трябва да ме оставите да поизчистя. — Спря в коридора, за да отвори една от тоалетните и да включи вградения в отвора за отдушника в стената вентилатор. — Съжалявам, тук малко мирише. Усещате ли?

— Не.

— Съпругът ми казва, че си въобразявам.

— Жените имат по-развито обоняние.

— А, да… за да усещат по-лесно кога бебето е изцапало пелената.

— Съпругът ви тук ли е?

— Още не се е прибрал от работа. Минете оттук.

Поведе го към задната част на къщата, огромно пространство, разделено на две части от шкафчета на височината на кръста. Вдясно се виждаше просторна, модерна кухня, заляна от светлина: скандинавски линии, оберлихти и небоядисано дърво, приглушено осветление и редици от тежки стъклени буркани. Вляво се виждаше огромна дневна с под от морска трева и със струяща през огромните чисти прозорци слънчева светлина. Целият този комплекс беше замислен така, че човек да може едновременно да готви, да води разговор и да гледа телевизия. Съвременен начин на живот.

— О, здравей — каза Кафъри.

— Здравей.

В кухнята момче на осем или девет години, с леко отпуснати надолу крайчета на очите и малко заострен нос — като на елф — и къса коса, която стърчеше над загорялото от слънцето чело така, сякаш току-що се бе прибрало от мач по плажен волейбол, застана мирно, с ръце край тялото, като се преструваше, че не прави нищо достойно за наказание, докато майка му беше с гръб към него. Беше с джапанки, тениска и сини плувни шорти, а устата му бе изцапана с шоколад.

— О, да, извинете го — той е хрътката. — Приглади назад косата от челото на сина си. — Моето малко момче — Джош.

Джак протегна ръка.

— Здравей.

— Всичко е наред — обяви сериозно Джош, като се ръкува с него. — Аз просто съм луд, а не лош.

Кафъри кимна.

— Понякога лудите са по-лоши.

— А аз съм Бенедикт Чърч. — Тя се усмихна мило и се ръкува с полицая. — Наричайте ме Бен. — Наведе се към сина си и постави ръце върху раменете му.

Не беше типичната домакиня от средната класа. Беше изключително красива, по-скоро с къси крака и закръглен задник. Кафъри предполагаше, че на един мъж щеше да му бъде нужно доста време, докато му омръзне подобен задник. Осъзна, че я зяпа захласнато как прибира косата от лицето си и прошепва на сина си:

— Попова лъжичке, върви да си измиеш лицето, а? После всички ще можем да хапнем заедно шоколад.

Момчето отиде в банята и щом чу шума на течащата вода, тя отпусна брадичка и се приведе по-близко към Кафъри. От усмивката й не беше останала и следа.

— Ужасно е, нали? — прошепна тя. — По телевизията не казват нищо определено. Искам да кажа — трябва ли да се притесняваме?

— Няма да навреди да бъдете нащрек.

— Чух хеликоптера снощи — вирна брадичката си по посока на парка. Дърветата започваха само няколко метра след оградата на задния двор и веднага ставаха толкова гъсти, сякаш се намираха в сърцето на гора. — Винаги щом чуя, че търсят някого, се сещам за обсадата на улица „Болкомб“. Решавам, че полицията ще ги подгони от главния ми вход и тогава всички ще ни направят заложници и ще ни държат затворени дни наред. Ето че пак започвам — усмихна се тя. — Параноята може да се окаже нещо красиво за тези, които се отегчават лесно. Кафе?

— Ако обичате.

— И ще ви донеса, ъъъ… — Посочи към подноса с шоколадови бонбони. — Трюфел, ако можете да го понесете. — Наля кафе от кафеничето в две големи кафени чаши, сложи чаена лъжичка в керамична захарница и я постави върху един поднос. — Минавайте и сядайте. Чувствайте се у дома си.

Джак мина в дневната. Стените тук имаха свеж пъпешов цвят. Покритите със светли ленени кувертюри дивани, блестящият широкоекранен телевизор, с все още висяща в единия край полистиренова опаковка както и други неща показваха, че това семейство е заможно. Кафъри седна на един от диваните, гледащ към прозореца. Кучето, което се бе свило на една осветена от слънцето ивица на пода, премигна сънено насреща му. Навсякъде се търкаляха все още неразопаковани кутии.

— Току-що ли сте се преместили?

— Преди четири дни. — Жената извади кутия прясно мляко от хладилника и напълни малка стъклена каничка. — Съвсем нови сме тук. Истинска лудост е това, като си помисля. В неделя заминаваме за Корнуол за десет дни.

— Чудесно.

— Направо прекрасно, ако си живял сред кутии седмици наред. Този апартамент беше завършен по-рано, затова се спряхме на него. А нямаше как да анулираме вече уговорената почивка. — Джош се появи от банята и се завтече към подноса с шоколадовите трюфели. — Не можехме да се откажем от Хелстън, нали, попова лъжичке? Тюлените?

— Не. — Детето се качи на една табуретка и придърпа шоколадовите бонбони. — Морски тюлени.

Кучето закуцука към Джак, вдигна жален поглед към него и легна, като се завъртя по гръб.

— Здравей.

Той започна да го гали, когато нещо непосредствено над полезрението му, нещо в гората, внезапно се раздвижи. Загледа се през прозореца. За момент му се стори, че зърна прибягваща сянка, но, каквото и да беше видял — животно, светлинна измама или някой от изследващите района полицаи — вече го нямаше. В този момент се появи и Бенедикт с кафето и се наложи да укроти въображението си.

— Благодаря. — Кафъри пое чашата и седна, като пак погледна към прозореца. Дърветата стояха смълчани. Не виждаше нищо. Абсолютно нищо. — Тук сте близо до парка — отбеляза той. — Съвсем близо.

— Знам.

— Откъде идвате?

— От Брикстън.

— От Брикстън ли? Мислех, че това е Брикстън.

— Имам предвид центъра — „Колдхарбър Лейн“. Не знам от кое ни се искаше да избягаме най-много — от наркотиците или от маниаците на тема мода. Но не познавам добре „Донегол Кресънт“ и тази част на парка. — Спря и погледна към кухнята, където Джош отделяше шоколадовите трюфели от подноса с помощта на един нож. — Попова лъжичке, донеси онази чинийка и тогава можеш да влизаш в езерото за лодки.

— Не е езеро за лодки, а…

— Знам, знам. Това е тайно място в Тихия океан. — Тя хвърли развеселен поглед към своя посетител. — Окей — обърна се отново към сина си. — Донеси чинийката и можеш да отиваш на остров Трейси.

— Добре.

Доволно, момчето се спусна от табуретката и се приближи пъргаво с чинийка с четири току-що отлепени от подноса шоколадови трюфела, толкова лъскави, сякаш бяха все още мокри.

— Ето това е. — Бенедикт се настани отново с кафето си. — Подай ги. И после можеш да излизаш.

— Благодаря.

Кафъри взе един трюфел.

— Няма защо. — Джош все още имаше кафяво петно на брадичката и шоколадов отпечатък от пръст на бедрото. Приведе се леко напред със сериозно изражение, присвил тревожно като възрастен вежди. — Знаете, че е тролът, нали?

Джак застина на мястото си, а ръката му с трюфела увисна пред устата.

— Моля?

— Хайде, хлапе. — Бенедикт дръпна сина си за тениската. — Дай ми да си взема един трюфел.

Детето отпусна глава.

— Тролът е — повтори то.

— Разбира се, скъпи.

Тя взе един трюфел и го пъхна в устата си, като погледна към полицая и после повдигна развеселено очи към тавана.

Но Джош бе внезапно обзет от решимост.

— Тролът се е покатерил на прозореца и е откраднал онова дете от леглото му. — Постави чинийката на пода и се изправи, изкриви се като джудже, набърчи лице, разпери пръстите си отпред като хищни нокти. После се направи, че се катери. — Нагоре по водосточната тръба, вероятно. — Отпусна ръце и погледна сериозно майка си. — Той яде деца, мамо, честно.

— Джош, моля те. — Бенедикт срещна погледа на Кафъри, като се изчерви от неудобство. Наведе се напред и шляпна леко сина си по краката. — Хайде, достатъчно по този въпрос, достатъчно. Не искаме мистър Кафъри да помисли, че си като бебе, нали? Върви да оставиш чинията в мивката.

 

 

Тролът.

Колкото повече Кафъри се опитваше да разпитва Джош за него, толкова по-нелепи и изопачени ставаха идеите, докато се върнаха към един централен факт: тролът живееше в гората и имаше навика да яде деца. Бенедикт Чърч беше явно смутена от факта, че синът й приемаше за действителна историята, разказвана от местни деца.

— Те просто обичат да се плашат едни други — поясни тя. — Толкова са впечатлителни на тази възраст.

„На каква възраст? — поиска му се да попита. — На трийсет и пет, като мен ли?“ Защото образът на някакъв трол вече започваше да се отпечатва някъде в подсъзнанието му… разпространявайки се като петно. В края на деня, когато си тръгна от Клок Тауър Гроув, бе обзет от все по-непреодолимото желание да се махне от този парк, да отиде по-далеч от него, тъй като слънцето започваше да се спуска към хоризонта, по който бяха очертани като точици силуетите на вече уморения и изгубил и последните си илюзии екип за претърсване на терена. Обземаше го определено чувство. Не знаеше откъде идва и как да го изрази с думи. Но това щеше да дойде, убеден беше, че щеше да дойде.

— Трол? — попита той по-късно Сунес, в стаята на старшия следовател. — Това означава ли нещо за теб? Трол?

— А? — Сунес прокара длан по щръкналата си коса, подстригана втори номер, и се намръщи. Тъкмо се беше върнала от интервютата за пресата, на якичката на блузата си имаше черта от грим. Седнала пред бюрото, се взираше в екрана на новия си мобилен телефон и натискаше бутоните му с палец, опитвайки да разбере какво й говори. — А? — погледна го тя. — Какво каза?

— Където и да отида в Брикстън, децата все говорят за някакъв трол.

— Единственият трол, който знам, е от жаргона в Сан Франциско — стара кралица, която харесвала великолепно младо месо. Скачала от дърветата. Мръсен, грозен, стар гей, който само искал да прави секс с млади сладурчета.

— Значи означава само това?

— В моя свят — да.

Джак седеше, подпрял брадичка върху дланта си, и се взираше в отражението си в стъклото на прозореца, кацнало над дългите редици от лондонски светлинки.

— Получи ли съобщението за снимките? — попита след малко той. — Кармел мислеше, че той е правел снимки, докато е бил там.

— Да. — Сунес вдигна поглед. — Няколко от момчетата вече работят по въпроса.

— Ако има снимки някъде там… по дяволите.

Кафъри поклати глава.

— Знам. Не би ли искал да ги видиш?

— Ти как смяташ?

Беше почти полунощ — бяха принудели да приберат хората. Не бяха открили нищо. В парка нямаше и следа от Рори, затова Сунес беше разширила параметъра на претърсвания район така, че да включва и минаващите директно покрай него улици. Бяха претърсени навеси с инструменти, гаражи, празни имоти. Но от момчето все така нямаше никаква следа. Всички обитатели бяха разпитани грижливо, но никой не беше видял нищо. Както изглежда, Рори Пийч просто беше изчезнал от един от най-гъсто населените райони на страната и никой не беше забелязал нищо. Никой на „Донегол Кресънт“ не беше чул чупенето на стъклото в петък вечерта, нито напускането на къщата от неканения посетител. Медиите цял ден преследваха AMIT за новини, но такива нямаше. Не бяха научили почти нищо повече от онова, което знаеха по същото време предишната нощ. В умореното съзнание на Кафъри се въртеше като свредел изречението, което един полицай беше казал преди двайсет и осем години на майка му: „Ще трябва да приемеш, че може и никога да не разбереш“. Никой от работещите по случая не приемаше леко ставащото — едно осемгодишно дете беше отделено от семейството си втора нощ подред; вече му се беше наложило да спасява двама от по-младите си колеги от заплашващата ги депресия.

— И, колкото и да е странно — Сунес изключи мобилния телефон и го пъхна в джоба си, — мисля че знам точно какво те тревожи.

Джак, който беше бутнал назад стола си и смяташе да дръпне ципа на раничката на „Найк“, където държаха скоча — се изправи. Постави длани върху бюрото и замря, все едно че не беше чул. После погледна косо към нея.

— Какво?

— Имам предвид, че… — Даниела Сунес се облегна назад на стола и откопча горното копче на панталоните си, като даде възможност за първи път този ден на корема си да се почувства комфортно. — Имам предвид следното: всичко започва да ми напомня прекалено много за случилото се с Юан. — Повдигна вежди. Това не беше официално твърдение и тя нито се присмиваше на Джак, нито го порицаваше. Молеше го да поговори за това. — Ето какво имам предвид.

— Добре. — Той вдигна ръка. — Можеш да спреш дотук. — Всяко споменаване за Юан неизменно предизвикваше някакво потайно движение из гънките на главния му мозък, някакви пръсти като че ли се впиваха в най-съкровените от тях. Той рядко произнасяше името на брат си… а да чуе някой друг да го изговаря така спокойно, сякаш по нищо не се отличаваше от други имена, като Брайън или Дейв, Алън или Гари, беше… беше като да намериш чужд косъм в устата си. — Струва ми се, че сега е моментът да те попитам откъде знаеш за него.

— Всички знаят.

— Страхотно.

— Половината екип „Б“ беше на твоето парти, когато Иван Пендерецки… добре де, нека не навлизаме в подробности сега, знаеш за какво говоря. Но Полина продължава да получава от време на време по някоя и друга информация за него от отдела за борба с педофилията. Между лакирането на ноктите си и поставянето на поредната нула на отчета на моята „Баркликард“, тя прави някои проучвания и така се появи един, ъъъ, интересен факт. Пендерецки е свързан с едно изчезване на човек с двайсет и пет годишна давност. Името ли? Юан Кафъри. Случва се така, че името на детектив инспектор Джак Кафъри по това време фигурира във всички вестници, а не е нужно много, ако имаш подозрения, да си направиш и някакви изводи. — Наведе се и вдигна бутилката със скоча от раничката, отвори я и наля щедро и в двете чаши от кафе. — Ето. — Бутна едната към другия край на бюрото и се намести отново на стола си. — Знаех за него още преди да започна работа в AMIT. Дори още преди да се запознаем.

— Е, в такъв случай добре дошла в моя кошмар, главен инспектор детектив Сунес. — Джак се отпусна на стола и придърпа чашата. — Приятно ми е да разбера, че си му се наслаждавала вече толкова дълго време.

— Ааа, не така, започваш да се държиш като плачливо момиченце. Никой закон не казва, че не можеш да видиш в това искрена приятелска загриженост, детектив Кафъри.

— Да.

Той се загледа в чашата си. Приблизително по средата от вътрешната й страна имаше засъхнала ивица кафе.

— О, хайде де, Джак, опитвам се да помогна. По типичния си непохватен начин.

— Знам. Виж, съжалявам. Ставам малко… — притисна юмрук към гърдите си.

— Стягаш се малко там, така ли? — Тя изпи на един дъх уискито си и си наля нова порция. — Знам, наистина знам за какво говориш. Ами ако направиш заявление в съда срещу Пендерецки? — Замълча в очакване на някаква реакция. — Джак? Направи го и случаят ще бъде подновен, и тогава някой друг може би ще будува по цяла нощ и ще се притеснява за това.

Той поклати уморено глава.

— Не. Остави това.

— Предлагали ли са ти го преди?

— Загубил съм представа колко пъти. Той е прекалено умен. Ще обърне така нещата, че преди да разбера какво става, аз ще се озова натясно — ще ме обвини в злонамерено твърдение, в преследване, тормоз и каквото се сетиш още.

— И не е защото знаеш, че никога няма да ти позволят да се доближиш до случая?

— Това също, да. Тази подробност не ми е убягнала от вниманието.

— Ти си един страхливец, ако нямаш нищо против да ти го кажа.

— Благодаря. Приемам го като комплимент.

Сунес се усмихна едва забележимо.

— Просто не искам случаят „Пийч“ да те засегне повече, отколкото трябва. Не искам да се отрази на личния ти живот. Това ми е болката.

Кафъри опита да отвърне на усмивката. Сега беше моментът да го каже — че вероятно изобщо не трябва да се занимава с този случай, че тя имаше право, че емоциите вече го заливаха и излизаха извън контрол. Вместо това младият мъж избърса чело, изпи скоча си и рече:

— Юан беше на девет. Рори е на осем — дори не съм направил връзката.

Изправи се, отиде до вратата и повика детектив Логан в стаята на старшия следовател. Логан влезе и повдигна вежди, щом ги видя да седят така заедно.

— Извинявам се — изкашля се многозначително, сякаш прекъсваше нещо.

— Искам да добавя нещо към издирването… знаеш как да използваш CRIS^[1], нали?

— Сър.

— И утре направете справка за последните десет години в района с ключовата дума „Трол“. Разберете дали някой от местните знае нещо за някакъв трол в Брокуел парк. — Спря. Едва сега забеляза усилията на Логан да скрие усмивката си. — Хей? — Приближи лицето си към неговото. — Какво има?

— Нищо, сър. — Но преди да сведе очи, Джак забеляза как той погледна за момент към Даниела — към разкопчаните горни копчета на ризата й, към отворената бутилка скоч. Кафъри бе свалил вратовръзката си, а обувките на Сунес стояха изоставени на пода край бюрото. — Нищо — повтори Логан, изчерви се и се обърна. — CRIS и местните.

Когато Джак затвори вратата и се обърна, Даниела беше подпряла лакти върху коленете си и бе отпуснала лице в дланите, и се смееше толкова силно, че раменете й се тресяха.

— Можеш ли да повярваш? — Вдигна очи. — Уф, хареса ми. Ха-а-ареса ми! Сваля ме плейбоят на столичната полиция. — Избърса мокрото си от сълзи лице. — Погледни ме! Само поглед е достатъчен, за да се ориентираш, но те пак имат нужда от компас и карта. Все едно в стаята влиза гигантска панда и те казват: „Да, изглежда като гигантска панда, мирише като гигантска панда, но не може да бъде гигантска панда. Какво ще прави тук една гигантска панда?“.

Кафъри усети, че се усмихва неволно. По-късно я спря, преди тя да излезе от офиса.

— Дани, благодаря ти. Знам, че заради мен закъсня за Полина, затова ти благодаря, че поговорихме.

* * *

Малката къща във викториански стил на Кафъри беше притихнала. Той паркира очукания си стар „Ягуар“ до черния „Фолксваген бийтъл“ на Ребека и влезе вътре, развързвайки вратовръзката си. Ребека беше все още будна въпреки късния час — от дневната в задната част на къщата се чуваше шум, в коридора беше захвърлен чифт зелени обувки с високи метални токове, а от вътрешната им страна се четяха, макар и вече поизбелели, думите „Миу Миу“. Джак поспря за момент, преди да отвори вратата, както правеше винаги напоследък, питайки се в какво настроение щеше да я завари.

Тя беше застанала в поза свещ върху дивана и се кискаше, вперила поглед в голите пръсти на краката си, които мърдаше енергично. Беше с шорти в цвят каки и с една от сивите му тениски, на възглавницата бе подпряна пиянски бутилка „Блавод“^[2], а в пепелника димеше тънка пура.

— Щастлива ли си?

— Ууупс!

Ребека свали рязко крака, изви се и му се усмихна. Изпълни го облекчение, като видя, че е спокойна. Почервеняла и пийнала, но в добро разположение на духа.

— Изглеждаш щастлива.

— Ъ-хъ. — Беше пуснала някакъв компактдиск и в стаята приглушено звучеше ария или нещо подобно. — Пияна.

— Пиянде такова. — Кафъри се наведе и я целуна. — Цял ден ти звъня.

Отиде в кухнята, закачи сакото си на вратата и извади любимото си „Гленморанджи“ и една чаша.

— Бях в Брикстън с неколцина финалисти на „Слейд“. Мислят, че съм Бог или нещо от този род.

— Безсрамие. — Джак събу обувките и се отпусна върху дивана, отпушвайки уискито. — Малка егоистка.

— Знам. — Тя събра косата си в подобие на дълга змия, преметна я през едното си рамо и се покатери върху Джак. Имаше хубави крака на гимнастичка — винаги леко загорели на слънцето, с цвят на сусамово олио.

— У-ух — беше признала веднъж Сунес, след половин бутилка скоч. — Тя е от жените, които усещаш право тук. В слабините.

— Видях по новините един познат. — Ребека постави ръце върху раменете му и го целуна по врата. — Само изотзад. Познах те, макар да беше гърбом. А тъй като беше ядосан, познах те и от разстояние.

Той пресуши чашата, напълни я отново и сплете пръстите си с нейните. През последните три дни не бяха прекарвали никакво време заедно — осъзна го тази сутрин, когато на челото му изби пот, като я гледаше как закопчава увиващите се нагоре по краката й каишки на сандалите.

— Сигурно си пребит.

— Имам четири часа почивка. Връщам се в офиса в пет.

— Това дете е малко, нали?

— Мммм. Да. — Вдигна дланта й и се загледа в пръстите. Постави чистите й, перлени нокти до своите. Левият му палец беше черно-син, резултат от синина, която отказваше да мине. Собствената му стигма — синината, която си беше направил в деня, в който изчезна Юан, така и не се беше променила за изминалите оттогава двайсет и пет години. — Нека не говорим за това.

— Защо?

„Защо ли? Защото образът на Юан вече своеволно се наместваше върху лицето на Рори Пийч — и ти си я забелязала, Беки, знам, че вече си забелязала приликата и ако започнем, ако ти го позволя, ще заговорим за Юан, преди да успея да натисна спирачките, и тогава настроението ще се промени, и може би ще кажа нещо за теб, и Блис, и…“

— Защото съм уморен. Цял ден само за това съм говорил и слушал.

— Добре. — Ребека прехапа устна и се замисли. — Е? — направи опит тя, като плъзна длан в ризата му и се усмихна. — А за това какво ще кажеш? Мераклия ли си?

Кафъри въздъхна и остави чашата.

— Разбира се.

Младата жена се изкиска.

— Да, глупав въпрос. Искам да кажа — кога не си бил?

— Мислех, че съм постоянно ядосан?

— Не. Постоянно си разгонен, ето такъв си. Ядосан си между отделните надървяния.

— Ела тук. — Придърпа я така, че да възседне слабините му, и прокара длани нагоре по тениската й. — Видя ли „Тайм Аут“?

— Знам. — Започна да разкопчава ризата му, затвори очи, когато напипа зърната му, заигра с тях, стискайки ги между палеца и показалеца. — В такъв случай съм добра, а? — измърмори замечтано тя, отметнала назад глава. — О, боже, колко е хубаво. И прочете ли статията?

— Да. Гордея се с теб.

Но я излъга. Смъкна се десетина сантиметра по-надолу върху дивана и плъзна длани по кожата й; беше като олио под твърдите му пръсти. Стигна до дългите, пламенни мускули на корема й. Ребека му беше казала, че тялото й се бе променило откакто беше започнала да получава признание за своето изкуство — твърдеше, че кожата й беше станала по-гладка, а кръстът — по тънък; че по краката й вече не се образуваха мазоли и се движеше по-бавно. Джак обаче виждаше тъкмо обратното: някакво загрубяване, някакво ускоряване. И знаеше, че това води началото си от нападението. От Блис.

Отражение на тази промяна беше новата й изява в областта на изкуството — скулптурите. Преди нападението творбите й бяха съвсем различни. Сега цветовете бяха изчезнали и почеркът на творчеството й беше по-остър. В главата й някакви пластове се бяха разместили, но тя продължаваше да иска Джак и той беше до нея, все така безнадеждно и безпомощно привлечен, все така влюбен в нея, въпреки претърпените от Ребека промени — тя беше сладката тежест в сърцето и в члена му. Дори миризмата на някоя от тънките й пури, оставена да дими в пепелника, беше достатъчна да го възбуди.

Кафъри отвори очи и се вгледа в лицето й — тя беше затворила очи и се усмихваше спокойно и някак дистанцирано. „Трябва да дръпна пердетата“ — помисли си той, погледна към тъмния прозорец и видя белезникавото петно на нечие лице, нещо като свинска зурла, и издайническото запотяване по стъклото, оставено от възбудено дишане…

— По дяволите!

Дръпна надолу тениската на Ребека.

— Какво?

— Дръпни се. Бързо.

Отмести я встрани, скочи на крака и отвори с трясък френския прозорец. Пендерецки беше прекосил градината и тичаше към задната ограда. Кафъри взе дванайсетте метра за секунди, но мъжът се беше подготвил: беше донесъл зелена пластмасова щайга, за да прекрачи с нейна помощ задната ограда, и вече бързаше към гъстата растителност край изоставената жп линия, като остави след себе си само зелената щайга и звука от свирещите си от бързото ходене бели дробове. Без обувки и с разкопчана риза, Джак вдигна щайгата и я хвърли подире му.

— Направи го пак и ще те убия. — Стоеше в градината, която бе оформена от майка му, и гледаше как подобната на ларва форма на стареца се отдалечава. — Говоря сериозно — ще изцапам устата си с кръвта ти, Пендерецки. — Отпусна ръце върху телената ограда, докато успокои дишането си, като опитваше да не позволява да бъде отнесен от ситуацията, да овладее гнева си. — Ще ти изпия кръвта.

„Това е просто поредният му опит да размъти утайката в душата ти. Не му обръщай внимание. Не му обръщай внимание…“

Отпусна глава. Пендерецки беше най-трудната задача, с която се бе сблъсквал в живота си. Понякога чувстваше дори самото му присъствие от другата страна на улицата като непрестанния звън на телефона в дома на съседите през някой спокоен следобед. Тялото реагираше инстинктивно, караше го да отговаря по някакъв начин, но умът го дърпаше назад: „Не отговаряй, не отговаряй, не е за теб“. С вродения си дар да бъде невероятно прозорлив, когато ставаше дума за нещо зло, Пендерецки му хвърляше всяка седмица някаква подобна стръв: ту някое чудато телефонно обаждане, ту странна бележчица или писмо, които караха Джак да създава все нови и нови теории във връзка с онова, което се беше случило с Юан. В тях имаше голяма доза въображение, бяха изключително разнообразни и той се беше научил да не вярва на нито една.

Юан беше умрял мигновено, блъснат с голяма скорост от влак, отнесъл малкото му тяло далече от претърсения от полицията район; Юан беше оцелял, но след това беше умрял от глад в една каравана в изолирана ферма, където Пендерецки го беше скрил при претърсването на дома си; Юан беше оцелял и беше живял като любовник на Пендерецки, докато една нощ спонтанно бе престанал да диша; Юан беше жив и здрав и, след като се беше аклиматизирал толкова добре, сега самият той се беше превърнал в педофил и действаше в Амстердам… Всяко едно от писмата беше достатъчно да разбие волята на Кафъри. Неговата задача беше да не им обръща внимание.

Някой го докосна по рамото. Той трепна.

— Ребека. — Разтърси глава. — Извинявай.

Все още трепереше от гняв.

— Ти не си виновен. Той е голямо говедо.

— Поредната му стръв.

— Знам. — Целуна го отзад по врата. — Затруднява значително ситуацията.

— Да, така е. — Потърси материалите за свиване на цигари в джобовете на панталоните си. — Винаги го е правил.

Ребека го обхвана през кръста и двамата стояха така мълчаливо, загледани в мрака над притихналата стара жп линия. Видяха как светлините в къщата на Пендерецки светнаха. „Може би е решил да засили мъчението“ — помисли си Джак. През последния месец бе започнал да усеща особена припряност откъм другата страна на линията: последното писмо се беше появило на прага му само преди три дни:

Скъпи Джак,

След 27 години настъпи моментът да ти кажа истината за случилото се с брат ти и след като чуеш, ще се убедиш, че ти казвам ИСТИНАТА, не защото ми е жал за теб, о, не, а защото имам „угризения“ и защото ти ЗАСЛУЖАВАШ да ти се каже истината.

Той не страда, Джак, нито се страхуваше, защото го ИСКАШЕ. Когато го обезчестих и когато му казах да ми посмуче патката, той го направи, защото го ИСКАШЕ. Каза, че е готов да направи всичко за мен, дори да яде каквото произведа, ако разбираш какво имам предвид, защото ме обича безкрайно. Това звучи грубо и на теб, и на мен, но това са думите на твоя брат, Джак, на единствения ти брат, затова знам, че ще ти се сторят СВЕЩЕНИ и няма и да си помислиш, че съм си ги съчинил. А и трябва да ти кажа, че краят дойде поради ЗЛОПОЛУКА, единствено в резултат на ЗЛОПОЛУКА, не защото исках да сторя нещо лошо на брат ти, а защото стана ЗЛОПОЛУКА. Сега той почива в мир.

ГОСПОД ДА БЛАГОСЛОВИ ВСИЧКИ НИ.

А сега това шпиониране, това промъкване край дома му. Кафъри сви цигара. Мразеше Пендерецки заради постоянно създаваното напрежение, мразеше го, задето му напомняше постоянно. Ребека го целуна отново по врата и се отдръпна, приближи се до стария бук в края на градината. Притисна длани в ствола му.

— Тук е била къщичката на дървото, нали?

— Да.

Кафъри наведе глава и запали цигарата.

— Тогава… — Допря ухо в дървесния ствол, сякаш очакваше да чуе пулс, и погледна нагоре, към разперените клони. — Ти как… о, ясно.

— Ребека…

Но преди да успее да я спре, тя се закатери по ствола, използвайки железните ръкохватки, които баща му беше заковал в ствола за двете си момчета. Коленичи като джудже в свивката на един клон. „Учудващо как дървото може да приюти човешкото тяло — помисли си той, загледан нагоре към нея. — Странното е, че изобщо сме решили да слезем долу, да заменим листата и кътчетата за прерията.“

— Ела — провикна се Ребека. — Тук е страхотно.

Той пъхна цигарата между зъбите си и я последва неохотно, усещайки познатите неравности на железните халки в дланите си. Нощта беше ясна, небето — осеяно с премигващи звезди. Когато стигна до нивото на Ребека, младият мъж се облегна на клона, застанал с лице към нея, опрял здраво крака си в ствола, усещайки топлата му люспеста кора. Зад нея, над къщите, зеленият лазер край Гринич парк срязваше големия черен купол.

— Хубаво е, нали?

— Може би…

Рядко се качваше тук. Веднъж годишно, може би, и нито веднъж откакто познаваше Ребека. Смяташе, че няма да й стане приятно, че той седи там и размишлява върху станалото. Гледката не се беше променила особено. Дългият белег на железопътната линия беше все така на мястото си. Както и къщата на Пендерецки от другата й страна: небоядисвана от години, с безпомощно висящи водосточни тръби, в резултат на което задната й част беше покрита с мъх, в пълно несъответствие както с добре поддържаните къщи от двете си страни, така и с къщата на семейство Пийч със заковани прозорци.

„Добре — спря се сам той, — престани да правиш подобни аналогии. Рори не е Юан и Юан не е Рори. От ясно по-ясно.“

— Като бебе Зевс е бил на едно дърво. — Ребека провеси крака от клона и се усмихна. — Сложили го в закачена на дървото люлка, а пчелите го хранели. Престани да мислиш за него — сграбчи го внезапно за ръката. — Хайде, престани. Знам, че мислиш за Юан.

Джак не отговори. Издърпа ръката си и се загледа към отсрещната страна на жп линията.

— Боже мили. — Младата жена поклати глава и вдигна поглед към звездите. — Нима не виждаш какво става? Пендерецки е успял така да ти влезе под кожата, че сега носиш тази мисъл непрестанно и навсякъде със себе си — колкото повече те притиска, толкова по-здраво се хващаш на въдицата му. Ще бъдеш изяден жив от всичко това, от Юан, от онзи… — кимна към къщата от другата страна на линията — от онзи извратен тип.

— Не сега, Ребека…

— Говоря сериозно. Виж се — някакъв шибан, скапан, съсухрен смотаняк се вмъква в двора ти посред нощ с вид на човек, който е мъкнат из ада, завързан за глезените за гърба на кон, и всичко това заради Юан. Ти го носиш, Джак, носиш го навсякъде. И най-малкото те кара да избухнеш. А сега на всичкото отгоре имаш подобен случай…

— Ребека…

— И сега имаш случай, който е много подобен, и един Господ знае какво ще стане. Как ще се овладееш? Някой ще пострада… нищо чудно дори това да бъдеш ти. Може дори да свършиш като Пол.

— Достатъчно. — Кафъри вдигна отбранително длан. — Достатъчно.

Знаеше накъде вървят. Знаеше, че Пол Есекс, детективът, участвал в трескавото преследване на Малкълм Блис, олицетворяваше всичките страхове на Ребека във връзка с професията му. Есекс беше умрял, проснат в една гора в Кент, в подгизналата от кръвта му пръст, и единственото, което беше останало от него в Кафъри, беше шофьорската му книжка. Беше я извадил от портфейла на Есекс, преди да го предаде на родителите му. Може би Ребека си мислеше, че и той самият ще свърши по същия начин.

— Той няма нищо общо с това.

— Напротив, има. — Цъкна с език по небцето си. — Защото може да се случи и с теб, ако не се успокоиш… ако не успееш да се освободиш от мисълта за Юан. И ти го знаеш много добре. Знаеш, че ако нещата загрубеят, може да стигнеш чак дотам, също като последния път.

Джак я погледна.

— Какво? Какъв последен път?

— А, това те накара да се заслушаш.

— За какво говориш?

— Той знае за какво говоря. — Тя се усмихна към мрака. — Той знае кого имам предвид.

— Беки…

— Запомни думите ми, Джак, ще го направиш отново. То е като нещо малко, което расте в теб, точно… — Постави пръст върху гърдите му. — … точно тук. И ще продължи да расте и да расте, и ако не се махнеш от тази къща, ако не се махнеш от онзи тъжен стар перверзен тип, ако продължаваш да се занимаваш със случай, който натиска всичките ти бутони, тогава „хоп“, и ще го направиш отново и…

— Престани. — Бутна ръката й от гърдите си. — За какво, по дяволите, говориш?

— Знам, Джак. Виждам го в теб. Знам какво се случи в онази гора.

Той я загледа безмълвно. Страхуваше се да я пита какво знае. Да не би да му отговори: „Знам, че ти уби Блис. Знам, че не е било злополука, както мислят всички“. Стоя дълго смълчан.

Младата жена наклони глава на една страна.

— Защо не искаш да говориш за това, Джак?

— Не, Ребека — заяви той, смачка цигарата и я хвърли от дървото. Ръцете му трепереха. — Истинският въпрос е защо ти не искаш да говориш за това.

— О, не. — Тя вдигна ръка. — Говорехме за теб.

— Не. Не, ако ще тръгваме по този път, тогава ще говорим за всичко, което се случи. Такива са правилата.

Започна да слиза от дървото.

— Къде отиваш?

— Вътре. За да избягам. От теб.

— Хей — извика тя, докато той вървеше по осветената от луната поляна към къщата, — един ден ще видиш, че съм права.