Мо Хейдър
Лечението (2)

1

(17 юли)

Когато всичко приключи, детектив инспектор Джак Кафъри от Area Major Investigation Team (AMIT)^[1] на Южен Лондон беше готов да признае, че от всички неща, на които бе станал свидетел в Брикстън през тази облачна юлска вечер, най-много го бяха раздразнили враните.

Те бяха там, когато излезе от къщата на семейство Пийч — двайсет или повече, накацали по поляната в съседската градина, без да обръщат внимание на полицейската лента, на страничните наблюдатели, на техническия екип. Някои бяха с отворени човки. Други изглеждаха задъхани. Всички бяха обърнати с лице към него, сякаш знаеха какво се беше случило в къщата. Сякаш се подсмиваха крадешком на начина, по който бе реагирал на разкрилата се пред очите му сцена. На непрофесионалния начин, по който приемаше всичко прекалено лично.

По-късно щеше да се съгласи, че поведението на враните беше биологичен тик, че не можеха да разчитат мислите му, че нямаше откъде да знаят какво се беше случило със семейство Пийч, но въпреки всичко видът им бе достатъчен да накара косъмчетата на тила му да настръхнат. Той спря в края на градинската алея, за да съблече гащеризона и да го подаде на съдебния полицай, да обуе обувките си, които бе оставил от другата страна на ограденото с полицейската лента пространство, и закрачи към птиците. Те се разлетяха, размахали тежко крилете си с петроленозелени пера.

 

 

Брокуел парк — огромни, нахвърляни сякаш безразборно едни до други равнобедрени триъгълници от гориста и тревиста площ, чиито върхове се събираха в гара „Хърн Хил“ — се вие в продължение на повече от миля покрай границата на две съвсем различни части на Южен Лондон. По западния периметър граничи с пустеещите земи на Брикстън, където някои сутрини отговарящите за поддръжката на района работници трябва да изсипват пясък из улиците, за да попие кръвта, а на изток е Дълич, с неговите удавени в цветя старчески домове и оберлихти в стила на Джон Соун. Улица „Донегол Кресънт“ се бе сгушила край Брокуел парк, стъпила с единия крак в една кръчма със заковани врати и прозорци, а с другия — в крайъгълен магазин, собственост на Гуджарати. Беше част от спокоен малък квартал с редици от десетки къщи, без дървета в предната градина и с боядисани в шоколадовокафяв цвят врати. Къщите гледаха към тревисто, но прогресивно оплешивяващо парче земя с формата на подкова, където вечер хлапетата караха велосипедите си. Кафъри си представяше, че семейство Пийч се бяха чувствали тук в сравнителна безопасност.

Останал отново по риза и благодарен за прохладния въздух навън, той сви цигара и се запъти към групичката полицаи около вана на Отдела за научна поддръжка (ОНП). Те замълчаха, щом приближи, но той знаеше какво си мислеха. Беше само на трийсет и няколко години, тоест не беше някой от ветераните с висш ранг, но повечето полицаи в Южен Лондон знаеха кой е. „Един от младите свирепи служители на столичната полиция“, както го беше нарекъл „Пълис ривю“. Знаеше, че колегите му го уважават, и това му се струваше малко необикновено. „Ако знаеха само половината от истината.“ Надяваше се да не забележат треперещите му ръце.

— Е? — Той запали цигарата и погледна към запечатаната торбичка с доказателствен материал, която държеше млад съдебен полицай. — Какво открихте?

— Намерихме я в самото начало на парка, сър, на двайсетина метра от задния двор на семейство Пийч.

Кафъри пое торбичката и я преобърна внимателно в ръцете си. Маратонка „Найк еър сървър“, детска, малко по-малка от дланта му.

— Кой я намери?

— Кучетата, сър.

— И?

— Изгубиха следата. В началото я подушиха… и то добре, много добре. — Един сержант в синята риза на отделението, което работеше с кучетата, се изправи на пръсти и посочи над покривите натам, където тъмните дървета на парка се издигаха в далечината и закриваха небето. — Те ни поведоха по пътеката, която води на запад в парка, но след около половин миля просто изгубиха безвъзвратно следата. — Погледна със съмнение към вечерното небе. — А сега вече се и стъмни.

— Така е. Мисля, че се налага да говорим с групата за въздушна подкрепа. — Кафъри върна маратонката. — Би трябвало да бъде в торбичка, позволяваща на съдържанието да изсъхне на въздух.

— Моля?

— По нея има кръв. Не я ли забеляза?

 

 

Прожекторите на ОНП блеснаха, светлината им обля къщата на семейство Пийч и се разля до дърветата на намиращия се по-нататък парк. В предния двор съдебните полицаи в гумирани сини костюми продължаваха да търсят следи из поляната, а извън полицейската лента стояха на групички съседи със смаяно изражение, пушеха и шепнеха помежду си, като от време на време някой от тях се отделяше и се приближаваше до появилия се в този момент цивилен детектив на AMIT, за да го засипе с въпроси. Представителите на пресата също бяха тук. И започваха да губят търпение.

Кафъри стоеше до вана на ОНП и се взираше в горната част на къщата. Тя беше двуетажна, с обща стена със съседната сграда, измазана с хоросан с речни камъчета, със сателитна чиния на покрива, прозорци с алуминиева дограма и малко влажно петно над входната врата. На всички прозорци имаше мрежи против комари, а завесите им бяха плътно дръпнати.

Беше видял семейство Пийч или по-скоро онова, което бе останало от него след случилото се, но му се струваше, че ги познава. Или по-точно — познаваше техния тип. Родителите, Алек и Кармел, не бяха от жертвите, които печелеха лесно симпатиите на екипа: и двамата бяха пияници, и двамата — безработни. Кармел Пийч беше наругала санитарите, които я бяха отнесли в линейката. Кафъри не беше видял единствения им син, деветгодишния Рори. Когато пристигна, дивизионните офицери вече бяха претърсили цялата къща, опитвайки се да намерят детето; не бяха пропуснали да проверят в шкафовете, на тавана, дори зад облицовката на ваната. Имаше малко кръв по перваза покрай дюшемето в кухнята, а стъклото на задната врата беше счупено. Кафъри беше взел един полицай от териториалната група за поддръжка, за да претърсят имота със заковани врати и прозорци два номера по-надолу по улицата. Двамата пропълзяха по корем през една дупка във вратата на задния вход, стиснали между зъбите си запалените фенерчета, също като в юношеска фантазия за Специалните военновъздушни части. Не откриха нищо друго освен обичайните доказателства, че в изоставената къща са се самонастанили бездомници. И никакъв друг признак за живот. Нито следа от Рори Пийч. Фактите бяха повече от лоши и на Кафъри му се струваше, че бяха специално направени така, че да събудят в душата му ехото от собственото му минало. „Не позволявай това да се превърне в проблем, Джак, не позволявай да ти счупи главата.“

— Джак? — прозвуча внезапно току до него гласът на детектив главен инспектор Даниела Сунес. — Добре ли си, синко?

Той погледна по посока на гласа.

— Дани. Божичко, радвам се, че си тук.

— Какво е това на лицето ти? Мръсно петно, голямо колкото кучешки задник.

— Благодаря, Дани. — Кафъри избърса лицето си и се протегна. — От полунощ не съм подвил крак.

— И какви са фактите дотук? — Тя посочи към къщата. — Липсва някакво хлапе, така ли? Рори?

— Да. Голяма патърдия ще настане заради това — той е само деветгодишен.

Сунес изпусна шумно въздуха през ноздрите си и поклати глава. Беше солидна, само метър и шейсет, но тежеше цели седемдесет и пет килограма, както беше с мъжкия си костюм и боти. С късо подстриганата си коса и светла шотландска кожа приличаше повече на младеж, готов за първата си поява в двора, отколкото на четирийсетгодишна главна инспекторка в полицията. Тя гледаше изключително сериозно на своята работа.

— А какво смята екипът за преценките?

— Все още не знаем дали става въпрос за смъртен случай. Няма мъртво тяло, няма екип по преценките.

— Ау, какви мързеливци.

— Разнищиха цялата къща, но не могат да го открият. Изпратих кучета в парка, Въздушната подкрепа трябва да се появи всеки момент.

— Защо мислиш, че той е в парка?

— Задните дворове на всички тези къщи граничат с него. — Джак посочи към дърветата, които се извисяваха иззад покривите. — Имаме свидетел, който видял нещо да се насочва към дърветата от номер трийсет. Задната врата е отключена, в оградата има дупка, а момчетата откриха обувка току в началото на парка.

— Добре, добре, убеди ме. — Сунес скръсти ръце и се отпусна назад на пети, оглеждайки техниците, фотографите, офицерите от Отдела за криминални разследвания (ОКР). Застанал на прага на номер трийсет, един от операторите прибираше тежката си камера в кутията. — Както гледам, присъства цял филмов екип.

— Отделението смята да работи цялата нощ.

— А каква беше онази линейка, която за малко не ме сгази?

— Ами, това е майката. Двамата със съпруга й бяха откарани в болницата. Тя ще се оправи, но за него няма надежда. Там, където е ударен… — Кафъри постави длан на тила си… — почти са му видели сметката. — Погледна назад през рамо, после се приведе по-близо към своята събеседница и понижи глас. — Дани, има няколко неща, които не трябва да казваме на пресата, няколко неща, които не желаем да се появят в таблоидите.

— Какви неща?

— Това не е отвличане за получаване на попечителство. Той е тяхно дете — не са намесени бивши съпрузи.

— Значи отвличане с цел вземане на откуп?

— Не става дума и за това. Семейство Пийч определено не са били заможни, така че никой не би си направил труда да отвлича детето им с надеждата да получи откуп. А и като огледаш сцената сама ще се убедиш в това.

— Какво е тогава?

Кафъри погледна към журналистите, пръснати из съседните дворове.

— Нека влезем във вана, а? — Постави длан на гърба на Даниела. — Не искам публика.

— Да влизаме тогава.

Тя се качи във вана на ОНП. Кафъри я последва, като се протегна нагоре, хвана края на покрива и се залюля, за да влезе вътре. Лопати, режещи съоръжения и тракове от гъсенична верига висяха по стените, а в ъгъла тихичко бръмчеше хладилникът, където се съхраняваха мострите. Той затвори вратата, повдигна една табуретка с крака си и й я подаде. Сунес седна, Кафъри се настани насреща й, разкрачил стъпала, подпрял лакти върху коленете си, и я изгледа внимателно.

— Какво?

— Нещо не е както трябва.

— Какво?

— Човекът първо е постоял с тях.

Даниела се намръщи, притисна брадичка към гръдната си кост, сякаш не беше сигурна дали той не се шегува.

— Постоял е с тях ли?

— Точно така. Просто е висял тук… в продължение на три дни. А те са били вързани вътре… с белезници, без вода и храна. Детектив сержант Куин мисли, че след още дванайсет часа единият или другият от тях е щял да бъде мъртъв. — Той повдигна вежди. — Най-лошото от всичко е миризмата.

Сунес завъртя очи към тавана.

— Звучи вдъхновяващо.

— Освен това цялата стена е надраскана с разни глупости.

— Боже мили! — Сунес се облегна назад и поглади с длан наболата по главата си къса коса. — Май изглежда като работа за „Модсли“?

Кафъри кимна.

— Да. Но няма да стигне далеч — от парка вече не може да се излезе, ще го хванем не след дълго.

Той се изправи с намерението да излезе от вана.

— Джак? — спря го тя. — Нещо друго те тревожи.

Той спря за момент, взря се в пода с ръка върху тила. Тя като че ли се беше надвесила напред и се бе вторачила през някакъв прозорец вътре в главата му. Двамата се харесваха: никой не беше сигурен защо точно, но и двамата бяха станали партньори съвсем естествено. Въпреки това предпочиташе да не й казва някои неща.

— Не, Дани — прошепна най-сетне той, като се зае с възела на вратовръзката си, защото не желаеше да чуе до каква степен бе отгатнала причината за загрижеността му. — Какво ще кажеш да се поразходим из парка?

Навън нощта се беше спуснала над „Донегол Кресънт“. Червената луна висеше ниско в небето.

 

 

От задната част на „Донегол Кресънт“ изглеждаше, че Брокуел парк се простира на мили в далечината, запълвайки хоризонта. Възвишенията му бяха предимно плешиви, по гръбнака му можеха да се видят тук-там хилави храсти, а в най-високата точка се издигаше групичка екзотични вечнозелени дървета. По западния склон обаче, един участък с големината приблизително на четири футболни игрища беше гъсто обраснал с растителност: бамбук и сребриста бреза, бук и испански кестени, наобиколили четири вонящи изкуствени езерца, попиващи влагата от почвата. Около тези езерца растителността беше гъста като в джунгла, а през лятото от тях като че ли се издигаше пара.

В осем и половина същата вечер, само минути преди паркът да бъде запечатан от полицията, един самотен мъж вървеше бавно сред дърветата, недалеч от езерцата, с напрегнато изражение. Роланд Клеър водеше самотно, почти отшелническо съществуване — със странни настроения и периоди на летаргия — а понякога, когато му дойдеше музата за това, се превръщаше в колекционер. Нищо не беше достойно за изхвърляне или неспасяемо за Роланд Клеър, който изглежда имаше някакво родство с бръмбара мършояд. Той познаваше добре парка и често се скиташе из него. Преглеждаше съдържанието на кошчетата за боклук и проверяваше какво има под пейките. Хората го оставяха да прави каквото иска. Имаше дълга коса и издаваше миризма, която не се харесваше на никого. Позната миризма — на мръсни дрехи и урина.

Сега той стоеше прав, с ръце в джобовете, и се вглеждаше в онова, което се намираше между краката му. Фотоапарат. „Пентакс“. Стар и очукан. Вдигна го и го огледа любопитно, като го приближи до лицето си, защото светлината си отиваше бързо, за да види дали не е повреден. В апартамента си Роланд Клеър имаше още четири-пет стари фотоапарата сред другите „богатства“, които беше събирал от кофите за боклук. Имаше дори отделни части от апаратура за проявяване на филми. Сега пъхна пъргаво пентакса в джоба си и затътри отново крака из нападалите листа, като оглеждаше земята. Тази сутрин беше валяло, но слънцето бе гряло цял следобед и дори ниската част на дългата трева не оставяше мокри следи по обувките му. Две крачки по-нататък се натъкна на чифт големи розови гумени ръкавици, които пусна в джоба си до фотоапарата. После продължи пътя си на ставащата все по-оскъдна светлина. След като разгледа ръкавиците под светлината на уличното осветление реши, че не си заслужава да ги запазва — бяха прекалено захабени. Пусна ги в една кофа на „Райлтън Роуд“. Виж, фотоапаратът беше друго нещо. Не можеше да го захвърли току-така.

 

 

Това беше спокойна вечер за „Индия 99“, двумоторния хеликоптер „Катерица“^[2], който беше излетял от въздушната база „Липите Хил“. Слънцето бе слязло ниско на хоризонта и горещината и ниската облачна покривка бяха предизвикали главоболие сред екипа на Въздушна поддръжка: бяха изпълнили възможно най-бързо дванайсетте възложени им задачи — „Хийтроу“, Милениум Дом, кея „Канъри уорф“, няколко електроцентрали, включително „Батърсий“ — и беше готов да премине към самоназначенията, когато в слушалките на тактическия командир прозвуча гласът от контролния пост:

— „Индия Лима“ вика „Индия 99“.

Командирът придърпа микрофончето по-близо до устата си.

— Слушам, „Индия Лима“.

— Къде сте?

— Ами във… ъъъ, къде? — Той се приведе малко напред и се вгледа надолу към осветения град. — „Уондсуърт“.

— Добре. Става дума за сектор TQ3427445.

Командирът провери в картата.

— Това Брокуел парк ли е?

— Да. Изчезнало е дете, наземните отделения са оградили парка, но вижте, момчета, детективът е откровен с нас и не може да обещае, че детето е в парка — това е просто някакво шесто чувство. Следователно няма задължения.

Командирът отдалечи микрофона от устните си, погледна часовника си и после отмести очи към предната част на кабината. Наблюдателят и пилотът бяха чули молбата и вдигнаха палците си нагоре, за да ги види. Добре. Той отбеляза времето и номера на полученото по компютъра съобщение в бордовия дневник и върна микрофона пред устата си.

— Добре, в такъв случай продължавам, „Индия Лима“. Тази нощ е спокойно — ще хвърлим един поглед. С кого говорим?

— Със, ъъъ… инспектор Кафъри. AMIT…

— Имате предвид отдел „Убийства“?

— Точно така.