Мо Хейдър
Лечението (10)

9

Кафъри, отговарящият за доказателствения материал и детектив Фиона Куин направиха в приемната на съдебния лекар кратко съвещание с патолога Харша Кришнамурти, за да набележат плана си на действие. Събрани около прашните изкуствени цветя върху пластмасовата маса, те обсъдиха как да срежат Рори Пийч. После Джак отиде в мъжката тоалетна, за да си наплиска лицето с вода.

Когато беше погледнал нагоре към клоните и беше видял как е завързан Рори, първият му импулс беше да се върне в Брокли, да отиде право в къщата на Пендерецки, да го хване за оредялата коса, да блъсне с всичка сила лицето му в стената и да го зарита. И да го рита, докато престане да мърда. Осемгодишното дете беше свито на топка, с колене до брадичката и ръце, закриващи главата, и завързано с въже — отгоре то действително щеше да напомня нещо с формата и големината на автомобилна гума. Ноктите на ръцете му бяха издълбали полумесеци в бузите. Ако Рори беше малко по-голям, ако беше на десет-единайсет, а не на осем години, вероятно щяха да го видят по-рано. Следващата мисъл на Кафъри беше, че преди двайсет и седем години никой не беше проверил дърветата покрай железопътната линия. Никой не си беше и помислил за тях. И до днес се опитваше да измисля все нови и нови начини, по които Пендерецки би могъл да е скрил Юан по време на полицейския обиск на дома си.

Избърса лице с тоалетна хартия и излезе от тоалетната, мина през помещението, където държаха телата в подредени в редици специално предназначени за тази цел шкафове с идентификационни етикети, пъхнати в рамка на вратата, розов за жените и син за мъжете… „Полът е като код за използвания цвят — помисли си той, — не само при раждането, но и при смъртта… дори в залата за аутопсия.“ Вътре беше студено, сякаш бе зима. Стените бяха облицовани с ментовозелени плочки, като в старомоден плувен басейн. Във въздуха се носеше познатата миризма на кръв — като в касапница. Под масите лежаха маркучи, край които по пода се бяха събрали локвички вода. Две тела, с написани с черен маркер върху прасците имена, бяха откарани в единия край на стаята, за да се отвори място, вещите и поставените върху пръстите на краката им етикетчета стояха върху отделна носилка на колела в жълти найлонови торби за болнични отпадъци. Телата бяха срязани и разтворени: като купчина от различни цветове, със сини книжни салфетки, натъпкани във вратната кухина. Служителят в моргата със зелена найлонова престилка и черни обувки стоеше над единия труп и вадеше снопове черва от него. Разтърсваше ги, сякаш опитваше да изтръска нещо от тях.

Рори Пийч, който някога беше момче, играещо футбол и залепващо цветни стикери на велосипеда си, сега представляваше кръг, увит в бял найлонов чаршаф върху масата в центъра на облицованата с плочки стая. Тримата служители от моргата, застанали около него, образуваха странна картина. Те не вдигнаха поглед при влизането на Кафъри. Представителите на тази професия бяха странна, мълчалива група. Понякога потайни, често изолиращи се в рамките на своята общност, винаги долу на земята: реалната двигателна сила зад патолога, те вършеха повечето от най-трудната част от работата при една аутопсия, без да мигнат. Кафъри не ги беше виждал никога да се държат така, както през този летен следобед. Беше му нужно малко време, след като те се разделиха в различни посоки, за да пренесат купи с различно съдържание и да включат маркуча, за да разбере, че при влизането му всъщност бяха отдавали почит. „О, боже — помисли си той, — няма да бъде лесно.“

Харша Кришнамурти влезе в помещението. Висок, със сивееща коса. С делови вид. Засуети се с новата си играчка, освобождаващ ръцете диктофон със слушалки, после зае мястото си и дръпна рязко найлона, закриващ Рори Пийч. Всички в моргата замряха, сякаш поемайки въздух като един.

Детето беше добило формата на кроасан, почти като заспала котка, с ръце, обвити около главата. Сякаш оглеждаше нещо на гърдите си. Кафява залепваща лента закриваше устата и очите му. Не миришеше, сякаш плътта му беше прекалено чиста и млада за това, а кожата му беше гладка, като че ли излизаше от банята. Кришнамурти се изкашля, попита Кафъри дали това е същото тяло, което бяха открили на дървото в Брокуел Парк. Джак кимна.

— Да, това е.

Формалностите приключиха.

Първо се освободиха от възлите. Кришнамурти сряза въжето с изключително старание, на повече от пет сантиметра от възела: местата на връзването можеха да бъдат изследвани не само за ДНК, но също така от криминалистите, правещи анализи на възли, затова той се стараеше да запази формата им, докато ги поставяше в торбичка за съхранение на доказателствения материал. Фотографът обикаляше около масата и правеше снимки от всеки възможен ъгъл, докато отговарящият за доказателствения материал полицай запечатваше торбичките, слагаше им етикети и ги поставяше върху подвижната си количка.

Процесът се повтори, докато отстраниха всички въжета и сега вече Рори изглеждаше съвсем различно. Той лежеше свит, като заел отбранителна позиция паяк, с продълговати отоци, оставени от въжетата по ръцете, коленете и глезените. Кришнамурти опита предпазливо слабите крака. Когато те се отпуснаха послушно, той се поколеба и на лицето му се появи странно изражение. За момент всички спряха да дишат. Патологът погледна към часовника на стената и внимателно изви стъпалата на Рори Пийч, после огледа дланите и лицето му.

— Има… ъъъ, да. — Вдигна пластмасовия си визьор и избърса с ръкав потта от челото си. — Има наличие на трупно вкочаняване само на лицето и горната част на торса. Аз… смятам да… — Направи почти незабележима пауза. Само хората с трептяща от напрежение антена като Кафъри бяха в състояние да забележат краткия прилив на емоция. Гъвкавостта на стъпалата беше накарала патолога да помисли немислимото. — Ще измеря температурата на черния дроб.

Джак се обърна. Беше виждал стотици трупове, повечето от които можеха да бъдат идентифицирани като човешки същества по-трудно, отколкото останките на Рори. Беше виждал четирийсетгодишен мъж, превърнат от безлики бизнес съдружници в десеткилограмово парче от торс, което се търкаляше по масата за аутопсия. Беше видял петнайсетгодишно момиче, изгризано от лисици от очите до раменете. Не се заблуждаваше, че има право да изпитва по-дълбок ужас от останалите, но и той като Кришнамурти бе запознат с механиката на вкочаняването — знаеше какво говори за смъртта на Рори втвърдяването на лицевите мускули и мекостта на стъпалата. Не искаше да мисли за това. За първи път в живота му се наложи да излезе, докато правеха аутопсията на жертвата.

Стоеше в приемната, смучеше ментови бонбонки и потриваше силно ръце. Притокът на кръв проясни мислите му, когато вратата се отвори. Появи се Сунес и изтупа с ръка якето си, сякаш беше минала през паяжини.

— Проклетата преса ме е нападнала. — Потрепери. — С каква скорост се носят новините. — Затръшна вратата след себе си, побутна я с крак, за да се увери, че е добре затворена, обърна се и забеляза веднага, че Кафъри опитва да избегне погледа й, опитва с всички сили да намери къде да отклони вниманието си. Гласът й омекна. — Добре ли си? — Приближи се още малко. Кожата около устата му беше добила синкавочерен цвят, знак за недостиг на кислород. — Не, не си. Идва ни множко, а?

— Добре съм. Ментови бонбонки?

— Не, благодаря. — Даниела задъвка нокътя на палеца си, погледна към залата за аутопсии, после отново към него. — Странно. Предполагам, че ако бях аз, може би щях да завиждам мъничко.

— Да завиждаш ли?

— Рори беше открит. Мъртъв е, но поне беше открит — сега мама и татко могат да започнат да тъгуват. — Постави нежно длан върху ръката му. — И къде оставаш в такъв случай ти, бедничкият?

Кафъри не отговори. Не смееше да говори, дори не смееше да бръкне в джоба си за цигарена хартия, защото ръцете му можеха да затреперят. Обърна се към вратата на комплекса за аутопсии.

— Аз… ъъъ… Мисля, че времето на смъртта вече е определено. Като се съди по вкочаняването.

— Е, и?

— Ъъъ… виж, нека се върнем вътре, а?

Кришнамурти вече беше изрязал ноктите и ги беше поставил заедно с ножицата, с която го беше направил, в торбичката с веществени доказателства, която тъкмо предаваше на отговарящия за тях полицай. Беше свалил залепващата лента от лицето на Рори. Детектив Фиона Куин бе обнадеждена: в торбички за доказателствен материал, поставени върху отделна количка, бяха сложени пет бели влакна. Кришнамурти ги беше отделил от подутините, оставени от въжетата по китките на Рори, със слабо залепваща лента. Можеше да ги подложи на специална спектрометрия и газова хроматография, за да открие химическия им състав и цвета… за да бъдат сверени с дрехите на евентуалния заподозрян. Сега патологът преодоляваше внимателно трупното вкочаняване на горната част на тялото, за да го изправи върху масата за аутопсия.

Кафъри и Сунес застанаха до стената, Кафъри продължаваше да смуче ментови бонбонки, Сунес потриваше с пръст ухото си, сякаш се смущаваше да гледа ставащото.

Рори беше висок 127 см от лявата пета до темето. Тежеше 26.23 кг. Беше малко по-едър от средностатистическото осемгодишно момче. Една окървавена книжна салфетка със светлосини цветя по края беше смачкана в рамото му и остана там, притисната под гърба му, когато го изправиха.

Кришнамурти, фотографът и служителите в моргата се движеха около масата, изпълнявайки сложен, спокоен ритуал, всеки разбираше без думи кога е моментът да се намеси. Кафъри и Сунес наблюдаваха мълчаливо — в умовете им се въртяха два еднакви въпроса. Първият беше дали хартиената салфетка криеше източника на кръвта в кухнята, а вторият — дали Рори Пийч беше станал жертва на сексуално насилие?

— Пред мен стои нормално развитото тяло на дете — произнесе тихо пред микрофона на слушалките Кришнамурти. Гласът му отекна в почти празното помещение. — По лицето се наблюдава подчертан тургор и множество аспекти на хипократово лице^[1], очните орбити са изпъкнали, докато очните ябълки са хлътнали. Скули и мандибули — изпъкнали. Устата и носът изглеждат… — Приведе се и премигна срещу детското лице. — … сухи. Втвърдени. Кожата е опъната на пипане, затова искам хистологичен анализ, който да потърси евентуално наличие на хиперкалемия, и установяване на натриевото съдържание, антидиуретични нива на хормоните и плазмения обем.

— Харша?

Патологът погледна към Сунес.

— Да, да. Когато микроскопските анализи пристигнат, ще ви кажа повече. — Кришнамурти беше известен с нежеланието си да дава на полицията незабавните отговори, които тя иска. — И след като огледам органовите мембрани.

— Какво очакваш?

— Лепкави мембрани, може би кървящи в чревния тракт.

— Което значи?

— Ще ви кажа след като ги огледам. — Огледа я с присвити очи и издаде неодобрителен гърлен звук. — Окей?

— Звучи приемливо — вдигна помирително ръце Сунес. Последното, от което се нуждаеха, беше да го отблъснат. — Напълно приемливо.

— Добре. — Кришнамурти се приведе още, за да огледа гърлото на Рори. — Вижда се слабо различима следа върху ларинкса, говореща за нещо като… ъъъ… запушване на сънната и вратната вена; нещо като пристягане, но няма петехии в очите. Драскотини и синини по врата. — Погледна към Сунес. — Но това не е причината за смъртта.

— Наистина ли?

— Наистина.

„Да, наистина, Дани. — Кафъри се взря в обувките си. — Рори не е умрял така. Мисля, че вече зная как.“

— Бих искал по-късно — додаде Кришнамурти — да огледам тези следи с алтернативни източници на светлина, да заснемем участъка и да видим дали ще забележим нещо друго. Така.

Отстъпи назад, за да направи място на служителите в моргата да обърнат тялото — опитно, с ефективни движения, без да поглеждат лицето на детето. В залата за аутопсии цареше пълно мълчание. Сега, след като телцето се озова по корем, малките издатини на гръбнака изпъкнаха под тънката кожа; книжната салфетка остана на мястото си. Без да поглежда към никого, Кришнамурти я отдели и я пусна в торбичка за доказателствен материал. Взря се в раната на рамото на Рори и след кратка пауза, през която всички затаиха дъх, отстъпи назад и вдигна поглед.

— Да — обърна се към събралия се екип той. — Да. Някой да говори със съдебния лекар. Това трябва да се види от зъболекар.

 

 

Навън, в нажежената до синьо следобедна пещ, Джош играеше в басейна със своите бански с Дарт Мол, обърнал гръб към гората, като със съсредоточено изражение потапяше „Буревестник четири“ до дъното и после го пускаше да изплува на повърхността. Слънцето блестеше във водата, а от другата страна на оградата, в парка, в сянката на испанските кестени бръмчаха комари.

Хал стоеше на верандата със студена бутилка кола, загледан в дърветата. Виждаше бели и сини петна там, където групата полицаи се бяха събрали, около храстите се бе появила полицейска лента, ограждаща малък участък от гората. Сигурно бяха намерили нещо. Отпи замислено от колата си — беше толкова щастлив, че ще се махне за малко от централната част на Брикстън, от претъпкания апартамент над един магазин за алкохол на „Франт Лайн“, но сега брикстънските проблеми явно започваха да ги преследват наистина по петите.

„Франт Лайн“. Имаше време, когато се гордееха с престижния си адрес и животът за тях беше поставяне на отровни лентички срещу хлебарки под мивката и сандвичи с риба тон в кафене „Финикс“, докато Хал вечно проследяваше и обсъждаше ревизионизма с Даркъс Хау. Животът на „Франт Лайн“. Харесваше му това — двамата с Бен да бъдат с хора от сой, да живеят с реални личности. Бяха там и по време на Брикстънските бунтове през 1995 г. заради случилото се с Уейн Дъглас — стоеше на улицата с ключовете в едната ръка, с книги от библиотеката — в другата, и наблюдаваше как „Догстар“ лумва в пламъци. Нагоре към небето. И всички надничаха през вратите и прозорците, за да видят как горящите, сбръчкващи се, накъдрени от пламъците пачки пари се сипят от облаците.

Но с появата на Джош всичко се промени. Отговорността ги смазваше. Шизофреничните писъци, престъпността, богатите млади посетители на нощни клубове и зловещите последователи на Луис Фарахан — невъзможно красиви чернокожи мъже с изключително елегантни костюми, застанали по уличните ъгли с набожно свити ръце, зад чиито очи проблясваха ужасяващи планове… изведнъж всичко това престана да бъде очарователно и забавно. Един ден Джош нахлу в стаята с крясъци и с новото си оръжие в ръце. Спринцовка, върху която бяха изписани думите: „Еднократна употреба само за теб — инсулин 100“. След този случай Хал реши да работи до изнемога, но да измъкне семейството си от централната част на Брикстън. Спасителният пояс обаче дойде от семейството на Бенедикт: наследството от леля й в Норвегия им даде възможност да влязат в тази нова къща, достатъчно далеч от центъра, за да бъдат в безопасност. Имаше осветление и осигурителна ограда, до „Фридж“ се стигаше с автобус и изобщо животът беше станал доста приятен.

— Хал! — провикна се Бенедикт от един от прозорците над главата му.

Той остави бутилката на верандата.

— Джош, ще стоиш тук, нали? — Влезе вътре и изкачи стълбището, като вземаше стъпалата две по две. Съпругата му стоеше в спалнята, край леглото. — Добре ли си?

— Да. — Беше по тениска, розови пликчета и чехли от овча кожа, сякаш тъкмо се бе преобличала. Косата от едната страна на главата й беше с ролки, а от другата падаше свободно. — Аз съм добре, но гледай… виж леглото.

Хал видя, че нейната половина на леглото беше мокра. Сякаш Смърф бе вървяла нагоре-надолу по него и бе уринирала.

— Господи.

— О, боже. — Бен потърка лице. — Съжалявам, че изкрещях така. Предполагам, че Смърф не е виновна. Вече е стара. — Въздъхна и започна да събира подгизналите чаршафи. — Вече не успява да слезе от леглото достатъчно бързо, когато се налага.

Младият мъж поклати глава.

— Трябваше да я видиш тази сутрин. Влачеше се. Задните й крака, имам предвид. Започна да пикае още преди да спре да се движи. Вървеше и урината се стичаше по краката й. Жалка картинка.

— Тя си изпи хапчетата тази сутрин, но, о, Хал, знаеш какво мисля по въпроса: добре е да вземем името на някой ветеринарен лекар в Хелстън, за всеки случай. Пфууу! — Бен изпусна въздуха през устата си и пъхна ръце под възглавницата, за да издърпа чаршафите. — Мислех, че вече съм приключила със смяната на напикани чаршафи.

— Вероятно се дължи на възбудата от тази сутрин.

— О, да, оглеждането на вътрешностите ти от напълно непознат човек наистина е в състояние да те накара да се напикаеш от възбуда. Само един мъж може да каже това. — Натрупа на купчина чаршафите от леглото. — Ще трябва да й забраним да се качва по стълбите, Хал, а? Ще я държим затворена в кухнята.

Той въздъхна.

— Като се върнем, несъмнено ще трябва да го направим. — Притисна два пръста към слепоочието й и натисна въображаем спусък, наподобявайки щракване с език. — Бедничката.

— О, за бога, моля те, недей. — Тя избърса лице в рамото на тениската си. Не знаеше как щеше да понесе загубата на Смърф. Всъщност не бяха очаквали тя да доживее чак досега. На диска със самоличността й, след „Казвам се Смърф. Ако ме намерите, моля да се обадите на…“ беше даден старият им телефонен номер. Смятаха, че не си заслужава да го сменят. Но дори така Бен в действителност не беше приела, че краят е близо. — Не може ли да поговорим за нещо по-хубаво?

Награби чаршафите, обърна се към вратата и излезе от спалнята.

 

 

Беше следа от ухапване. Открита червена дупка в бялата плът. Сякаш някакъв месоядец беше отхапал хапка от Рори. В същия участък имаше още четири-пет, но не толкова жестоки следи от ухапване, но Кришнамурти не откри други по местата, където обикновено биваше хапана жертвата на изнасилване от мъжки пол: подмишечните ямки, лицето и скротума. Само раменете. Хапането по раменете беше метод, използван често от изнасилвача, за да сломи жертвата. А когато взе проби от ануса, патологът откри още нещо.

— Да. — Изкашля се и изправи рамене. — Има замърсяване.

Никой не се обади. Сунес и Кафъри се спогледаха.

— Знаеш ли от какво е?

— Не може да се разбере само като се гледа на тази светлина, не и преди да бъде изследвано в лабораторията, но ми се струва, че можем да предположим.

Даниела кимна.

— Разбирам.

Погледна към Джак. Той й кимна напрегнато, пъхна ръце в джобовете си и насочи отново вниманието си към работата на Кришнамурти. Преди да се идентифицираше замърсителят, не беше редно да правят предположения. Това можеше да бъде всичко.

Фотографът пъхна филм в „Кодака“ за снимане на отпечатъци от пръсти и извади от чантата си светлосин правоъгълник. Когато патологът отстъпи назад, той постави правоъгълника до раната и започна да фокусира фотоапарата. Сунес и Кафъри наблюдаваха мълчаливо, рамо до рамо в края на комплекса за извършване на аутопсиите, докато фотографът засне едно по едно всички ухапани места по раменете на Рори Пийч. Точно привършваше, когато пристигна одонтологът от болница „Кингс“.

Доктор Ндизей, бакалавър по зъбна хирургия и адвентист от седмия ден, носеше дебели очила и хавайска риза под бялата си престилка. Устата му беше извита нагоре в ъгълчетата, като на клоун, сякаш се усмихваше непрестанно. Пот се стичаше на ручейчета по гладкото му махагоново чело, докато оглеждаше раните, водеше записки и правеше отпечатъци от зъболекарски восък. Служителите в моргата се спогледаха зад гърба му.

— Какво мислиш? — обади се Сунес. — Разполагаш ли с достатъчно материал, за да ти свърши работа?

— Да, да, да. — Ндизей чакаше нетърпеливо асистентът му да напълни пистолет с полисиликон. — Някои от тези ухапвания са направени бавно. — Наведе се, погледна във формата с восъка за вземане на отпечатък, долепена до рамото на Рори, и започна да прави леки триещи движения по нея. — Радиални абразии, които говорят, че хапещият е посмуквал по малко. Типични садистични ухапвания. — Извади хартиена кърпичка от задния си джоб и попи потта по челото си, за да не капе върху тялото на Рори. — Мога да видя… ъъъ, първи, втори, трети горе ляво и първи, вероятно — втори горе дясно. — Вдигна очи, увеличени като риби зад стъклата на очилата, достойната му за клоун уста се усмихваше. — Да, щастлив съм. Мисля, че ще направим от това съвършена отливка.

 

 

След аутопсията дойде ред на огледа с алтернативен източник на светлина, за да се направят снимки. Отделът по научна криминалистика внесе мобилните си, напълно затъмняващи щори и Сунес и Кафъри излязоха. Даниела се запъти за предстоящата пресконференция, а Джак се върна в Шрайвмур, за да добави резултатите от днешната дейност към непрестанно растящата купчина от документи на Криотос. Когато късно през нощта най-сетне реши да обяви работния ден за приключен, той си даде сметка, че не беше ял нищо и трепери. Поръча си храна от „Кристъл Палас“ и това сложи край на треперенето… но щом се прибра, пак спря на прага за миг, като отново си обеща да не позволи случаят да се отрази върху лицето му.

Оказа се, че нямаше защо да се притеснява. Ребека не беше в настроение да обсъжда работата му.

Лежеше на дивана, облечена с карамелени велурени панталони и къс бял суитчър. Беше лапнала един от лакираните си в яркорозово нокти и се взираше с невиждащ поглед в телевизионния екран. На масата пред нея лежеше купчина броеве на „Тайм Аут“. Тя не вдигна поглед при влизането му… наложи се той да заговори пръв:

— Как се чувстваш?

Погледна го неопределено, като някой, който поглежда към оставения отворен прозорец, но не си прави труда да стане и да го затвори.

— Главата ме боли.

— Това ли е всичко?

— Да.

Кафъри се отпусна на дивана до нея и я прегърна.

— Съжалявам за снощи.

Тя не се отдръпна, нито се ядоса. Вместо това просто сви рамене и не каза нищо, и продължи да гледа телевизионния екран. Внезапно съжали ужасно за онова, което беше направил предишната вечер, задето й беше „наврял лицето“, така да се каже, в спомени, към които тя не желаеше да се връща. Знаеше, че тази вечер трябва да бъде много внимателен с нея.

— Да се качваме горе — предложи много по-късно тя.

Последва я по стълбището, все още объркан от странната й, безмълвна аура; в спалнята също почти не размениха дума. Това трябваше да го предупреди… трябваше да види признаците.

Ребека обичаше оралния секс. Бяха го въвели още в самото начало на връзката си.

— Всъщност го направихме още през първата нощ — беше споделила с приятелките си тя. — Дори не се наложи да му го кажа — беше цяло чудо.

Той го правеше с часове, ако тя поискаше и поставеше краката си на гърба му. Понякога й ставаше смешно, защото той настояваше единият му крак да не бъде на дивана или леглото, а на пода, сякаш беше готов да хукне, ако се наложи. „Какво мислиш, че ще се случи? Нападение или нещо от този род?“ Тази вечер Ребека не каза нищо. Повдигна хълбоци и го остави да смъкне велурените й панталони, поставила дланите си върху главата му, като прокарваше пръсти през косите му и съзерцаваше тавана. Когато тя получи оргазъм, Джак се изправи, съблече ризата, избърса лицето си в нея и се готвеше да си свали панталоните, когато младата жена стана от леглото. Вдигна дрехите си от пода.

— Къде отиваш?

— Да се измия.

— Какво?

— Да се измия.

Излезе от стаята, притискайки пети в пода, а той се отпусна заднишком на леглото, като закри лицето си с длани. Ерекцията му беше почти болезнена, толкова готов беше. „Какво, по дяволите, прави?“ Заслуша се в шума на старите водопроводни тръби, чу я как приключи работата си в банята, излезе от нея и слезе долу. Не се върна. Часовникът край леглото тиктакаше неуморно, ерекцията му започна да спада. Джак изпъшка, махна ръце от лицето си и остана да лежи, загледан в тавана, с пулсираща глава.

„Явно си предизвикал нещо, Джак. Това е свързано със станалото снощи.“

Когато се върна след няколко минути, Ребека беше със старата му домашна роба от хавлиен плат. Беше се сресала и носеше чаша водка и запалена тънка пура. Застана до малката библиотека в спалнята, като пушеше и четеше спокойно заглавията, сякаш не се беше случило нищо странно. Кафъри стана от леглото и сложи ръце върху раменете й.

— Виж… снощи аз…

— Не се тревожи за това. — Тя се отдръпна от него. — А сега си лягам.

И това беше всичко. Той стоеше в рамката на вратата, твърдо решил да не се ядосва, докато тя остави пурата в пепелника на нощното шкафче, пропълзя под завивката, сви колене и подпря на тях някаква книга. Нощната лампа осветяваше добре изглеждащото й лице. Имаше сериозно изражение, видимо напълно погълната от книгата, сякаш той не беше тук. Джак знаеше, че има неща, които би трябвало да каже. Неща, които би трябвало да може да каже. И беше уморен, а съзнанието му беше изпълнено с картини от аутопсията на Рори, затова беше наясно, че моментът съвсем не беше подходящ да започват този разговор.

— Добре.

Обърна се и се запъти към задната спалня.

Това бе стаята, която беше делил с Юан като дете — „стаята на Юан“, както я наричаше сега. Намери маратонките си и сложи тениска и панталони за джогинг. Хвърли поглед към дома на Пендерецки от другата страна на жп линията, за да види дали свети — навик, от който знаеше, че няма да се отърве никога, окачи ключа за входната врата на врата си, слезе на долния етаж и затръшна вратата. Без да каже „довиждане“ на Ребека.

 

 

Щом чу затварянето на вратата, тя остави книгата на пода и се отпусна безсилно върху леглото, взирайки се в тавана. Когато дворната порта се затвори и улицата отвън се смълча — само от време на време преминаваше кола и светлините от фаровете й пропълзяваха по тавана — младата жена седна, измъкна възглавницата изпод главата си, легна отново на леглото и я притисна към лицето си. „О, боже, Джак, цялата тази история е от шибана по-шибана.“ Притисна възглавницата към носа и устата си с ръце и започна да крещи.

Крещя, докато гърлото и главата я заболяха. След това остана да лежи неподвижно, все така без да маха от лицето си възглавницата, която затрудняваше дишането й. Влагата на дъха й намокри памучната тъкан, но лицето й беше сухо — не беше плакала.

 

 

До трийсетата година бягането беше начин да се освобождава от излишъка от енергия, а след трийсетата година се превърна във възможност да пуска ума си да се носи на свобода. То спираше мислите му, за да не се блъскат в стените, и тази нощ облекчението настъпи мигновено. Знаеше точно за каква сделка става дума: той искаше Ребека да говори с него за случилото се, а в замяна тя искаше той да обърне гръб на Юан… всъщност искаше да напусне къщата. В това отношение тя беше съвсем същата като другите, но само в това. Във всичко останало Ребека му се струваше съвсем различна — тя задържаше вниманието му повече от останалите, падаше си повече по нея. Въпреки всичко не желаеше да избира. Бягаше, опитвайки се да не мисли за това, ключът от вратата се удряше в гърдите му, увиваше се около изображението на свети Кристофър, което имаше от майка си, прекосяваше кварталите на Брокли с лоша слава — несломимия малък Брокли — редица след редица занаятчийски къщи, нашарени с vergeltung^[2] — бомбите на Фон Браун. Гледката се беше променила от времето на Юан. Сега неоновият монолит на Луишам, Ситибанк, чието развалено „С“ премигваше като ултравиолетов уред срещу насекоми, изпълваше хоризонта. Вместо богати граждани, в подножието му наркодилъри купуваха просторните къщи с шест спални по авенютата в околностите на Хилифилдс и понякога стреляха едни срещу други посред нощ.

Кафъри беше купил къщата, в която живееше, от родителите си, когато беше на двайсет и четири години. Някога се беше наричала „Спокойствие“, но през шейсетте години някой шегаджия беше добавил подвижна стълба и я беше залепил с шепа бързо съхнещ цимент, променяйки името на „Гетсиманската градина“. Първото, което направи семейство Кафъри, беше да махнат табелката с помощта на чук.

— Няма нужда да докарваме агонията тук — заяви майка му. — Всеки, който живее в къща с подобно име, ще бъде прокълнат.

Но очевидно рецептата й за справяне с проклятието не беше проработила. Може би я беше приложила прекалено късно.

Джак продължи да тича нататък по улицата с потъмняла от потта фланелка, в края й сви наляво, мина покрай гробището „Нънхед“ и излезе на осветената от звездите „Пекам Рай“ с нейните тъмни езера и отворени пространства. И внезапно го изпълниха въпроси във връзка с Брокуел парк, с убиеца на Рори, с връзките помежду им. Да не би да съществуваше извор от трикове и извратени мисли, от който идваха да пият всички педофили в Лондон? Веднъж, преди години, беше чел за най-големия организъм на света: някаква гъба, която живееше под земята и заемаше почти четирийсет акра от Мичиган. Понякога му се струваше, че мрежата от педофили представлява нещо като тази гъба: всеки един от тях живееше невидимо в обществото — „под носовете ни“ — и беше свързан с останалите. Пендерецки беше старец, изтощен, дните му на присъди и интерес към момчета бяха приключили, но беше част от тази мрежа и Кафъри беше готов да гарантира, че познава някой, който познава някой, който познава някой, който познава убиеца на Рори Пийч. Можеше само да гадае каква е степента на разделеност… но чувстваше, че не е голяма.

Върна се, все така с бягане, в Брокли, сви наляво и прекоси моста над жп линията, плъзгайки поглед по релсите. Дърветата все още имаха листа, когато беше изчезнал Юан — нямаше да бъде трудно посред нощ да качиш някакво тяло на едно от тях и после да го свалиш, преди да окапят листата. Тази мисъл не беше приятна. Прекоси улицата на Пендерецки и мина покрай вратите с нарисувани слънца, покрай прозорците с оловни цветни стъкла, малките закрити веранди, с баскетболните кошове по стените и подредените в редичка обувки. Банята на Пендерецки светеше и Кафъри поспря — само за миг — пред къщата, като вдигна поглед нагоре към светлината с фаталната напрегнатост на нощна пеперуда. Матираното стъкло превръщаше светлината отвътре в обагрени диаманти и му беше необходимо малко време да осъзнае, че там, току зад прозореца, висеше нещо — нещо дълго и цветно, може би хартиен фенер, от онези, които човек може да види в студентска гарсониера. Не беше в стила на Пендерецки да прави подобни украси или да излага на показ каквото и да било. Освен ако нямаше специална причина за това. „Вероятно е предназначено да го видиш — това трябва да е началото на нещо ново.“ На ново мъчение.

Джак се обърна и се върна по стъпките си към къщи, към Гетсиманската градина. Там свали подгизналите си от пот шорти и тениска и влезе под душа, мислейки си колко клаустрофобично действаха залепените една за друга редици от къщи. После легна до Ребека в мрака и се заслуша в дишането й.