Мо Хейдър
Лечението (24)

23

Напрежението в интензивното отделение вече се беше уталожило и се беше възцарило спокойствие, чуваше се само тихото бръмчене на апаратите и от време на време — алармата от някой от тях. Денят беше топъл и прозорецът в стаята на сестрите беше открехнат. Ветрецът, който преминаваше през отделението, повдигаше завесите. Десет минути преди обяд една от сестрите се плъзна безшумно из отделението. Спря пред отделната стая, сякаш изведнъж й беше дошло наум нещо, постоя неподвижно за малко, протегнала леко единия си крак зад другия, после натисна дръжката на вратата, влезе и затвори вратата след себе си. След по-малко от минута вратата се отвори и същата жена излезе. Отдалечи се бързо от стаята, вече изглеждаше по-скована, отколкото преди да влезе, а походката й изведнъж бе станала отсечена.

Айо мислеше, че е добър професионалист: като сестра за критично болни рядко бе имала проблем да открие човешкото във всеки и никога не бе имала проблем да се пресегне под жиците и тръбичките и да намери топлата пулсираща душа. Но когато отвори вратата и погледна лежащия в леглото Алек Пийч — „Ами, Алек Пийч не приличаше на никой, който съм виждала досега“… Все едно там лежеше нечия черупка, празна шушулка. Той дишаше, сърцето му биеше, показателите на жизнените му функции бяха добри, стабилни… но топлината го беше напуснала. Беше се изцедила от него.

Айо се питаше къде се е дянало състраданието й. Когато той отвори едното си око и го вторачи в нея, тя направи инстинктивно крачка назад. Мъжът я плашеше. Бързо, преди да бе успял да каже нещо, излезе от стаята и сега, докато вървеше с решителна стъпка из отделението, реши да попита детектив инспектор Кафъри какво иска от Пийч, защо точно имаше нужда входът за отделението да се пази от въоръжен полицай, защо я беше излъгал, за да се добере до стаята му. Обикновено полицията слагаше охрана само ако пациентът беше жертва на измама с наркотици или се нуждаеше от защита. Или ако беше заподозрян.

Тази мисъл я накара да спре и да се обърне, за да погледне назад към стаята на Пийч. Зад стъклената врата се движеше някаква сянка. Там имаше сестра, за да смени системите, но въпреки всичко Айо се вцепени. „По дяволите, Айо, извини се на онзи детектив, кажи, че съжаляваш за случилото се тази сутрин, че е трябвало да получиш нареждания отгоре, както може би да му разкажеш също така и за побъркания си мозък и изобилието му от идеи.“

Да, щеше да има какво да разказва на Бенедикт след завръщането й: „Аз само отидох и казах на проклетата полиция, нали?“. Представяше си ясно картината: семейство Чърч, изтощени от пътуването, спират на алеята пред къщата с покрита с пясък кола, вдигат поглед и виждат, че входната им врата е разбита и цялото място е оградено от полицейска лента. „Толкова съм смутена, Бен, но открих нещо странно, открих, че Рори Пийч пикаел по разни неща в къщата… нали се сещаш, като Джош. Божичко, Бен, толкова съм драматична, извинявай.“

Опита да се отърси от тази картина, да си проясни мозъка. „За бога, момиче, вземи се в ръце, бедното ти дете ще има луда жена за майка.“ Не можеше обаче да се отърве от усещането, че очите на Пийч я следяха, че не можеше да избяга от тях дори тук.

 

 

Снимката, която Роланд Клеър държеше пред прозореца, беше на мъж, извършващ полов акт с момче. Всъщност мъжът насилваше малкото момче — това ставаше ясно от изражението на детето и от неговата поза. Лицето на мъжа беше неясно, леко извито встрани, но беше лице, което Роланд Клеър беше виждал доста напоследък. Бяха го излъчвали многократно по новините тази седмица. Това беше лицето на Алек Пийч.

В този момент, десетки метри по-надолу, един патрулиращ полицай мина покрай Аркейг Тауър и, внезапно притеснен, Клеър дръпна завесите. Никой не можеше да го види чак тук, толкова високо, но макар да го знаеше, се почувства по-сигурен като отнесе снимката до дивана, където седна и се вторачи в нея с бясно препускащо сърце.

 

 

Екипът беше изумен. ДНК-то, открито върху Рори, беше на баща му, Алек. И не само това: влакната, открити под светлината на уреда „Краймскоуп“ в раните на момчето, бяха идентифицирани. Те бяха от тениската, която Пийч бе носил по време на т.нар. „нападение“ на семейството му. Въпреки неговите твърдения, че не беше виждал и чувал сина си през цялото време, през което бяха държани в къщата, по някакъв начин влакна от неговата тениска бяха проникнали под въжетата, с които беше завързано момчето. И сега, когато започваше да си задава свързани с него въпроси, екипът призна евентуалната правота на неколцината, които от самото начало се бяха питали — „просто някакво подозрение“ — дали мистър Пийч не бе имал навика да пердаши Рори от време на време.

— Звънът от падащите по местата си части от пъзела е направо оглушителен. — Сунес стоеше пред компютъра си, изпращаше имейли и смучеше със сламка кутия „Д-р Пепър“. Вдигна поглед към застаналия на прага на стаята на старшия следовател Кафъри. — Какво? Нямаш ли нещо по-добро за правене освен да стоиш там като храчка на стената?

— Дани. — Джак затвори вратата и се приближи. — Виж…

— О, боже — въздъхна тя. — Толкова добре те познавам — ще искаш нещо, нали?

— Искам да говориш вместо мен с онзи твърдоглавец в „Кингс“. Френдшип. Не ми дава да говоря с Пийч.

— Не се притеснявай заради това, Джак. Дай време на Алек да се пооправи, тогава ще се заемем с него. — Веднага разбра обаче, че това не му беше достатъчно, затова бутна клавиатурата, облегна се назад на стола си, скръстила длани на корема. — Джак? Не си го арестувал, нали? Преди да постъпи в болницата?

— Не.

— Значи часовникът на ареста не се е задействал?

— Не.

— Пазят го и не може да отиде никъде, нали?

— Точно така.

Даниела разпери ръце.

— Какъв е проблемът в такъв случай? Защо е цялото това бързане? Остави консултанта да се помае колкото му сърце иска.

— О, боже… — Младият мъж се отпусна на стола си и разтърка очи. — Виж, не знам откъде знам, но ти гарантирам, че съвсем не е толкова просто. — Приседна напред, сплете пръстите на ръцете си и ги насочи към нея. — Абсолютно съм сигурен, че той работи с някой друг, Дани. Веднъж щом се почувства в безопасност в някоя къща, след като запуши устите на всички и ги завърже здраво, може да влиза и да излиза колкото си иска…

— Джак…

— … и ако си има и някой друг, колко време ще издържат те според теб? Четири дни? В това време, без никакви наранявания, пет дни, ако имат наистина голям късмет. — Стана и постави длани на вратата. — А сега, моля те, много те моля, поговори с онзи дръвник в „Кингс“.

 

 

Бенедикт работеше, режеше с придържащата летва, като с всяка следваща минута се чувстваше все по-зле и по-нестабилна. Не й пукаше колко шум вдига, тъй като знаеше, че тролът си беше тръгнал. В началото се отделяха тънки като косъмчета частици дърво, после — по-големи и усукани. Трябваше да спира на всеки няколко минути, за да си поеме въздух, проснала крака от двете страни на участъка, върху който се трудеше. После се отпускаше на една страна и прилепваше устни до тръбата на радиатора, изсмуквайки колкото може вода със заприличалата си на пергамент от жаждата уста. Силите й намаляваха, но нямаше намерение да се предава.

Бяха й необходими почти три часа, докато изтърка дълбока около половин сантиметър линийка. От летвата се бе отделило парченце дърво с размерите на бучка захар, но в нея се образува дупка, широка два пръста. Пусна летвата и пъхна внимателно банела от сутиена си в дупката така, че да се подаде откъм снадката и да образува нещо като дръжка. Седна на пода, опряла пети в стената, за да има някаква опора, стисна двата края на телта и опъна. Кръвоносните съдове в главата й се подуха от усилието. „Възможно ли е вените ти да се спукат? — помисли си тя. — Може ли просто да се пръснат?“

 

 

Лондон се топеше от жегата. Земята в Брокуел Парк беше напукана, цепнатините в нея напомняха дълги отворени рани, а на брикстънския пазар момичетата се движеха по улицата, облечени само в дънкови шорти и пестеливи блузки от тънък памучен плат, с вързани с розови ленти коси. Застаналият на ръба на плувния басейн Гъмър Рибата се чувстваше изморен. Всичко го дразнеше след срещата с детектив инспектор Кафъри. „За последен път говоря с някой от полицията.“ Днешната група се състоеше от деца на осем и девет години. Той спря и ги огледа с присвити очи, както бяха наредени покрай водата, застанали с отпуснати покрай тялото ръце като пингвини с разноцветни надуваеми пръстени около ръцете.

— Е? Кой липсва?

Децата се приведоха напред, за да огледат редицата.

— Джош — усмихна му се едно от момченцата, като разкри празните места на липсващите си зъбки.

Джош Чърч беше нов в групата. Беше идвал само два пъти, слизаше пред вратата на басейна от голяма жълта кола.

— Е? Някой от вас виждал ли го е? Някой от вас живее ли близо до него?

Децата се спогледаха и повдигнаха рамене. Джош беше толкова нов, че никой не беше успял да го опознае. И никой не се интересуваше дали беше дошъл.

— Добре. — Гъмър наду свирката. — Вземете си по една дъска, ако имате нужда, и влизайте във водата.

 

 

Детектив Логан седеше на прага на стаята на Криотос с чаша кафе в ръка и оглеждаше вратовръзката си, сякаш подозираше, че я беше залял с нещо. Когато Кафъри спря до него, той я пусна и вдигна виновно поглед.

— Всичко наред ли е?

— Колко часа обикаля из къщите в околността?

— Ъъъъ… аз… ами, постарах се да ги обходя най-подробно.

— Добре… — Джак пъхна ръце в джобовете си, приближи се още малко и пошушна в ухото му. — Просто сверих листовете за времето, което си работил извънредно, с показанията, които си взел от хората през тази седмица, и възникна проблем…

Отпусна брадичка и повдигна вежди. Логан веднага разбра какво искаше да му каже и сведе поглед.

— Няма нищо, можеш да компенсираш — додаде Кафъри. — Имам една работа за теб. — Погледна назад през рамото си. Качила краката си върху бюрото, Дани говореше по телефона. — Оставил съм карта с адресите в моето разпределение. Ще трябва да почукаш на двайсет врати преди слънцето да е залязло. Просто исках да знаеш.

Логан стоя, отпуснал немощно ръце покрай тялото, докато Кафъри се отдалечи. После оправи вратовръзката си и погледна към Криотос.

— Какво, по дяволите, го е прихванало? — изговори само с устни той.

Мерилин сви рамене и му обърна гръб.

 

 

— Така.

Бяха й нужни почти пет часа, но най-накрая Бен усети, че дървото се пропуква в ръцете й. Отстрани бавно и мъчително, вече с окървавени пръсти, парченцата дървесина, и видя пространството под пода. Наведе глава и надникна вътре. Кухината беше дълбока около двайсет и пет сантиметра, въздухът в нея беше по-топъл. Тръби и жици излизаха от стената на къщата и се губеха нататък в мрака. Не миришеше на мухъл или спарено, а на ново дърво и цимент. Бенедикт седна и издърпа остатъка от летвата, после завря лице отново в дупката.

„А сега какво?“ Близо до очите й имаше кръгла електрическа кутия, закрепена за една напречна греда. Наподобяващият пипала на малък октопод бял кабел се протягаше на север, на юг, на изток, на запад. Един край влизаше в горния край на черен цилиндър, стоящ гордо върху гипсовата основа. Трябваха й няколко минути, докато осъзнае, че това е металната обвивка на осветителния фитинг в кухнята. Беше малко по-голям от чаша, която сякаш беше обърната с дъното нагоре и пъхната в овален отвор.

„Боже мой…“ Фитингът, беше абсолютно сигурна в това, просто се напъхваше отдолу в гипсовата мазилка, без нищо да го задържа, нито винтове, нито пирони. Спомни си как Дарън, съпругът на Айо, го беше издърпал в кухнята им в Кенингтън, за да оправи нещо — помнеше как се беше полюлявал на кабела си.

Легна по корем и обхвана с длан горната част на лампата, натисна я надолу. Тя се раздвижи, издавайки продължителен, тих, засмукващ звук — като излизащо от формата си желе — и падна надолу. Жиците издържаха тежестта й, от образувалото се отдолу пространство нахлу дневна светлина. Бен си пое рязко въздух. Лампата се поклащаше под тавана като махало, жиците се удряха по стеничките на дупката, и когато нищо не се случи, когато никой не се спусна нагоре по стълбището и не задумка по вратата, тя събра достатъчно смелост да надникне през дупката и да види какво става долу.

Легна по корем, протегнала ръце напред като послушна ученичка на урок по гмуркане, „със събрани пръсти, деца“, и си спомни как Джош беше излязъл бежешком от сградата на плувния басейн, където го беше записала току-що на курсовете по плуване, и бе скочил в колата до нея. „Мамо, какво е аквадинамика?“ Гипсовият таван внезапно изпука под тежестта й. Тя се сви, ужасено измъкна главата си от дупката, косата й се закачи в пироните и тя се отдръпна оттам с нещо като корона от разчорлени коси. „О, боже, о, боже, о, боже…“

Постоя малко коленичила, дишаше тежко, в очакване таванът да се срути. Но тъй като това не се случи, пулсът й се поуспокои. Прибра падналите си върху очите коси и бавно, внимателно се надвеси отново. Този път действаше по-предпазливо. Разпери длани върху пода като гущер и бавно завря лице в задушното пространство, безшумно, като излязла на лов котка, докато успя да надзърне през кръга, освободен от фитинга.

Долу беше светло. А на три метра под нея, върху кухненския под лежеше Хал. По гръб, така че лицето му беше почти директно под дупката.

„Боже мили…“

Стъпалата му бяха нагоре, извити под неестествен ъгъл, глезените бяха закрепени поотделно с белезници към дръжката на голямата фурна. Ръцете му бяха опънати над главата и завързани с електрически шнур за краката на пералната машина. Шортите му бяха свалени и обути отново така, че и двата му крака да бъдат в единия крачол, и бяха овързани с оранжево-зеленото ластично въже от багажника на деуто, а устата му беше залепена с кафяв скоч. Наоколо му имаше голямо петно, образувано от собствените му нечистотии. Сега Бен си даде сметка, че чува хъркането му, сякаш просто се беше отегчил от всичко това. Сякаш беше изял коледната вечеря и задрямал пред телевизора, по който даваха „Магьосникът от Оз“.

Тя промени позицията на лицето си така, че устата й да бъде на отвора, и прошепна:

— Хал?

* * *

Успоредно на „Брикстън Хил“, покрай старата река Ефра, попаднал под влиянието на престъпния свят от края на миналото столетие, се простираше „Ефра Роуд“, свързвайки по-ниските, модерни и изпълнени с усещане за собствената си значимост склонове на Брикстън с бедните квартали в края на Стретам. И точно през този ден, един от най-горещите в годината, детектив Логан изкачваше хълма бавно, варейки се в собствената си пот. Слънцето беше сгорещило земята. В градините пред къщите под храстите дремеха котки и мърдаха уши, за да гонят нахалните насекоми. „Господи — мислеше си той, — това, което ми иде да направя с една «Ред Страйп»^[1] е направо престъпно.“

Вляво отпред се намираха новопостроените и все още строящи се сгради, Клок Тауър Гроув — виждаше временните огради на строежите и флагчетата — и зад тях в лапите на един кран се поклащаше бетонна греда. Отзад се извисяваха няколко по-големи къщи, гледащи към парка. Налагаше се да мине оттам и да разбере дали някои от строежите бяха завършени, дали в тях вече не се бяха нанесли хора. Избърса потта от челото си. Чакаха го още цели осемнайсет адреса за този ден — нямаше намерение да се мотае на нито един от тях. Ако никой не отвореше вратата, щеше да си тръгне веднага.

Междувременно, на номер пет, Клок Тауър Уок, Хал отвори очи и помисли, че вижда ангел. Такава нежна геометрия — нейното лице в овална рамка. В първия момент очите, тези подобни на огледала очи, като че ли обгърнаха цялата стая.

 

 

Бенедикт?

— Хал? — прошепна тя.

И тогава той си помисли за първи път, че може би имаха някакъв шанс. Опита да повдигне глава, за да отговори, но беше вързан, така че не можеше да помръдне. Сълзи закапаха от очите му.

— Хал? — прошепна тя, а гласът й изведнъж бе станал болезнено немощен. — Джош? Той…?

Хал извъртя очи встрани, за да й укаже посоката.

Младата жена измъкна глава от дупката и опита да я намести така, че да надзърне в дневната. Усещаше неравномерната температура на въздуха, усещаше мириса на собствения си дъх в тясното пространство. Като че ли цялото й напрежение и неразположение бяха преобразувани в химикали и излизаха през белите й дробове. Завря лице в дупката, докато част от него, заедно с очните ябълки, се подадоха на тавана на долното помещение. Очите й се отвориха и се затвориха. Извъртяха се и замръзнаха.

Завързан за радиатора в дневната, свит като сбръчкана папрат, с притиснати към брадичката свити колене, стоеше Джош. Макар да изглеждаше посивял и изнемощял, изражението му беше спокойно, погледът му беше съсредоточен върху държащото го към радиатора въже, което се опитваше да разхлаби. На китката, която вече беше освободил, се виждаха дълбоки резки, лъскави и червени, а кожата около устата му, където явно е бил залепен скочът, беше зачервена и възпалена.

— Джош? — произнесе първоначално тихо тя, защото не можеше да повярва, че не вижда мираж. — ДЖОШ!

Той не реагира веднага, а продължи да се взира във въжетата. Беше му нужно известно време, докато излезе от транса си, после извъртя очи нагоре към нея и премигна.

— Джош!

— М-мамо?

Детето й се беше променило. Главата му беше слаба, очите — огромни. Приличаше на Хал — на миниатюрен, двайсетгодишен вариант на Хал, с ясно изписани по челото и ръцете му вени. Бедно, изгладняло дете — протегна ръка към нея, без да каже нищо, просто я протегна нагоре във въздуха, с дланта към нея, сякаш опитваше да почувства лицето й. Да провери дали е истинско. После отпусна длан, обърна й гръб и започна да опъва въжето.

— Джош!

— Татко не е добре — прошепна той, без да вдига поглед. — Не може да говори.

— Знам, скъпи. Пил ли си нещо?

Момчето поклати глава.

— Не?

— Малко.

Не искаше да я погледне. „Вече е мъничък мъж — помисли си тя, — вече е големият малък мъж.“

— Добре ли си, миличък? Как ти е коремчето?

— Усещам го странно. Жаден съм, мамо.

— Спокойно, ще ти намерим нещо за пиене.

— Не исках да го правя, мамо, но трябваше да пишкам върху себе си. Съжалявам.

— О, скъпи, няма нищо. Не се притеснявай. — На намиращата се на горния етаж жена с окървавени пръсти и изтощен мозък й се доплака. Това момченце, което си бе мислила, че ще стане жертва, се справяше най-успешно със ситуацията. Почти беше успяло да се освободи от въжето. Вместо да ридае и да се отдава на отчаяние, като нея например, то решително и безмълвно бе подготвяло бягството си. — Лошият човек вече си отиде.

Джош кимна.

— Отиде си. Беше ужасен и полицията ще го пребие, ще го тикне в затвора и ще го убие.

— Чу ли мама като викаше?

— Да… но не можех да кажа нищо, защото имах нещо сложено на устата.

— Не се притеснявай за това, миличък. Обичам те.

— И аз теб.

— Какво правиш там?

— Освобождавам се от въжето. Ще дойда и ще те освободя. — След като помълча известно време, без да я погледне, додаде: — Мамо?

— Да?

— Той може би е убил Смърфи. — Брадичката му затрепери. — ’Щото… ’щото не знам къде е Смърф.

— О, Джош… — Бенедикт усещаше гърлото си страшно стегнато. — Толкова си… толкова си добър, толкова си умен… смел, толкова си смел. Не се тревожи за Смърф, фъстъче, тя е при мен. Не се чувства особено добре, но е тук горе и няма търпение да те види. Изпраща ти много обич и голямо близване по лицето. — Спря, защото забеляза, че пръстите й кървят. — Джош, обичам те, скъпи. Мама те обича толкова, толкова много…

В този момент на входната врата се позвъни. Джош вдигна рязко глава и се загледа с ужас натам, а Бен се вкамени. Не! Не можеше да повярва.

— Джош — прошепна напрегнато тя. — Побързай. Действай, миличък, махни се оттам… — Хал се замята трескаво и безшумно на пода отдолу, а гласът на Бен се повиши истерично: — Хайде, Джош. МАХНИ СЕ ОТТАМ. Просто СЕ МАХНИ!

Детето опъваше отчаяно въжето, хапеше го, кръвта от пръстите изцапа устата му. Зъбите му бяха силни, но въжето беше яко.

— Бързо!

Задърпа се още по-силно, вперило очи във вратата, подготвяйки се за връхлитането на заплахата. И тогава Бенедикт видя, че малкото й момче взе решение.

— Не! — изкрещя тя. Последва още едно изпукване от гипсовата мазилка. — Не! Джош, БЯГАЙ, Джош, моля те, БЯГАЙ!

Но той нямаше как да се освободи навреме. Затова вдигна парчето кафяв скоч от пода и го притисна към устата си, приглади го с длани, изви малкото си тяло, притисна въжето зад себе си и се настани така, че гърбът му да бъде към радиатора.

Сърцето на Бен се гърчеше.

— Божичко, не. — Започна да плаче, а дългите сребърни нишки падаха от тавана и се приземяваха край лицето на Хал. — Не!

И тогава звънецът прозвуча отново.

Всички замръзнаха. Младата жена спря да плаче, Хал престана да се мята на пода. Джош вдигна очи нагоре към майка си. Тролът никога не бе звънял повече от веднъж. В продължение на един безкраен миг никой не смееше да диша. Позвъни се за трети път и пощенската кутия на вратата издрънча.

— Ало? — Мъжки глас. — Ало-о?

„Полицията… може би Айо е изпратила някого… може би…“ Бенедикт отвори уста да извика, но нещо я възпря, може би инстинктът за оцеляване, който беше по-стар от клетките й. „Не, това е номер… това е той. Трябва да е той.“ В дневната Джош застърга отново по въжето.

— Джош, не казвай нищо, не мърдай — изсъска тя. — Пази тишина.

Синът й се подчини и в настъпилата тишина тя чу ударите на сърцето си. „Всичко е наред — рече си тя. — Ако е полицията, ще види, че нещо не е наред… ще разбере, че нещо не е наред и ще дойде, и ще ни открие. Няма да се издам, в случай че е той…“

Звънецът прозвуча още веднъж. Младата жена пое рязко въздух, прехапа устна, докато държеше с поглед Джош прикован там, където беше. Звънът увисна в тишината. На всеки, който се намираше пред луксозната полирана дъбова врата с топлинна изолация на семейство Чърч, къщата щеше да се стори необитаема.

 

 

Сунес влезе, опря и двете си ръце върху бюрото и се приведе напред.

— Така.

— Добре. — Кафъри хвърли химикалката си на бюрото. — Конско?

Тя кимна.

— Конско. Добрах се до консултанта. Разменихме някоя и друга жаргонна дума по адрес на моя детектив инспектор.

— Страхотно.

— Джак, къде ти е бил умът? Представяш ли си изобщо какво ще стане, когато бъдат взети официално показанията на Пийч?

— Пет пари не давам, Дани — трябваше да говоря с него. В играта с него има още някой. Убеден съм.

Сунес затвори очи, присви устни и поклати глава.

— Джак, сериозно ме притискаш. Говорих с шефа и думите му бяха от ясни по-ясни: вземаш твоя човек, влагаш нужните ресурси за приключването на случая, влагаш необходимата енергия, за да се подготвиш за интервютата, когато Пийч се почувства достатъчно добре. Тази сутрин пристигна съобщението за друг критичен инцидент, искат на онзи изнасилвач от Пекам да му подпалим задника, а ние просто не разполагаме с достатъчно хора за нещо, което на студената дневна светлина е домашен инцидент, нямаме…

— Може би изобщо не трябваше да участвам в случая.

— Не говори глупости…

— Може би съм изгубил перспективата си.

— О, моля те да сложиш край на тази мелодрама… — Тя не довърши мисълта си. Кафъри се беше изправил. — Джак? Опитай се да видиш нещата от моята гледна точка.

— Ще ми се да можех, Дани. — Взе ключовете и цигарите и ги пъхна в джоба си. — Но, честно казано, не знам дали бих могъл да си завра главата толкова дълбоко в задника.

Сунес скочи на крака.

— Не ми дръж такъв тон. — Вдигна показалеца си към него, устните й образуваха суха, розова права линия. — Не съм направила нищо, за да го заслужа. Ще те накажа заради това.

— Благодаря. — Младият мъж пъхна някакви книжа в едно от чекмеджетата и го заключи. Прибра пръснатите химикалки в специалната поставка за тази цел и бутна стола си към бюрото. Внезапно вкусът му към работата се бе променил. — Мисля да си вървя. След като тук няма какво друго да се прави, освен да чакаме с вдигнати крака Пийч да се оправи.

— Върви тогава, майната ти. — Даниела разтърка глава, докато загря. Беше вбесена. — Почивката би трябвало да ти се отрази добре.

Но когато Кафъри се обърна към вратата, се озова срещу Криотос, застанала там със зелен лист в ръка.

— Какво?

— Съобщение от болницата.

— Добре, Мерилин. — Сунес се протегна покрай Джак и пое листа. — Ще говоря с тях по друга линия.

— Не… искам да кажа, не болницата, имам предвид сержанта. В отделението. Става дума за Алек Пийч. Искат да говорят с един от вас. Спешно.

 

 

— Джош… — Къщата тънеше в тишина и пулсът на Бенедикт се беше поуспокоил. Сега обаче не й даваше мира идеята, че беше сгрешила. — Джош, слушай… можеш ли да се освободиш от това въже?

Той кимна и удвои усилията си, опитвайки се да прегризе найлона.

— Добре, скъпи. Добре, слушай. Когато се освободиш, просто отиди право към входната врата и я отвори. Прекоси коридора и отвори входната врата. — Момчето погледна от баща си към майка си — очите му бяха станали огромни от ужас. — Хайде, скъпи. Обещавам, че всичко ще бъде наред. Само побързай.

Този път, когато дръпна въжето, детето се освободи. Изправи се, като се олюля леко — мускулите на краката му бяха схванати. Протегна бързо ръка към стената, за да се опре на нея. Важното обаче беше, че се е изправил. Протегна тънките си ръце напред, сякаш беше тъмно, и така се добра до кухненската мивка, завъртя кранчето и подложи устата си под струята. Бенедикт почти подуши колко студена беше водата. Когато той се изправи, като дишаше тежко, с капеща от брадичката вода, тя прошепна:

— Добро момче. А сега отиди и отвори вратата.

Но Джош извади една чаша от шкафа, напълни я с вода и коленичи до баща си. Издърпа скоча от устата му, допря ръба на чашата до устните на Хал. Хал едва не се задави, после започна да гълта жадно течността, а адамовата му ябълка се движеше бясно нагоре-надолу. Бенедикт наблюдаваше нетърпеливо, като едвам сдържаше порива си да каже на Джош да побърза. Момчето седеше на пода до баща си, опитно като медицинска сестра, прокара длан по челото му и наля още вода в устата му.

— Ти си наред, мамо — рече то.

— Добре, скъпи… но първо отиди до вратата, чу ли, отиди до вратата — там може би има някой, който ще ни помогне.

— Добре.

Джош остави чашата на пода, изправи се на нестабилните си крака, погледна веднъж надолу към Хал, който мяташе глава наляво-надясно, мърдаше уста, опитваше се да говори. Детето се обърна към коридора, подпирайки се на кухненските шкафчета, за да запази равновесие. Бенедикт виждаше само стъпалата му и отражението му в ламинирания под. Мъничко, слабо момче. Стигна до вратата и след кратка борба с ключалката я отвори.

Младата жена не помръдваше от мястото си, с изпъкнали от тавана очи като охранителна камера. Няколко минути от коридора не се чу нито звук. Тя си го представи как отваря вратата и просто излиза навън в летния ден, а над парка летят птички, носещи панделки в човките си.

Вратата се затръшна и тя видя връщащото се отражение. Едното високо, с тъмна коса, другото — на сина й, воден обратно в стаята с фамилиарната лекота на по-голям брат, който води малко момче из търговски център. Само дето Джош плачеше безмълвно.

Трябваше да остане, трябваше да се провре през тавана, трябваше да раздере кожата си, преди да позволи на някой да причини нещо лошо на Джош, но инстинктът я накара да се отдръпне навътре от дупката, скимтейки като дете, като издърпа поклащащия се фитинг обратно на мястото му. Изкълчи си глезена, болката прониза целия й крак, но тя не извика.

Познаваше тази фигура — знаеше точно на кого е. И сега вече всичко си дойде на мястото.

 

 

Кафъри остави ягуара на паркинга, забрави да плати и се спусна бежешком към сградата. Взе стълбите две по две, скърцането на обувките му по линолеума караше бутащите инвалидни колички санитари да спират и да го изпращат с поглед.

Тичаше. Отпред, в края на дългия излъскан коридор, вратата към интензивното отделение се отвори със замах. Оттам излезе медицинска сестра, притиснала смачкана хартиена кърпа към горната част на униформата си. Щом я наближи, видя тъмното петно върху салфетката, а когато се разминаха, разбра, че по горната част на престилката й беше размазана кръв.

Вратата се отвори отново и този път излезе полицаят, пребледнял, с окървавени ръце.

— Там вътре.

Кимна. Джак влезе в отделението.

Прозорецът на сестринската стая беше отворен и през отделението преминаваше лек ветрец. Завесите на леглото на Пийч в малкото помещение бяха дръпнати и две сестри с привидно невъзмутими изражения, мълчаливо бършеха пода и стените. Завесата, осветена отвътре като голям фенер за Хелоуин, беше опръскана в центъра си с кръв и петното, напомнящо паунова опашка, бе голямо почти колкото човек. Изпод леглото, на пода, който бършеха сестрите, лъскава като PVC, към краката на Кафъри се отичаше още кръв.

 

 

Две мили по-нататък в Брикстън, детектив Логан се наслаждаваше на мечтаната „Ред Страйп“ в „Принс ъв Уелс“. Момичетата от Клок Тауър Гроув се бяха държали странно — взираха се в следите от потта под мишниците му, затова се бе предал и бе заслизал отново надолу по хълма. Реши, че ще фалшифицира доклада. Добре известен факт в AMIT беше, че в последно време Джак Кафъри бе излязъл от релси: вероятно заради смахнатата си приятелка и нейните особени навици. Детектив инспектор Джак Кафъри направо си беше луд. Хората знаеха, че се е развихрил във всички посоки, вдигайки тревога за нищо. А на Логан определено не му харесаха прикритите заплахи, които му бе отправил във връзка с извънредните часове. „Майната ти“ — помисли си той и отиде на бара, за да му напълнят отново чашата.