Мо Хейдър
Лечението (13)

12

В полунощ, когато Кафъри най-сетне се прибра вкъщи, Ребека го направи отново. Този път в кухнята. Седеше на масата, пиеше водка от чаша за шампанско, не каза почти нищо, докато той също си наливаше… но когато Джак дръпна транспаранта зад нея, когато сакото му се отвори и той я целуна, тя разтвори мило крака и всичко се повтори: остави го да я докара до оргазъм два пъти, но щом той се изправи и започна да си разкопчава панталоните, тя седна и извърна глава.

— Съжалявам — заяви Ребека и се плъзна от кухненския плот, оправи роклята си и излезе от стаята.

Кафъри се отпусна напред, опря ръце в масата. Поемаше дълги, дълбоки глътки въздух, вперил невиждащ поглед в мократа следа, която тя беше оставила върху нея. „Не губи самоконтрол, не проявявай гнева си. Не й доказвай, че е била права.“ Изчака пулсът му да се нормализира, после вдигна ципа на панталоните си и я последва в дневната, където младата жена гледаше телевизора с изключен звук.

— Ребека.

— Мммм? — Не го погледна. — Какво?

— Знам защо се случва това. Наистина знам.

— Така ли?

— А ти имаш нужда да говориш за това. Имаш нужда да говориш за случилото се.

— Не спирам да говоря за него.

— Нямам предвид на пресата, а на мен. — Изгубил търпение, той се зае с колана си. — Или просто не се меси в моите неща, Беки, просто не се меси. След като предпочиташ да направиш свирка на цялата лондонска артистична сцена, само не и на мен, тогава просто не се меси.

За момент тя като че ли се засили да отговори, но после промени намерението си и отпусна ръце върху дивана, като въздъхна с раздразнение.

— Боже! Какво си намислил пък сега?

— Какво според теб? Стоя пред теб, погледни ме добре, надървен до болка, а ти… — направи жест към телевизора — … ти гледаш проклетия телевизор.

— Не ми чети конско, Джак, когато и около теб има някои неща, които определено не сме се засилили да разглеждаме под микроскоп.

— Добре. — Спря я, като вдигна ръцете си в знак, че се предава. — Това не води доникъде. — Обърна се към вратата. — Когато пожелаеш да говориш, знаеш къде да ме намериш.

— Къде?

— В банята… докато си правя чекия.

 

 

Свърши тази работа в банята, после сложи екипа си за джогинг и напусна къщата, без да каже и дума, като затръшна вратата след себе си.

Нощното небе беше с цвят на море. С тъмносиния цвят, който може да се види понякога покрай кораловите атоли. Беше топло, а от прозореца на нечия гарсониера се носеше музика и се издигаше към звездите. Пот капеше в очите му — съсредоточаваше се върху поставянето на стъпалата си върху асфалта и опитваше да не мисли за Ребека. Но умът му непрестанно се връщаше към това, към задънената улица, в която се бяха озовали. Никой не желаеше да се предаде, това беше ясно. Нещо повече, решимостта да не го правят обземаше все по-силно и двамата. „По дяволите, Ребека!“ Обичаше я, изобщо не се съмняваше в това, нямаше как да скрие нежността си към нея, но бяха стигнали до ситуация, от която не виждаше положително развитие на нещата.

 

 

— Джак — заяви ненадейно Ребека, като седна на дивана и се обърна към вратата. Внезапно го усети така ясно, сякаш беше влязъл. — Джак, това е защото… — притисна силно юмруци към корема си — … защото съм наранена. И раната е голяма и кърви. — Направи пауза, отворила уста, загледана към празната рамка на вратата, за да му даде възможност да осъзнае току-що казаното. Тогава лицето й се сгърчи и тя се присмя гръмко на глупавата драма. — О, за бога! Аз съм наранена! Наранена ли? Бедната, бедната наранена Беки! — Скочи, отиде в кухнята, за да вземе чашата за шампанско и се върна с нестабилна крачка в дневната, извивайки свободната ръка пред лицето си — танцуващ върху голия под Шива с дълги нокти. — Наранена, ти, глупава краво, наранена, наранена, наранена! — Държеше малко марихуана в една стара кутия върху камината; сви си цигара от нея, като пееше и отпиваше от водката, а езикът й надебеляваше и губеше чувствителността си. Коленичи, остави чашата на пода, запали цигарата, дръпна от нея няколко пъти, после внезапно се търкулна на пода и закри очи с длани. — О, боже, о, боже, о, боже!

Намираха се в дупка. И двамата бяха попаднали в дълбока дупка: Джак с решението си да се саморазкъса заради Юан — ужасяваше се да мисли докъде можеше да доведе това — а на противоположната страна на бойното поле стоеше тя самата, със запечатана уста, с плътно затворени очи. Единственото, което искаше Джак от нея, беше да седнат и да обсъдят това спокойно, за да може да го пусне от себе си, да се пречисти от него. „Не те виня, Джак, не те виня.“ Искаше, наистина искаше да му го каже. Но не можеше и точно там се намираше раната. В паметта й. Защото Джак не знаеше, че през цялото разследване на смъртта на Джони, докато той бе вземал спокойно показанията й в болничната стая с изглед към капещите дървета, когато се бе преструвала, че плаче, ако съдебният лекар й зададеше въпрос, чийто отговор не знаеше, дори когато бе намеквала за това пред пресата, Ребека беше лъгала. Истината беше нещо, което не смееше да признае дори пред самата себе си. Отпусна ръце от двете страни на тялото си и се загледа в тавана. Истината беше, че не можеше да си спомни нищо от нападението в малката къщичка в Кент.

 

 

Тротоарът беше топъл, съхранил топлината от деня. Беше вървял половин час, когато осъзна къде се намира. Сега тичаше по улицата на Пендерецки. Беше дошъл тук, без да помисли — привлечен от някакъв вътрешен компас. Забави достатъчно, за да премине към джогинг, и заоглежда къщите.

Това беше една от онези особено чисти улици, носещи аромата на крайбрежен град, и човек се изпълваше с очакването да види обяви „Дава се под наем“ пред дантелените пердета на прозорците. Къщата на Пендерецки се намираше приблизително в средата на редицата, но беше толкова ясно разграничена в съзнанието му от останалите, все едно изпъкваше много пред тях, като горд собственик на голям корем. Приближи и спря отвън, постави ръце върху дворната порта, наведе се за момент, за да си поеме дъх, докато капещата пот образуваше тъмни кръгове по тротоара.

Отпусна се назад на пети и вдигна поглед нагоре към къщата. Колко ли време щеше да мине преди някой от екипа да почука на тази врата, за да пита за трола? Колко щеше да мине преди приятелката на Дани, Полина, с пъргавия си ум и ровенето си в различни база данни, щеше да посочи приликите между случилото се с Рори и онова, което бе станало преди две десетилетия и половина с Юан? Отново го споходи бавно разгръщащата се картина на протягащи се нагоре изпод земята пръсти. На Пендерецки, чиито пръсти докосват пръстите на трола.

Джак изправи гръбнак. Тази вечер нещо в къщата на Пендерецки му се стори странно. Банята пак светеше и гигантският фенер — в червено, жълто и сиво — все така висеше там. Стори му се малко по-голям. Кафъри постоя малко, смръщил вежди, после бутна бавно дворната порта.

Никога досега не беше вървял по алеята на Пендерецки — в редките случаи, когато си бе позволявал да се доближи до къщата, бе влизал отзад и се бе движил под прикритието на мрака, защото Пендерецки, като всеки престъпник, знаеше безупречно своите права и щеше да поиска да види нареждане за задържане, без да му мигне окото. Предната градина тънеше в бонбоненорозова слез, напомняща кристализирали бонбонки, тънки като хартия, която сякаш се движеше, като че ли тук полъхваше ветрец. Дълги треви жулеха болезнените му прасци. Спря пред най-ниското стъпало.

Входната врата беше все още с първоначалното оловно стъкло, на което беше изобразен хълм с вятърна мелница, а слънчевите лъчи бяха очертани с черно. Докато изкачваше познатите две стъпала, той разбра, той ги чуваше, чуваше бръмченето им, бръмченето на мокри тела, смучещи, плодящи се тела, и тогава успя да ги види, индивиди, затъмняващи лъчите на стъкления изгрев, и веднага разбра, че онова, което висеше в банята на Пендерецки, не беше китайски фенер.

 

 

Ето какво си спомняше Ребека.

Нощ. Тя е в леглото с Джак.

На сутринта се събуждат. Вали.

След като Джак заминава за работа, тя закусва с кафе и препечена филийка.

Забелязва, че Джони не се е прибирала вкъщи. Започва да звъни по телефона и установява, че Джони е в апартамента на Блис.

Облича стари шорти и тениска и яхва велосипеда си, за да отиде там.

Бяло петно.

Бяло петно.

Бяло петно.

Проблясване на светлина и нещо… нож? Кука?

Бяло петно.

Бяло петно.

Отново светлина — някакъв лекар осветява очите й.

Бяло петно.

„Само едно одраскване — стой мирно, няма да усетиш нищо.“

Бяло петно.

Джак, във взетия под наем жалеен костюм, надвесен над болничното легло, преди да тръгне за погребението на Есекс.

Отново Джак. Взема показанията й. Когато тя прокарва смутено длан по лицето си, защото й е неудобно да признае, че не помни нищо, той я поглежда със симпатия и, мислейки, че така й помага, пита: „Видя ли Блис да отнася Джони?“.

„Да я отнася ли?“

„В коридора, където я открихме.“

„О, да, това. Аз… Да, видях го. Отнесе я там.“

От разстояние най-впечатляващата черта на Ребека беше жилавостта й — носеше я като яркочервено зимно палто — понякога съвсем естествено, понякога демонстративно. Никога незабележимо. Знаеше, че това може да й придаде крехък вид, но знаеше също така и защо. Трябваше да го надрасне, като нова кожа, в началото на живота си, когато разбра, че баща й никога няма да бъде оценен за неразбираемите си метафизични апологии, а майка й никога нямаше да бъде подмамена да слезе от мястото, където се носеше, упоена от имипрамина. „Дъщеря на английски професор и красавица в клинична депресия“, така я беше определил накратко един журналист. Беше й необходимо известно време, за да осъзнае, че именно поради това не можеше да признае белите петна в паметта си: означаваше да признае, че твърдостта на характера й беше лъжа, че за известно време бе изпуснала от ръце контрола — все едно да остане без кожа, открита за заразата. Не мислеше, че някой ден щеше да бъде в състояние да говори спокойно за това. „Как е възможно да не си спомняш?“

Почти цяла година беше държала това под похлупак, докато чу: „Представи си как съм се чувствал, като те намерих, Ребека, закачена, закачена на кука на тавана“. За първи път получи известна представа за случилото се през онзи ден в Кент и сега установи, че не може да погледне надвесеното над себе си лице на Джак, без да се страхува, че върху него ще види образа на Малкълм Блис. Нещо се беше задвижило в нея — нещо, което не й позволяваше да лежи по гръб, без да се върти, нещо, което не й позволяваше да спи спокойно нощем. За Ребека беше важно, много важно да не позволи на никой да научи истината.

 

 

Ребека спеше. Или се преструваше, че спи. В пепелника, поставен до леглото върху статията за наградата „Търнър“, бяха смачкани две изцапани с червило угарки от тънки пури. Джак се преоблече — сложи анцуг, суитчър и леки обувки, взе някакви инструменти изпод стълбището и излезе в задната градина. Изгази високата гъста трева, подмина зелената щайга, която Пендерецки беше използвал, за да се качи върху нея, копривата и преплетените клони. Жп линията беше спокойна, последният влак беше минал. Сигналните светлини покрай притихналите линии бяха зелени. Кафъри ги прекоси пъргаво, чу стреснатото раздвижване на някакво животно в тревата. На отсрещната страна откри лисича пътека, водеща право към градината… или може би това беше пътеката на Пендерецки.

Задната част на къщата беше смълчана и тъмна, оградата беше изгнила от влагата. Прекоси бързо градината; сърцето му се стягаше все повече, колкото повече наближаваше. И чак сега — защо не беше гледал по-внимателно — забеляза, че покрай металната рамка на порутената стара пристройка имаше истинско сборище от мухи, събрани като гроздове черни плодове, които се вълнуваха лениво.

С помощта на швейцарското си ножче изстърга стария маджун на кухненския прозорец, по суитчъра му се посипаха дървени стърготини и боя. Внимателно извади стъклото от рамката и застоялият въздух от къщата го връхлетя като бърз влак. Сега вече можеше да подуши какво има в банята — вонята, която стимулира рядко стимулирания корен на човечността — миризмата на отворени човешки черва, миризмата на мъртвите, изправили се в гроба си и дишащи в нощта. Чуваше жуженето на мухите — „Не може да бъде, не, това не може да се случва“ — докато бръкна вътре, завъртя ключа и отвори задната врата.

Тишина.

— Иван?

Постоя там, докато преброи до сто в очакване на някаква реакция.

— Иван?

Никога досега не се беше обръщал към Пендерецки с първото му име.

— Тук ли си?

Никакъв отговор. Само ударите на собственото му сърце в ушите. Влезе в пристройката.

Някога, преди двайсет години, преди Пендерецки да започне да го подозира и да заключва вратите си, Джак се беше промъкнал тук и се беше изненадал безкрайно от обикновения вид на къщата. Влажна и западнала, но обикновена дори заради това. Къща на стар човек. Килими на едри шарки, газова камина, сгънат брой на „Рейдио Таймс“ край дивана. Прясно мляко в хладилника и хартиен пакет със захар върху кухненския плот. Това беше домът на два пъти осъждан педофил, а в хладилника му имаше прясно мляко, върху кухненския плот — захар, а в дневната — „Рейдио Таймс“. Сега, докато се движеше из стаята, остана поразен, като откри колко малко се беше променила. Къщата изглеждаше по-малка, а тапетите — по-пожълтели, отколкото си ги спомняше, парче от тях висеше от тавана под стълбището, а килимът лъщеше от мръсотия. На изтривалката пред вратата лежеше вестник „Локъл Шопър“ и купчина флайъри от местни ресторанти, но, като се изключат мухите, всичко беше дотолкова непроменено, че Джак се усъмни в спомените си.

Върху малкия перваз на прозореца в подножието на стълбището бе поставен цифровият дисплей, който даваше информация на Пендерецки за телефонните позвънявания. Върху него лежеше разкъсан кафяв плик. Вътре нямаше писмо, но обратният адрес беше онкологичното отделение в болницата в Луишам. Първата улика — пъхна я в джоба си. „О, боже — помисли си Кафъри. — О, боже, моля те, нека това не се случва.“ Обърна се към стълбите, като се движеше бавно; под краката му хруптяха останките на мъртви мухи. Живите насекоми размахваха крилца над главата му, бъхтейки в един-единствен нисък тон, движеха се напред-назад, сякаш носени от диханието на старата къща.

Всички врати на площадката бяха отворени, с изключение на тази, която водеше към банята. Виждаше светлата ивица под нея. Тук миризмата беше по-плътна; наложи се да вдигне подгъва на суитчъра си, откривайки по този начин корема, за да покрие лицето си, когато посегна към ключа за осветлението на върха на стълбището. Крушката изсвистя и изгасна. „По дяволите.“ Бръкна през една от отворените врати, откри ключа и този път осветлението се включи; върху малката стълбищна площадка се образува малък жълт правоъгълник. Бързо, дишайки повърхностно, надникна зад вратите. В две от стаите нямаше нищо — само празна кутия от кока-кола и остатъци от килим върху голия дъсчен под. Щом влезе в третата, разбра къде бе живял Пендерецки.

Матракът бе застлан със зацапани чаршафи от изкуствена материя, износени дотолкова, че бяха станали почти прозрачни, до леглото се валяше купчина вестници, отгоре й бяха оставени чаена чаша и празна консерва от боб, от която стърчеше вилица. Единствената украса в помещението беше постер на Атина, на който две момчета със сламени шапки седяха върху дървен вълнолом, едното беше прегърнало другото през раменете. Снимката беше направена през седемдесетте години — преди три десетилетия слънцето имаше различен цвят: по-мек и по-жълт, отколкото в началото на третото хилядолетие. Двете момчета изглеждаха на същата възраст, на която бяха Джак и Юан, когато… Наложи се да спре.

„По дяволите, по дяволите, по дяволите — да приключваме с това.“

Притисна суитчъра към ноздрите си, върна се на площадката, пое дълбоко въздух и натисна бравата на вратата на банята.

Тя се отвори леко, а пред него, в средата на бледозелената баня, покрит от мухи, висеше Иван Пендерецки.

 

 

Някъде някой крещеше. Бенедикт успя да се пребори с горещите вълни на съня и седна в прохладния мрак на спалнята — пулсът й беше учестен, кожата — влажна.

— Ма-а-а-а-амо!

— Джош? — Сънено спусна крака от леглото и тръгна по коридора. — Идвам, попова лъжичке.

Щом влезе в стаята му, натисна бутона за осветлението и застана на прага, премигвайки на светлината. Детето седеше на леглото, притиснало възглавницата към гърдите си. Бе разперило стъпала, косата стърчеше на главата му, сякаш току-що през тялото му беше преминало електричество. Беше вперило поглед към пролуката между завесите на прозореца.

— Мамо… тролът…

— Всичко е наред, попова лъжичке. — Градината тънеше в тъмнина и тишина, прозорецът беше затворен. От другата страна на оградата очертанията на Брокуел парк изглеждаха пурпурни на фона на звездното небе, осветено в далечината от предавателя на Кристъл Палас. — Тролът не е там, скъпи. Там няма нищо. — Пусна завесата и приседна на леглото, постави длан върху горещото челце на сина си. — Мама е виновна. Не трябваше да ти давам да слагаш тази пижама, прекалено топла е за това време. — Опита да измъкне горнището на фланелената пижама през главата му. — Вир-вода си. Ще ти облека една тениска…

— Не!

Джош се отдръпна рязко от нея, като изви глава така, че да вижда прозореца.

— Хайде, скъпи, среднощ е и мама иска просто да ти смени потната пижама, за да можеш да заспиш отново.

— Не-е-е! — Детето издърпа ръце. — Той ме гледа. Той беше там.

— Джош, мисля, че си го сънувал — тролът не може да се качи толкова високо. Тук си горе във въздуха, в пълна безопасност.

— Добре ли си, фъстъче?

Хал стоеше на прага и премигваше като сънен котарак. Бенедикт се обърна.

— О, Хал, не исках да се събуждаш…

— Няма нищо. — Той погледна сина си, седнал в леглото с изпънат гръбнак, притиснал възглавницата към гърдите си. — Какво е станало, фъстъче?

— Мисли, че може би е видял трола…

— Не „може би“.

— Видял трола през прозореца, нали се сещаш, онзи от парка.

— Добре, добре. Шшт-шшт. — Хал се приближи до леглото и целуна сина си по главата. — Искаш ли да отида и да проверя дали си е отишъл. — Детето кимна. — Ууууу. — Хал отиде до прозореца, подсвирна тихо и притисна нос в стъклото, загледан надолу към задния двор. Престори се, че присвива очи и се поклаща, опитвайки да намери по-удобна за гледане позиция. След малко се обърна и се усмихна. — Добре, всичко свърши. Тръгна си.

— НЕЕЕЕ! — Джош се разплака. — Не можеш да го видиш така, той се крие под прозореца. Не можеш да го видиш, ако не отвориш прозореца.

Хал въздъхна, дръпна завесите и завъртя дръжката на прозореца. Подпря ръце на перваза и се наведе навън. Въздухът беше топъл, уханен, усети дори мириса на зеленясалата вода на четирите езерца в парка. Пукането на електричеството се носеше като жужене на цикади от прожекторите на строежа. Хал изигра цяла пантомима, представяща как се вглежда внимателно в градината долу.

— Хммм… Е, явно вече е избягал — няма и следа от него тук. Искаш ли да видиш? — Джош избърса нос в ръкава на пижамата си и премигна към прозореца. — Искаш ли да видиш? — Момчето поклати глава. — Добре.

Затвори прозореца и тъкмо се канеше да завърти ръчката, когато Бенедикт забеляза колебанието му. Отвори отново прозореца, протегна ръце навън и потърка външната страна на стъклото.

— Хал?

Той не отговори. Намръщи се за момент, после затвори прозореца, заключи го грижливо, дръпна завесите.

— Е, попова лъжичке — няма никой. Навън няма никакви тролове.

Но изражението му не допадна на Бенедикт. Нещо не беше наред. Тя се наведе веднага и приближи лице до лицето на сина си.

— Хайде, попова лъжичке. Целувка по носа за мама? — Но Джош се обърна на една страна, циврейки като момиче, с намръщено гневно лице. — Добре… в такъв случай лека нощ, скъпи.

Изчака на вратата Хал да изпрати въздушна целувка на Джош, после изгаси осветлението, затвори вратата и даде знак на съпруга си да я последва на долния етаж. В кухнята нахлузи на бос крак мръсните маратонки на Хал и взе електрическото фенерче. Той я последва по чехли.

— Какво? — пошушна младият мъж. — Какво има?

Тя освети с фенерчето градината, търсейки в тревата признаци, че някой бе минавал оттам.

— Какво видя, Хал?

— А?

— Там горе. — Бенедикт се обърна и насочи лъча на фенерчето нагоре към прозореца на Джош. — На прозореца?

— О, нищо. Просто отпечатък от длан.

Младата жена се обърна към него, пребледняла.

— Отпечатък от длан ли?

— Шшт! Не искам да го плашим още повече.

— Само един момент, ако обичаш — изсъска тя. — Сега определено уплаши мен. — Тя се приближи до стената и насочи фенерчето към цветната леха. — Джош мисли, че е видял нещо, а сега ти казваш, че имало отпечатък от длан. Искам да кажа…

— Бен. — Той вдигна поглед към прозореца. — Той е на височина шест метра от земята — този някой трябва да е долетял дотам.

Бенедикт заоглежда стената, местейки поглед нагоре-надолу по нея. Съпругът й имаше право — човек трябваше да има стълба, за да стигне дотам, а тя не виждаше нищо в цветните лехи. Никакви отпечатъци от стъпки. Изобщо нищо смущаващо.

— Хайде, Бен. — На Хал започна да му става студено само по пижама навън. — Оставил го е някой от работниците, когато са го монтирали. — Младата жена стоеше сред тревата, прехапала устни; чувстваше се глупаво. — Някой от работниците е бил, Бен, не сме изчистили прозорците отвън. Освен това…

— Освен това какво?

— Беше обърната надолу.

— Какво?

— Беше с пръстите надолу, така че отпечатъкът трябва да е бил оставен преди поставянето на прозореца.

Бенедикт въздъхна. Мразеше нощните си страхове. Мразеше парка, задето се намираше толкова близко, само от другата страна на оградата, мразеше дори нещастния Рори Пийч, задето беше отвлечен и убит. Нямаше търпение да замине за Корнуол. Освети с фенерчето малката оградена градина. Басейнът на Джош отразяваше лунната светлина, но нищо не помръдваше. „Добре, но не ме вини, че съм нервна.“ Неохотно изгаси фенерчето и последва съпруга си, изкачи стъпалата, заключи входната врата и дръпна завеската. Вече напълно разсънен, Хал извади една бира от хладилника и се подпря на кухненския плот, без да откъсва поглед от своята съпруга.

— Разбирам — обяви внезапно той. — Видях Алек Пийч. В парка.

— Боже. — Бенедикт потри лице и седна на дивана, примигвайки. — Кога?

— Когато с Джош разхождахме Смърф тази вечер. Не ти казах… не исках да те разстройвам.

— Как изглежда той?

— Ужасно. Виждал съм го там и преди, когато съм извеждал Смърф. — Чула името си, Смърф, която спеше в дневната, стана и се приближи, прозявайки се; ноктите й потракваха по пода. Хал се наведе, за да я погали и да почеше старите й глухи уши. — Нали, Смърфи, виждали сме го и преди, нали? Просто не го познах във вестниците.

— Какво правеше?

— Не знам. Шляеше се около мястото, където… — Изправи гръб и изпи половината бира; на лицето му се появи странно изражение. — Шляеше се около мястото, където беше момченцето му.

— Видях мястото — прошепна младата жена, леко смутена, че беше отишла там специално, за да го види. Изживя истински шок, когато, както си ходеше сред гората, внезапно се озова върху килим от откъснати цветя. Пурпурна хартия, панделки, целофан, картички, меченца, мокри от росата. — Не знам какво ще правят с всички тези цветя.

— Представяш ли си, някои семейства са превърнали това в разходка за деня. Децата носят тениски „Убий педофилите“.

— Знам, знам — поклати глава Бенедикт. — Алек Пийч видя ли ги?

— Да… видя всичко. Просто стоеше встрани, сред храстите, и наблюдаваше. Само да беше видяла как гледаше Джош — сякаш виждаше призрак.

— Горкият човек. — Младата жена стана, влезе в кухнята и прибра фенерчето в едно чекмедже. — Нямам търпение да заминем за Корнуол, Хал, нямам търпение да се махнем за няколко дни от Брикстън. — Целуна го по бузата. — Не стой буден цяла нощ.

* * *

В четири и трийсет сутринта небето над къщите в Брокли придоби синия цвят на бебешки очи и само Венера продължаваше да блести. Кафъри седеше на един стол, полувцепенен от шок, до задния прозорец, откъдето Пендерецки толкова пъти беше наблюдавал как двамата с Юан си играят в къщичката на дървото от другата страна на жп линията. Мухите го бяха нападнали, за да пият от потта му, и той не се опитваше да ги спре.

Години наред се беше питал как щеше да се почувства, ако Пендерецки умре — това щеше да сложи край на вероятността един ден да открие какво се беше случило с Юан. И сега изживяваше в действителност страха си; имаше чувството, че животът изтича от него.

Когато първият сутрешен товарен влак профуча в пет часа, най-сетне се размърда. Разгони мухите и се изправи, изчака кръвта да се оттече бавно в краката му и слезе долу, в кухнята; очите му щипеха. Пусна водата, наплиска лице и се зае с работа.

Някъде в тази къща се намираше отговорът на неговия въпрос. Влезе в банята. За малко не повърна от шума и вонята, които го заляха. Пендерецки беше започнал да се разлага. Под краката му се беше образувала локва от неопределена материя, покрита с мухи. Джак постоя съвсем неподвижно, докато позивът за повръщане премине и отпусне гърлото му.

Пендерецки беше прекарал примката през една дупка в гипсовия таван и върху една напречна греда — малкият градински чук, който беше използвал, лежеше на пода, а гипсът във ваната показваше, че тази работа не му беше отнела много време. Беше дошъл с необходимите инструменти, беше направил дупка в тавана, беше преметнал въжето през нея и беше осъществил замисъла си. Малката табуретка не беше преобърната.

На пода в тоалетната беше пуснат екземпляр от „Краен изход: практически съвети за самоизбавление и помощ при самоубийство за умиращите“ на Дерек Хъмфри. Със суитчъра върху устата, Кафъри се наведе и се зачете. Един абзац беше задраскан гневно с молив: „Ако смятате, че Господ е господар на вашата съдба, не четете по-нататък. Потърсете най-доброто средство за справяне с болката и уредете за вас да се грижат в болнично заведение“. Но той познаваше инструкциите в книгата и разбра, че Пендерецки беше изоставил в последния момент квази вярата си в Бог и вместо това се беше обърнал към Хъмфри: „Ледът ще спре достъпа на въздух в полиетиленовата торба и той ще стане горещ и задушлив…“.

На пода се търкаляше празна формичка за лед, върху главата на Пендерецки имаше найлонова торба. След смъртта лицето му се беше надуло и беше запълнило торбичката, която беше цялата мокра отвътре. До вратата се търкаляше бутилка водка и чиния с нещо, което приличаше на шоколадов пудинг „Ейнджъл Дилайт“: „Стрийте на прах предпочитаната си дрога и я смесете с любимия си пудинг…“.

В пудинга нямаше мухи. Очевидно предпочитаха да се гощават с останките на Пендерецки. Джак се увери, че не е оставил отпечатъци от пръсти, после затвори вратата и отиде да претърси останалата част от къщата.

Пендерецки беше дошъл в Англия през четирийсетте години — „Вероятно във връзка с Ялтенската конференция“ — беше отбелязала мъдро Ребека. Тя като че ли разбираше демографските вълни, отнесли Пендерецки до парчето земя срещу дома на семейство Кафъри от другата страна на жп линия. Пендерецки така и не се беше оженил и изглежда се беше превърнал във фанатичен последовател на религия, на която не беше успял да остане верен до края. Колко ли време беше висяло така тялото му? Три, може би четири дни, без никой да забележи. Може би в Полша той все още си имаше някой — по стените висяха произведения на народното изкуство от типа, който могат да изпратят далечни роднини, но освен тях Иван Пендерецки нямаше почти никакви лични вещи. Беше почти седемдесетгодишен и единствените деца в живота му бяха на други хора.

Джак беше готов да срути стените, ако мислеше, че ще намери дори намек за Юан, но къщата не издаде нищо. Качи се на тавана, където въздухът беше топъл и прашен, но освен изоставеното гнездо на оси, увиснало от гредите, не откри нищо. В една от спалните намери купчина списания-каталози за детски дрехи — съвсем безобидни. Пендерецки не беше глупав — знаеше, че заради криминалното му минало при най-малък повод можеше да бъде издадена заповед за обиск на дома му. Кафъри не намери нищо друго.

В коридора натисна бутона за автоматично избиране на последния набран номер на телефона. Обади се телефонният секретар на онкологичното отделение на болницата в Луишам. Набра номера на последния, който се беше обаждал в къщата. Пак онкологичното отделение. Някой от болницата се беше обадил преди три дни. Оттогава никой не беше правил опит да се свърже с Иван Пендерецки. И това беше всичко.

Където и да беше скрил Пендерецки неголямото парче от плът и кръв, каквото беше Юан, явно не беше в тази къща. Каталозите бяха само подсказване — Кафъри беше сигурен в това. Имаше още. Някъде. Но това беше част от гения на Пендерецки — умението му да укрива. Да укрива списания, видеоленти, снимки и дори тялото на едно малко момче.