Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джак Кафъри (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Treatment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2022)

Издание:

Автор: Мо Хейдър

Заглавие: Лечението

Преводач: Красимира Матева

Година на превод: 2007

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска (не е указано)

Редактор: Милена Иванова

Коректор: Ангелина Вълчева

ISBN: 978-954-761-277-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17850

История

  1. — Добавяне

2

По калъфа на фотоапарата имаше следи от изпускането му, а щом се прибра в апартамента си на последния етаж на Аркейг Тауър, общински блок край северния край на Брокуел парк, Роланд Клеър установи, че пентаксът беше повреден и по други, по-незабележими начини. След като грижливо избърса калъфа с кърпа за ръце, той се зае да навие филма вътре и откри, че механизмът беше заял. Захвана се с него, опита се да го накара със сила да освободи навивачката, после го раздруса здраво, но все така без резултат. Накрая го остави на перваза на прозореца в дневната и остана известно време прав до него, загледан навън.

Вечерното небе над парка беше оранжево като лагерен огън, а някъде в далечината дочу шум от хеликоптер. Зачеса се по ръката, опитвайки се да реши какво да прави. Единственият друг работещ фотоапарат, който имаше, беше един „Полароид“. И с него се беше сдобил не по най-почтения начин, но филмите за него бяха скъпи, затова си заслужаваше да спаси този „Пентакс“. Въздъхна, взе го и опита отново да освободи механизма, като стисна фотоапарата между краката си, за да го обездвижи, докато се бореше с него, но след двайсетина минути безплодни усилия беше принуден да се признае за победен.

Обезсърчен и изпотен, той си го отбеляза в тетрадката, която държеше върху бюрото до прозореца, после постави фотоапарата в една пурпурна тенекиена кутия от „Кадбърис Селекшън“[1] на перваза, където щеше да остане с кротко навитите вътре доказателства и в компанията на един тирбушон с неоноворозова дръжка, три шишенца с продавани само срещу рецепта лекарства и найлонов портфейл с щампа на знамето на Великобритания, който беше намерил предишната седмица на тротоара пред номер две, в продължение на повече от пет дни.

 

 

Всички лондонски затвори настояваха да ги предупреждават за преминаването на хеликоптерите. Така оставали спокойни. „Индия 99“ видя отдясно познатата спортна зала със стъклен покрив и осмоъгълното контролно помещение за спешни случаи, премина на осми канал и се идентифицира пред Брикстънския затвор, преди да продължи към парка. Беше топла, задушна нощ. Ниската облачна покривка улавяше като в капан оранжевата светлина на града и я отразяваше обратно надолу през покривите, в резултат на което изглеждаше, че хеликоптерът лети през блестящ слой от мараня, сякаш коремът и роторните му перки бяха потопени в гореща, електриковооранжева боя. Сега се носеха над Ейкър Лейн — дълга, лъскава перлена огърлица. Прелетяха над горещите, затворени под облачния похлупак улици зад Брикстън Уотър Лейн, над къщи и кръчми, и внезапно, с един страховит тласък на струята въздух и самолетно гориво, се понесоха към мрака над Брокуел парк.

Някой в притъмнялата кабина подсвирна.

— По-голям е, отколкото си мислех.

Тримата мъже се взираха недоверчиво надолу към ширналото се тъмно петно. Неосветената гора и тревиста площ насред блестящия град като че ли нямаше край — сякаш бяха оставили Лондон зад гърба си и се носеха над празен океан. Отпред, в далечината, светлините на „Тълс Хил“ бележеха далечните граници на парка, образувайки премигваща къса броеница на хоризонта.

— Боже! — Наблюдателят се размърда неспокойно в малката притъмняла кабина с осветено от контролното табло лице. — Как ще се справим с това?

— Ще се справим. — Командирът погледна картата на радиочестотите в найлоновия джоб на крачола на летателния си комбинезон, намести слушалките и заговори на отговарящия за дивизионния контрол на Брикстън, опитвайки се да надвика шума на роторите. — „Индия 99“ вика „Лима делта“.

— Добър вечер, „Индия 99“. Над нас лети хеликоптер — това вие ли сте?

— Прието. Молба за връзка с издирващия екип на този код — двайсет-пет.

— Прието. Използвайте MPS 6 — давай, „Индия 99“.

Следващият глас, който чу командирът, беше на детектив инспектор Кафъри.

— Здравейте, „99“. Виждаме ви. Благодаря, че дойдохте.

Въздушният наблюдател се надвеси над екрана за термалните образи. Нощта не беше подходяща за тази работа — уловената горещина беше натоварила апаратурата до крайност и всичко на екрана се сливаше в еднаква сивкаво-млечна маса. Тогава забеляза в горния ляв ъгъл светеща бяла фигура, вдигнала длан в нощта.

— Добре, да. Видях го.

— Ей, здрасти на всички ви там долу — рече в микрофона си командирът. — Радваме се, ако можем да бъдем от някаква помощ. Вече ви видяхме.

Наблюдателят насочи камерата така, че сега вече виждаха всички наземни полицейски части; светещите форми бяха пръснати около дърветата. Там изглежда имаше четирийсетина полицаи.

— Боже, бая народ се е събрал.

— Както виждаме, сте извикали доста хора — отбеляза командирът.

— Знам — отвърна детектив инспектор Кафъри. — Нищо не трябва да влезе или излезе оттук тази нощ. Не и без ние да го разберем.

— Регионът не е малък, а и там има диви животни, но ще направим каквото можем.

— Благодаря.

Командирът се приведе напред в кабината и вдигна ръка с изправен палец.

— Добре, момчета, да действаме.

Пилотът даде нужните команди, така че „катерицата“ да започне да се върти по посока на часовниковата стрелка над южната четвърт на парка. На около половин миля в западна посока се виждаше тебеширенобялото петно на пресъхнало езеро за лодки, а между дърветата зърваха базалтовите отблясъци на четирите езера. Обходиха така въздушното пространство над парка, разделено на зони, описвайки концентрични кръгове с диаметър сто и петдесет метра. Надвесен над екрана, наблюдателят, развил с времето безчувственост към оглушителния шум на роторите, не виждаше никакви светещи индикации за обекти с температура на жив организъм, долавяни от топломерите. Направи промени в параметрите чрез лаптопа. Наземните екипи не бяха проблем — виждаше ги като движещи се извън дърветата „горещи“ точки, но тази вечер данните от термалните сензори бяха възможно най-лоши и всичко можеше да се скрие под балдахина от листа в горещата лятна нощ. Апаратурата буквално беше ослепяла.

— Нужен ни е щур късмет — прошепна той на командира, докато се носеха над останалата част на парка. — Да уринираш срещу вятъра. — Каза „да уринираш“, а не „да пикаеш“, защото знаеше, че всичко се записва. — Ето това правим в момента — уринираме срещу вятъра.

 

 

Кафъри стоеше заедно със Сунес край вана на териториалната група за поддръжка и се взираше нагоре към светлините на хеликоптера. Разчиташе на въздушното отделение да направи първия пробив в заплетения случай — да открие Рори Пийч. Вече беше минал цял час откакто бе обявена тревогата. Управителят на магазина „Гуджарати“ се беше обадил на 999.

Повечето от помощите за безработни в семейство Пийч отивали за цигарите на Кармел и за уикенда парите вече бяха привършени и обикновено имаше сметки за оправяне в ъгловия магазин. Този уикенд никой не се появил да плати сметките, затова в понеделник вечерта съдържателят отишъл на „Донегол Кресънт“ да си поиска парите. Беше казал на Кафъри, че това не се случва за първи път и, макар да не се боял от Алек Пийч, взел вълчака и в седем вечерта бе позвънил на вратата им.

Тъй като никой не отговорил, почукал по-силно, но все със същия успех. После неохотно продължил нататък към парка с кучето.

Вървели покрай задните градини на „Донегол Кресънт“ и вече дори били навлезли в парка, когато кучето внезапно се обърнало и залаяло по посока на къщите. Магазинерът се обърнал. Сторило му се, макар да не можел да се закълне в това, но му се сторило, че видял как някой прибягал там. Отдалечил се бързо от задната страна на къщата на семейство Пийч. В началото решил, че е животно, защото вълчакът му лаел бясно и нервно, опънал каишката до скъсване, но сянката се изгубила бързо сред дърветата. Обзет от любопитство, помъкнал съпротивляващото се куче обратно към номер трийсет и надникнал през отвора на пощенската кутия.

Този път разбрал, че нещо не е наред. По пода на коридора била пръсната несъбраната от няколко дни поща, а на стената на стълбището било написано някакво послание или част от послание с червен спрей.

— Джак? — прозвуча над рева на хеликоптера над главите им гласът на Сунес. — Какво мислиш?

— Че трябва да е там някъде — извика той, като посочи към парка. — То е там.

— Откъде знаеш, че не е излязло от парка?

— Не е. — Направи с дланите си фуния около устата и се наведе към своята събеседничка. — Гарантирам ти, че ако го беше направило, някой щеше да си спомни. Всички изходи от парка водят към главни улици. Момченцето е окървавено, вероятно — ужасено…

Какво?

— Голо е и окървавено. Мисля, че все някой щеше да вдигне телефона при тази гледка, нали? Дори в Брикстън.

Вдигна поглед към хеликоптера. Имаше и други основателни причини да мисли, че Рори е в парка — познаваше статистиките за отвличанията на деца: повечето предположения щяха да стигнат до извода, че ако не е жив, Рори вероятно ще бъде открит в радиус от пет мили от мястото на отвличането, на по-малко от петнайсет метра от пешеходен път. Други световни статистики щяха да предскажат още по-смразяваща кръвта история: че Рори не е бил убит веднага, че неговият похитител го е държал жив от няколко до двайсет и четири часа. Според тях мотивът за отвличането на момче във възрастовата група на Рори е най-вероятно секс. И сексът най-вероятно е бил садистичен.

Причината Кафъри да бъде така добре запознат с привичките и жизнения цикъл на педофилите беше съвсем проста: достатъчно беше да се върне двайсет и седем години назад в собственото си минало, за да открие огледалния образ на ставащото сега в едно друго изчезване. Собственият му брат, Юан, на същата възраст като Рори, беше изчезнал безследно един ден, който бе започнал съвсем нормално. От поляната зад дома си. Историята на Рори беше сякаш поредното повторение на историята на Юан. Кафъри знаеше, че веднага трябва да разкаже на Сунес нещо по въпроса, че трябва да я повика настрани и да й каже: „Може би е по-добре да ми отнемеш тази задача — да я дадеш на детектив Логан или на някой друг, защото не знам как ще реагирам“.

— Ами ако не открият нищо? — извика в отговор Сунес.

— Не се тревожи. Ще открият. — Вдигна радиостанцията до устата си и, като понижи глас, мина на канала за връзка с командира на хеликоптера. — „99“, нещо ново там горе?

 

 

Сто и петдесет метра по-високо, в тъмната кабина, командирът се придвижи толкова напред, колкото му позволяваха свързващите го с комуникационната апаратура кабели, увиснали като пъпна връв от покрива на хеликоптера.

— Хей, Хауи? Искат да знаят дали има нещо ново при нас, Хауи.

Не можеше да види лицето на наблюдателя, както се беше привел, с приковано в екрана внимание и скрити от шлема очи.

— Водя истинска борба. Прилича на някакво шибано заснежено поле. Ако не се движи, тогава всичко се прелива в едно. — Беше опитал да промени настройките, така че топлината да се показва на екрана в черен цвят. После беше опитал с червено, със синьо — понякога различният цвят помагаше, но тази нощ термалният индикатор се беше оказал напълно неизползваем. — Можеш ли да направиш още няколко обиколки?

— Дадено.

Пилотът продължи да описва кръгове с хеликоптера и двамата с командира гледаха от дясната страна на машината към гъстата гора отдолу. Наблюдателят присви вперените си в екрана очи. Раздвижи джойстика на лаптопа и жироскопната камера в сензорната кутия под кабината завъртя студеното си око към парка.

— Какво видя?

— Не знам. Има нещо на десет часа[2], но… — Без дълбочинната перцепция трудно можеше да се разбере какво вижда на екрана и всеки път, когато приближаха, хеликоптерът раздвижваше листната покривка. Беше му се сторило, че зърва странен, наподобяващ поничка източник на светлина с размери приблизително на автомобилна гума. После листната покривка се раздвижи отново и вече му се струваше, че е сънувал. — Scheisse.[3] — Надвеси се напрегнато към екрана, като извиваше глава ту наляво, ту надясно, преминавайки ту към по-едър, ту към по-дребен мащаб на изображението. — Да, може би трябва да им кажем да видят какво има там. — Потупа с пръст по екрана. — Виждаш ли го?

Командирът се наведе напред и се взря в екрана. Така и не успя да види това, което имаше предвид наблюдателят, но се облегна назад и настрои радиовръзката на честотата на инспектор Кафъри.

— Наземен екип от „99“.

— Да, намерихте ли нещо?

— Мислим, че може би става дума за топлинен източник, но не сме в състояние да го потвърдим. Искате ли да му хвърлите един поглед?

— Да.

— Добре тогава, има някаква локва ли, езерце ли…

— Езерото с лодките?

— Езерото с лодките… и гората започва… не знам, може би двеста метра нататък?

— Да, горе-долу е така.

Командирът се надвеси напред и погледна натам, накъдето сочеше поставеният върху екрана пръст на наблюдателя.

— Ако може да започнете от този край на гората и да повървите стотина метра нататък…

— Прието. Разбрах.

Командирът разпери длан, давайки знак на пилота да кръжи във въздуха, и тримата членове на екипажа се наместиха напред, без да казват нищо, чувайки единствено собственото си дишане в шлемовете, докато наблюдаваха как светещите форми на териториалната група за поддръжка се пръскат по посока на топлинния източник.

— Добре — промърмори командирът, — нека им помогнем, а? — Натисна един бутон и включи „Нощното слънце“, огромния прожектор, който висеше от търбуха на хеликоптера. С мощността си от трийсет милиона свещи, той можеше да изгори цимент от близко разстояние. Наземните екипи го последваха като пътеводна звезда, крачейки към него измежду дърветата. Но наблюдателят беше изгубил светещия пръстеновиден топлинен източник на екрана и вече се питаше дали не е бил просто плод на въображението му. — Хауи? — прозвуча отзад гласът на командира. — На правилното място ли сме?

Наблюдателят не отговори. Седеше прегърбен напред и се опитваше да открие източника.

— Хауи?

— Да, така мисля, но…

— Наземните поделения викат „99“ — прозвуча по радиото гласът на Кафъри. — Тук стигнахме до задънена улица. Можете ли да ни помогнете?

— Хауи?

— Не знам… не знам. Имаше нещо. — Отново намали мащаба на екрана и поклати глава. Шумът на двигателите и роторните перки, горещината и миризмите тази нощ му действаха потискащо и му бе трудно да се концентрира. Полицаите от териториалната група за поддръжка стояха с вдигнати към хеликоптера глави и разперени ръце. — По дяволите! — процеди той. — Хауи, проклет глупак такъв. — Налагаше се да свири отбой. — Аз… изглежда… не знам…

— Добре, добре. — Командирът губеше търпение. — Как сме с горивото?

Пилотът поклати глава.

— Около двайсет и пет процента.

Командирът подсвирна.

— Значи трябва да се приземяваме скоро. Двайсет минути, Хауи? Какво мислим?

— Виж, аз… нищо. Въобразил съм си го. Нищо.

Командирът въздъхна.

— Окей, разбрах те. — Превключи към честотата на контролиращия частите на криминалния отдел. — „Индия Лима“, горивото ни привършва, затова ще се отбием във „Феъроукс“, за да „сръбнем“ от нашето. Мисля, че не открихме никаква следа. Нали така, Хауи? Правилно ли съм разбрал?

— Да. — Наблюдателят прокара пръст по каишката под брадичката си, с очевидно неудобство. — Така ми се струва… никаква следа.

— „99“ до наземните екипи. Ако сте свършили там долу, ние също приключихме.

— Сигурни ли сте? — Гласът на детектив инспектор Кафъри прозвуча напрегнато. — Сигурни ли сте, че сме на точното място?

— Да, на точното място сте, но ние изгубихме източника. Нощта е гореща — непрекъснато се появяват смущения в сигнала.

— Прието, ако сте сигурни. Благодаря, че се опитахте.

— Съжалявам.

— Няма нищо. Приятна вечер на всички ви.

Командирът видя на екрана махащия Кафъри. Намести слушалките и превключи на вълната на контролиращия частите на криминалния отдел.

— Няма следа на открито, затова приключваме издирванията си в сектор TQ3427445 и се насочваме към „Индия фокстрот“.

Отбеляза часа в бордовия дневник и хеликоптерът се изгуби в нощта.

Кафъри го проследи с поглед над покривите на сградите, докато светлинките му заприличаха на светлини на сателит.

 

 

— Знаеш какво означава това, нали?

— Не — призна Сунес. — Не знам.

Беше късно. Териториалната група за поддръжка беше разделила на участъци района, където въздушният наблюдател си бе въобразил, че вижда топлинен източник, и членовете й бяха лазили на колене, за да преровят всеки квадратен сантиметър по него. Така и не откриха следа от Рори Пийч. Най-накрая се отказаха и Кафъри и Сунес приключиха с приготовленията за посрещането на специализирания издирвателен екип, който трябваше да дойде на следващия ден: полицейски издирвателен консултантски екип щеше да започне работата си в Брокуел Парк още с пукването на зората.

Предстоеше им още да отидат на брифинга на спешния екип и да установят параметрите на издирването, преди да сложат край на работния си ден, затова в единайсет вечерта се отправиха обратно към щаба на AMIT. Кафъри паркира колата и пъхна ключовете в джоба си.

— Ако е в парка и те не могат да го видят, значи не излъчва топлина и не се движи. — Независимо от професионалните си стремежи, част от него се надяваше тайно, заради момчето, че то вече е мъртво. Смяташе, че има неща, които не си заслужава да изтърпиш, за да останеш жив. — Може би вече сме твърде закъснели.

— Освен ако — Сунес излезе уморено от колата и заедно прекосиха улицата, — освен ако не е в парка.

— О, в парка е. Гарантирам ти, че е там. — Кафъри извади пропуска си, отвори вратата и й даде път. — Въпросът е къде точно.

„Шрайвмур“, така наричаха повечето полицаи тази стара, червена тухлена сграда, на името на непривлекателната жилищна улица, на която се намираше. Офисите на AMIT се намираха на втория етаж. Тази вечер светеха всички прозорци. По-голямата част от екипа беше пристигнала, събрана от партита, кръчми, задължения около децата. Операторите от база данни HOLMES[4], петимата членове на разузнавателната група, седмината офицери, занимаващи се с разследването, всички бяха тук, крачеха между бюрата, пиеха кафе и разговаряха тихо. В кухнята чакаха трима парамедици със смутен вид в костюмите с бели качулки на отдела по научна криминалистика, докато отговарящият за доказателствения материал офицер правеше фотокопия от подметките на обувките им и събираше космите и влакната от дрехите им със специална лента със слабо залепващо покритие.

Докато Сунес правеше силно кафе, Кафъри пъхна лицето си под течащата вода, за да се разсъни и след това прегледа набързо съдържанието на хартиите върху бюрото си. Сред циркулярите, бележките, работните сводки някой беше оставил и тазседмичния брой на „Тайм Аут“. Беше отворен на страница със заглавие: „Художници, които превръщат престъплението в изкуство“. Снимка на Ребека — със затворени очи, с отметната назад глава, със затворнически номер в средата на челото.

Ребека Морант, таблоидна примамка или истинската статия? Наистина няма как да не сте чули за Морант, жертвата на сексуално насилие, превърнала се в любимка на изкуството по цял свят. На критиците им беше наистина трудно да приемат сериозно подозрително красивата Морант с очи на рис, докато една номинация за ултрамодерната награда „Винсент“ и включването й в списъка с подбрани кандидати не потвърдиха ключовата й роля в групата на Младите художници на Великобритания…

Кафъри затвори списанието и го постави с предната корица надолу. „Още колко реклама ти е нужна, Беки?“

— И така, колеги. Слушайте. — Използва една празна кутия от „Спрайт“, за да почука с нея по стената. — Хайде, слушайте, всички. Знам, че са ви повикали спешно, но нека все пак свършим някаква работа. Ще го направим в стаята на старшия следовател. — Вдигна видеозаписа над главата си и се отправи към офиса, който поделяше със Сунес, подканяйки останалите да го последват. — Хайде, няма да отнеме повече от десет минути, така че почивките за пикаене може да направите после.

Стаята на старшия следовател беше малка — за да побере целия екип, вратата й трябваше да остане отворена. Сунес застана до прозореца, стиснала в двете си ръце голямата чаша с кафе, а Кафъри включи видеото и изчака, докато се съберат всички.

— Така. Всички сме запознати с основните факти. Главен инспектор детектив Сунес отговаря за обиска и всички свързани с къщата параметри, така че свързаните по някакъв начин с тази работа след това да дойдат да се уговорят с нея. Още при зазоряване в Брокуел Парк се събира екипът за претърсването, затова искам всички да бъдат готови. Представителите на пресата ще бъдат както обикновено на поста си, но имайте предвид онова, което ще ви кажа сега и което още не трябва да им се казва. Доказателствен материал, семейни връзки. Какво друго? Ние сме с предимство, но ще назначим човек за връзка, казвам го със съжаление, с Отдела за борба с педофилията и специалистите за контрол над риска в Ламбет, освен това, ъъъ, някой по-добре да размени някоя и друга дума с момчетата от Отдела за защита на детето в Белведере, за да разберем дали Рори вече не се е появявал там. Така… — Посочи към тъмния телевизионен екран и си пое дълбоко въздух. — Когато ви покажа това, първото място, за което ще си помислите, е „Модсли“. — Направи пауза. При споменаването на „Модсли“, клиниката за душевно здраве на Денмарк Хил, един-двама от цивилните работници затаиха дъх. Точно това не искаше Джак; искаше екипът да мисли и функционира, а не да реагира прекалено бурно на естеството на престъплението.

— Вижте — додаде той, — все още не ми се ще да го отписвате като психар. Само казвам, че наподобява това. — Обходи с поглед лицата пред себе си. — Нищо чудно умишлено да създава такова впечатление. Може би по този начин извършителят се опитва да си заличи следите. Може би това е най-обикновен или градински педофил, който просто се опитва да вдигне пушилка и да си отвори още една вратичка за измъкване, като претендира, че не е добре психически, ако бъде уловен. И имайте предвид, че е започнал играта от три дни. Три дни. Добре контролира положението, а? Помислете за тези три дни и какво означават те. Означават ли например увереност от негова страна, че няма вероятност да му попречат?

„Или пък означават, че се е забавлявал толкова добре с Рори, че е решил да остане цели три дни?“

Кафъри насочи дистанционното устройство към видеото. На екрана се появи „Донегол Кресънт“. Беше привечер. Под часа и датата се виждаше тълпа, която се опитваше да се доближи максимално до ограждащите ленти и да види по-добре малката къща: сините светлини на линейката се отразяваха мълчаливо по лицата им. Кафъри, подпрял гръб на стената и кръстосал ръце пред гърдите, наблюдаваше детективите на AMIT с крайчеца на очите. Те виждаха за първи път сцената на престъплението и той беше сигурен, че ще съзрат нещо ужасно в къщата на семейство Пийч. Нещо ужасно в нейната нормалност.

— Това е в самия край на Брокуел парк — поясни с безстрастен тон той. — Високата сграда, която виждате в далечината, е Аркейг Тауър на „Рейлтън Роуд“, която дивизионните обичат да наричат „Крак Хайтс“.

Обективът на камерата се насочи към алеята, водеща до входа на номер трийсет и се обърна, за да направи панорамна снимка на улицата, на тясната тревиста ивица на отсрещната страна, на шокираните лица на съседите, очертани като бледи овали на фона на нощното небе. Всяка точка, която можеше да бъде наблюдавана от дома на семейство Пийч, можеше да бъде също така място, откъдето потенциалният свидетел би имал чудесна зрителна позиция. Камерата записа всичко, после се завъртя на сто и осемдесет градуса, право срещу лицевата страна на къщата. Екранът се запълни от числото 30, образувано от две златни цифри.

— Всички врати и прозорци бяха затворени. — Камерата премина по разбитата врата на главния вход, отворена насилствено от полицията, спря се върху останалата здрава брава. — Хората от Териториалната бяха принудени да влязат с взлом. Единствено задната врата не беше заключена. Мислим, че в къщата е проникнато оттам.

Вече бяха вътре в къщата, камерата заля коридора с халогенна светлина. Поизносени тапети, сив килим от ясно очертани дебели нишки, пазен от дебел найлон. Две зле рамкирани гравюри хвърляха дълги сенки по стената, а на долното стъпало лежеше на една страна детски воден турбопистолет. В края на коридора имаше врата. Образът се замъгли за момент, затанцуваха някакви спирали, и когато се стабилизира отново, камерата снимаше от малка кухня. Лъскавите плочки гледаха страхливо към нея откъм кутията за хляба, карираната завеска на вратата се поклащаше от ветреца и разкриваше счупен прозорец, ограничена гледка към притъмнелия двор, дървета в ширналия се отсреща парк.

— Така. Това е важно. — Кафъри подпря лакът върху монитора и се приведе към екрана, за да посочи нещо на него. — Стъкла по пода, вратата не е отключена. Това е мястото не само на влизане, но и на излизане. Неканеният посетител чупи прозореца и влиза през него — смятаме, че се е случило около седем вечерта в петък. — Камерата се взря през счупеното стъкло към малкия заден двор. Сушилка за дрехи, детски велосипед, няколко играчки и четири преобърнати шишета от мляко, с пожълтяло, развалено съдържание. — След това неканеният посетител остава в къщата заедно със семейство Пийч до понеделник следобед, когато покоят му е нарушен… и тогава отвежда Рори Пийч и напуска през същата врата. — Камерата се обърна отново към кухнята и я прекоси бавно, като спря покрай двете кървави следи покрай вратата. Кафъри потупа с дистанционното устройство по крака си и огледа притихналите лица срещу себе си в очакване на някаква реакция. Но никой не пророни нито дума, нито попита нещо. Всички се взираха в кръвта на екрана. — Колегите от лабораторията смятат, че засега раните му не са фатални. Логичният извод е, че неканеният посетител го е извлякъл от къщата — през счупената ограда тук и нататък в гората. Вероятно е намерил начин да спре кръвотечението, може би хавлиена кърпа или нещо от този род, защото кучетата изгубиха много бързо следите. Така. — Камерата се движеше отново. — А сега ще ви покажа къде беше открито семейството.

За момент се появи женско лице: детектив сержант Куин, координаторката на местопрестъплението, най-опитният специалист по научна криминалистика в Южен Лондон. След като беше заснела видеолентата заедно с Кафъри, тя се бе върнала в кухнята, за да се погрижи за внимателното фотографиране и отстраняване на счупеното при насилственото проникване в къщата стъкло. После бе извикала биолозите от експертния криминален отдел от Ламбет. Докато Кафъри работеше с екипа на хеликоптера, учените бяха обходили къщата, облечени в защитни костюми, нанасяйки специалните си химикали: нинхидрин, амидо черно, сребърен нитрат.

— Алек Пийч, бащата, беше намерен тук, със завързани за този радиатор китки и глезени. Ще се ориентирате за позата му от оставените от него следи. — Джак посочи голямото тъмно петно върху мъхестия килим, простиращ се между двата радиатора в дневната. — Има рана на тила, затова известно време няма да можем да говорим с него. А може би изобщо няма да можем. А на второто място — виждате, че сега се качваме на втория етаж — е била държана Кармел.

Кармел, сега упоена в болницата, беше дала нещо като показания в линейката. Макар при първоначалния набързо направен преглед да не бяха открили рани по главата, бяха предположили, че в някакъв момент е губила съзнание: освен че беше приготвила вечеря около шест вечерта в петък, тя не помнеше нищо, докато не я бяха събудили, със запушена уста и завързана за водопроводната тръба в един стенен шкаф на площадката на втория етаж. Беше останала там, докато магазинерът не се провикнал през отвора на пощенската кутия три дни по-късно. Не беше видяла неканения посетител, нито беше разговаряла с него и не смяташе, че има някаква причина, нито от лично, нито от бизнес естество, поради която някой да иска да навреди на семейството й. След като й помогнали да се измъкне от шкафа, санитарите бяха извъртели носилката така, че тя да бъде с лице към стълбите. Не искаха да се обърне и да види написаното със спрей по стената зад нея.

— А когато го видите и вие — додаде той, като се вгледа в лицата срещу себе си, — вероятно ще се съгласите, че въпреки усиленото движение из къщата, би трябвало да не го показваме на пресата засега.

Кафъри се обърна отново към телевизионния екран. Операторът се качваше по стълбите с камерата, над стълбищната площадка се поклащаха сенки. Когато прочете посланието на стената, Джак веднага бе разбрал, че целта му е да изкорени всяка възможност за фалшиви признания.

Камерата се разклати, чу се едно „По дяволите“ и после от екрана прозвуча по-силен глас:

— Видя ли това?

Тъмнина. Настъпи кратка суетня, последвана от проблясване на светлина, отворът на камерата се затвори за миг, премигвайки като ирис. Когато образът се фокусира, детективите в стаята на старшия следовател пристъпиха несъзнателно крачка по-близо, опитвайки се да прочетат написаното със спрей послание:

♀ опасност

Кафъри натисна пауза, за да даде възможност на всеки от членовете на екипа да се надвеси и да го огледа внимателно.

— Женска опасност. — Изключи видеото и запали осветлението в стаята. — Искаме случаят да бъде приключен до утре — няма да обиждам интелигентността ви, като казвам защо.

 

 

В кухнята на база „Феъроукс“ наблюдателят свали шлема си и потърка уши. Все още не беше сигурен какво бе видял.

— Иска ми се да го бях направил с максимална продължителност.

Командирът го потупа по гърба.

— Те казаха, че търсим игла в купа сено, Хауи. Не знаят дали той е в парка.

— Но това е дете.

— Какво ще кажеш, като заредим, да се върнем пак там, а?

Но докато зареждаха с гориво, една кола беше блъснала един от пътните полицаи в Пърли, докато изпълнявал служебните си задължения. Престъпилият закона излязъл от автомобила и побягнал към летище „Кройдън“, затова пренасочиха „Индия 99“ натам. В края на смяната си в два през нощта, на наблюдателя му беше малко по-лесно да не мисли за неясната, бяла, наподобяваща поничка форма, която като че ли му се беше мярнала сред дърветата в Брокуел парк.

Бележки

[1] „Кадбъри“ е известна английска фирма за шоколад, основана през 1824 г. от Джон Кадбъри. — Бел.ред.

[2] В армията, начин за определяне местоположението на обект според циферблата на часовника. — Бел.прев.

[3] По дяволите! (нем. ез.). — Бел.прев.

[4] Home Office Large Major Enquiry System, в превод Главна система за събиране на сведения към Министерството на вътрешните работи. — Бел.прев.