Мо Хейдър
Лечението (22)

21

Нито Кафъри, нито Сунес можеха да повярват на онова, което им разказа компютърът. Двамата стояха дълго, седнали на няколко крачки един от друг, загледани безмълвно в екрана. Бяха влезли в Националната полицейска компютърна система и бяха получили номер за достъп до криминалното досие на Алек Печикджиян. Неприлично нападение на малолетен. Осъден на две години през 1984.

— Не. — Кафъри поклати глава. — Нее… не мога да повярвам. Фактът, че има досие не означава…

— За неприлично нападение? На малолетен?

— Божичко… Божичко.

Джак обхвана глава между дланите си, умът му препускаше. Първото закононарушение на Пийч беше преди 1985 година и не беше конвертирано за компютърната мрежа — беше се наложило да изпратят имейл в службата за съхранение на документацията, за да поискат нужната информация. Второто закононарушение на Пийч обаче, сбиване в един пъб, в резултат на което бе извадено окото на седемнайсетгодишно момче, бе станало в края на 1989 година, малко след нападението над Чамп и измамата на „Халф Мун Лейн“. Кафъри се взираше невярващо в екрана. Всички странни несъответствия в разказа му за случилото се на „Донегол Кресънт“ номер 30 — отричането, че са правени снимки, отричането, че бе чувал Рори през всичките тези дни, фактът, че съпругата и синът му бяха обезводнени, а той не беше… всички тези плуващи въпросителни стояха безмълвно около Кафъри.

Той стана и взе от папката копието от изображението на нападателя на Чамп, направено по описанията. После взе всички снимки на местопрестъплението и ги нареди върху бюрото.

— Какво мислиш?

Сунес се наведе над предполагаемия образ на нападателя и поклати глава.

— Не знам. А ти какво мислиш?

— И аз не знам. — Обърна го на едната, после — на другата страна. — Би могло, би могло. — Взе снимките от местопрестъплението. — Онази цицина, която има на главата, мислиш ли, че би могъл да…

И двамата се наведоха напред и се вгледаха в белега на Алек Печикджиян, Алек Пийч.

— Ако е сложил белезниците първо от този край… — Даниела посочи снимката. — И после ръцете… Знаеш ли, Джак, възможно е да го е направил…

— Не, не, не. Почакай. — Кафъри бутна стола си назад. Бяха помолили Бела Нерсесиян да излезе за малко и тя беше в съседната стая, в компанията на Криотос. Виждаше как червената й коса подскача нагоре-надолу, сякаш се опитваше да надникне през прозореца. Наведе се по-близо до Сунес и понижи глас. — Не, виж. Какво се получава в такъв случай? Че е избягал отзад, когато магазинерът почукал на вратата? Че се е качил на онова дърво, оставил е там Рори, върнал се е обратно в къщата и се е вързал сам… и всичко това, преди полицията да успее да…

Не довърши мисълта си — Даниела кимаше. Магазинерът се беше върнал в магазина, за да вдигне тревога и това време беше предостатъчно за Пийч. Напълно достатъчно, за да създаде впечатление, че е бил нападнат. И Кафъри, и Сунес бяха чували за подобни инсценировки — маниакалните писания по стените бяха най-популярният вариант. И бяха видели достатъчно, за да знаят, че стига да си поставят това за цел, хората могат да заемат невъобразими позиции, да си нанесат невъобразими рани. Джак се сещаше не само за автоеротични смъртни случаи — несретници, увити в чували за палатка, с гумени маски, със скрити под бельо лица, завързани за скрипец на тавана, но и за други, които можеха много лесно да бъдат взети за убийство. Веднъж беше видял самоубиец, който бе извадил червата си и ги беше накълцал с шивашки ножици, и една жена, която се беше запалила в заключения багажник на една кола. Знаеше много добре как убийството може да се маскира като самоубийство и обратното — как самоубийството може да се маскира като убийство.

— „Харесваш ли татко си…?“ — промълви той.

— А?

— Чампалуанг Кеодуангди. Това го попитал нападателят: „Харесваш ли татко си?“.

— Какво?

— Точно така.

Джак се изправи, кръвта му се раздвижи. Внезапно пътуването му до Норфолк, кашата, която бяха забъркали с Ребека, всичко това започна да го измъчва по-малко.

— Чакай. — Сунес взе снимките и се вторачи в тях, стиснала устни в изпълнен със съмнение кръг. — Бил е полумъртъв, когато го открили.

— Но се възстанови, нали така? Възстанови се веднага. — Кафъри бутна назад стола си. — Истински Лазар — помниш ли колко изненадан беше консултиращият лекар.

— Беше ходил по всички видове нужда отгоре си — това е доста убедителна игра.

— Вероятно си е мислел за Гордън Уордел.

— Какво?

— Не си ли спомняш? — Джак свали очилата си. — Едно от нещата, което ги е накарало да се усъмнят, бил фактът, че Уордел не се е напикал нито веднъж през цялото време, през което бил завързан. Така отгатнали, че той е убил съпругата си. Ако всички вестници, от Брикстън до Бирмингам не са писали за това. Дани, ще ти купя вечеря.

Тя въздъхна. Поклати глава.

— Не е в природата ми да говоря така, Джак, но мисля, че си прав. — Изправи се и оправи джинсите си. — И какво ще правим в такъв случай?

— Бих искал малко ДНК. Ти какво мислиш?

— Колко ще отнеме това?

— Един господ знае. — Кафъри се изправи. — Така или иначе, променяме посоката на действие.

 

 

Сунес остана в стаята на Криотос, за да подготви спешно петминутка за екипа, а Джак изпрати Бела до „Гърнзи Гроув“. Беше толкова изпълнен с енергия и готов да се срещне отново с Алек Пийч, да го прецени в новата светлина, че когато Даниела го спря на път за асансьора и прошепна, привела глава и леко обърната, за да не я чуе Бела: „Щеше да ми кажеш нещо, Джак. Имаше да ми кажеш нещо, нали?“, той само поклати глава:

— Не… онова не беше нищо. Наистина. Нищо.

Отново беше във форма. Искаше да разбере дали въпреки всичко Пийч не си беше живял спокойно, самодоволен като градинска жаба, току под носовете им. Това го изкарваше от кожата, караше го да забрави всичко. Вече не се чувстваше уморен.

Не беше лесно да обясни на Бела какво става, без да издаде играта:

— Хората ни от отдела по научна криминалистика открили следи от зъби по някаква храна в кухнята на семейство Пийч — нормално е да искаме да се вземе отпечатък от захапката на жертвите, за да се разбере дали те са нахапали храната.

— Е, не вярвам, че е тук. — Влязоха в антисептичната й къща, гривните подрънкваха около китките й, изражението й беше застинало. — Тази сутрин отново излезе още на зазоряване.

— Няма проблем. — Кафъри пъхна глава в дневната. Цареше тишина, само позлатеният часовник-карета в стъкленото шкафче запя мелодично. — Ако не е тук, ще изчакам.

— Виж дали не е в градината, скъпи. — Бела закачи дамската си чанта зад вратата. — И ще ти донеса да пийнеш една малка чашчица, колкото да ти поддържа духа.

— Не се притеснявай, Бела. Благодаря ти, но ще се въздържа. — Влезе в кухнята. Връзки орехи, накиснати в захар, висяха като издялана от дърво украса над мивката. Отключи задната врата и излезе в малкия бетонен вътрешен двор, като премигваше на слънцето. Градината беше спретната, вдлъбнатината за сушилнята за дрехи се намираше точно в центъра на тревистия квадрат. Розовият, достоен за куклата Барби велосипед на Анахид беше подпрян на безупречно чистия навес за инструменти. Кафъри затвори вратата, заключи я отново и се върна в кухнята, където Бела беше пуснала водата в чайника да заври. — Благодаря все пак.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Опитваме да се надбягваме с часовника в тази работа.

— Трябва да сложиш някой и друг килограм. Знам какво казват всички — че видът ти е в крак с модата, но моден не означава здравословен. — Последва го нагоре по стълбите, като пъхтеше след него. Когато разбра, че се е насочил към най-горния етаж, го дръпна за ръкава. — Нали няма да смущаваш Кармел, скъпи? Не мисля, че трябва да го правиш — не е необходимо да й се напомня непрекъснато за случилото се. Не е моя работа, но би трябвало да бъдеш по-тактичен…

Джак обаче продължи нагоре и отвори вратата. Стаята беше изпълнена с дим и слънце. Кармел лежеше на леглото с лице към прозореца, цигарите и пепелникът бяха до нея. Изви глава през рамо, за да види кой влиза. От другата й страна, загледан навън към градината, с цигара между пръстите, увесени навън през отворения прозорец седеше Алек Пийч, облечен с найлонова риза „Арсенал“ и избелели дънки.

Кафъри нямаше представа какво да очаква. Алек Пийч може би беше заподозрял какво предстои, трябва да бе чул гласа му, но изглеждаше спокоен и не се обърна веднага. Дръпна за последен път от цигарата си, смачка я в купчината угарки на перваза и се изправи бавно. Едрото му лице беше по-червено, по-наситено с кръв, отколкото си го спомняше Джак, но очите му не бяха изгубили празния си предпазлив поглед. Но дори появата на детектив инспектор Кафъри, застанал на вратата леко задъхан, като че ли от възбуда, да го беше изненадала, той не го показа.

 

 

Смърф обикаляше объркано в кръг с накуцване, дишаше тежко и проскимтяваше, опитвайки се да намери облекчение на страданието си, а ноктите й оставяха леки следи по мокета. По крака й капеше прозрачна лепкава течност, беше се облекчила на два пъти в ъгъла на стаята. Бенедикт предположи, че сега търсеше вода. „Аз също съм жадна, Смърф, аз също съм жадна.“ Лежеше по гръб, докато минаващите влакове отбелязваха часовете, прокарвайки подутия си възпален език из устата. Беше облизвала толкова често устните си, че сега усещаше краищата им подути. За момент вчера беше помислила, че са в безопасност — по някое време сутринта на вратата се беше позвънило.

ДА! Сърцето беше подскочило до устата й.

— Тук съм, ТУК!

Ключове в ключалката.

Ключове ли?

Входната врата се отвори и, с нарастващ ужас и отчаяние, тя разбра грешката си. Чу стъпките му по стълбите, препускащи нагоре, после бясното удряне по вратата. Притисна се назад към радиатора, обвила с ръце главата си. Капитулирала.

През този ден той беше направил същото нещо няколко пъти — излизаше и се прибираше, използвайки входната врата. Затръшваше я на излизане и звънеше на прибиране, за да се увери, че теренът е чист, че никой не е дошъл, за да му развали партито. Бенедикт знаеше, че използва нейните ключове — чуваше ги как дрънчат в ръцете му в коридора: онези дразнещи звуци на космическите нашественици, издавани от космическия кораб, които Джош толкова обичаше и бързата стрелба, се разнасяха в тишината. При всяко завръщане на трола Бенедикт се свиваше и се превръщаше в мълчалива, трепереща топка. Нямаше да му позволи да разбере едно — нямаше да му позволи да разбере дали е жива или мъртва. А всеки път, когато излезеше, тя се обръщаше по корем и крещеше окуражителни слова, като се молеше двамата да могат да я чуят.

Покрай влаковете разбра, че този път отсъствието на трола се бе проточило повече от четири часа. Ами ако не се върнеше? Това означаваше, че всичко вече беше приключило… и Джош може би…

Как ли щеше да постъпи агенцията за даване на къщички под наем в Корнуол? Нямаше ли да вдигне тревога? Някой от строителните работници можеше да забележи влизането и излизането на трола или пък Айо можеше да реши да намине по-рано да полее цветята. Може би някой щеше да надникне през прозореца на гаража и да забележи готовото за път „Деу“, кутиите с обяда им, който се разваляше от горещината и предизвикваше отварянето на пластмасовите им капаци.

Смърф преустанови неспирното си обикаляне и легна в ъгъла, като постави глава върху здравата си лапа. Раната започваше да мирише, а Бенедикт беше видяла, че мухите се стремят да кацнат на нея, затова съдра ръкава на ризата на Хал и го завърза около нея. Мухите обаче продължаваха да нахалстват, привлечени от миризмата. Сърцето на Бен натежа още повече — тя знаеше, че дори да ги спасят, Смърф нямаше да оцелее след това насилие — беше много стара, прекалено стара.

— Всичко е наред, Смърф, старото ми момиче… — прошепна тя. — Това няма да продължи още дълго, обещавам.

 

 

В колата Пийч не престана да се оплаква. Тази сутрин се чувствал зле и наистина не му се ходело никъде… Извиненията валяха едно подир друго. Кафъри не произнесе нито дума през целия път до Денмарк Хил.

Доктор Ндизей ги чакаше пред Кралското стоматологично училище, усмихнат и запотен. Под отворената си лекарска престилка носеше тениска с изписано в синьо лого „Programme Alimentaire Mondiale“.

— Мистър Пийч. — Пое ръката му и я разтърси. — Елате с мен.

Той ги поведе към малкия офис, в който работеше едновременно като преподавател във висше учебно заведение и като консултант стоматолог-патолог. Беше приятен, малко претъпкан с мебели. В центъра на стаята имаше модерен, компютризиран зъболекарски стол, а на перваза на прозореца събираше прах един стар гониометър^[1]. По стените висяха няколко рентгенови снимки на черепи, студиен портрет на усмихнат американец (почетната значка на Роберт С. Фолкенберг) и снимка на една жена и две момичета в църковни дрехи. Една безмълвна сестра в синя престилка подреждаше таблички върху хартиена салфетка.

— Хубав ден — рече Ндизей, като отвори прозореца. — Но както знаем, Той кара Своето слънце да свети на лоши и добри, на справедливи и несправедливи. — Очите му гледаха едновременно като че ли в противоположни посоки зад дебелите стъкла на очилата, клоунската му уста сякаш се усмихваше непрестанно, а Кафъри опита да се убеди, че Ндизей не беше насочил този коментар към него. Докато Пийч се наместваше върху зъболекарския стол и впери поглед в тавана, подпрял ръце на двете странични облегалки, а сестрата му сложи залепващ се зад врата с велкро лигавник, Джак се настани на един алуминиев стол с гръб към прозореца. Засмука ментови дражета, докато наблюдаваше мълчаливо работата на Ндизей. — Първо ще взема отпечатък, после ще направим рентгенови снимки на захапката и ортопантограма. — Завъртя неопределено ръце около главата си. — Поглед към цялото. Нали?

Алек кимна. Не беше произнесъл нито дума откакто бяха пристигнали. Лицето му беше зачервено, сякаш имаше температура, но позволи търпеливо на зъболекаря да му вземе проба за определяне размерите на челюстите.

— Така. — Ндизей изплакна най-голямата лъжица за вземане на зъбни отпечатъци. — Вие сте U14, наистина голям мъж, мистър Пийч.

Сестрата направи бледорозовата смес с топла вода и оттам се разнесе мирис на нещо като виолетки и топла пластмаса. Ндизей я постави в лъжицата за вземане на отпечатък от горната челюст.

— Така, сега нека повдигнем устните. — Опря пръстите си в устните на Пийч и внимателно намести лъжицата, като изчака да излязат мехурчета и уредът да се намести както трябва в гънката между бузата и венеца. — Просто постойте малко неподвижен. — Започна да отброява времето по ръчния си часовник. — Само една минута.

Но само след трийсет секунди Пийч се завъртя на една страна, с плувнало в пот лице, опипвайки дръжката на зъботехническата лъжица, с препълнена със слюнка уста.

— Ще…

— Стойте неподвижно. — Ндизей опита да го задържи. — Дишайте дълбоко през носа.

— Ще се издрайфам…

Измъкна се с неуверена крачка от стола и протегна напред ръце, лъжицата падна на пода, големите му маратонки се плъзнаха в розовата смес.

Стоматологът се приведе и тупна по умивалника.

— Тук, ето тук, не на пода, ако обичате.

— Тук. — Кафъри се изправи, стисна го за ръката и го извъртя към мивката. — Ето тук.

Пийч едва успя да се наведе над нея и от устата му потече рядка, кафява, подобна на кафе течност. Стоеше пред мивката, гърдите му се повдигаха тежко, от носа му излизаше слуз.

Ндизей се засмя. Издърпа хартиени кърпи от поставката на стената и избърса потта от лицето си.

— Не се притеснявайте — не сте единственият, който реагира така. Ще напръскам с малко повърхностен анестетик задната част на устата ви, преди да се заемем с долната челюст.

— Не мисля, че съм добре. — Алек стисна мивката и вдигна очи, от долната му устна висеше сгъстена слюнка. Лицето му беше яркочервено, вените около очите му създаваха силен контраст със синия си цвят. — Не мисля, че…

— Ето тук. — Джак го хвана под мишниците и му помогна да седне отново на зъболекарския стол. Пъхна в ръката му чашка с течност за изплакване на устата и хартиена салфетка. — Почистете се.

— Не ми е добре.

— Мисля да изчакам, докато се почувствате малко по-добре — каза Ндизей, скъса нова хартиена салфетка и се приближи до мивката. — Да. Ще изчакаме, докато се почувствате по-добре.

Очите на Пийч бяха затворени. Той полюшваше бавно глава от ляво на дясно; очевидно му беше трудно да й намери удобна позиция. Избърса уста със салфетката и отпи от чашата, после кръстоса ръце пред гърдите така, че част от дланите му влизаше под мишниците.

— Добре ли сте? — Той кимна немощно. — Сега по-добре ли сте?

— Така мисля.

Ндизей избърса мивката отстрани и пусна водата, за да я изчисти. Спря и се загледа подозрително в кафявата течност в мивката.

— Мистър Пийч? Как е стомахът ви? Имате ли болки? — Алек кимна. Очите му изглеждаха малки на зачервеното лице. — Имате ли нещо против да опипам корема ви?

Пийч не каза нищо, докато стоматологът го натискаше лекичко в коремната област. Кафъри видя, че кожата беше опъната, стомахът беше твърд, като барабан.

— Какво има?

— Вземате ли ибупрофен, мистър Пийч? — Ндизей се приведе към него. — Вземате ли някакви противовъзпалителни лекарства? — Алек поклати отново глава и изпъшка тихичко, очите му премигваха немощно. Зъболекарят попипа дланите му. — Горещи са — рече той. — Така. — Натисна някакъв бутон в основата на стола и той се спусна така, че стана целият успореден на пода. — Мисля да извикаме специалист, който да ви прегледа.

 

 

Една от снимките на „най-вероятните заподозрени“ на стената в Отдела за борба с педофилите на третия етаж на Скотланд Ярд беше на жена в полупрофил, от кръста нагоре, седнала край червена завеса. Беше брюнетка с наднормено тегло и черен сутиен и толкова неравна повърхност на кожата, че на ярката светлина имаше вид на надупчена от солидна доза куршуми в корема.

Никой не знаеше името й. Снимката бе направена от кадър на видеофилм, открит от екипа в началото на деветдесетте години. Филмът беше подложен на обичайните процедури, но като се изключеха двете кутии „Джон Смит“ и празната чаша на нощната масичка, единственият потенциален белег за идентифициране беше татуировката на ръката й. Сърце зад затворнически решетки. Хората от лабораторията в Денмарк Хил бяха стопирали кадъра, в който жената се беше доближила достатъчно до камерата, за да бъдат заснети и лицето, и татуировката й, и снимката стоеше тук на стената откакто Полина се беше присъединила към отдела.

— Вече толкова съм свикнала с тези лица — беше признала веднъж тя на Сунес, — че ако се размина с някое от тях по „Уейтроуз“, вероятно няма да забележа.

Когато Полина влезе в сградата на AMIT тази вечер, жената от видеофилма беше последната й мисъл. Интересуваше я защо Дани беше в такова ужасно настроение. Мина през стаята на Криотос, като пътьом събра някой и друг лист и излая няколко инструкции. Вече бяха закъснели с цели двайсет минути за запазената във „Фредерик“ маса. Когато разбра, че с присъствието и укоризнените си погледи няма да накара Дани да побърза, тя влезе в стаята на старшия следовател и седна на празния стол на Кафъри, навела глава, като избутваше с показалец кожичките на ноктите си и поклащаше лениво стола насам-натам.

Сунес я откри така двайсетина минути по-късно.

— Съжалявам, миличка. — Застана зад стола и се приведе, за да я целуне по темето. — Съжалявам.

Полина вдигна очи.

— Искаш да се откажем от резервацията, така ли?

— Главният ни заподозрян току-що е бил откаран в интензивното. Ще те изведа някъде за уикенда — какво ще кажеш?

— О! — Сви рамене. — Предполагам, че няма да се стигне до друга резервация до края на следващата седмица. Но какво пък…

Сунес не довърши мисълта, че според нея се бе отървала необичайно леко. Не знаеше, че Полина щеше да приеме ситуацията много по-зле, ако сама не се бе заинтригувала силно, докато я бе чакала сама в офиса, всъщност направо беше омагьосана от необичайните драскулки, които беше видяла на бюрото на Джак Кафъри.