Мо Хейдър
Лечението (21)

20

Кафъри се облегна назад, изтощен. Запали нова цигара и запуши, без да говори. „Майната му.“ Мислеше, че тя не знае нищо за убиеца на Рори, но беше убеден, че знае за Юан повече, отколкото казваше. Щеше ли да позволи да бъде засмукан отново от тази история, да започне да души напосоки като отчаяно гладно куче? „Мисля, че точно така и ще направиш.“ Представи си как Ребека се усмихва развеселена и хладно преценява поведението му, докато пуши своята пура. „Пендерецки го няма вече, но пак не е трудно да бъдеш раздрусан из основи, когато стане дума за Юан.“

Не, помисли си той, по дяволите, не. Метна цигарата си през прозореца, включи двигателя и я придвижи два-три метра напред.

— Ще се върна. — Протегна се към страната на Трейси и отвори вратата. — След като ти оставя време да помислиш върху това.

Тя погледна подозрително към жилещата коприва, растяща между пукнатините на горещия асфалт.

— Няма да слизам тук насред полето. Не можеш ли да ме закараш обратно до къщата?

— Не. — Откопча предпазния й колан и я бутна навън. — Хайде… излизай.

Тя се извърна рязко към него.

— О, мръсник. Какво си мислиш, че правиш…

— Тръгвай. Разкарай се.

— Копеле! — Трейси Лам излезе от колата, крещейки: — Копеле!

— Да. — Кафъри затвори вратата. — Е, ще се видим по-нататък.

Остави я по бельо и прозрачен пеньоар и боса на някаква отбивка на две мили от дома й, но не му пукаше. „Майната й.“ Ускори. Върху волана ръцете му трепереха. Влезе по шосе А 12 в Лондон и се насочи право към центъра, където зави надясно, към Шрайвмур. Смяташе да отиде право там и да разкаже на Сунес за скривалището на Пендерецки, а после да се прибере и да се наспи. Да спи… звучеше като да пиеш дълго от студен кладенец.

Резервоарът на ягуара беше почти празен, затова отби на бензиностанцията срещу Шрайвмур, за да зареди. Беше горещо: слънцето бе заело здраво обедната си позиция, изпепеляваше тревата в градинките пред къщите и караше водосточните тръби да се потят. Впери невиждащ поглед към улицата, докато пълнеха колата, давайки си сметка, че току-що беше преживял и доказал правотата на поставената му от Ребека диагноза — през цялото време, докато бе седял в автомобила с Трейси Лам, бе изпитвал желанието да набута заешките й зъби в гърлото. Въздъхна и върна на мястото маркуча, завинти капачката на резервоара. Беше уморен от всичко това. Беше уморен да се убива от напрежение заради дете, което не познаваше… и изведнъж го обзе абсолютно безразличие дали убиецът на Рори Пийч щеше да бъде намерен, дори не го интересуваше дали в момента някъде някое друго семейство не бе завързано по същия начин, докато тяхното дете стоеше голо и ужасено в съседното помещение.

Влезе да плати, купи сладолед с трюфели за Криотос и тръгна към Шрайвмур по сгорещения асфалт, когато чу нечии забързани стъпки след себе си.

— Мистър Кафъри.

Инстинктивно остави ръката си където беше, върху джоба на гърдите, върху портфейла. Някакъв много висок мъж, със светла, почти алабастрова кожа и руса, по бебешки къдрава коса, спря на няколко крачки от него в края на асфалтираната площадка. Носеше риза с метални копчета тик-так и светлокафяви панталони от рипсено кадифе в тон с нея и държеше стар найлонов плик.

— Вие сте детектив инспектор Кафъри. — Постави длан над очите си, за да ги прикрие от слънчевата светлина. — Видях ви в Брикстън.

— Срещали ли сме се?

— Не. Един от вашите хора ме интервюира. Той ми даде името ви.

— А вие сте?

— Гъмър. Аз съм, ъъъ… — Погледна назад през рамото си. — Бих искал да обсъдя с вас някои неща относно случая Пийч.

— Ааа. — Джак остана неподвижен известно време. Предполагаше, че е редно да се ръкува с Гъмър, нещо в непознатия обаче му казваше, че той беше тук по-скоро за да му изнесе лекция за разпределението на заетостта в работния ден, отколкото да му даде някаква информация. Имаше вид на човек със своя теория. Или пък беше журналист, който разиграваше сценка. — Вероятно щеше да бъде по-лесно, ако бяхте уговорили час за среща.

— А защо да не… — Махна неопределено към улицата. — Бих могъл да ви почерпя едно кафе. Не ме пуснаха в полицейското — накараха ме да чакам навън на слънцето.

— Вероятно са предпочитали първо да се обадите.

— Вероятно.

Гъмър започна да играе несъзнателно с подгъва на ризата си и сега Кафъри забеляза, че той се прегърби леко, сякаш се опасяваше да не би да е показал прекалено много от себе си, да не е проявил прекалено голяма дързост при смелото си спринтиране към полицая.

Внезапно му дожаля за него. Отпусна ръката, която досега бе държал върху портфейла си.

— Добре, за какво искахте да говорим?

— Току-що казах — за семейство Пийч. Нали се сещате. Които живеят на „Донегол Кресънт“. — Кръстоса ръце пред гърдите и се наклони малко странно от кръста, сякаш ръцете му бяха вързани пред гърдите като на някой фараон. — Нали се сещате, онези, които били завързани.

— Да, колкото и да е изненадващо, сещам се.

— Аз имам теория по въпроса.

„Ааа. Оказах се прав.“

— Вижте, мистър Гъмър, може би е по-добре да уговорите час за среща. Направете го официално.

Обърна се с намерение да си тръгне, но Гъмър застана пред него.

— Не.

— Може да уговорим часа за срещата сега.

— Не… елате да пием заедно кафе.

— Ако е толкова важно, защо просто не ми го кажете? Веднага.

— Предпочитам да изпиете едно кафе с мен.

— Аз предпочитам да уговорите час за среща.

— Добре. Добре. — Гъмър сведе очи и се загледа в посивелите си, незавързани маратонки, като пристъпваше от крак на крак, сякаш събирайки смелост. Лицето му започваше да се изчервява. — Някой… ъъъ… някой да е споменавал за трол?

Тези думи привлякоха интереса на Кафъри.

— Вие къде го чухте?

— Пишеше във вестника. Едно момченце било изнасилено от него в парка.

— Ясно — отвърна предпазливо той. — И кога е станало това?

— Отдавна. Името му е Чампалуанг Кеодуангди.

— Познавате ли го?

— Не. Прочетох за него.

— И си спомняте името му? То е доста трудно за запомняне.

— Научих го. Тогава живеех в Брикстън. Тролът го направи.

Сега вече и вратът му беше червен, яркочервен. Той като че ли се изчервяваше целият.

— Това ли ви казаха вашите деца?

— Не, не. Не моите деца… — Пъхна ръце в джобовете си и запристъпва отново от крак на крак. — Аз нямам… ъъъ… нямам.

— Нямате ли?

— Нямам деца.

— Кой тогава ви каза за трола?

— Децата, които обучавам… в плувния басейн. Малчуганите все говорят за него. И… — Вдигна очи и срещна погледа на Кафъри. — И аз се запитах какво знае полицията за него.

— Но всичко това е свързано с детските фантазии. Какво общо има то със семейство Пийч?

— Децата не са глупави. Ако говорят за някакъв трол в гората, за трол, който ги наблюдава в леглото, може би е редно да се вслушаме в думите им. Онзи, който е изнасилил Чампалуанг, който и да е той, определено не е бил плод на нечии фантазии.

— Това е така. — Джак постави длан под сладоледа; страхуваше се, че всеки момент ще потече. — Мистър Гъмър, тези деца, които обучавате, някое от тях всъщност виждало ли го е? Трола? Чули ли сте някое да казва, че го е видяло или че той се е приближил към него?

— Фактът, че не са го казали не означава, че може просто така да отхвърлим това. Би трябвало да изследвате всички вероятности.

— Да. Точно това и пра…

— И още нещо — прекъсна го Гъмър, вече възбудено. — Четох, че семейство Пийч щели да заминават на почивка… вярно ли е?

— Ако сте го чели, трябва да е вярно.

— Е, в такъв случай би трябвало да се запитаме дали тази информация е свързана по някакъв начин със случилото се.

— Мисля, че тази мисъл би минала през главата на всеки разследващ случая полицай. Ако си върши както трябва работата. Нали?

— Ако си върши добре работата, да…

Гъмър срещна предизвикателно погледа му, като остави изречението да виси недовършено във въздуха помежду им.

Кафъри въздъхна. Започваше да се уморява от този подобен на двубой сеанс под горещото обедно слънце.

— Вижте. — Протегна напред ръката със сладоледа. — Започва да се топи. Трябва да вървя.

Гъмър премести тежестта на тялото си от крак на крак, рипсеното кадифе на панталоните му се надипли около краката.

— Вие от полицията не сте склонни да приемете никаква помощ…

— Съжалявам.

— И вие не сте с нищо по-добри от останалите. — Сви найлоновия плик и съдържанието му на малка топка. — Всички си имате вашите теории, но ако се появи някой друг, на всяка цена вие трябва да сте прави, нали? Не искате да чуете никой друг.

— Мистър Гъмър, това не е вярно…

— Нищо чудно, че никой никога не ви съобщава никаква информация. — Затътри се бавно нататък. — Нищо чудно…

Джак стоеше под яркото слънце и наблюдаваше как Гъмър се мъкне тромаво по асфалтираната улица. Изчака, докато го изгуби от погледа си зад ъгъла, после въздъхна и се върна до ягуара.

 

 

Бела Нерсесиян чакаше асансьора във фоайето на долния етаж и дишаше тежко. Беше с блуза с изрязано деколте с пайети и с тесен черен клин, и беше опряла на пода край краката си трите си пазарски чанти. Кафъри беше забравил, че тя трябваше да дойде днес.

— Бела — рече той.

— Добър ден, скъпи. Аз ще взема това, а… — кимна към пазарските чанти — … ако нямате нищо против.

— В такъв случай давайте. — Подаде й сладоледа, взе торбите и влязоха заедно в асансьора, Бела стиснала ръката му за опора. — Ваша съм за толкова дълго, колкото ме желаете — Анахид отиде на кино с татко си. — След като вратите се затвориха, тя извади носна кърпа от дамската си чанта със златна верига и попи с нея потта по врата си, пъхна я в деколтето и избърса мишниците и цепката между гърдите си. Усмихна се на Кафъри. — Съжалявам, скъпи, но няма как, трябва да бъда по-представителна.

Сунес ги посрещна на вратата на асансьора. Изтощеното изражение на колегата й я притесни.

— Добре ли си, Джак? — прошепна тя, докато водеха Бела към стаята на старшия следовател. — Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще повърнеш.

— Да. Ще ти кажа по-късно. — Занесе сладоледа на Криотос, после настигна Даниела в стаята на старшия следовател. Сега, след като беше седнала удобно и цялото внимание бе насочено към нея, мисис Нерсесиян се оказа в стихията си. Бръкна в една от чантите си и измъкна оттам дълъг пакет сушени смокини „Дотато“ и два пакета бисквити „Гарибалди“.

— Хубави смокини. — Взря се в тях и заби лакирания си нокът в меката им плът. — Да, безупречни са. Смокинята е храната на бедняка, мистър Кафъри, богата е на калций, полезна е също така за дебелото черво — когато дебелото черво е чисто, умът също е чист и мисълта е ясна. А на вас това ще ви бъде нужно, ясната мисъл, но надали има нужда да ви го напомням. Заповядайте. — Постави бисквитите на бюрото и се усмихна окуражаващо на Джак. — Хайде де… какъв ви е проблемът, че сте толкова слаб? Съпругата ви не ви ли храни?

— Мисис Нерсесиян…

— Наричайте ме Бела, скъпи. Може да съм майка, но все още не съм стара. А вие, скъпа. — Приведе се напред и постави ръка върху китката на Сунес. — Може да ме обвините, че си пъхам носа навсякъде, но вашият съпруг никога ли не е правил на въпрос килограмите ви? Не че според мен има нещо лошо в това — някои мъже обичат да има какво да хванат, а не да…

— Бела — прекъсна я Кафъри, — бихме искали да поговорим за Алек.

— А, да! — Тя се обърна към него, а златните й бижута задрънчаха. — Ето още един, който има нужда да яде повече — трябва да го видите. По цял ден само ходи — по цял ден се скита из парка. Бедният човек, бедният, какво трябваше да преживее това семейство. — Притисна дланите си една към друга в молитвен жест и завъртя очи към тавана. — Господ да ни пази от това, което им се стовари на главите. — Отпусна ръце и се приведе към храната върху бюрото, пъхна една едра смокиня в устата си и я дъвка дълго, като се усмихваше на Кафъри над движещите се зъби. — Ако бях на мястото на полицията обаче, щях да им кажа за станалото малко по-меко. Не ви критикувам, разбира се.

— Бела, нека поговорим за Кармел. Как е тя?

— Вашият човек намина, за да говори с нея, но тя само се взира в стената.

— Чухме. С вас разговаря ли?

— Само с Анахид. — Пъхна още една смокиня в устата си и се наведе, за да доближи лице към плодовете, търсейки следващия кандидат за устата си. — Поплаква си с Анахид, но може би така е по-добре.

Сунес се размърда на стола си.

— Бела, Алек не е имал работа от известно време, нали?

Мисис Нерсесиян я погледна така, сякаш Даниела внезапно се беше доближила и й беше ударила плесница.

— Човекът тъгува. — Загледа я с отворена уста. — Няма време да се притеснява за работа — току-що е загубил сина си.

— Мисля, че старшият инспектор говореше за преди…

— Преди ли? Ох… — Бела се тупна по горната устна, където бе започнала да се образува потна следа. — Ох, това ли било. Той имаше дискотека, подвижна дискотека, и обича, как само обича своите записи и Америка… обича Америка, мечтае да отиде да живее там, смята, че изглежда като Пресли с черната си коса. Най-голямата мечта на живота му беше да заведе Рори в Грейсленд. Разбира се, можете да разберете защо беше цялата суматоха, можете да разберете защо семейството му никога не одобри неговата женитба за Кармел, но аз лично не съм имала нищо против него. Нито против Кармел. — Размаха кутията с бисквити „Гарибалди“ под носа на Кафъри. — Хайде, скъпи. Направи ме щастлива.

— Благодаря. — Той взе една бисквита, последното, което искаше, и я закрепи на ръба на чашата си за кафе. — Та говорехме за работата на Алек, за неговата дискотека…

— Не казвам, че се е преработвал, а и всички онези неприятности усложняваха положението за него, но нека не започваме тази тема… те не са традиционно семейство, т.е. тя е одар, не че това ме настройва срещу него.

— Съжалявам, какво казахте? О-да ли?

— Одар. Чужденка, не една от нас.

— Една от вас ли?

— Не е арменка.

— Но Алек Пийч е, така ли?

— О, да. — Тя премигна. — Не традиционен, разбира се, но все пак е арменец. О, знам, знам… — Докосна ръката на Кафъри с дългите си златни нокти. — Той има сини очи — много сред нас имат сини очи, също като теб, скъпи. Всички мислят, че сме иранци, но ние не сме иранци. Погледни ме. — Свали очилата си с костени рамки и премигна насреща му. — Виждаш ли? Виждаш ли?

— Да, виждам.

— Сини, и интересното е… — Сложи отново очилата си. — Интересното е, че прадядовците ни, моят и на Алек, са били много добри приятели. Били се заедно срещу турците… заедно и умрели. Дядовците ни били изпратени в Париж и…

— Но Пийч не е…

— Арменско име ли? Не е. Разбира се, че не е. Точно това казах — той не е традиционен, срамува се от потеклото си, така мисля.

— И си е сменил името? — Джак усещаше погледа на Сунес върху себе си, усещаше как интересът й нараства лавинообразно. — Направил го е английско?

— Само второто си име. Не и Алек, разбира се, него е запазил, защото не звучи по…

— А истинското му име? Какво е истинското име на Алек?

— О, няма да успеете да го произнесете. — Бела махна снизходително с натежалата си от бижута ръка. — Ако не се справяте с Нерсесиян, тогава в никакъв случай няма да можете да произнесете Печикджиян.

 

 

Когато Кафъри я изостави на шосе А 134, Трейси Лам нямаше друг избор освен да се прибере пеша до дома си. „Като някоя курва по долни гащи.“ Беше светлосин ден и над дърветата в далечината се виждаше пръстът, образуван от парата, която се издигаше от захарната фабрика в Бери Сейнт Едмъндс. Минаха няколко коли, асфалтът пареше на босите й крака. Отмина само един уличен телефон, около който душеше малко кафяво куче на тъмни и светли черти. Но дори да носеше 20 пенса, пак нямаше да се обади и да извика такси, защото вкъщи нямаше никакви пари, за да плати на шофьора. След смъртта на Карл положението беше станало наистина лошо. Бяха останали само четири картона „Силк Кът“, резервоарът на датсуна беше почти празен, а помощите за безработни в никакъв случай не можеха да покрият всички разходи. А сега, както изглеждаше, и полицията беше по петите й.

Трейси нямаше кого да попита за посещението на детектив инспектор Кафъри — човекът, към когото се обръщаше обикновено по такива въпроси, брат й Карл, вече го нямаше. Двамата с него бяха така вкопчени един в друг през трийсетте години, откакто бяха починали родителите им, че на някои подобно поведение им се струваше нездраво. Свързваха ги извънредно много неща…

— Дори сме изгубили едни и същи зъби — усмихваше се широко в такъв случай Карл и повдигаше горната си устна, за да демонстрира какво има предвид на всеки, който беше готов да го слуша.

Той беше изгубил своите зъби в „Белмарш“ и бе извадил зъбите на Трейси един ден, на празника на свети Патрик. Карл имаше много „приятели“. Трейси беше слушала много за тези „приятели“ и се беше запознала с двама-трима от тях, когато бе участвала в снимането на видеофилмите.

Спря за момент на пътя, наведе се и изплю голяма храчка в папратите отстрани. Някакъв автомобил профуча и наду клаксона. През задното стъкло видя лица, които й се смееха. Постави ръце на коленете си, изправи се мъчително и се загледа напред в спечения от жегата път, там, където изчезваше във вид на точка на треперещия от маранята хоризонт. Нямаше да позволи да се отнасят така с нея — като се прибереше, щеше да намери „книгата“ на Карл и да се обади на приятелите му, да ги попита какво да прави по-нататък. Някои от тях бяха побъркани, дори Карл го признаваше. Някои биха го направили с всеки и с всичко.

— Някои от тях биха го направили и с ауспуха на стара „Кортина“ — беше заявил през смях брат й. — Е, кортината, разбира се, трябва все пак да изглежда добре.

Но тя нямаше избор, трябваше да предприеме нещо.

Продължи да куцука под жежкото слънце, краката я боляха. Като се изключат минаващите от време на време коли, не беше видяла никого вече в продължение на повече от час. Само един сивокос старец с гащеризон, който чистеше неизползваните индустриални тунели край „Уест Фарм“. Тръгна към Барнам, мина покрай напуснати военни къщи, зазидани прозорци и заковани с летви врати, покрай един изоставен хангар. Напредваше бавно — налагаше се да спира на всеки няколко минути, за да си поеме въздух и да се освободи от следващата храчка. Белите й дробове никога не бяха работили както трябва, още от самото начало.

— И това няма нищо общо с шейсетте цигари на ден, нали, Трейс? — ухилваше се Карл, когато я видеше да се навежда над полистиреновата чашка и да храчи в нея. — Няма нищо общо с тях.

— Майната ти.

Тя правеше насреща му презрителен знак и двамата се вторачваха отново в телевизора. Колко й липсваше само. „Липсваш ми, Карл.“

Когато стигна до краткия път през обработваемите земи, който минаваше покрай изоставената каменоломна и водеше до гаража, краката й вече бяха разкървавени. Гаражът беше доста отдалечен от пътя, но Трейси продължи да върви, вече силно накуцвайки. От време на време някой военен самолет от Хонингтън раздираше въздуха над главата й и изчезваше само след секунди някъде на хоризонта. С изключение на това всичко наоколо тънеше в покой и тишина под яркото слънце. Познаваше вече до болка тези поля, тази ограда, тази пътека. Карл даваше под наем гаража и къщата след смъртта на родителите им, когато той беше на деветнайсет, а Трейси — на тринайсет години. Тя разбираше бизнеса му. Всичко свързано с купчината премазани автомобилни прозорци, печати на откраднати шасита и релефното изображение, доказващо, че колата е преминала задължителния преглед, й беше ясно. В гаража винаги имаше някоя разглобена до неузнаваемост кола, а в кухнята — купчина кални номера, и някой ван със знак „транзит“ или стар „Форд“, паркиран под брезент отзад — Карл я оставяше да хвърли поглед, после пускаше брезента и доближаваше показалеца до устата си: „Не споменавай пред никого за тази кола, разбра ли, момичето ми? Просто се прави, че не си я виждала“. От време на време пристигаше кола, която се нуждаеше от „обслужване“. Щом чуеше, че тя се нуждае спешно от обслужване, Карл подскачаше като пружина и работеше цяла нощ над някой анонимен „Дискавъри“ или „Бронко“, а електрическото осветление на гаража заливаше двора. Той събираше и хора, по същия начин, по който събираше старо желязо: те идваха и си отиваха през цялото денонощие и носеха в малката къща, издигната от циментови плочи, автомобилни стереоуредби и найлонови пликове, пълни със стоки от безмитни магазини. Трейси беше израснала, заобиколена от звука на профучаващите нагоре-надолу по алеята автомобили. Наоколо винаги имаше поне още един човек, винаги някой спеше във ваната, винаги някой се беше сгушил на топка в спален чувал в гаража, нямаха край момчетата, които идваха да помагат на Карл да нанася със спрей нова боя по колите (както и за други неща, Трейси беше убедена в това). Наричаше ги „момчетата Борстъл“^[1], защото те като че ли вечно бягаха от изправителния дом.

— А това е още нещо, във връзка с което трябва да бъдеш schtum^[2], Трейс, ясно ли е?

Всички от обкръжението на Карл бяха лежали в затвора в някакъв момент… включително и „хапещият“, за когото я беше разпитвал детектив инспектор Кафъри.

— Той е странна птица — беше казал брат й. — Винаги е смятал, че жените са мръсни. Трябва да го видиш някой път — винаги си слага гумени ръкавици, преди да докосне някое момче, за да се застрахова, ако преди това е било в близост до жена.

Той живееше в Брикстън и макар детектив инспектор Кафъри да не беше уточнил къде е било ухапано момченцето, Трейси подозираше, че са пострадали раменете му. Във всеки случай хищническият инстинкт й казваше, че Кафъри съвсем не се интересува най-вече от „хапещия“ — въпросите му за него й се сториха по-скоро прикритие на истинската причина — и едва когато я заразпитва за момчето на Пендерецки, реши, че е отгатнала какво го интересува в действителност.

Момчето на Пендерецки. Макар да знаеше какво беше направил с детето находчивият стар поляк, Трейси никога не научи кое е момчето, не знаеше нито името му, нито откъде е. Но поради начина, по който Карл беше построил висока цяла миля стена от мълчание около темата, тя се беше досетила, че това момче е означавало нещо за някоя важна клечка. Беше предположила, че в тази работа са замесени пари. И може би именно това обясняваше интереса на Кафъри.

Спря. Вече не беше далеч. Виждаше отблясъка на слънчевите лъчи по изоставените коли на Карл на края на каменоломната: един стар „Триумф“, покрита с мъх каравана, разнищен до неузнаваемост „Форд“. До гаража оставаха само десетина минути, но Трейси стоеше неподвижно — болката в краката беше забравена, почти не забеляза групата фазани, които излетяха шумно от дърветата. Нещо започваше да излиза иззад влажните, неизползвани стени на мозъка на Трейси Лам. Нещо във връзка с детектив инспектор Кафъри. Може би той все пак не беше началото на нейните проблеми. Може би беше тяхното решение.

 

 

Роланд Клеър посвети сутринта да прави записки, да обмисля по-преки пътища, да открива нови начини, по които да разреши проблема, и най-накрая се сдоби с нужното: няколко листа хартия за принтер, еднолитрова кутия фиксатор и малко прах „Кодак D76“. Книгата по фотография беше съвсем ясна по въпроса: предупреждаваше, че може да повреди лентата, ако не използва професионална безопасна светлина. Въпреки всичко, беше решил да рискува и добави към списъка си червена двайсет и пет ватова крушка. Преобърна всичките си джобове и чекмеджета и старите бутилки от ябълково вино, пълни с монети, и събра трийсет лири, които пусна в найлонов чувал за боклуци, който уви и преметна през рамо.

Всички тези дребни пари тежаха и придвижването до автобусната спирка му отне доста време. Другите пътници в автобуса го гледаха странно, докато седеше отзад с пуснат до краката найлонов чувал за боклук. Клеър обаче беше свикнал хората да си сменят местата, за да бъдат по-далеч от него, и днес седя мирно и тихо, отдаден на собствените си мисли, докато автобусът стигна в Балъм.

Слезе току пред магазина за фотографски материали, чиято боклукчийска кофа преравяше редовно, и преди даже да помисли да влезе отпред се плъзна встрани и заобиколи към задната страна. Остави чувала с монетите, измъкна някаква стара щайга, стъпи върху нея и се надигна на пръсти, за да надникне в големия уличен казан за боклук. Сърцето му спря да бие за миг. Бяха го изпразнили скоро. В него нямаше нищо друго освен празна картонена кутия от портокали. Слезе от щайгата, избърса ръце, вдигна пълния с монети чувал и примирено се затътри към главния вход на магазина.