Мо Хейдър
Лечението (20)

19

(24 юли)

Коридорът беше притихнал, но не напълно: таймерът на електрическото табло на стълбищната площадка цъкаше, но това беше всичко. Не се чуваше нито поскърцване на дъска от пода, нито движение на въздуха. В шест и трийсет таймерът щракна и лампата на площадката изгасна. В килима на стълбището беше набит пясък от строежа, а някой беше рисувал със спрей по стените. От коридора се виждаха буквите ОПАСН, написани с червено. За изкачващия се по стълбите последните букви ставаха видими от завоя на стълбата, срещу вратата на спалнята за гости: ОСТ. Цялата дума беше ОПАСНОСТ. До нея се виждаше кръг с кръстче, символичното обозначение за жена.

 

 

Кафъри излезе от Шрайвмур преди пристигането на другите и отнесе лентите на Пендерецки вкъщи. Черният бръмбар с жълто-зелен интериор не беше навън. Въпреки това провери стаите една по една и почти изпита разочарование, когато установи, че Ребека не беше направила опит да го предизвика и не я откри в леглото с тънка пура в устата. Чаршафите бяха сменени, беше изпрала мръсните и ги беше оставила в електрическата сушилня. Не намери почти никаква друга следа от нея.

— Ти точно това и искаше — промърмори Джак. — И си го получи.

Уви видеокасетите в две найлонови торби, залепи ги със скоч, пъхна ги в най-тъмния ъгъл под стълбището и заключи вратата. Взе душ, потъна в дълбок, тежък сън за два часа — на дивана, тъй като спалнята миришеше на Ребека — и малко преди десет пи кафе и влезе в колата. Денят беше горещ — беше сложил риза с къс ръкав и слънчеви очила и остави прозореца отворен. Знаеше, че изглежда като бодигард на някой губернатор от южен щат, може би Тексас.

Карл Лам беше умрял преди месец. Ако се съдеше от криминалното и затворническото му досие, неговата смърт беше направила света малко по-безопасно място, но властите така и не бяха разбрали, че е извършил сексуални престъпления. Нямаше информация, която да го свързва с Пендерецки, а криминалното му досие беше свързано с кражби с взлом, нанасяне на тежки телесни повреди, кражба на коли при утежняващи обстоятелства и поредица от измами с кредитни карти. Но когато провери къде и кога беше излежавал присъдите си, Джак откри, че е бил в Ашуърт по същото време като Пендерецки. Частите на пъзела започваха да се наместват. Пендерецки беше искал Кафъри да осъществи това пътуване.

Четирийсет и две годишната му сестра, Трейси Лам, беше все още жива. Беше извършила някои не толкова тежки престъпления и бе лежала по малко тук и там. Докато караше през Съфолк, през тихи селца, окичени с розови храсти, покрай бели, обрулени от времето дъсчени гълъбарници, с блещукащи на слънцето буци от каменна сол, които животните отиваха да ближат, Джак се питаше дали Трейси Лам имаше татуировка на дясната ръка.

Улиците станаха по-спокойни, когато наближи по-бедния край на Съфолк, северния, който преминаваше към Норфолк. Тук населението живееше в изолирани ферми или в порутени крайпътни къщи, а единственият признак, че не беше сам на планетата, бяха старите автомобили по тревните площи покрай пътя и призраците на бензиностанции с ръждясали бензиноколонки на погълнатите от бурени площадки. Това беше територия на исените^[1], във въздуха се носеше мирис на кръв и изолация, сякаш самата Будика го следваше по земите си. „Тук можеш да направиш каквото и да е и никой няма да разбере.“

Пред него се появи лицето на Ребека, но установи, че е в състояние да го отпрати встрани. Можеше да го отмести на която и да е страна, навън, където въздушните струи минаваха покрай ягуара, и още по-нататък, в проснатите под обедната мараня поля.

За малко не пропусна завоя, скрит от дърветата. Беше самотен, напукан от жегата път, маркиран с ръждясал знак, известяващ, че пътят е за коли 4×4. Наложи се да натисне спирачките и да обърне, за да завие по обраслия с трева път. Той беше неравен, а дърветата с преплетени клони от двете му страни образуваха естествена алея. Отстрани сред копривата имаше какво ли не: стари изоставени каравани и шасита, купчини строителни блокове от сгурия и цимент, ръждясал контейнер, достатъчно висок, за да се побере в себе си изправен човек. След стотина метра Кафъри спря — по-безопасно беше да продължи пеша, по-безопасно беше да остави тревата да заглушава стъпките му. Излезе и незабавно бе поразен от тишината: единственият звук беше далечният, подобен на жужене на комар вой на самолет от базата на Кралските въздушни сили в Хонингтън.

След още стотина метра се озова на края на полянка, оградена от останалата част на Норфолк с пръстен от високи явори. Нищо не помръдваше. Вдясно се издигаше ръждясал железен хангар с думите „Спортни автомобили“, написани с лющеща се боя на трегера, през отворените врати се виждаха разлагащите се останки от някакъв бизнес — рухнал автоматичен скрипец, ръждясали кутии с масло „Елф“ и купчина покриви на ленд ровъри. Зад хангара и обраслата с плевели площадка Джак видя покритите с камъчета стени на къща, квадратна като противоядрен бункер, с израсла до прозорците коприва. Сега, като се заслуша, установи, че някъде работи телевизор. Направи още няколко крачки и видя — Исусе Христе — фиата от видеофилма. Върху му беше метната телена мрежа, беше покрит с коприва, пружините от седалките бяха изскочили навън като дяволчета от кутия, но колата беше съвсем същата, дори за момент си помисли, че всичко това е нагласено. В такъв случай филмът беше сниман иззад онзи прозорец. Направи още няколко крачки натам.

Пердетата бяха пуснати и се наложи да се приближи съвсем, за да надзърне през пролуката. По стените проблясваха светлините от телевизора. Вътре цареше полумрак, но Кафъри разбра незабавно, че гледа към стаята от видеокасетата. Мебелите, окачените по стените картини с маслени бои и евтини рамки, позлатеният часовник, кутиите вносен „Ротманс“ на шкафчето. „Това е стаята, това е стаята.“ И тогава я видя.

Огромна жена, седнала на дивана в притъмнялото помещение, с играеща по лицето синкава светлина. Беше по светли найлонови пликчета и захабен сутиен. Краката й бяха прекалено обемни, за да може да ги събере — изпъкналите мазнини от вътрешната страна на бедрата й ги принуждаваше да заемат формата на скъсена буква „V“. Русата й коса, отрязана на бретон, беше издърпана безмилостно на върха на главата й и беше завързана с черна лента, разкривайки малките златни обеци на ушите. До нея имаше чаша за кафе, пепелник и пакет „Силк Кът“. „Това тя ли е? Косата е различна.“ Жената от видеозаписа беше брюнетка. „Значи е било перука… на филма трябва да е била с перука.“ В този момент тя остави цигарата си в пепелника, вдигна полистиренова чашка до устните си, изплю кафява храчка в нея, избърса устни, подпря чашката върху корема си, взе цигарата и насочи отново вниманието си към телевизионния екран. Докато се наместваше, Джак зърна някаква татуировка на ръката й и го обзе надежда. Не беше сбъркал като дойде тук.

Задната врата беше заключена, затова заобиколи и мина към главния вход. Боята се лющеше, на верандата имаше преносимо барбекю, пълно с дъждовна вода и мухи. Надзърна през прозореца и видя блондинката през вратата в дъното на коридора, с окъпани в синкавата светлина от телевизора крака. Почука на прозореца.

Краката й подскочиха, сякаш я бяха простреляли. Тя се изправи рязко, по пода нападаха неща. Кафъри видя как обръща едрото си безизразно лице към вратата. Младият мъж отстъпи крачка назад, свали слънчевите си очила и зачака. Скоро чу дишането й от другата страна на вратата.

— Кой е там, по дяволите?

— Трейси?

— Питах кой е, по дяволите?

— Джак Кафъри.

— Кой?

— Джак Кафъри.

— Никога не съм чувала за теб. — Чу се звън на верига, дръпна се резе, после вратата се открехна и едрото й лице се появи в пролуката с премигващи срещу слънцето светли очи. — Кой си ти, по дяволите? — Беше намъкнала тънък розов пеньоар. Въпреки различните руси коси, това определено беше жената от видеокасетата. Имаше зъби на стар заек. — И к’во искаш? Не купувам нищо.

— Сама ли си? Има ли някой друг?

— К’во тъ интересува туй?

— Кафъри — повтори той. — Джак Кафъри.

— Нима от мен съ очаква да знам за к’во говориш?

— Изпрати ме Иван Пендерецки.

Физиономията й се промени.

— А?

— Иван Пендерецки. Знаеш за кого говоря. Един приятел на брат ти.

При тези думи тя взе ключове от някаква кукичка на стената, дръпна веригата, отвори вратата и излезе навън, затвори я след себе си и се загърна по-добре в пеньоара.

— Не ми ги разправяй тез’. Не те е изпращал той.

— Така е, права си. Не ме е изпращал, защото е мъртъв. Разбрах за брат ти от видеозаписите, които Пендерецки пазеше за теб.

Устата на Трейси Лам се отвори леко. Тя стоеше разкрачена, кръстосала големите си като бутове ръце пред гърдите, с увиснала, противна уста.

— Кой си ти?

— Детектив инспектор Джак Кафъри. Столична полиция.

Знаеше, че ще реагира, когато й го каже, и беше готов за това. Пристъпи напред и постави ръце от двете й страни, докато тя опитваше да пъхне ключовете във входната врата.

— К’во? — изкрещя Трейси, обзета от чувство за безизходица. — Разкарай се от мен!

— Стой мирно, искам да поговорим.

— Не разговарям с шибани мръсници.

— Стой мирно, Трейси! — Тя се отказа от опитите да влезе в къщата и вместо това се втурна встрани, стрелна се покрай ръката му и хукна покрай къщата. Но той я настигна с протегнати напред ръце, и й препречи пътя, като я притисна отново до стената. — Говоря сериозно, Трейси. Стой мирно.

— Майната ти. А ти стой по-далеч от мен.

Наведе глава. Джак разбра, че се готви да стовари коляното си в слабините му и отстъпи встрани, бърз като светкавица, като изви дясната й ръка зад гърба.

— Не, не, не. Никога не ритай мъж в топките.

— Оуу! — Трейси Лам беше арестувана и преди и имаше известен опит в това. Опита да свие ръка в лакътя, но Кафъри я хвана за косите, намести крака и я стисна за ръката, като я изви зад гърба й, преди да беше успяла да изпълни намеренията си. — Оууу!

— Да… така, постарай се да не се съпротивляваш, Трейси. Така само изглеждаш по-подозрителна.

— Махни си шибаните ръце от мен. — Тя се бореше, извиваше се и риташе, стисна ръката му, опитвайки да го принуди да отпусне хватката си. — Докосна ми циците! — изпищя тя. Нямаше кой да я чуе, това беше типична бабаитска реакция. Закоравелите престъпници започваха да кроят планове за предстоящото още когато ги арестуваха. — Докосна циците ми…

— Да, хайде, хайде. — Кафъри се поколеба за момент, огледа поляната. „А сега какво? Къде ще я заведа?“ Колата. — Да вървим. — Помъкна я по алеята; ръката му кървеше там, където го беше одрала. Някакъв гарван или врана изкряска и излетя от едно от огромните шумолящи дървета. Щом стигнаха до колата, я блъсна грубо на мястото до шофьора и заключи вратата. Тя опита да пролази до кормилото, но той вече беше там, отвори вратата и седна на мястото на шофьора, като я избута обратно на нейната седалка. — Назад… назад. Или искаш да ти сложа белезници?

— Копеле мръсно.

— Говоря сериозно — ще ти сложа белезници.

— Скапаняк.

Тя изпусна въздуха от гърдите си в нещо като въздишка и се отпусна назад.

— Добре. А сега… — Включи двигателя и пусна климатика на максимум. Той не беше пролял нито капка пот, но Лам беше зачервена и запъхтяна. — Не се опитвай да излезеш. Дръж се както трябва.

— Не ми говори така. — Тя се приведе напред на мястото си и размаха оцветения си от никотина палец с изгризан нокът в лицето му. — Не ми пука кой си, не ми говори така. Отрепка! — Облегна се назад, като дишаше тежко. — Трябваше да те погледна по-добре и щях да видя, че си мръсник. С гадни проклети очи. Типично за мръсниците е да удрят жени, ей туй се казва мръснишко поведение.

— Успокой се, а? — Джак посегна към нея и тя трепна. — Отпусни се. — Издърпа предпазния колан. — Няма да те докосна.

Докато опъваше предпазния колан около огромното й тяло, Лам отпусна брадичка и впи нокти в ръката му.

— По дяволите! — Беше го стиснала като с менгеме. Сграбчи я за косите и дръпна рязко главата й назад, разтърсвайки я като куче. — Пусни ме. Хайде, пусни ме, мръснице. — Тя ахна и отпусна хватката си. Джак седна, придърпа ръката си до лицето, огледа сивите следи по кожата, под които започваше да се събира кръв. — Противна повлекана.

 

 

Закара я до отбивката на шосе А 134, срещу изрисувана с графити малка електроцентрала в центъра на поле с буйна растителност. Паркира ягуара така, че вратата от страната на Лам се допираше плътно до един жив плет, изключи двигателя и се обърна към нея.

— Първо ще те информирам какво става, искаш ли? — обяви той, докато свиваше цигара от тютюна, който бе извадил от жабката. — Не знам защо ТО9 не разполага с файл за теб, но мога да ти обещая, че когато поправят този пропуск, ще им се сториш толкова вкусна, че ще разгласят всичко за теб незабавно. Очакват те колко години? Някъде между седем и десет. Но засега те все още не знаят… и сещаш ли се кой може да задържи положението същото?

— Не съм порта, ако имаш предвид това. — Златните обици се притискаха несигурно към големите дупки на ушите й, издължени от многогодишно носене на тежки бижута. Кафъри беше убеден, че вижда мъничка част от небето и дърветата през тях всеки път, когато тя мръднеше глава. — Ако си дошъл за това. В мое лице няма да намериш някоя гадна доносница.

— Бих искал да ми кажеш дали някой от шибаните извратени приятелчета на брат ти е имал навика да хапе. А? Някой от Брикстън, който обича да хапе малки момченца? — Затвори кутийката с хартийки за цигари „Ризла“ и запали цигарата, след което я насочи към Трейси. — Става напечено, Трейси, истински напечено. Искам имена — искам да знам имената на всички приятели на Карл.

— Ама ти май се шегуваш, а? Върви си го наври — няма да научиш нищо от мен.

— Ти специализираш с малолетни, нали? С Карл сте участвали в педофилска група. Видях видеозаписите.

— Те са фалшифицирани, глупав козел такъв. Фалшифицирани.

— Първо на първо, лъжеш. Но в името на спора нека кажем, че това е твоето извинение. В такъв случай, Трейси, добре дошла в страната на псевдофотографията — от Министерството на вътрешните работи те дели само една крачка, но можем да те пъхнем зад решетките и за псевдоснимки, макар никога да не съм чувал за някой, дори с два пъти по-голям от твоя интелект, да се опитва да използва това като извинение за видеофилм, затова получаваш максимален брой точки за оригиналност.

— Не съм направила нищо.

— Голяма лъжкиня си…

— Не съм! Това беше работа на брат ми. Всички тези видеозаписи бяха негови — аз даже не знаех…

— Дори така да е, пак си оставаш лъжкиня — разпознавам вида ти. — Кафъри остави цигарата си в пепелника и огледа следите по ръката си, стисна я, за да види дали ще потече кръв. — Там си с перука, но правеше свирка на едно момче, което, според неопитното ми око, изглеждаше на около единайсет години… — Направи пауза и вдигна очи от ръката си. — Всъщност знаеш ли, нищо чудно да греша и то да е дори по-малко — това просто показва, че не ме бива да определям възрастта на децата, нали? — Отпусна ръка и я погледна право в очите. — Нали се сети, видеозаписът, на който си на дивана. И смучеш патката на момчето, което ми се струва около единайсетгодишно. Там има още трима.

— Хайде сега, не се опитвай да ме натъжаваш. — Разтри гърди. — Имам лоши дробове. Лекарят казва, че стресът може да бъде опасен.

— Не ме заплашвай. Ти не си Синтия Джарет. На никой не му пука дали ще гушнеш букета, освен може би на двама-трима печални стари извършители на сексуални престъпления.

— Не съм навредила на никого с онова, което съм направила. — Лицето й се зачерви още по-силно. — Онова хлапе си го искаше. То самото си го искаше. Ти не разбра ли? Никой няма да ти направи свирка, ако не искаш.

— Трейси, това беше дете. Според закона не може да взема решения на тази възраст… и ти не трябваше да го поставяш в положение, при което би трябвало да…

— Стресираш ме. — В гласа й прозвуча хриптене, предизвикано от храчки. — Наистина ме стресираш.

Лам раздвижи език в устата си и започна да се навежда между коленете си.

— Да не си посмяла да храчиш в скапаната ми кола!

— Ще се задуша, ако не го направя.

— О, за бога. — Наведе се, свали стъклото на прозореца от нейната страна и бутна главата й навън. Тя се изкашля, храчката излетя към живия плет и се приземи в един разтворен девесил. — Очарователно. — Дръпна я обратно в колата и я натисна назад към седалката. Тя се облегна, премигвайки, внезапно отпусна лице в дланите си и зарида, изпълнена със самосъжаление. — О, боже! — Джак въздъхна.

— Какво ще правиш с мен? — Носът й потече. — Какво ще правиш?

Кафъри се взираше през прозореца към профучаващите по шосе А 134 автомобили. Трейси Лам определено го депресираше.

— Не ме издавай… моля те, недей. Не искам да ме тикнат отново там.

— Няма да те издам, ако ми помогнеш.

— Но аз не познавам някой сред тях, който да си пада по хапането… не познавам!

— Отговорът ти не ме задоволява. Изобщо не ме задоволява.

— Но това е вярно.

Трейси заплака още по-силно.

— О, за бога. — Кафъри вдигна очи към небето. — Ето, запали една цигара, дяволите да те вземат.

Лам избърса нос и го загледа как й свива цигара. Взе я, остави го да я запали и пуши няколко минути, докато успя да се овладее. Младият мъж я наблюдаваше внимателно. Знаеше, че всичко, което беше казал досега, бяха извъртания и хитрини и ще трябва да премине към истинския лов. Подпря лакът върху кормилото и се обърна с цялото си тяло към нея.

— Виж — започна той, — бъди честна с мен — името ми не ти ли е познато?

— Кое име?

— Кафъри.

Лам поклати глава. Носът й продължаваше да тече.

— Но си чувала за момчето край жп линията? — Това привлече вниманието й. Тя отвори леко уста и го погледна. — Знаеш за момчето край жп линията, нали? Пендерецки ти е казал, нали?

— Ъъъ…

— Какво се случи, Трейси? А? Какво се случи?

— Аз… ъъъ…

Погледът й се бе променил — очите й проблясваха несигурно и Джак разбра, че е налучкал нещо.

— Хайде… къде го остави Пендерецки?

— Защо искаш да знаеш?

— Няма значение защо. — Кафъри допря показалците си до слепоочията, сякаш тя го отегчаваше безкрайно. — От значение е какво ще се случи с теб, ако не ми кажеш.

Погледът й премина от единия към другия край на лицето му, сякаш в главата й ставаше нещо, и изражението й бавно се промени.

— А аз си помислих — рече най-сетне тя, с подозрителен блясък в очите, — че се интересуваш от някой, който си пада по хапането. Поне така каза — някой, който хапе малки момченца.

— Е, сега не се интересувам. Сега питам за момчето край жп линията.

— Как така си дошъл да търсиш това сам?

— Аз съм единственият, който знае.

— Арестуваш ли ме?

— Ще те арестувам, ако искаш.

— Не, няма да ме арестуваш. — Очите й блестяха като изкуствени камъни. Тя го изпитваше. — Това не е официално, нали? — Лам се усмихна, устните й се опънаха и разкриха жълтите й заешки зъби. — Работиш за някого. Тук има някаква далавера. Действаш заедно с някого.

— Просто ми кажи истината.

— Истината? Реалната истина?

— Да.

Трейси не отговори. Двамата се гледаха така доста време. Накрая тя повдигна вежди и се ухили.

— Какво?

— Не знам. Не знам какво се е случило с него.

— О, боже. — Кафъри поклати глава и отпусна лице в дланите си. — Престани да се ебаваш с мен — заяви уморено той. — Говоря сериозно, Трейси, край на глупавите номерца. Искам да знам къде са го оставили.

— Не знам… сериозно ти казвам, не знам. Знам само, че Иван не би казал на брат ми, и толкоз. Кълна се, че не знам.