Мо Хейдър
Лечението (18)

17

(23 юли)

Отиде в Шрайвмур. Нямаше къде другаде да иде. Запази достатъчно самообладание, за да се сети да пъхне един костюм в колата за следващия ден, да сложи малцовото уиски на задната седалка и да прибере почти всичко, оставено от Пендерецки, в един стенен шкаф под стълбището. Видеокасетите и дисковете взе със себе си.

Офисите бяха празни. Включи цялото флуоресцентно осветление, изплакна една кана в кухнята, напълни я с уискито и отиде в стаята на старшия следовател. Седна там и се загледа в светещата змия от фаровете на колите отдолу.

„Е, Джак, погледни сега хубавичката си автобиография…“

Това беше изнасилване. Нали? Всичко беше зелена светлина до… Не. Можеше да обърне нещата, да премисли отново станалото, да го извини, но фактът си оставаше — това беше изнасилване. Беше я наранил, устата й беше разкървавена. Може би всичко това потвърждаваше нейната правота, може би тя бе искала точно това — да докаже, че той не се контролира. Кафъри въздъхна и скри лице в ръцете си. Налагаше се да играе едновременно толкова игри. Да преодолява толкова препятствия.

Седеше на бюрото си в ранните часове на утрото, загледан през прозореца, като се напиваше малко по малко с уискито, разредено с питейната лондонска вода, докато отвън градът се приготвяше за сън.

 

 

Хал Чърч стана рано и облече сини шорти и тениска.

— Изглеждаш като турист — каза той на отражението си в огледалото. — Турист на средна възраст.

Обиколи къщата, заключи всички прозорци, настрои една лампа към осигурителния таймер на първата стълбищна площадка и остави картата си за членство в Автомобилната асоциация върху контролното табло на деуто. Спря за момент в гаража, където миризмата на прясна боя и лак бе примесена с мирис на петрол. Слънчевата светлина образуваше бяла черта под вдигащите се нагоре врати на гаража. На задната седалка на колата бе оставена полистиренова кутия за лед и старите Покемони на Джош. Ето го, вече зрял човек, със съпруга, която се готви да заведе на почивка заедно с детето си. Обзе го внезапното болезнено усещане, че животът профучава покрай него с такава скорост, че развява косъмчетата по ръцете му. Къде беше отишло това време… къде беше отишъл животът му?

Към осем часа слънцето вече напичаше задната градина, небето беше спокойно синьо, а по повърхността на басейна на Джош плуваше тънък слой от мъртви насекоми и трева. Хал пусна водата да се изтече.

— Хайде, Смърф. — Дръпна лабрадора за каишката, за да не лочи водата от тревата. — Време е за разходка, старото ми момиче.

Когато се върнаха, Джош ядеше в кухнята зърнена закуска със супена лъжица. Носеше специалната си тениска с надпис „Оби-Уон Кеноби“, а Бенедикт, облякла една сива риза на Хал, отваряше консерва мандарини в захарен сироп.

— Добро утро. — Наведе се, за да целуне сина си по главата. Той само изсумтя нещо и продължи да закусва. — Добро утро, скъпа. — Целуна Бенедикт по бузата. — Добре ли спа?

— Да. — Тя пусна парченцата мандарина в една стъклена купа, пътьом мушна едно в устата си, и постави купата пред Джош, който се намръщи при вида й.

Хал закачи каишката на Смърф на задната страна на вратата и започнала следи Бенедикт с ъгълчето на окото си. Виждаше, че е разстроена от нещо — наблюдаваше я как отиде с чашата си кафе до хладилника, помириса млякото, намръщи се, вдигна го към светлината, наклони го на едната, а след това — и на другата страна, после наля малко в кафето си и се обърна с лице към него.

— Хал.

„Ето, пак се започва“ — помисли си той.

— Да?

— Хал, качвал ли си отново Смърф горе?

— Какво?

Младата жена въздъхна. Не беше в добро настроение и имаше да свърши толкова много неща преди да тръгнат, а когато влезе в банята тази сутрин откри нещо, което я разстрои.

— Качила се е на горния етаж и се е изпикала в коша с прането. — Хал и Джош се спогледаха, детето потисна смеха си, и това я ядоса допълнително. — Не е смешно, ако питате мен. Може да почистите, ако тя реши да се изпикае отново в леглото.

— Чакай малко. Смърф беше заключена тук долу, когато станах тази сутрин. — Сега вече младият мъж говореше сериозно. — Джош? Не си я пускал снощи, нали?

— Ъхъ. — Момчето почука с лъжицата по зъбите си, докато размишляваше. — Не — поклати глава то. — Не съм. Трябва да го е направила сама.

— А това — Бенедикт върна млякото в хладилника и се приближи до мивката, за да си изплакне пръстите, — това те издаде. Мистър Хал Чърч, обвинението срещу вас остава.

Хал й се изплези.

— Е, не съм го направил аз, мис Многознайке.

Отиде в коридора и взе ключовете от масичката с телефона.

— Къде отиваш?

— Да кажа да не носят вестниците, докато ни няма. — Обърна се и отново й се изплези. — И да избягам от теб, след като ще ми се правиш на голямо момиче.

Бенедикт направи физиономия.

— Да знаеш само колко ми пука.

Хал се увери, че синът му не гледа, и бързо свали панталоните си, за да й покаже задните си части, после се изправи и затръшна вратата след себе си. Бенедикт изсумтя шумно и Джош вдигна глава.

— Какво?

— Нищо.

Тя се усмихна вътрешно и остави кафеварката в мивката. „Знаеш как да ме умилостивиш, Хал, копеле такова.“ Посуети се из кухнята, изчисти утайката от кафе, завърза пакетите със зърнени закуски. Джош довърши мандарините и замъкна Смърф в дневната, за да гледа телевизия. Бенедикт гребна с шепа от течащата от кранчето вода и напълни с нея устата си — тази сутрин усещаше езика си надебелял и тежък. После вдигна очи към часовника и изведнъж си даде сметка, че беше дори по-късно, отколкото си бе мислила.

— О, дяволска работа. — Прибра косите от очите си. — Имаме само един час. Джош, отиди да си измиеш зъбите, попова лъжичке.

Затвори задната врата и я заключи. Дърветата от другата страна на оградата шумоляха, през клоните им премина ветрец, шумът наподобяваше дъжд. Господи, колко мразеше този парк. Обърна се, за да остави чиниите, стараейки се да действа бързо.

— Джош, хайде. — Той все още седеше на пода в дневната, с къпинов сок около устата и обичайната възглавница върху гърдите. „Защо му е да притиска тази възглавница към гърдите си, за да се концентрира в телевизора ли? За да гледа Рен и Стимпи… Странно, мислех, че гледа по-ранния сериал.“

„Май полудявам — помисли си тя. — Сигурно е от стреса.“ Трябваше да тръгнат в мига, в който се появеше Хал.

— Ооо, Хал — поизнесе на глас тя към затворената входна врата. — Побързай. Ще закъснеем, Хал.

— „Ще закъснеем, Хал“ — имитира я от дивана Джош.

— Да, много смешно. — Бенедикт постави длан на главата си. — Джош, мисля, че ти казах да… — Но не успя да си спомни какво му беше казала — цветовете на телевизионния екран я разсейваха. Изглеждаха по-особено от обикновено: пурпурните нюанси бяха най-наситени, като сок от перуники, жълтото имаше съкрушителния оттенък на пчелния прашец. — Най-пурпурното пурпурно — прошепна тя, като се подпря на мивката. — Най-разцъфналият цвят. — Навън, под изгарящото слънце, тревата като че ли се поклащаше със забавени движения. За момент й се стори, че ще повърне, изпълни я отново ужасното усещане, че езикът й е надебелял. А сега, като се замисли, кафето всъщност нямаше ли странен вкус? — Джош… — „Хайде, Бен, вземи се в ръце.“ — Джош, мама ще полегне. Кажи на татко, когато се прибере.

— Добре.

„Може би ще бъде най-добре просто да полегна тук, на пода; струва ми се достатъчно мек.“

Пусна една от кафените чаши в мивката, видя бавната, безмълвна експлозия в кафяво в неръждаемата стомана, и се запъти към тоалетната, там удари хълбока си в умивалника и протегна ръце, за да се задържи. Плочките на пода като че ли се надигаха и сливаха със стената, а устата й беше толкова пресъхнала, че се наложи да напълни отново шепата си с вода от кранчето и да я изпие. „Ама какво ти става?“ Извън банята нещо тъмно и огромно премина по коридора. Младата жена вдигна очи.

— Смърф?

Никакъв отговор.

— Джош?

Но той нямаше как да я чуе. Беше в другата стая, до включения телевизор. Вместо да се притеснява, тя седна на пода, обхванала глава между ръцете си, чудейки се защо усеща така обложена устата си. Нещо я докосна по рамото.

„Хал?“

— Май каза, че искаш онази стая?

„Хал?“

— Не можеш ли да отидеш в стаята?

„Стаята ли? Каква стая? Защо ме пита за някаква стая?“

— Хайде.

Ярка светлина и внезапно мишниците й като че бяха стиснати от менгеме.

— Просто ме остави за момент, Хал… ще се оправя. — Задната част на раменете я болеше, гръбнакът — също, сякаш се беше стоварила върху твърд дървен под. Светлината беше ослепителна и когато опита да говори, гласът й сякаш идваше от хиляди мили разстояние. — Хал? — Не можеше да говори — езикът й беше надебелял толкова, че блокираше цялата й уста. — Би ъъъ…

Искаше да извика Джош, но от гърлото й не излезе никакъв звук, а сега й се стори, че чува ужасените му ридания над глупавите удари в главата си. „Бум, бум, бум.“ А мишниците я боляха много.

— Не оставяй тролът да ме вземе, мамо. Мамоооооо! Моля те!

„Тролът ли? Какво…?“

Тогава нещо увисна над нея. Някакво лице. Очите бяха стъклени, поставени сред гънки плът.

— ННННЕЕЕЕЕЕЕЕ!! — чу се да вика тя и в този миг се събуди някъде, където нямаше нито звук, нито светлина, седнала, а гласът й отскачаше от празните стени.

 

 

Сунес криеше с чувство за вина тайната си от пресата: понякога тя се упражняваше. Вечер Полина сядаше по нощница по турски на кухненската маса, с чаша „Хорликс“ в едната ръка, и изреваваше с цяло гърло въпросите:

— Детектив главен инспектор Сунес… — Тази роля определено й допадаше. Понякога поднасяше дръжката на тенис ракета до устата на Даниела. — Какво ще кажете на хората, според които Брокуел парк е трябвало да бъде претърсен по-добре?

Сунес, по пижама, с ръце на хълбоците, репетираше послушно отговорите си. Полина налагаше желязна дисциплина.

— Не! Трябва да покажеш повече емоция. Убеди ме, че наистина мислиш така.

— Какво? Още малко ще поискаш и да се разплача. Не смятам да роня сълзи пред осем милиона зрители — да не съм някой мекушав янки…

Тази сутрин репетициите бяха свършили работа: изигра добре представлението, никой не я накара да изгуби равновесие, а когато съобщи на пресата, че е изпълнена с оптимизъм относно скорошното залавяне на убиеца на Рори, говореше съвсем искрено. Беше в такова настроение, че почти си тананикаше, когато влезе в офиса към единайсет часа. Но се изненада, дори й стана малко неприятно, когато установи, че вратата на стаята на старши следователя е заключена отвътре.

— Джак?

Надникна през прозореца и го видя, седнал на нейното място, с очила, с качени върху бюрото крака и дистанционното устройство на телевизора, който беше обърнат към него. Кафъри беше много блед, а косата му изглеждаше така, сякаш не бе ресана от седмици. Сунес забарабани по стъклото.

Той вдигна поглед. Веднага изключи телевизора, свали очилата, приближи се до вратата и я отключи.

— Добре ли си?

— Да… пак не съм спал.

— Да, и вониш на алкохол. Какво гледаш?

— Нищо. Някаква сапунена опера.

— Сапунена опера. — Даниела откопча пейджъра от колана си, хвърли го на бюрото и отвори прозореца. — Ще бъдеш ли така добър да не го казваш на екипа?

— Разбира се, разбира се.

Джак седна зад бюрото и започна да хруска ментови бонбонки.

Сунес изпита внезапна тревога за него — той имаше наистина сломен вид. Наведе се и разчорли с ръка косите му.

— Сигурен ли си, че си все още с нас, Джак?

— Сигурен съм.

— Нещо за докладване?

— Да — някакви отпечатъци… — Разтърка очи, размърда наляво-надясно челюсти, за да се поотпусне, и й подаде една папка.

— Отпечатъци. Боже. — Тя пое папката и изтърси върху бюрото снимките. — Как така никой не ми е казал?

— Успокой топката — това са отпечатъци от ръкавици. Открил ги е нинхидринът.

— Нинхидринът ли?

— Да. Имал е нещо на върховете на ръкавиците и нинхидринът е извлякъл аминокиселините в него, така че това би могло да бъде пот… или полепнала по тях храна, месо или нещо от този род. Късметът беше на наша страна — екипът приложил препарата по тапетите, но част от аерозола пръснал по пода и точно там били открити отпечатъците.

— Ако е било пот…

— Съжалявам — поклати глава Кафъри. — Това беше първото, което казах. Няма ДНК. Разбира се, те не се отказват. Както продължават и опитите със спермата.

— Значи няма кой знае каква надежда?

— Във връзка с отпечатъците и ДНК ли? Не. — Младият мъж се протегна и облегна лакти върху бюрото, заставайки между Сунес и видеото. — Но пък знаем кой е производителят на ръкавиците — шарката е като от защриховане, мрежа от кръстчета.

— „Мариголд“?

— Точно така.

— Кармел Пийч?

— Не използва гумени ръкавици. Освен като чисти тоалетната на горния етаж. Никога не ги сваля долу… освен това купува само ръкавици на „Асда“.

— Значи знаем за какво да се захванем, ако го хванем.

— Точно така.

 

 

Ръкавиците, отговорни за странната шарка на пода в кухнята на семейство Пийч, бяха изминали дълъг път, защото бяха извадени от листата в Брокуел парк, а после Роланд Клеър ги захвърли в една кофа на „Рейлтън Роуд“. На следващия ден вдигнаха кофата, непосредствено преди полицейският екип да разшири параметрите на своите издирвания — и я закараха до бунище в Грейвсенд, с гледка към реката, където гумените ръкавици се озоваха под две найлонови торби със строителни отпадъци, незабележими и незабелязани, освен от плъховете.

* * *

Кафъри остана доволен, когато Сунес излезе за кафе и това му позволи да остане сам. Нямаше желание за компания — все още го болеше глава от скоча — и имаше чувството, че между гръдния му кош и малкия таз няма нищо друго освен въздух и електричество. Измъкна касетата от видеото и я заключи с останалите в шкафа с папките. Разбира се, и тя като другите се беше оказала празна. Знаеше, че вече ще трябва да ги предаде. Тялото на Пендерецки беше изнесено от къщата и службата за Екологично здраве беше отишла да почисти. Историята на Юан беше изтрита.

Седна и набра мобилния телефон на Ребека. „Трябва да поговорим — помисли си той, — може да поговорим за случилото се, да намерим отново пътя един към друг.“ Но нещо го спря. Изгуби смелост и затвори, преди тя да успее да отговори. Постоя известно време така, поемайки бавно въздух, после взе отново телефона, отново си промени намерението, върна слушалката на мястото й и се изправи, ядосан на самия себе си. Все пак не трябваше да забравя, че е на работа.

— Добре.

Отиде в стаята с доказателствения материал да вземе снимките, направени на местопрестъплението в дома на семейство Пийч, върна се с тях в офиса на старшия следовател и дълго се взира в тях. Остави ги до фотографиите на „Халф Мун Лейн“, после взе снимките на отпечатъците от ръкавиците, които му беше дала Куин. Подът на етажа, на който се намираше кухнята на семейство Пийч, откъдето бяха взети отпечатъците, бе покрит с линолеум. Обикновено не използваха нинхидрин за тази повърхност — беше въпрос на късмет напръсканият от аерозол химикал да прояви отпечатък на последното място, което бяха огледали. Шарките по линолеума представляваха декоративна дървена решетка, покрита с рози. Кафъри се взираше във формите й, опитвайки да улови сянката на някоя идея, опитвайки да си спомни какво го беше смутило, когато беше прегледал същите снимки, докато умът отказваше да му съдейства и непрекъснато се връщаше към Ребека.

Светлината върху фотографиите избледня и в стаята стана сумрачно. Младият мъж вдигна поглед. Над Шрайвмур се бе спуснал облачен балдахин и не след дълго по сградата забарабани дъжд. И Криотос, и Логан стояха на бюрата си, стиснали чашите с кафе, и наблюдаваха дъжда. Джак свали очилата, приближи се до вратата и кимна на Мерилин.

Тя остави чашата с кафето и се приближи.

— Какво има?

— Мерилин — прошепна той, — имаш ли аспирин?

— По вида ти разбирам, че имаш нужда от аспирин. Чакай тук.

Тя се върна до бюрото си и започна да рови из чекмеджетата. Не бяха забелязали, че един прозорец в ъгъла е останал отворен, и намиращото се под него бюро беше опръскано от дъжда. Кафъри се обърна, с намерението да влезе в стаята на старшия следовател, като се почесваше по врата с една химикалка, когато внезапно спря, сякаш някой беше извикал името му. Обърна се бавно и се вторачи в отворения прозорец. След като намери аспирина и се изправи, Криотос установи, че се беше върнал в работното й помещение и стоеше в ъгъла, загледан в измокрената от дъжда хартия.

— Ооо! — възкликна тя, затвори прозореца и прегледа набързо документацията. — Нищо сериозно — няма убити. Заповядай.

Подаде му хапчетата.

Той ги пое, после постави длан върху ръката й и я поведе в стаята на старшия следовател, накара я да седне срещу него.

— Мерилин.

— Какво?

— Колко поройни внезапни дъждове паднаха според теб през тази седмица?

— Един господ знае. Сигурно стотина.

— А кога беше наистина сериозният? С гръмотевиците?

— Онзи ден ли имаш предвид?

— Не… преди това.

— Миналия уикенд — валя през целия уикенд. И в понеделник.

— В понеделник също. Да, спомням си. — Беше почти тропическа буря. След нея в Лондон замириса на море. — Денят, в който открихме Рори.

— Точно така. Защо?

— О… — Пъхна таблетките в устата си и ги глътна, потри чело — очевидно не беше сигурен. — О, нищо. Нищо.

 

 

Кафъри отиде на „Донегол Кресънт“, за да говори с управителя на магазина „Гуджарати“, който беше алармирал полицията. Поиска тютюн, после показа служебната си карта.

— Помните ли ме? — попита той и започна да задава въпроси.

Искаше да знае какво беше накарало кучето да залае.

— Казах ви, че кучето видя как нещо притича. От задната част на къщата.

— Но вие сте се движели в противоположната посока и сте били на не по-малко от стотина метра. Доста добър слух по каквито и стандарти да го погледнем.

Мъжът премигна няколко пъти, после се обърна и започна да търси тютюна, но макар да беше му обърнал гръб, Кафъри разбра, че обмисля какво да отговори.

Направи нов опит.

— Може би нещо накара кучето да се обърне.

Магазинерът се обърна. Остави тютюна върху тезгяха и оправи купчината „Ивнинг Стандартс“, клатейки глава.

— Няма да ме объркате. Няма да успеете. Аз се отдалечавах и кучето се огледа.

— Защо?

— Може би е чуло шум.

— Шумът трябва да е бил силен. Били сте доста далеч от къщата на семейство Пийч, така че трябва да е било нещо по-силно от звука от бягащи стъпки.

Магазинерът кимна.

— Нещо по-шумно от това.

— Може би счупване на стъкло.

— Може би — съгласи се той. — Може да беше нещо такова. Аз не го чух, чу го кучето. И се разлая. Това е всичко.

— И аз… — Джак намери монети в джоба си и плати тютюна. Сигурно щеше и да се усмихне, ако аспиринът вече беше подействал. — И аз така си помислих.

Сега знаеше какво го беше измъчвало.

 

 

Бенедикт се намираше в стая, в стаята за гости на втория етаж, нейната стая — разпозна пердетата, абажура във форма на раковина и миризмата на нов мокет. Сърцето й биеше толкова силно, че, както й се струваше, с всеки удар запращаше мозъка й към стените на черепа.

— Хал?

„Има ли някой тук?“

— Хал?

Не последва отговор. Опита да седне, но стаята се наклони заплашително на една страна, сякаш плуваше в бурно море, и тя се строполи по лице, удари силно рамото си в пода, одра цяло парче кожа от бузата си. Остана да лежи за момент, силно задъхана, въртейки очи като обезумяла.

— ХАА-АЛ! Хал, за бога, Хал.

Усети кръв на езика си.

— ХАЛ!

Опита да изпълзи до вратата и осъзна, че нещо я спира. Обърна се, с бясно биещо сърце и видя, че глезенът й е прикрепен към радиатора със сребристи белезници. „Белезници ли?“ Значи някой наистина беше влизал в къщата. Онова не беше сън. Тъмната сянка, която бе видяла да пробягва… И тогава изведнъж разбра. „О, боже. — Все едно някой я удари силно в корема. — Семейство Пийч… Полицейския детектив… Няма да навреди, ако сте по-предпазливи… Писъците на Джош, че бил видял трол в градината… Семейство Пийч… Но това означаваше…“

— Джош? — Хвърли се напред, към вратата, дърпайки белезниците. — Джош! О, боже, Джош… Хал! — Въртеше стъпалото, разтърсваше го, дърпаше го, натискаше със свободния си крак перваза покрай стената и опъваше назад. — Джош! — Но след като установи, че така няма шанс да се освободи от радиатора, изгуби окончателно способността да разсъждава и започна да се хвърля с цялата си тежест върху пода, да се блъска в него, да удря сляпо с юмруци.

— ДЖО-ОШ!!!

 

 

През новороденото хилядолетие, където всичко беше прясно подпечатано и получило отново име, и никой не можеше да спи спокойно със съзнанието, че на другия ден сутринта все още ще бъде на същата работа, AMIT, известен някога като „екипа по убийствата“, се сдоби с ново ръководство и сега беше част от Оперативната група по сериозните престъпления, а командната верига се управляваше от заместника на помощник-комисаря в Скотланд Ярд. Всяка седмица Сунес отиваше да се среща с него на „молитвите“, както наричаше тя събитието заради благоговейното изражение, което придобиваха ръководителите на различните екипи в присъствието на заместника на помощник-комисаря. И всяка седмица след завръщането си в Шрайвмур имаше да мърмори за доста неща. Днес тя се появи само минути след като Кафъри се върна от „Донегол Кресънт“. Донесе купчина папки, върху които опитваше да крепи мобилния си телефон и купеното от „Макдоналдс“ кафе. Остави всичко на бюрото и тъкмо се готвеше да започне „конското“, когато забеляза как я гледа Джак — седнал назад върху вдигнатия на двата задни крака стол, с кръстосани пред гърдите ръце, изчаквайки я да свърши, за да може да започне той.

— О — изпъшка тя, видяла изражението му. — Какво има пък сега?

— Ще правиш ли нещо тази вечер?

— Ъъъ… — Даниела свали сакото и включи мобилния си телефона да се зарежда. — Чакай да видим: питаш ме дали съм смятала да правя нещо, преди да видя изражението ти ли?

— Да. — Той кимна. — Ъхъ.

— Смятах да водя Полина на панаира в Блакхийт.

— Ще дойдеш ли с мен на „Донегол Кресънт“? Не искам да развалям плановете ти вкъщи, но смятам, че това е наистина важно.

— Ааа… — Сунес го погледна косо, позамисли се, изцъка с език и се почеса по главата. После въздъхна и си оправи колана. — Вижте го само — винаги безупречен професионалист. Добре тогава, ще се обадя на Полина, после идвам с теб.

 

 

Бенедикт лежеше изтощена и трепереща, неспособна да повярва, че все още диша. Сълзи се стичаха по лицето й, капеха в косата — беше се хвърляла толкова силно към пода и радиатора, че си беше срязала ръката. Кръвта беше навсякъде — по радиатора, по стените, по мокета.

— Джош — плачеше тя. — Хал? — През съзнанието й преминаваха един от друг по-ужасяващи сценарии — Джош вече мъртъв, набит на клоните на дърво, жертва на съществото от своето въображение: трола. — Престани — измърмори тя и отпусна длан върху очите си. — Няма такива неща като тролове… Просто се вземи в ръце.

„Но как е влязъл? Отворена ли е входната врата? Трябва да е отворена… ами Хал? Какво се е случило с него?“ По цвета на светлината от другата страна на пердетата, която имаше жълтия като сяра нюанс на уличните лампи, както и от тишината, младата жена знаеше, че е нощ. Макар да й се струваше, че е била в безсъзнание само минути, в действителност беше изминал цял ден. Но ако беше нощ, а Хал все още не беше дошъл да ги вземе, причината беше само една: не беше в състояние да го направи.

Извъртя се по гръб и пъхна ръка в пликчетата си. Убеди се с опипване, че всичко е нормално. Не усети нищо лепкаво или влажно. Натисна вътрешната страна на бедрата си. Нищо не я заболя, значи нямаше натъртвания. Докосна меката плът около мишниците и усети болка. Имаше синини. Някой я беше влачил дотук — цялото разстояние нагоре по стълбището. Сега си спомни как раменете й се бяха удряли по твърдия под. „И с Кармел Пийч ли е постъпил така?“

— Хал? — Обърна лице към пода и постави свитите си като фуния длани около устата. — Хал? Джош? Чувате ли ме?

Тишина.

Притисна ухо към мокета, ослушвайки се напрегнато за някакъв знак от своето дете от долния етаж. По същия начин преди години бе затаявала дъх и бе чакала да усети движение в утробата си — и най-слабото движение беше достатъчно.

— Джош!

Мълчание.

„О, боже!“ Отвърна й само тишина. Бенедикт избърса очи.

— Джош! — Гласът й прозвуча глухо. Зарида като изоставено дете. — Джош! Хал!

 

 

Кафъри излезе от главния път и щом стигна на „Донегол Кресънт“, внезапно удари спирачките. Свали стъклото на прозореца и се загледа нагоре във вечерното небе.

— Какво беше това?

— Кое?

— Нищо ли не чу?

Сунес отвори прозореца от своята страна и подаде глава навън. Беше почти тъмно, но под уличните лампи все още играеха деца с велосипеди.

— Какво представляваше?

Джак поклати глава.

— Не знам.

Ослуша се отново, но този път не чу нищо друго освен лека музика от отворен прозорец от главната улица, подвикващите си деца с велосипедите и далечните песни на щурците в парка.

„Въображението ти работи с пълна сила…“

— Джак?

— Не. Въобразил съм си. — Затвори прозореца. — Няма нищо. — Паркира стария „Ягуар“ до една боклукчийска кофа на община „Ламбет“, пресегна се покрай Сунес, измъкна фенерче от жабката и й го показа. — За всеки случай, ако електричеството не работи.

— Трябваше да постъпиш в специалните въздушни сили, синко.

Къщите на „Донегол Кресънт“ изглеждаха любопитно сънливи — със спуснати пердета, затворени прозорци, сякаш дори през тази гореща нощ техните обитатели опитваха да не пуснат в домовете си истината, преструваха се, че по улицата не бяха закачени обяви за призоваване на евентуални свидетели на някакъв момент от трагедията, връхлетяла квартала преди няколко дни. Номер трийсет се отличаваше от останалите. Не заради синьо-бялата полицейска лента, не и заради хваналите се за ръцете мъж и жена, които приличаха на туристи, застанали тържествено пред военен гроб, за да отдадат своята почит. Отличаваше я простият, безмилостен факт за случилото се тук. Отделът за обслужване на недвижимите имоти бе почистил и поставил нова ключалка на вратата. Столичната полиция щеше да опита да си възстанови разходите от застраховката на семейство Пийч, ако изобщо имаше такава, но семейството не се беше върнало в къщата, дори за да си вземе вещите, и сега децата бяха изрисували стените с графити. Вляво от вратата, над неподдаваща се на идентифициране пурпурна приумица, с черен спрей бяха изписани три думи: „КЪЩАТА НА ТРОЛА“.

Когато застаналата отпред Сунес видя надписа, започна да тъпче на едно място, сякаш опитваше да се стопли.

— Какво има?

— Ъъъ… нищо. — Потри нос. — Наистина, добре съм.

— Готова ли си?

— Разбира се. Разбира се, че съм готова.

Джак счупи печата и използва ключа от катинара на детектив сержант Куин. Никой не проговори. Коридорът беше тъмен. Вляво, в дневната, през отвора между пердетата от уличните лампи се промъкваше слаба светлина и падаше във вид на бледа линия, преминаваща през дивана. Кафъри опита да включи осветлението, но без желания ефект.

— Казах ти.

— Да, каза ми.

Освети коридора с фенерчето, насочи го последователно нагоре към стълбището и по стените. „Ето къде се е случило.“ Внезапно косъмчетата на тила му настръхнаха, сякаш въздухът се раздвижи, и той възпря с усилие импулса си да насочи светлинния лъч към дневната, за да се увери, че са сами в къщата. Коридорът беше малък, със светли стени, с две гравюри с морски пейзажи, и двете килнати на една страна. Зърна за миг с периферното си зрение своето отражение в огледалото, когато тръгна към кухнята, осветявайки пътя си с електрическото фенерче.

Електромерът беше край готварската печка. Джак натисна навън бутона, после навътре и внезапно къщата оживя сред щракане и бръмчене. Хладилникът забръмча, лампата в коридора светна, а Сунес се появи на прага, премигваща и дезориентирана, и заоглежда жълто-бялата кухня с напълно нормален вид с тостер на кухненския плот и отворен пакет пуканки върху хладилника. Прахта, използвана от отдела за научна поддръжка беше навсякъде — върху хладилника, по вратата, рамките на прозореца (пурпурните следи от нинхидрина се виждаха по тапетите, сребърният нитрат беше посипан върху шкафчетата. Миризмата на бор от дъската, с която беше закован прозорецът, прикриваше отчасти мириса на засъхнала кръв. Сунес и Кафъри стояха безмълвно в кухнята, със странно изражение, усещайки се неудобно, че са тук, неспособни да се отърсят от мисълта за онова, което беше преживяло между тези стени семейство Пийч.

 

 

Бенедикт трепереше, изтощена от виковете, и премигваше срещу хванатия си в белезниците крак, обут в морскосиня платнена обувка. Сега, след като беше спряла да се съпротивлява, след като стаята и къщата бяха потънали в тишина, беше дочула друг звук. Напрегнат, стържещ звук, който не беше забелязала досега в паниката си. Идваше откъм гардероба…

„О, боже — потръпна тя, — какво ли…?“

Изпълзя дотам, докъдето й позволяваха белезниците, после се отпусна по корем и изпъна тяло, като змиорка, движейки се в мълчание, нарушавано единствено от шумоленето от триенето на панталоните й в мокета, докато успя да достигне долната част на вратата на гардероба с върховете на пръстите си. Задраска по вратата с нокти, протягайки се напред, докато вратата бавно се отвори.

— О… — Нещо беше подпряно вътре в гардероба. Различи някаква неопределена форма край далечната стена. Обзета от ужас, Бенедикт отстъпи назад към радиатора. — Смърф? — Тъмното нещо в гардероба се размърда. — Смърф?

Старият лабрадор опита безсилно да се изправи, въздухът в дробовете му свистеше шумно, ноктите му задраскаха по пода на гардероба. Излезе със силно накуцване, като свистеше и проскимтяваше и внимаваше да не стъпва на предната си дясна лапа. Бенедикт видя веднага, че кракът се полюлява като махало от мястото малко над коляното. Кучето се доближи куцукайки до свитото й на пода тяло и се отпусна с въздишка до него. „О, божичко, Смърф, какво е направил с теб?“ Прокара длани по козината на животното, надолу по възлестите му крака с уморени стари сухожилия, докато откри отразяващото светлината мокро петно. Костта трябва да се беше счупила и излязла навън, пробивайки кожата. Когато я докосна, Смърф изскимтя и опита да се отдръпне.

„Счупил го е. Копелето й е счупил крака.“

Онзи, който беше причинил нещо подобно на едно старо куче като Смърф, нямаше да се поколебае да нарани Джош.

— О, Смърф. — Младата жена зарови лице в козината на скъпото същество, усети миризмата на листа и горска пръст. — Какво се случва с нас, Смърф, какво се случва? — Лабрадорът изви глава, опитвайки да оближе сълзите от лицето на своята стопанка, и тази невинна проява на доверие, на зависимост, внезапно я изпълни със смелост. — Добре. — Пое дълбоко въздух, неспособна да спре неконтролируемото тракане на зъбите си, и се надигна, докато седна. — Добре, Смърф. Ще му дам да се разбере на онзи скапаняк. — Погали кучето по главата. — Ще видиш дали няма да го направя.

Изправи се рязко на колене и подръпна експериментално, опитвайки да разбере дали ще бъде в състояние да дръпне достатъчно силно, за да счупи медната тръба на радиатора. Глезенът й обаче вече беше разкървавен от опъването и блестеше като възпалени венци, затова Бенедикт се отпусна безсилно на пода и заоглежда белезниците. Четири деликатни винтчета, съвсем мънички, почти колкото главичката на клечка кибрит. Изпълнена с решимост, тя се изправи и съблече ризата на Хал. Свали сутиена, пъхна го в устата си и започна да гризе плата от вътрешната му страна, докато банелът се показа и тя успя да го стисне.

„Достатъчно е здрав, за да го убие. Не ми пука колко е едър.“

Издърпа телта и с помощта на зъбите отдели предпазните пластмасови топчета в двата й края. После заби острия край във винтовете на белезниците. Но телта се огъваше и само мачкаше главичките на винтовете.

— По дяволите, по дяволите, по дяволите. Не се предавай.

Насочи вниманието си към радиатора, дръпна пластмасовия вентил и се зае да изучава медната тръба, когато Смърф, която беше глуха от месеци, се надигна рязко и изръмжа тихо към вратата. Ниско, треперливо ръмжене.

Бенедикт замръзна, както се намираше в позата на готов за старт бегач, с изпъкнали вени на ръцете. „Какво по…?“ Страхът прокара дългия си смразяващ език по тила й и всичките й планове се изпариха. Нещо душеше изпод долния край на вратата.