Мо Хейдър
Лечението (27)

26

(26 юли)

— Да? Ало?

Женски глас от телефонния секретар в коридора проехтя из цялата къща. Изтегналата се на пода край радиатора Бенедикт се събуди рязко и залази сляпо по посока на звука.

— Ало, това е съобщение за мистър и мисис Чърч. Надявам се, че съм набрала верния номер. Казвам се Лий и се обаждам от агенция „Хелстън Котидж“ и, ъъъ… очаквахме ви в Лупин Котидж в Константин в неделя и се обаждам, защото нямаме вест от вас и искаме да се уверим, че всичко е наред. И, ъъъ, става дума също така, мистър Чърч, че, тъй като не сте се обадили, за да се откажете официално, ще се наложи да, съжалявам да го кажа, може да се наложи да ви таксуваме за Лупин Котидж, ако нямаме все така вести от вас и може да изгубите депозита си. Нищо чудно нещо да ви е задържало, но непременно ми се обадете и ме уведомете. Така. — Направи кратка пауза. — Така. Това е всичко. Така че довиждане засега.

— Не!

— О, и е около девет часа сутринта, четвъртък. Може да опитам да ви се обадя отново през уикенда, просто за да се уверя, че всичко е наред. Благодаря ви.

Телефонът щракна, лентата забръмча, последва поредица от щракания и старият телефонен секретар превъртя лентата.

— Майната ти, майната ти, майната ти. — Бенедикт скочи към вратата и се развика: — Ще те убия. — Задумка по вратата с изранените си ръце. — Шибана кучка! С шибания си депозит. Мръсна кучка. Хал!… Джош! Чувате ли ме? Чувате ли ме? Толкова ви обичам, толкова ви обичам…

 

 

Трейси Лам беше в добро настроение. „Готвиш — рече си тя, — сега вече готвиш.“ Сложи си ролки, големи розови ролки, които блестяха като захарен пандишпан. Когато косата й беше готова, не я среса. Само я напръска с малко лак, обу обувки и, с чаша чай и кофа, пълна с всевъзможни боклуци, в ръка, с ключовете и чашката за храчене в джоба на жилетката, напусна къщата през задната врата, като си мислеше за сангрия и евтини, силни цигари. Дори си тананикаше.

Закара датсуна до каменоломната и го паркира с лице към дърветата. Под храсталака седеше анорексично, дръгливо куче, вдигнало поглед към караваната.

— Марш! — Ритна към кучето и то се затътри към живия плет. Краката му бяха толкова огънати, че коремът му почти се влачеше по земята. — Точно така, марш оттук. Чупката.

Остави чашата с чая на багажника на един ръждясал стар „Форд Сиера“ и затърси ключовете из джобовете си. Карл винаги й беше казвал да лъже за онова, което държеше в караваната, но Карл вече беше мъртъв и нямаше причина да му се подчинява.

* * *

Кафъри и Ребека спаха заедно, изтощени, свити на кълбо на леглото му. Лицето й беше опряно в ръката му, така че той усещаше движенията и потръпването му в съня й. Тя беше с тениска и бельо и макар да я беше прегърнал, той се стараеше да не влага сексуален елемент в близостта им, да остави някакво въздушно пространство между телата им. На сутринта измъкна внимателно ръка и стана, без да я събужда. Взе душ, избръсна се грижливо, облече добре скроен италиански костюм, наследство от едно бивше гадже, сложи си сива вратовръзка на Версаче и насочи мислите си към предстоящия пазарлък с управителя на банката.

Когато слезе долу, Ребека се движеше из кухнята по джинси и правеше кафе; напомняше му малко момче с новата си прическа. Щом го видя в костюма, тя подсвирна:

— Боже мили, изглеждаш великолепно. — Джак се усмихна. — Къде отиваш?

— В офиса. — Оправи вратовръзката и си наля кафе. Тя изглеждаше отпочинала. Всъщност изглеждаше невероятно добре, като се има предвид случилото се предишната нощ. За момент той се изпълни с надежда относно съвместното си бъдеще с нея, докато седеше на масата с чашата кафе в ръка и я гледаше как се движи напред-назад, как отваря хладилника; за момент си помисли, че всичко би могло да бъде съвсем лесно. Но после си рече: „Може би се дължи просто на хероина — нали така говорят? В началото от него изглеждаш страхотно…“. След това се сети къде се готвеше да ходи днес и как беше редно да анулира срещата си, как беше редно да се опита да върне жеста, който беше направила Ребека, и от това настроението му се сгромоляса така светкавично, че главата го заболя мигновено. Изгълта кафето, стана и я целуна бързо по челото. — Отивам в офиса.

След неговото излизане младата жена отиде в градината и легна по гръб в тревата. Беше прекрасен ден — толкова син, само няколко облачета плуваха по небето. Тя лежеше, обгърната от тишина, в очакване да усети какво чувства във връзка със станалото. Беше го направила. Беше направила крачки, големи, големи крачки. Беше се държала надменно с един от най-големите лондонски критици в областта на изобразителното изкуство и сега щеше да й се наложи да се реабилитира по някакъв начин. Не беше обаче убедена, че е постъпила неправилно: всеки път, когато опитваше да бъде искрена със себе си и да обмисли сериозно това, мислите й отлитаха като сапунен мехур от глупава детска игра. Може би беше от хероина, може би заради това наркоманите се примиряваха с повръщането първите няколко пъти, само и само да си осигурят подобно вцепенение за известно време. Действието му не трябваше ли да е отминало вече? Имаше усещането, че се беше случило нещо много важно, че се беше завъртяла и най-после гледаше в правилната посока и че би трябвало да се чувства много уплашена и същевременно — на седмото небе. Но тогава се сети за Джак, как я беше целунал по ново остриганата коса — „Джак, ти не се ядоса, не ми каза да си вървя“, и разбра, че всичко беше наред, че в крайна сметка можеше да бъде спокойна. А когато отпусна длани върху лицето си, с изненада установи, че се усмихва.

* * *

Главният мозък е нещо като млечно желе върху стебло, което плува из черепа в предпазна суроватка. Тъканите му не могат да бъдат компресирани, без да се увредят, нито да оцелеят дори за кратко без кислород. Затова има много начини да бъде наранен този чувствителен, неразгадан орган: може да бъде притиснат към черепа в резултат на кръвоизлив или от тумор, да умре от глад, защото не се захранва с кръв в резултат на травма или удар, може да се усуче толкова светкавично вътре в черепа, че съединителната му тъкан да се среже, може да бъде натиснат надолу заради подуване и кървене, докато почти бъде изтикан през дупката в основата на черепа или да бъде разтърсен, така че да се понесе като снежна вихрушка из черепа. Ако малко дете например, бъде хвърлено по гръб върху циментов под, има вероятност главният му мозък, в отговор на силите на засмукване и на законите за увеличаването и намаляването на скоростта, да полети с голяма сила назад и след това — напред от точката на удара, където ще се надере и разкъса в неравната вътрешна, диаметрално противоположна повърхност на черепа. Този феномен води до нараняването „контраудар“. Точно такъв удар бе нанесъл Иван Пендерецки на малкото момче, което беше затворил в подобната на тунел колиба от ръждясала ламарина с циментов под в Ромни Маршис.

По странна прищявка на съдбата Карл Лам видя всичко това. Беше студена октомврийска нощ през седемдесетте години и той стоеше до прозореца на колибата и пушеше цигара, като чакаше едрият поляк да приключи с момчето, за да може след това да се възползва от него и той самият. Детето оказа съпротива и когато падна, Лам разбра веднага, че нещо не е наред — нямаше кръв, но в начина, по който се разшириха зениците на момчето, имаше нещо зловещо, както и в начина, по който се отпусна.

— О, по дяволите! — възкликна той, хвърли цигарата си през прозореца и се отдаде на обземащата го паника. — Дяволите да го вземат… какво ще правим сега?

В погледа на Пендерецки обаче прочете, че не ставаше дума какво ще правят те двамата, а какво ще прави Карл. Той трябваше да се справи със станалото, той трябваше да намери начин да се отърве от момчето. Карл беше млад, все още само на двайсет и три години, и все още изпитваше известно страхопочитание към Иван Пендерецки, който по онова време беше лидерът на местната дружинка педофили. Затова се подчини без спорове, вдигна разбитото, все още пулсиращо нещо от пода, като очакваше, че след минути ще държи в ръцете си мъртво тяло. Тяло, за което трябваше да намери някаква дупка. По време на дългия път до дома, докато детето потръпваше от спазми под одеялото на задната седалка, Карл мина покрай язовири и езера и дори под голямата река Темза, която се виеше като змия под лунната светлина, непоколебимо напредваща към естуара си. Можеше да спре и да го хвърли там, но някак си не намираше сили за това. Беше направил много през краткия си живот, но никога досега не се беше отървавал от мъртво тяло. Нещо, може би страх, може би превъзмогващо всичко останало усещане за значимостта на случилото се, не му позволяваше да спре и да се отърве от детето.

Щом се върна в Норфолк, постави момчето на дивана, извади една бира, пусна музика и седна във фотьойла, за да го наблюдава как умира, като се питаше как щеше да се избави от него и дали би могъл да нареже на парчета труп, без да повърне. Минутите се превръщаха в часове, лицето на момчето се поду чудовищно, часовете станаха дни, а то продължаваше да диша, свързано с възглавницата от една сребриста нишка слюнка. Дясната му ръка и крак се свиха като птичи пръсти, но когато на третия ден Карл постави длан на рамото му и го разтърси, то се надигна и седна, като повърна върху горчиченожълтата си тениска.

— Проклето животно.

Трейси, която по онова време беше все още тийнейджърка, беше бясна от това вмешателство в живота й. Тя излетя навън и застана край хангара, запали едно „Марлборо“ и обърна ядосано гръб към къщата. Карл не я удостои с внимание. Той крачеше из стаята, като гледаше момчето и се чудеше дали би могъл да го убие, без да отлага повече. Реши, че е достатъчно да го откара малко встрани от шосето и да го изхвърли навън… но не знаеше какво си спомня то от нощта в тенекиената колиба и кого би могло да посочи. Може би трябваше просто да го закара до Лондон и да го връчи на Пендерецки, но той все още го плашеше. Беше се озовал в задънена улица. Огледа детето, опитвайки се да прецени дали някой би платил за него. Дясната страна на лицето му беше съсипана, подута и увиснала надолу, като разтопена. От устата му непрестанно течаха лиги. Общо взето, не виждаше за какво можеше да става. През следващите няколко дни Карл многократно вземаше решение да го убие. И също толкова пъти установи, че няма кураж да го направи. И тогава внезапно нещо сложи край на нерешителността му. Той забеляза, че момчето се променя.

Процесът беше бавен, но постепенно, като по чудо, парализата на лицето му започваше да се коригира и лигавенето престана. Детето все още правеше гримаси и подскачаше от неконтролируеми спазми, главата му изведнъж се отпускаше напред или назад, като на бебе, което опитва да се измъкне от висок стол, а когато, след около месец, то се изправи и опита да ходи със сочещо надолу, като конско копито, дясно стъпало, на Карл не му беше трудно да пренебрегне този факт. Пред него се отваряха нови възможности.

Промяната в поведението на Карл не убягна от вниманието на Трейси. И тя я радваше. Вече не беше навъсен и не избухваше на всеки пет минути. Една нощ тя чу шум откъм банята, шум, който отекваше из тъмната къща, животински писъци и тъпи удари от тяло, бъхтено в чугунената вана. Когато се качи на пръсти на горния етаж, Трейси се натъкна на брат си, който тъкмо излизаше от банята с мрачно изражение. Беше изпотен, отбягна погледа й и тя разбра, без да знае как, че отсега нататък момчето щеше да бъде специален приятел на Карл.

И се оказа права. Когато се напиеше през уикендите, Карл слизаше по стълбището по тениска и с цигара между зъбите в дневната, където Трейси и момчето гледаха телевизия. Никога не казваше нищо, не щракваше с пръсти, не повикваше с жест, не правеше каквото и да било, само включваше осветлението, така че и двамата вдигаха погледи, и стоеше там, докато момчето се изправяше и се запътваше с куцукане към вратата. Трейси усилваше звука на телевизора и започваше да пуши цигарите по-бързо през тези нощи, опитвайки да не мисли за онова, което ставаше на горния етаж. В продължение на дни след тези епизоди момчето изпадаше в дълги периоди, през които не общуваше с никого — просто седеше в ъгъла и се поклащаше, покрило с одеяло главата си, а от устата му излизаше неспирно скимтене.

— Ти само се дръж, като че ли ни е брат — обясни Карл. — Казвай, че е роден така, ясно? И ще го наречем… не знам как… ами ще го наречем Стивън.

Така и стана — той се казваше Стивън и беше техен брат идиот. „Момчетата Борстъл“ обичаха да пребиват Стивън. Трейси често го намираше легнал на една страна в хангара, да се поклаща и скимти сред машинното масло, а след няколко години Карл също изгуби интереса си към него. Стивън беше започнал да прогаря с цигарите си снимките на Деби Хари и Джили Джонсън, изрязани от „Нюз ъв дъ уърлд“, залепени със скоч на стената. Една сутрин, като се събуди, Карл откри, че купчината полуизносени гуми в гаража са изпепелени от една от безгрижно хвърлените му цигари. Заради това счупи от бой носа на момчето. То вече нямаше детско тяло и видимо растеше, и сега Карл обикаляше из къщата, губейки настроението си на всеки пет минути, ако не заради него, тогава в резултат на всичко, на което се натъкнеше: Трейси, автомобилите в гаража, „момчетата Борстъл“. Стивън беше вече млад юноша, бързо растящо дете, по което Карл вече не си падаше, но от което нямаше енергията да се избави. Започна да го заключва нощем в стаята му с една кофа вместо тоалетна и нищо повече.

— За твое добро е, малък скапаняко.

Трейси беше доволна — по всичко личеше, че най-сетне беше дошъл краят на полезния живот на Стивън. Но един ден Карл откри случайно, че той върши работата на „момчетата Борстъл“. Докато те седяха с пластмасови шишета ябълково вино в ръка и го наблюдаваха, Стивън запращаше по близките дървета струпаните на купища автомобилни стъкла с идентификационни номера, за да ги счупи. Пак Стивън отделяше номера на шасито или изрязваше стъклата. Стивън, който ставаше все по-едър, мускулест и изкусен покрай работата си в гаража, не беше в състояние да състави едно цяло изречение, но можеше да запои нов номер върху стария номер на шасито за секунди. И тогава на Карл му дойде блестяща идея. Ако Стивън можеше да върши работата на „момчетата Борстъл“, тогава:

— Защо, по дяволите, ще си хабя джина и цигарите?

Не след дълго го впрегна в работа и той се превърна в омазана с грес маймуна.

— Не е нужно дори да му търся маска за боядисването със спрей — обяви Карл. — Той не знае нищо по-добро. Истинско съкровище.

Сега всяко „момче Борстъл“, което не можеше да помогне на Карл в спалнята, стана излишно, и караваната оставаше празна за дълго.

И тогава внезапно, като гръм от ясно небе, Стивън изрече името на Пендерецки. Това накара Карл да изправи гръб и да наостри уши.

— К’во каза? — Вдигна поглед от вестника си. — К’во беше туй?

— Аабан.

— К’во-о-о-о? — Карл погледна сестра си, която седеше и си гризеше ноктите с намръщена физиономия. — К’во каза той?

— От’де да знам?

— Иибааан.

— Мамка ми. — Смачка вестника и скочи. — Каза Иван. Нали? Не каза ли Иван?

— Нннг! — Стивън опъна глава назад и направи рязко движение с длани към брадичката. — Ннг.

— Какво е Иван? — попита Трейси. — Неговото име ли?

— Не… това е името на Пендерецки, нали?

— Аха.

Стивън отметна глава назад, подобната му на птичи пръст ръка завърша под брадичката му. Имаше странни, блуждаещи ириси, които се движеха по горната част на очите му като духани от вятъра листа по езеро.

— Кажи го пак? Който ти счупи главата ли, а? — Мълчание. — Хайде, глупаво лайно, който ти строши главата ли? Пендерецки ли беше? — Мълчание. — Хайде… Пендерецки ли беше този, който ти счупи главата?

Внезапно подскачане на тялото и завъртане на очите.

— Ннг!

— Кой?

— Б-би… М-би… ррр-кки…

— Ето т’ва е? — Карл беше смаян. — А кой ти помогна? А? Кой ти помогна после? Аз ли бях? Карл ли беше?

— Унг… унг!

Стивън отметна глава и завъртя очи. Това означаваше „да“. Карл седна на дивана със странен поглед, сякаш току-що бе получил откровение.

— Онова полско лайно! — Стовари юмрук в дланта на другата си ръка и Трейси се сви леко, тъй като не знаеше какво може да последва. — Държа го в ръчичките си, мръсника му с мръсник.

Както й обясни Карл, въпросният Пендерецки остарявал, бавно се съсухрял, ставал все по-малко активен, губел интереса си към малките момчета и забравял, че изобщо има нещо между краката, че това му даваше инструмент в ръцете, че Карл можеше да намекне какво се беше случило в действителност с момчето и скоро да накара Пендерецки да започне да го слуша като куче. Всичко това прозвуча в известна степен логично на Трейси. Щеше да разполага с място в Лондон винаги, когато има нужда от такова, щеше да си присвои контактите на Пендерецки, ако пожелае, щеше да има второ място, където да складира колекцията си от видеокасети, ако положението с гаража се разсъхнеше.

— Или ако се наложи да се разкарам поради една или друга причина. Той ще ги пази с цената на скапания си живот, ако знае кое е добро за него. — Сега вече Карл беше в добро настроение. — И, Трейси, не трябва да казваш кой е Стивън, ясно? Ако някой ден Иван се появи тук, поради каквато и да било причина, никога не споменавай за това — ако трябва да се говори, аз ще го направя.

Така Стивън се превърна в част от къщата и те свикнаха с неговото присъствие. Той си имаше любима шапка — плетена вълнена шапка на „Манчестър Юнайтед“, която носеше дръпната върху челото си, и, неизвестно защо, наричаше „Боба“. Ако го разделяха от Боба, започваше да плаче, затова, когато беше в злобно настроение, Трейси я скриваше, докато успееше да го накара да се свие на топка на кухненския под, облян в сълзи. Но после той като че ли никога не й се сърдеше за това, изглежда забравяше за случилото се веднага. Постепенно Трейси разбра, че той всъщност не помнеше почти нищо от станалото с него след идването му в Норфолк. Обичаше много шоколад и преяждаше с карамелови десертни блокчета. През годините Стивън си падаше по ред по Мадона, Кайли Миноуг и Бритни Спиърс. Когато Карл не беше наоколо, Трейси използваше възможността да го тормози. Караше го да чисти къщата, а тя седеше на дивана и си лакираше ноктите на краката, като го слушаше как изпява всяка задача, която върши в коридора:

— Чи-пра, ведна — изчуруликваше Стивън. Това означаваше „изчисти праха, веднага“. — Прааахосмуууччч. (Прахосмукачка). — Или казваше просто: — Чииссс, ведна (Чистене, веднага).

— Защо се примиряваш с него? Той не е нищо повече от една шибана маймуна. Защо продължаваш да го държиш?

— Това не е твоя работа, Трейси.

Тя обаче мислеше, че е нейна работа — беше достатъчно схватлива, за да разбере, че Карл не й казва всичко за момчето. Беше сигурна, че около Стивън има още нещо. Може би той беше от значение за някоя важна клечка… а доколкото познаваше брат си, можеше със сигурност да заключи, че тук ставаше дума за пари.

И те продължиха да живеят така. След смъртта на Карл за Трейси остана отговорността да се справи с „брат си“. Минаваше й идеята да отиде при Пендерецки — тази мисъл й се въртеше в главата с часове, докато гледаше „Рики Лейк“ и черпеше от запасите си от „Силк Кът“. Но когато детектив инспектор Кафъри бе почукал на вратата й, всичко си беше дошло на мястото. Сега вече разбра защо Карл не се беше разделил с момчето — наистина ставаше дума за пари. Точно както бе предполагала през цялото време. Все пак явно не беше бавномислещо магаре, както твърдеше Карл.

Първото, което реши да направи, беше да намери къде да остави Стивън — не искаше като дойде Кафъри, да го види да се мотае из къщата с парцала за прах и с идиотска усмивка на лице. Затова предния ден го беше завела в датсуна.

— Слушай, може да вземеш и Боба. — А после го беше откарала до караваната на върха на каменоломната. — По-късно ще ти донеса и Бритни.

— Буидни…

— Ще ти донеса и нея. Обещавам.

И го направи. Донесе всичките му афиши на Бритни, единствената му аудиокасета с нейни песни и уокмена, който Карл му беше подарил преди четири Коледи. Настани го да седне с няколко карамелени десертни блокчета и коли, заключи караваната с катинар и остана навън в дъжда, като пушеше цигара, гледаше движещите се по пътя коли със запалени фарове и си мислеше колко е умна и смела. А днес, като се върна при караваната, в деня, в който Кафъри трябваше да се появи по магистрала А 12 с парите, се почувства дори още по-смела. Беше слънчев и ясен ден. Спря за малко пред караваната, за да се изплюе на земята. Трябваше да намери начин да докаже, че „Стивън“ беше наистина същото момче, което Кафъри търсеше. Вътре той цвърчеше, опитвайки да изговори текста на звучащата в момента песен. Имаше само една касета на Бритни Спиърс, но изглежда не му омръзваше да я слуша. Пускаше я отново и отново, но все още не знаеше думите. Трейси отключи катинара и влезе. Завесите бяха овлажнели от конденза, вонеше на плесен.

— Слушай, Стивън. — Тя остави кофата и седна на пейката до него, вдигна едната слушалка от ухото му. — Стивън…

Той й се усмихна широко, клатейки глава напред и назад.

— Трейт…

Тя се усмихна, опитвайки се да бъде търпелива.

— Гледай. — Свали му слушалките и ги сложи върху леглото, после изключи сонито. — Искам да те питам нещо. Съгласен? — Той спря да се движи за момент, обмисляйки това, което му беше казала, постави дланите си една върху друга. — Попитах дали си съгласен?

Той като че ли успя да се фокусира. Закима усилено, толкова енергично, че петите му се заудряха в пода.

— ’Ласен.

— Добре. Сега слушай. Помниш ли името на онзи човек в Лондон?

Стивън спря да кима. Издаде тих задавен звук, премести поглед встрани и после — върху Бритни Спиърс, залепена на вратата: Бритни лежеше върху жълт пикап в бяло-червен тоалет на мажоретка.

— Стивън? — Той задвижи глава нагоре-надолу и сега тя видя, че устните му се мърдат. Приведе се по-близо към него. — Какво? Какво казваш? — Той пъхна пръст в носа си. — Не, хайде не прави това. — Дръпна рязко ръката му. — Хайде де, преди го знаеше, говедо такова — човекът, който ти счупи главата? — Той се намръщи внезапно и изцъкли очи. Вирна брадичка и обърна лице към прозорците, сякаш се смееше. Но не се смееше. Кимаше. — Спомняш ли си?

— Ннгг.

— Как се казва?

— Аабаан…

— Иван? Това ли каза? Иван?

— Ннг.

Заклати глава нагоре-надолу с искреното желание да й достави удоволствие.

— Добре. А ако някой те попита: „Кой направи това с теб?“, ще кажеш: „Иван, Иван Пендерецки“.

— Аа-Баан Бемм-ббеммб… — Имаше вид на човек, който ще се разплаче всеки момент от усилието да изговори тези думи. — Аа-Баан. Бембер… Абанн Беммбередцих!

Получи се достатъчно добре. Трейси се облегна доволна и запали цигара. Сега вече се чувстваше уверена, много уверена. Бритни Спиърс, с джинси и светлосиня тениска, им се усмихваше отстрани от „Таймс Скуеър“ в един видимо горещ ден.

 

 

От ягуара, паркиран покрай брега на „Луишам“, Кафъри се обади на Сунес.

— Няма да мога да дойда тази сутрин. Съжалявам, аз… не знам, хранително отравяне от снощи или нещо от този род.

— О, боже, Джак. — Двамата полицаи, които беше определила за него, чакаха в офиса. — Те седят тук като две дечица, очакващи татко им да дойде и да им каже какво да правят.

— Добре, добре — дай ми ги. — Кафъри разговаря десетина минути с един от двамата полицаи, които бяха определени за негови помощници за деня — даде му параметрите на обектите, които искаше да обиколят. Логан вече беше минал през западната част на парка и сега искаше двамата да позвънят на всички врати от източната му страна. След това поиска да говори с Криотос, за да я помоли да се свърже с Чампалуанг Кеодуангди и да уреди с него среща за късен обяд.

— Мислех, че си на смъртно легло.

— Мерилин, моля те, просто се нуждая от малко почивка.

— Добре, с теб съм, няма да кажа на нито едно птиченце.

— Телефонът ми ще бъде изключен, затова, ако трябва да говориш с мен, използвай мобилния ми.

— Добре. А, и, Джак?

— Какво?

— Зъболекарят. От „Кингс“. Сещаш ли се? — Направи пауза. — Обади се отново, Джак. Би ли могъл…?

— Да, да. Добре. Остави това на мен.

След като приключи разговора, свали вратовръзката и я пъхна в джоба си. Чувстваше се като илюстрация от каталог, докато разговаряше с управителя на банката. Но беше получил заема, и сега парите стояха в кафяв банков плик в горния джоб на сакото му. Това беше неговото оръжие в преговорите. „Трогателно, дотолкова си обсебен, че си готов да платиш повече от едномесечната си заплата за брътвежите на една застаряваща измамница и при това да излъжеш по този повод всички около себе си.“ Но си беше дал обещание: след приключването на днешния ден щеше да загърби всичко това. Насочи ягуара към Норфолк, отвори прозореца, не включи радиото. Ако днес не се получеше нещо, щеше да сложи край: щеше да остави всичко на Отдела за борба с педофилията и да каже на Ребека, че е получила каквото иска и вече е сложил край на историята с Юан. Но докато шофираше, нямаше как да не зърва очите си в огледалото и в тях виждаше само надежда — сякаш наистина очакваше като спре колата край дома на Лам, да види как Юан се появява иззад ъгъла на къщата на слънчевата светлина, все така облечен със своите шорти и горчиченожълта тениска.

„А сега помисли какво ще видиш в действителност.“

Вероятно стара детска обувка или парче кост. Три хиляди лири и наградата щеше да му бъде връчена с церемония, достойна за свята реликва. „Държа в ръката си парче от Истинския Кръст.“ Или кости от животно, позеленели от престоя си в земята. Знаеше, че щеше да бъде изигран — искаше му се само да се отърве от тази надежда в гърдите си.

 

 

Трейси Лам разбра в мига, в който мина през вратата. Не ги видя, а и те бяха постъпили умно, бяха скрили колата си, но тя разбра. Пусна кофата и се обърна да побегне. Появи се униформена ръка и пъхна разрешителното за обиск в лицето й.

— Мис Трейси Лам?

— Изобщо не сте ме питали дали може да влезете в дома ми! — Блъсна ръката и се извъртя, за да погледне назад към коридора и да прецени за какво точно става дума. — Изобщо не сте ме питали.

— Не трябваше, мис Лам. Вие не бяхте тук.

— Така ли? Майната ви!

В цялата къща не остана нито едно място, където не се навряха. Влизаха и излизаха от стаите, без да обръщат внимание на протестите й, с каучукови ръкавици на ръцете. Към капандурата за таванското помещение беше опряна стълба, на която се виждаха елегантни женски глезени в светлокафяви боти с високи токове почти до коленете. Трейси чуваше, че някой ходи там горе и виждаше отблясъци от електрическо фенерче.

— Разкарай се от шибания ми таван! — изкрещя нагоре към стълбите тя.

Един полицай постави и двете си длани върху раменете й.

— Мис Лам, мисля, че ще бъде по-добре да ни оставите да приключим това.

— Скапаняци със скапаняци… о, боже… — Знаеше, че не може да се бори със ставащото. „Онова копеле Кафъри е виновен, мръсната безмозъчна отрепка.“ Отпусна се на пода, вплела пръсти в косите си. — Скапаняци.

Жената слезе внимателно няколко стъпала от таванското помещение и подаде някаква стара синя кутия за обувки, покрита с паяжини на полицая, който стоеше в долния край на стълбата. Той се обърна и заслиза с нея по стълбището. Щом видя, че се приближава към нея, Трейси се вбеси.

— Да не сте посмели да ми вземате нещата. — Сграбчи крака му. — Върнете ми нещата… върни ми това.

— Оу! — Полицаят опита да си освободи крака и вдигна кутията за обувки високо във въздуха, но Трейси не го пускаше. — Пусни ме… някой да я махне от мен!

— Мис Лам — обади се един от колегите му. — Това съдържа доказателствен материал.

— Много добре знам какво съдържа. Шибаната кутия все пак е моя…

— Махнете я от мен… — С неочаквана скорост Лам скочи и размаха ръце; ударът беше достатъчен за полицая да изтърве кутията на пода. — Божичко, страхли…

Съдържанието й се пръсна по земята. За момент всички притихнаха, загледани в снимките. Дори Лам бе шокирана за миг от онова, което видя. Стоеше приведена над тях, с полусвити колене, с пребледняло лице, сякаш всеки момент щеше да се строполи на колене.

— Трейси, нека не усложняваме излишно…

— Майната ти.

Снимките бяха общо трийсетина, от по-стария тип, с малък бял кант по краищата и леко зърнеста структура. На тях се виждаше дребно русо момиченце на около шест години, седнало на градинска пейка. Носеше шорти с тиранти и лигавник, на което бе избродирано зайче. Косата му беше сресана и опъната назад и извита на раменете навън в стила на шейсетте години, като на голяма жена. На някои от снимките тя играеше с плажна топка; на други лигавникът беше махнат и момиченцето гордо показваше голата си бяла гръд, наклонило на една страна глава. На две от снимките, които бяха паднали близо до задната врата, между краката на един смутен полицай така, че едната покриваше донякъде другата, същото момиченце беше в леглото. Беше яхнало лицето на възрастен мъж. И този път нямаше нито панталонки, нито пликчета.

— Не! — Лам падна напред, по лице върху снимките. — Не… те са мои, не ми ги вземайте, моля ви!

Движеше неконтролируемо ръцете си нагоре-надолу, като изтощен плувец, който опитва да се задържи на повърхността, събирайки фотографиите под тялото си. От цялото това вълнение едната обувка се измъкна от крака й.

— Хайде, мис Лам. — Възцарилото се мълчание беше нарушено и някой постави длан върху рамото й. — Станете. И си оправете полата. Показвате на целия свят какво имате.

— Разкарай си скапания крайник… — Трейси блъсна ръката му. — Пусни ме.

Полицаят, от страх да не би тя да се обърне по гръб и да го ритне и още по-лошо — да не види по-голяма част от онова, което се намираше под полата й, отстъпи леко, и погледна към колегите си за помощ.

— Мис Лам — намеси се една полицайка, — това тук са изключително важни доказателства. Ако не ме оставите да се доближа до тях, ще бъда принудена да ви арестувам. Нима не виждате какво става с бедното момиченце от снимките?

Трейси, легнала на пода като жаба с едновременно мърдащи крайници, застина, като чу тези думи. Двамата полицаи се спогледаха, учудени от реакцията й. Тогава Лам се обърна на една страна и закри лице с длани, гърдите й се задвижиха конвулсивно, сълзи превърнаха червените й бузи в огледала.

— Мис Лам… трябва да станете… видяхте…

— Да, видях, знам — изви тя. — Разбира се, че видях. И кое е то, според вас, задници такива? А? Кое е според вас „бедното момиченце“, кое е?

Наложи се да я издърпат от къщата — двама души я хванаха от двете страни, за да я довлекат до колата, покрай ръждивите туби за бензин, покрай стария, покрит с пълзящи растения автомобилен скрипец. Арестуващият я полицай току-що бе преминал еднодневно обучение в Хендън за новата бърза техника за арестуване. Когато Кафъри пристигна в единайсет часа, той тъкмо заключваше белезниците на Трейси Лам.

 

 

Попълването и подписването на необходимите формуляри продължи до обяд и Трейси Лам можеше да бъде официално обвинена за неприличното нападение на момчето от видеозаписа. Разпитващите я полицаи — от Отдела за борба с педофилията на Скотланд Ярд — го бяха донесли. Имаха го от цели десет години и я бяха търсили през цялото това време. Казаха й, че перуката не би могла да затрудни особено идентифицирането й. След като написаха обвинението срещу нея, стигнаха до заключението, че може да бъде пусната под гаранция.

Навън, до окосената градинка пред полицейския участък, тя запали цигара и постоя известно време неподвижно, без да обръща внимание на влизащите и излизащите служители, вдигнала поглед към недовършената катедрала, към движещите се в редици по небето облаци. По дяволите. Не можеше да повярва. Просто не можеше да повярва. Бяха я предупредили, че може да има и други обвинения, съгласно Закона за порнографските публикации, които „биха могли да възникнат в хода на разследването на случая“, но назначената за нейна защитничка Кели Алварес, дребна жена с вид на мексиканка, със зацапан стикер, оформен като спасителна лодка, на ревера, й обясни, че положението не било толкова лошо, колкото си го мислела. Разполагаха само с един запис, а снимките, които й бяха направени в детска възраст, щяха да помогнат да се докаже какво „огромно влияние са ви оказали вашият баща и по-късно — брат ви. Не се тревожете, Трейси. Ако имаме късмет, може да се отървем с условна присъда“.

Тя обаче не можеше да приеме това. Беше затваряна и преди, разбира се, беше лежала по малко тук и там, но онова, което всъщност я убиваше, бяха парите. Когато я бяха издърпали от къщата в колата, беше зърнала Кафъри, застанал сред дърветата, който наблюдаваше с изумен вид. Сега вече и тя не знаеше какво да мисли.

— Как са ме открили? — попита тя. — Кой ме е издънил?

Алварес вдигна рамене.

— Те имат този видеозапис от години.

— Но как са разбрали, че съм аз?

— Ще разбера, обещавам. А сега не се тревожи за това, Трейси — не е дошъл краят на света.

— Разбира се, че не е дошъл — измърмори под носа си тя, докато се отдалечаваше от полицейския участък по слънчевите улици. — Не е дошъл шибаният край на шибания свят.

Спря, ръката с цигарата застина във въздуха пред устата й. Позната кола. Подобна на спотаена край ъгъла котка. Тя се обърна бързо, като се завъртя на пети, и тръгна в противоположната посока, като повдигна яката на блузката си, сякаш можеше да я направи невидима.

* * *

Кафъри я видя като се подаде иззад ъгъла и включи двигателя. Беше нащрек и гледаше толкова внимателно, че очите го боляха — през няколкото часа, които Лам бе прекарала в полицейския участък, всичко си бе отишло по местата: сега си обясни усещането, че го бяха следили предишния ден. Червеното „BMW“ на Сунес. Ребека не беше ходила в полицията — всичко се дължеше на изрусената Полина с бебешкосините очи. Тъй като работеше в разузнаването на Отдела за борба с педофилията, докато бе стояла в стаята на Криотос, тя незабавно бе направила връзката с него. Трябва да беше чула за смъртта на Пендерецки, сигурно го беше наблюдавала. Сунес не бе споменала нищо за това по време на снощната им вечеря. „Трябва да е знаела — знаеше, че Полина е взела колата й. Какви бяха в такъв случай всичките приказки за вяра, обич и толерантност снощи?“ Сега чакаше да падне и другата обувка, чакаше да получи първия мрачен намек, че Сунес или Отделът за борба с педофилията разговарят със Си Ай Би^[1] — „Я да преброим колко пъти си нарушил гражданския кодекс, а? Абсолютно порочна практика, злоупотреба с властта.“ Знаеше, че всичко това ще се стовари всеки момент върху главата му… и сега имаше време само колкото да направи един последен опит.

Включи на първа и се плъзна след Лам, преди да бе успяла да свие в някоя странична уличка. Отвори прозореца на мястото до шофьора.

— Трейси. — Тя не му обърна внимание и не спря да върви, така че се наложи да продължи да пъпли след нея с ягуара, сложил едната си ръка върху волана и приведен встрани върху мястото на пасажера. — Трейси… слушай… това не беше мое дело… кълна се… нямам нищо общо със случилото се. — Постави длан върху плика в горния джоб на сакото си, за да не падне върху седалката. — Парите са тук. В мен.

— Малко е късничко, а?

— Не — все още можем да говорим. — Вдигна очи към нея. — Все още можем да говорим.

Тя спря. Пъхна долната устна под дългите си зъби и се приведе, опитвайки да види какво има в джоба му. Изражението й беше толкова напрегнато, толкова омагьосано, устните й бяха влажни като на вървящо подир следа куче. Водеше я за носа.

Тя направи стъпка към колата и Джак разтвори бавно ръка, за да й покаже плика. „Ето така, това е начинът… само малко по-близко…“ Страничното огледало отрази някой, който мина по поляната пред полицейския участък. Кафъри го забеляза моментално и го жегна опасението, че може да го видят с Лам, и това реши битката в негов ущърб. Когато погледна отново към Трейси, установи, че магията беше развалена. Усетила смяната в посоката на вниманието му, тя беше проследила неговия поглед, беше видяла накъде гледа, и беше загубила доверието си. Трейси отстъпи назад, вперила очи към полицейския участък, погледът й се стрелкаше напред-назад.

— Трейси…

— Какво?

— Хайде де… кажи нещо.

— Не. Няма какво да казвам. Излъгах.

Вече започваше да се отдалечава заднишком.

— По дяволите! — Кафъри стовари юмрук върху волана и смени скоростта. — Трейси.

— Няма нищо за казване.

С безизразна физиономия тръгна нататък. Наложи се да я последва с колата.

— Трейси!

— Говоря сериозно — излъгах. Ти не си глупав, разбра, че излъгах.

Дръпна за последен път от цигарата си. Не искаше да спира, за да настъпи угарката, затова я хвърли през отворения прозорец на ягуара, скръсти решително ръце пред гърдите и тръгна към двора на църквата, където автомобилът не можеше да я последва.