Мо Хейдър
Лечението (7)

6

(19 юли)

На сутринта на входната му врата имаше забодена бележка от Пендерецки, мокра от росата. Беше отделил време, за да напише повече от обичайното и Кафъри, който обикновено просто я смачкваше и я хвърляше в боклука, застана на улицата, с дипломатическото куфарче в ръка, и я прочете.

Здравей, Джак.

Зловещо напомняне за Йоркширския изкормвач. Това накара Кафъри да потръпне — само на няколко крачки от дома си в началото на ярък слънчев ден и на улица, оживена от станалите да направят утринния си джогинг, пощаджията и млекаря — все едно някой беше духнал в тила му.

А сега — наистина вече знам името ТИ. Всяко нещо си има сезон и има момент за всяка цел под небето. ГОСПОД, а не ТИ ще ме призове тогава, когато е НЕГОВАТА ВОЛЯ, а не ТВОЯТА, и ще ми даде СВОЕТО изцеление, така че душата на Неговия слуга, в часа на заминаването си от тялото, от ръцете на Неговите свещени Ангели да Му бъде представена неопетнена. Овцете принадлежат по право на БОГОВЕТЕ, Джак. Козата сви НАЛЯВО. Овцата ще получи небето, а козата ЩЕ получи ада. И от висотата на твоето незнание ТИ гледаш в МОИТЕ очи и мислиш, че виждаш коза. Нали? Мислиш, че аз съм коза. ГОСПОД обаче казва: характерно е за козата да гледа в очите на ДРУГИТЕ — (ДОБРИТЕ и ЧИСТИТЕ) и да вижда себе си. МИСЛИ за това, ДЖАК.

Кафъри влезе в ягуара и седна, вдишвайки миризмата на кожената тапицерия — вече беше топла, макар че беше още съвсем рано. Характерно за козата ли? Онова малко, растящо в него нещо, което един ден щеше да избухне? Снощи Ребека го беше разтърсила из основи с мрачната си прогноза. Питаше се дали всички можеха да го видят на лицето му. Всички ли можеха да видят думата „убиец“, изписана в погледа му? Толкова прозрачен ли беше? Потърка слепоочия и включи двигателя, намести огледалото и мина на първа предавка.

 

 

В Брикстън денят се точеше бавно. Късно следобед той стоеше пред открития плувен басейн в края на Брокуел парк, пиеше кафе от „Макдоналдс“ и пушеше свитата собственоръчно цигара. Беше уморен и безкрайно потиснат. Кръвта от маратонката съвпадаше с ДНК-то, взето от бельото на Рори Пийч, но от Рори все така нямаше и следа. Отговарящият за претърсването на района екип беше изчерпал всички възможности за обискиране на парка и неговите околности. Продължаваха да търсят, но всички знаеха, че търсенето в сегашните параметри беше безплодно. Приблизително на всеки час сред членовете на екипа се разнасяше някакъв слух: „Изпращат ни в Батърси, някой видял там момче като Рори, близо до реката“. Или: „Имало някакъв образ, който живеел на Клапам над една изоставена фабрика, ще ни изпратят половината там“. Операцията струваше вече двайсет хиляди паунда дневно, но реалността беше такава, че нито едно от стотината обаждания, които бяха приети в стаята със специалния телефонен пост, не беше дало на Кафъри и Сунес нещо ново, за което да се хванат. Намираха се в задънена улица и всички го знаеха.

И тогава, в пет и половина следобед съобщиха на Сунес, че Пийч започва да се подобрява. Тя се появи запъхтяна пред Кафъри, размахвайки отдалеч мобилния си телефон във въздуха.

— Прескочил е трапа и ще ни позволят да говорим с него.

— Мислех, че умира.

— Знам. Разполагаме с двайсет минути, така че нека ги оползотворим максимално.

Джак остави Даниела да кара ягуара му. Тя го направи с крива смутена усмивка на загорялото от слънцето лице. Това не беше представителна кола, изобщо не приличаше на двуместното BMW, което беше купила за Полина. („Кара го като типична млада жена, Джак, ама от типична по-типична. Да вземем огледалото за обратно виждане — то не е за следене на движението отзад, о, не, не, в никакъв случай! То служи, за да си оправяш грима и да се червисваш. Обзалагам се, че досега не го знаеше.“) Тапицерията на задната седалка на ягуара беше лепена със скоч. Това определено не беше нещо, което бе мечтал да има, а единствената кола, която бе в състояние да си позволи преди десет години. Сунес обаче се отнасяше към нея с трогателна почит през целия път до Денмарк Хил.

В болницата „Кингс“ кипеше козметичен ремонт и всеки разговор, всяка размяна на думи преминаваше на фона на шума от строителните работи. Болницата беше отделен град със собствени закони и магазин за хранителни стоки, пътнически агент, банка и поща. Коридорите бяха излъскани до блясък, а хората се движеха с достойната за робот лекота на Фриц Ланг^[1], плавно и решително. Консултантът, мистър Френдшип, висок, със синя риза и червена вратовръзка на шарки, ги посрещна пред интензивното отделение „Джак Стайнбърг“.

— Махнахме системата и апарата за изкуствено дишане, поддържам го с болкоуспокояващи, но съм изненадан и силно окуражен от реакцията му. Почти не беше обезводнен, макар три дни да е бил без вода. Всъщност, откакто махнахме апаратурата за изкуствено дишане — спря до вратата и прокара картата си през апарата, — той се подобрява толкова бързо, че го преместихме от интензивното. — Направи им път да минат и се озоваха в помещение, покрай чиито стени бяха наредени пет празни легла. — Подготвяме го за преместване в друго отделение или дори за изписване. Изумително жилав човек. Ето го и него. — Алек Пийч седеше обърнат в профил, близо до прозореца. — Силен като бик е. Силен като бик.

И наистина беше като бик. Ако някога някой бик седнеше на задните си крака в стол със синьо болнично одеяло върху скута, със сигурност щеше да прилича малко на Алек Пийч. Въпреки пораженческата поза, размерите му си оставаха впечатляващи: костите му трябва да бяха масивни, плътни като железни пръти, за да поддържат тази височина и мускули. Носеше боядисаната си черна коса леко дълга, беше облечен в карирана зелена пижама, а под стола му бе закачена свързана с катетър торбичка. Не реагира, когато влязоха.

Сунес приближи един стол, за да седне до него, а Кафъри дръпна пастелнозелените завеси около леглото. После се изкашля.

— Мистър Пийч. Сигурен ли сте, че ще издържите?

Пийч се обърна бавно към тях. Черните му бакенбарди в стил Елвис бяха пораснали и се нуждаеха от ново боядисване. Когато опита да кимне, главата му като че ли клюмна, сякаш беше проблем да удържа огромната й тежест и тя всеки момент щеше да увисне върху гърдите.

— Добре. — Джак седна до своята колежка, като го гледаше внимателно. — Най-голямата ни тревога е за Рори, мистър Пийч, много съжалявам. Правим всичко. Поддържаме позитивно разположението на духа.

Щом чу името на Рори, Алек затвори очи и прокара огромната си ръка по лицето, постави палеца върху носа, като дланта закри устата. Седя така няколко безкрайно дълги секунди, без да диша. После отпусна ръка и я приближи, описвайки конвулсивен кръг, до гърдите, отвори очи и се взря в тавана.

Кафъри погледна към Сунес и каза:

— Алек, вижте, няма да стоим дълго, обещавам. Знам, че ви е трудно, но ще ни помогнете, ако успеете да ни кажете всичко, което си спомняте — какво е правил, докато е бил в къщата, дали е излизал в някакъв момент.

Ръката на Пийч престана да описва кръгове. Лицето му се изопна леко. Сведе очи и се загледа в измерващото пулса устройство върху палеца си, сякаш опитваше да фокусира силата и волята си. Джак и Даниела стояха в очакване, но Пийч не проговори още известно време. Явно нямаше да свършат кой знае каква работа за отпуснатите им двайсет минути. „По дяволите.“ Кафъри се облегна назад и притисна кокалчетата на пръстите към челото си.

— Вижте, не можете ли да ни кажете поне на каква възраст беше той? Дали беше бял или черен? Каквото и да е?

Алек Пийч се обърна да го погледне. Клепачите му бяха отпуснати и разкриваха уморените си вътрешни ръбове. Вдигна ръката си, трепереща, насинена и подута от многократно забиваните във вените й игли, и насочи пръст към Джак. Изражението му беше свирепо, сякаш интензивното отделение беше собствената му дневна, а Кафъри — случаен непознат, който току-що се беше отбил най-непринудено от улицата и се беше настанил върху дивана, поставил крака върху масата за кафе.

— Ти. — Гърдите му затрептяха, издуха памучната пижама. — Ти.

Джак допря пръст до гърдите си.

— Аз ли?

— Да, ти.

— И какво аз?

— Очите ти. Не харесвам очите ти.

 

 

Щом влезе в мъжката тоалетна, Кафъри пъхна тоалетна хартия в известяващата за наличие на дим аларма на тавана. Заключи вратата на кабинката, сви цигара, подпря глава в стената и запуши бавно, като се отпусна едва когато усети очаквания никотинов удар в сърцето си. Вместо да се изпълни със състрадание към болката на Пийч, веднага се беше ядосал от враждебността му. Кръвното му налягане се беше повишило и беше „забил“ пети в пода, готов да скочи. Единствено покашлянето и предупредителният поглед на Сунес го бяха удържали и не му бяха позволили да тръшне вратата след себе си.

— Така — каза той на стената на тоалетната. — Значи Ребека се оказа абсолютно права. Ти си една скапана, чувствителна бомба с часовников механизъм. — Изтръска пепелта от цигарата си в тоалетната чиния и се почеса по опакото на дланта. Сякаш всичко се беше наговорило да потвърди поставената му от нея диагноза. Все едно им беше платила — на Пендерецки, на Пийч — за да го кажат: „Характерно е за козата да гледа в очите на другите и да вижда себе си“.

„Очите ти. Не харесвам очите ти.“

Никой нямаше да разбере или да се досети докъде точно беше стигнал. Никога нямаше да разберат как, в горещия център на гората край речния естуар, задъхан, окървавен и омотан в бодлива тел, Малкълм Блис се беше заклел в лицето на Кафъри, че е оставил Ребека мъртва в една намираща се наблизо къща. „Първо я изчуках, разбира се.“

Заради това Кафъри го беше убил с едно светкавично движение на китката. Бодливата тел бе пробила сънната артерия и увредила непоправимо вратната вена. „Божичко — беше си казал той след като прочете протокола, удостоверяващ смъртта на Блис. — Трябва да си я стегнал по-силно, отколкото си мислеше.“ Но това беше всичко. И сега, една година по-късно, все още очакваше угризенията да го връхлетят. Смяташе, че си е покрил добре гърба. Вярваше, че според всички смъртта на Блис се дължи на злополука. Никога не му беше минавало през ума, че е възможно хората да го погледнат и да видят убиеца, лъжеца, надничащ през дупките в лицето му.

„Не, майната му. Позволяваш й да ти влезе под кожата.“ Пусна цигарата в тоалетната чиния. Ако Ребека не беше готова да говори с него за случилото се миналата година — да говори с него, а не с пресата — тогава нямаше да й позволи да изкопава от гроба собствените му чувства и да открива побъркани взаимовръзки между Юан и собствената му неспособност да се владее.

 

 

Когато видя Сунес да излиза от отделението, Кафъри помръкна. Стиснала устни, тя седя на мястото на пасажера без да пророни дума през целия обратен път до Шрайвмур. От време на време докосваше внимателно лицето и скалпа си там, където слънцето ги беше изгорило през двата дена, прекарани в парка. Бяха се надявали Пийч да разкаже за поведението на нападателя достатъчно, за да даде информация на детектив Куин и на хората от отдела по научна криминалистика, за да ги насочи към „горещите точки“ в къщата — там, където атакуващият се бе заседавал най-дълго и евентуално бе оставил косми и влакна. Лицето на Сунес обаче говореше, че това не се беше случило. Никой не проговори, докато не стигнаха до Шрайвмур.

— Вестите не са добри, както разбирам.

Даниела въздъхна и пусна наръча от книжа върху бюрото си.

— Не. — Пльосна се върху стола, облегна се назад, отворила уста, притиснала длани към пламтящите си бузи. Стоя дълго така, загледана в тавана, събирайки мислите си. После се отпусна напред, стъпи здраво с цели стъпала на пода, подпря лакти върху коленете и погледна към Кафъри. — Матирани сме, приятел. Матирани.

— Никакви ориентири?

— О, имаме един ориентир… при това страхотен. Онзи е носел маратонки, така мисли Пийч.

— Мисли ли?

— Да. — Тя кимна, видимо не по-малко разочарована от него. — Не беше сигурен какви точно, но мислеше, че може би са били евтини и предположи, че са били „Хай-Тек“.

— „Хай-Тек“? Супер. Не може да се каже, че не сме виждали това и преди при свидетелските показания.

— С две думи — нещата вървят добре, а? — Сунес се почеса по брадичката. — Притиснах го да каже всичко, което може. Той наистина се постара да ни съдейства — вярвам му. Не мисля, че има какво друго да добави.

Завъртя стола, включи компютъра си и започна да пише доклада, който Криотос да вкара в HOLMES:

На 14 юли си бях вкъщи, на „Донегол Кресънт“ №30. Със сина ми Рори играехме на плейстейшъна в сутерена. На следващия ден щяхме да заминаваме за Маргейт за три дни. В стаята нямаше никой друг. Мислех, че в това време съпругата ми, Кармел Пийч, е на горния етаж, но не я бях чувал или виждал известно време, затова към седем и половина вечерта се качих горе да видя какво става с нея. Не бях чул нищо подозрително и всички врати бяха заключени, а прозорците — затворени.

Влязох в коридора и се обърнах към стълбището; струва ми се, че тогава бях ударен изотзад. Нищо не беше казано…

Стоящият зад пишещата Сунес Кафъри посочи към екрана.

— Не е ли чул счупването на прозореца в кухнята.

— Казва, че не го е чул.

— Значи онзи човек просто се е озовал в коридора им? Като Дядо Коледа?

— Така изглежда.

Джак се намръщи. Постави ръка върху монитора и се приведе, за да дочете доклада:

Нищо не беше казано и не си спомням нищо от този момент до събуждането си по-късно, с главоболие и болки в гърлото. Не знам колко време съм бил в безсъзнание. Бях вързан с белезници за нещо, със завързани очи и запушена уста. След известно време си дадох сметка, че съм закопчан за радиатора. Не знаех в коя стая съм, но чувах виковете на съпругата си и ми се струваше, че беше на стълбищната площадка, която се намираше над и зад мен, затова предположих, че съм в дневната. Разпознах килима, защото е нов. Не знаех колко е часът, защото беше тъмно, но когато слънцето изгря, видях светлината през превръзката на очите си и реших, че идва откъм кухнята, която се намира в задната част на къщата. Останах на това място три дни, през които нито видях, нито чух сина си, въпреки че чувах как съпругата ми започва да вика от време на време. Не знам какво се е случило със сина ми. Зърнах само веднъж мъжа под долния край на превръзката пред очите си. Мисля, че беше много висок, може би по-висок дори от мен. Бих казал, че беше на двайсет и седем-осем, може би — на трийсет години, тъй като ми се стори силен; няма как да не е бил силен, след като ме е замъкнал от коридора в дневната. Носеше чифт мръсни бели маратонки, не успях да видя каква марка, но ми заприличаха на стари „Хай-Тек“ или нещо подобно. Имаше много големи крака. Чувах го да се движи нагоре-надолу покрай стената и в един момент застана в ъгъла на стаята, клекнал — разбрах го по звука от дишането му — сякаш се готвеше да скочи, но не го направи. Помня само, че сумтеше много, като че ли надушваше нещо. В това отношение ми напомни моята съпруга — тя все мисли, че помирисва нещо. В понеделник сутрин, струва ми се, загубих съзнание. Доколкото познавам сина си, не мисля, че би напуснал доброволно къщата с когото и да е. Не познавам човека, който беше в дома ми, и не знам някой да има зъб на мен или семейството ми.

— Ето това е. — Сунес отвори нов документ и започна да нанася в него своите наблюдения относно душевното състояние на Пийч, интелигентността му, владеенето му на английски език, емоционалното му състояние (недобро: Пийч беше определено объркан по време на интервюто, вълнуваше се и ставаше плачлив, особено когато се споменеше сина му).

— А какво каза за снимките? За фотоапарата?

— Нищо. — Даниела поклати глава. — Кармел трябва да си го е въобразила — попитах го, но той определено не помни нищо такова.

— И е сигурен.

— О, да, подсигурих се, като направих проверка.

— По дяволите.

Джак се доближи до бюрото си. Седна и взе бележките, които Криотос бе закрепила за монитора му. Съобщения: Ребека го беше търсила, няколко журналисти искаха интервюта, Криотос го известяваше, че беше получила диска от Регистъра във връзка с тяхното издирване и че се беше обаждала в отдел „Изчезнали хора“. След изтичането на периода от четирийсет и осем часа в службата по следствена медицина на „Хорсфери Роуд“ щяха да започнат да изпращат всички неидентифицирани тела, открити на територията на столицата, но Кафъри знаеше, че обаждането там беше безсмислен жест: цял Лондон се вълнуваше за Рори Пийч и в „Изчезнали хора“ нямаше как да не се сетят незабавно за Шрайвмур, ако откриеха нещо. Залепи последното съобщение за пръста си и се взря с невиждащ поглед в него. Къде ли беше Рори Пийч? И имаше ли някъде снимки на цялото събитие? Проблясване от светкавица на фотоапарат. Звук от механизъм за навиване на лентата. Дали Кармел не си измисляше? Ако това беше вярно и Алек не беше чул нищо в дневната, снимките трябва да бяха правени в коридора. „Какво, по дяволите, очакваш от снимките, направени в коридора на тези нещастни хора?“

Облегна се назад в стола си и въздъхна. Беше изчерпал всичките си идеи.

— Ако имахме поне ДНК, можехме да започнем да пресяваме района.

Сунес вдигна очи.

— Да, и ако имахме тяло, можехме да се сдобием с ДНК.

— Каква ще бъде в такъв случай следващата ни стъпка?

— Ох, знаеш отговора на този въпрос, Джак. Още и по-задълбочени интервюта със семейство Пийч, когато лекарите позволят, нахвърляне на виктимологичен портрет, разширяване на параметрите и… ъъъ… — Направи пауза. — Изоставяне на участъка около парка… — Още не беше довършила, когато Джак си пое рязко въздух през стиснатите зъби. — Знам, знам, че това не ти харесва…

— Да, определено не ми харесва… продължавам да мисля, че той е там някъде. Как е възможно някой да напусне парка, понесъл съпротивляващо се хлапе, и никой да не го види?

— Може би момчето е ходило.

— Никой не го е видял. Освен това не липсва никоя от дрехите на Рори. Трябва да е бил гол.

— Може би похитителят е донесъл дрехи.

— Рори е кървял, вероятно е бил в шок… просто не мога да приема този вариант.

— Е, но сега не е в парка, нали?

— Не — съгласи се Кафъри и затършува под бюрото за раничката. Имаше нужда да пийне нещо. — Така поне изглежда.

Вдигна бутилката към Даниела, но тя поклати глава.

— Не. — Щракна с мишката, за да изпрати доклада до принтера в стаята за събрания и се изправи, протегна се и си погледна часовника. — Не, късно е. Имам нужда от легло.

Отиде да вземе отпечатания доклад, за да остави по един екземпляр на съответните членове от екипа, така че Джак остана сам за няколко минути. Изправи се, стиснал бутилката, вгледа се в отразените си в стъклото на прозореца очи, във фигурата си, очертана на фона на кройдънските небостъргачи. Ами ако Ребека беше права? Ами ако хората наистина виждаха убиец всеки път когато го погледнеха?

„Нещо малко, което расте в теб и ако не се махнеш от тази къща, ако продължаваш да се занимаваш със случай, който натиска всичките ти бутони, тогава «хоп», и ще го направиш отново.“

Напълни чашата до половината със скоч, изпи я на един дъх и се вгледа в лицето си, в развързаната и увиснала около шията му зелена вратовръзка.

„Може да се стигне дотам, докъдето стигна последния път…“

Реши, че не беше права. Измисляше си, за да го накара да се махне от къщата. Когато Сунес се върна, той се обърна, за да я погледне.

— Дани?

— Хм?

— Какво според теб означаваше онова, преди? Имам предвид странното изказване на Пийч за очите ми.

— О, един господ знае. — Тя сви рамене и се наведе над компютъра, за да го изключи за през нощта. — Знаеш какво става с хората в подобни случаи — вероятно има посттравматичен стрес. Вероятно му е по-комфортно да говори с жена, дори да е стара и грозна като мен. — Изправи се, сложи си сакото, погледна го и се усмихна, потупа го по гърба. — Всичко е наред с очите ти, вярвай ми, Джак. Попитай което и да е от момичетата в екипа дали има някакъв проблем с очите ти и ще получиш отговора. — Изкашля се и изправи гръбнак, прокара длани надолу по реверите си, за да ги приглади. — Освен мен, разбира се. Аз не се броя.