Мо Хейдър
Лечението (16)

15

На Кафъри му бяха необходими двайсетина минути, докато разбере какво точно представлява картата. Седеше на кухненската маса, до отворения прозорец, и въртеше листа в ръцете си, като от време на време го вдигаше на светлината. Малкият правоъгълник представляваше сграда — „вила“, пишеше до него с ясния почерк на Пендерецки. Кафъри знаеше, че това е жаргонното название на обществена тоалетна. Но какво означаваха странните стъпала до нея? Завъртя листа на деветдесет градуса, така че стълбата легна на една страна. Беше пресечена в средата; двуглава стрелка съединяваше отделните стъпала, а над нея бяха надраскани цифрите 10–140. Стъпалата вдясно от стрелката бяха номерирани: 141, 142, 143, 144, 145. Джак прокара пръсти по хартията. Над стъпало номер 145 имаше друга стрелка, до чиято глава имаше X, заградено в два кръга.

Завъртя листа на четирийсет и пет градуса, изви го на една страна и внезапно значението почти го ослепи. „О, по дяволите, ама разбира се. Разбира се.“ Изправи гръбнак, сърцето му затупка лудо в гърдите. Железопътната линия — естествената среда на Пендерецки, в която се чувстваше у дома си също като плъховете и лисиците. Линийките на картата бяха траверсите. И ако линийките представляваха железопътни траверси, тогава правоъгълната кутия вероятно представляваше… ами да, неизползваните обществени тоалетни на улицата срещу гара „Брокли“? Хиксът беше сто четирийсет и петата траверса след гарата.

— „X“ бележи мястото — измърмори той и изгаси остатъка от цигарата марихуана. Пендерецки все така успяваше да дърпа конците му — дори след смъртта си продължаваше да притежава власт над него. Намери някакви инструменти в стенния шкаф, взе един малък фотоапарат от стаята на Юан и ключа за вратата на задния вход, който държеше над трегера. — По-добре е това да не е фалшива тревога, стар скапаняк такъв. Стар скапаняк.

Слънцето се спускаше зад покривите и в задните градини покрай жп линията децата викаха, катереха се по катерушки, гонеха се в кръгове. Кафъри използва една лисича пътека, която се движеше сред гъсталака успоредно на линията. Вървеше внимателно, тихо, привел глава: транспортна полиция, която имаше зъб на „реалната“ полиция, щеше да се озове на седмото небе, ако откриеше някой като него да следва лисичата пътека. Цареше особена, приглушена тишина. От време на време линията запяваше, по нея профучаваше влак и за момент всичко наоколо като че ли затаяваше дъх. Но влакът отминаваше и отново се възцаряваше спокойствие, а към земята се спускаше цветен прашец като патешки пух.

Не можеше да не мисли за Юан, докато вървеше, заобиколен от миризмата на метал и сгорещено черно машинно масло, носещи се откъм жп линията след горещия летен ден. Мислеше си как двамата бяха тичали напред-назад покрай релсите, как бяха играли на каубои и индианци, как си бяха поставяли капани един на друг. „Юан… о, боже.“ Изтри в тениската потта от лицето си — не му се искаше да си представя какво може да открие по-натам.

Стигна до обществените тоалетни — изписаните им задни стени гледаха към жп линията, малки прозорчета като амбразури в бункер, със счупени стъкла, заменени с шперплат. След като направи отново справка с картата, Кафъри застана така, че „Ню Крос“ да остане зад гърба му, „Онър Оук“ — отпред, и започна да брои траверсите.

— Петнайсет, шестнайсет, седемнайсет…

Стъпваше по мъртви плъхове, изсъхнала тоалетна хартия, избелели от слънцето кутии от кока-кола.

— Петдесет, петдесет и едно, петдесет и две… дано това не се окаже фишек.

След гара „Брокли“ гъстата растителност от двете страни на жп линията изчезваше и се ширваше равна гладка земя, осеяна с магарешки бодил и лапад до около три метра от жп линията, където се издигаше отвесно висока стена от растителност, толкова гъста и преплетена, че сред нея би могло да живее всичко — дори може би маймуни капуцини, бъбрейки и люлеейки се по клоните. Над тази малка джунгла се извисяваше мост за пешеходци.

— Сто четирийсет и три, сто четирийсет и четири, сто четирийсет и…

Сто четирийсет и петата траверса. Той спря. Пусна чука и застана, стъпил от двете страни на траверсата, под прав ъгъл спрямо линията, в посоката, обозначена от стрелката на картата. Веднага видя, че някой вече е бил тук. Някой бе вървял напред-назад по права линия между тази траверса и ниската част на насипа — растителността под нежните нови филизи на бръшляна беше изпотъпкана. „Просто го направи, не спирай, за да мислиш.“ Джак се приближи до насипа и започна да дърпа настрани листата на орловите нокти; откри се дупка, достатъчно голяма, за да мине през нея сред гъстата растителност. И той направи точно това.

Миришеше на коприва и глухарче, на лисичи изпражнения и машинно масло, беше му нужно малко време, докато очите му привикнат с оскъдната светлина. Той спря, избърса потта от лицето си, огледа се и установи, че може да се изправи. Някой беше разчистил висящите растения така, че да се образува свод — пред него се намираше насипът, зад него — завесата от бръшлян и къпини. „Ами долу? Какво има долу на земята?“ Кафъри коленичи, откри сухи стебла и корени. Разкъса ги, за да мине през образувалата се растителна мрежа.

Въпреки очакванията си, макар да беше подготвен, когато видя какво има под корените, сърцето му запрепуска. Не вярваше на очите си. През изминалата година малък кръг от пръстта, с диаметър около половин-един метър, беше претърпял някои изменения и върху него бяха пуснали корен съвсем малко растения.

Джак приседна до кръга, край преобърнатите буци лондонска глина, хвана глезените си и се затресе.

 

 

— Вижда се балонът във Воксхол. — Айо Адеями влезе право във всекидневната в задната част на къщата, коленичи край дивана на Бенедикт, отвори прозореца и се надвеси през него. — Гледай! Лондонското око.

— Знам.

В кухнята Бенедикт свали обувките си и даде купа с вода на Смърф. Бяха ходили да вечерят в „Пица Експрес“ и след това се бяха споразумели да оставят мъжете — Хал и съпруга на Айо, Дарън, в пъба „само за по една бира“. Двете жени се бяха върнали с Джош и Смърф. Айо щеше да полива цветята на Бенедикт, докато са в Корнуол, а все още не беше виждала новата им къща.

Тя остана очарована от нея.

— Страхотна е! Нямам думи!

— Знам.

— Не е нужно да бъдеш толкова самодоволна.

— Знам. Хей! — подвикна тя от кухнята към Джош, който вече беше успял да се намести на пода в хола, да включи телевизора и да се загледа в поредния епизод на „Семейство Симпсън“, подпрял брадичка върху дланите си. — Хей, момченце, намали звука. Хайде, имаме гости.

В отговор Джош изръмжа. Но все пак намали звука и пусна дистанционното.

— Добре. — Бенедикт извади от хладилника бутилка „Фрейкснет“. — Онази камина — обърна се тя към своята приятелка, като стисна шишето между бедрата си и се зае да вади корковата тапа. — Онази камина е от варовик от Траватино.

— Имитация на камина, както виждам. — Айо погледна през рамо и се усмихна. — Циментова отливка. Дарън сложи една такава у нас.

— Да… — Бенедикт набърчи лице и задърпа тапата на шампанското. — Но повечето хора ми вярват.

— Повечето хора са с омекнал мозък. — Айо се надвеси още по-навън, наслаждавайки се с усмивка на мекия вечерен въздух. Беше бременна в седмия месец и бременността й понасяше добре, а отзад изглеждаше слаба като тийнейджърка с дългите си крайници. „Като дърворезба, на която е облечена рокля на щампи, тя никога няма да надебелее“ — помисли си Бенедикт. — Има нещо не наред в тези небостъргачи — додаде Айо, извила глава към Аркейг Тауър и Хърн Хил Тауър, мрачните близнаци в дъното на парка. — Злокобни са.

— Знам — великите пазители на Брикстън. — Корковата тапа излезе с глух звук и младата жена напълни веднага две кристални чаши за шампанско. — Шампанско?

— О, Бен. — Айо затвори прозореца, обърна се и се настани на дивана. — Сигурна съм, че дори мисълта за шампанско не се отразява добре на бебето.

— Хайде де. Аз вземах LSD и екстази, когато бях бременна с Джош.

— Виждаш ли? Виждаш ли? Аз казах какво мисля по въпроса.

— Не може да бъде толкова лошо, колкото боклуците, които дават в болницата.

— Да… изнесоха ми лекция по този въпрос. Никаква химиотерапия, никакви рентгенови снимки, никакъв рибавирин. — Айо протегна крака върху пода и отпусна брадичка върху гърдите. — Боже, не мога да си спомня как изглеждат краката ми. Видя ли размерите на тези чукундури? Дарън мисли, че е умрял и е отишъл на небето. Ааа… — Пое чашата от своята домакиня и я подпря върху корема си, като наблюдаваше косо Джош през притворените си очи. — Бен? — попита невинно тя.

— Ммм?

— Кажи ми как беше с Джош?

— Да?

— Притискаше ли ти пикочния мехур? Караше ли те да ставаш да пишкаш по двайсет пъти нощем?

— Ма-амо. — Момчето се понадигна. — Не можете ли да се спрете двете? — Вдигна длан и започна да я разтваря и затваря. — Кудкудяк-кудкудяк.

Айо го побутна с крак.

— Многознайко.

Джош се изкиска и се търкулна по гръб, като риташе игриво във въздуха с крака.

— Кудкудяк-кудкудяк.

— Помощ! — Айо се опита да се изправи, изля шампанското. — Помогни ми, Бен, синът ти ме атакува.

— Хиперактивно дете. Сигурно ще трябва да му даваме лекарства. — Бенедикт помогна на приятелката си да се изправи, за да бъде по-далеч от Джош. — Ела да те разведа из дома си… ела да видиш стаята, която ще ми спаси живота.

Двете жени заизкачваха стълбите с чаши в ръка, като се кискаха, докато Джош сипеше обиди след тях. Смърф се помъкна подире им и този път Бенедикт не я накара да се върне долу.

— Бе-ен — изшушка Айо в мига, в който се отдалечиха достатъчно от Джош, за да не ги чуе. — Бен, какво мислиш за онази работа? Имам предвид момчето в парка.

— О… Боже. — Бен включи осветлението на стълбищната площадка. — Ужас. Донякъде се радвам, че ще се измъкнем за малко до Корнуол. — Следеше развитието на случая по телевизията. Двама членове на Отдела за въздушна подкрепа към Югоизточната регионална полиция си бяха подали оставките във връзка с инцидента, на който Би Би Си посвещаваше по пет минути в началото на новините. Най-лош за Бен беше видеозаписът, направен от един хеликоптер. Новинарски екип, филмиращ издирването в парка в деня след отвличането на детето, бе анализирал лентата и открил онова, което според тях беше Рори Пийч. Миниатюрна светла ивица на едно дърво. Излъчваха го заедно с малко кръгче, което да показва на зрителя накъде да гледа. Това беше отвратило Бенедикт. — Не искам да мисля за този случай, честно казано. Мислих предостатъчно. — Прибра косите зад ухото си и се усмихна на приятелката си. — Нека сменим темата, а? Така — тя спря, с ръка върху дръжката на вратата и със сериозна физиономия, — това е стаята, която ще ми спаси живота.

И отвори широко вратата. Айо надникна вътре. Спалнята беше боядисана в кремав цвят, със сини завеси и седефеносин абажур в средата на тавана. Миришеше на боя и нови килими.

— Ммм — усмихна се тя. — Изискано.

— Знам, че точно изискано не е. — Бенедикт направи физиономия и смушка Айо в ръката. — Но за първи път имам къде да отида, ако искам малко мир и покой. А сега — тя затвори вратата и отвори следващата, като пъхна ръка вътре, за да светне, — банята.

И двете надникнаха вътре. Маратонките на Джош, изкаляни от ходенето в гората, бяха мокри и обърнати с подметките нагоре в единия край на ваната. Тук обаче имаше нещо друго, което не беше наред. Бенедикт влезе и видя, че подът, постелката около тоалетната чиния и даже един ъгъл на постелката около ваната, метнат върху стената на ваната, бяха мокри. Усети веднага миризмата — върху тях беше уринирано.

— Божичко — прошепна тя, изгаси светлината и затвори с трясък вратата. — Чакай тук, Айо. — И забърза надолу по стълбите. — Джош! ДЖОШ!

Момчето вдигна поглед от телевизора. По гласа на майка си разбра веднага, че го чакат неприятности. Помръдна почти незабележимо, за да се отдалечи поне мъничко от нея, и Бенедикт замря за момент, засрамена, че може да влияе така върху деветгодишния си син.

— Джо-ош.

— Да? — попита предпазливо той.

— Онзи хаос горе. — Той не отговори. — Джош! Говоря на теб.

— Какъв хаос?

— Знаеш какъв. В банята.

Долната челюст на детето увисна и то се надигна от пода.

— Изобщо… изобщо не съм влизал там.

— Е, някой го е направил. Не е Смърф — тя беше цял ден с мен, а и вратата беше затворена.

— Не съм аз, мамо, честна дума. Честна.

— О, за бога. — Бенедикт извади белина, гумени ръкавици и леген изпод кухненската мивка и затръшна вратата на шкафа. — Ще трябва да се научиш, Джош, не да лъжеш. Много е важно. — Върна се на горния етаж, където Айо се опитваше да пооправи бъркотията с помощта на ролка тоалетна хартия. — Превърнал се е в истински лъжец, откакто дойдохме тук. Сякаш всичко се обърна с главата надолу, откакто се преместихме в тази къща.

— Може би е прокълната.

— Вероятно. — Бенедикт извади торбата за еднократна употреба от кошчето за боклук под мивката и го подаде на Айо, за да хвърля в нея използваната хартия. — Вероятно е построена върху старо гробище на индианци навахо.

Но не се усмихна, като го каза.

 

 

Комарите си бяха намерили жив обект. Те се трупаха покрай ушите на Кафъри, прелитайки между магарешкия трън и копривата, кацаха по дланите му и смучеха кръв с хоботчетата си. Той ги удряше, перваше ги, но те оставаха, подути и пияни, залепнали от потта му, и не помръднаха, когато Джак клекна и започна да рови земята и корените с чука. Слънцето се бе спуснало нацупено до нивото на покривите и хвърляше последните си за деня лъчи към потъналата в зеленина железопътна линия.

„Трябваше да вземеш фенерче, глупак такъв.“

Документираше всяко действие, всяко обърнато камъче, като се изправяше, за да заснеме работата си, заливаше уединеното място с изкуствена синя светлина и се ослепяваше за момент. И тогава, в девет и петнайсет вечерта, след като бе копал и стъргал в продължение на два часа, като стовари за пореден път чука в земята, се натъкна на нещо непривично. Нещо, което не поддаде като пръст, а по което чукът се плъзна и издаде стържещ звук. „О, по дяволите, започва се.“ Със силно разтуптяно сърце остави чука, отпусна се на колене и зарови с голи ръце. На слабата светлина видя проблясък на пластмаса.

Спря да рови, отпусна се малко назад върху петите си, усети стягане в гърдите — за момент помисли, че ще повърне. Наложи се да затвори очи и да диша съсредоточено през носа, докато усещането изчезне.