Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (60)

60

Най-сетне успя да овладее непреодолимата доскоро вълна на болка и мъка. В Езерото Чък се бе превърнал за него в символ — пътеводна звезда, която обещаваше, че някой ден всичко отново ще се оправи. Ще се върне целувката за лека нощ. Миризмата на собствено легло. Яйца и бекон за закуска преди училище. Щастието.

Но сега Чък го нямаше. Томас притискаше отпуснатото му тяло като талисман, ала той вещаеше, че онези щастливи дни няма да се върнат, че животът никога няма да е такъв, какъвто е бил. Че дори в бягството ги чакат ужасни дни. Живот, изпълнен с мъка.

Въпреки объркването си Томас успя да затвори тази болка дълбоко в себе си. Направи го заради Тереза. Заради Нют и Миньо. Какъвто и мрак да ги очакваше, те щяха да са заедно и сега това бе най-важното.

Той пусна тялото и се дръпна назад. Изтри сълзите от лицето си, разтърка очи и си представи каква ужасна гледка е за околните. Едва тогава вдигна глава. Потъна в огромните сини очи, изпълнени с мъка, на Тереза. Мъка за Чък — сигурен бе в това.

Тя хвана ръката му и му помогна да се изправи. Томас се надигна, но тя не го пусна, нито той нея. Никой от двамата не каза нито дума. Околните бяха втренчили поглед в тялото на Чък, всеки отдаден на чувствата си. Никой не поглеждаше към Гали, който все още дишаше, но лежеше неподвижно.

Жената с надпис ЗЛО наруши тишината.

— Всяка нещо си има причина — каза тя и в гласа й нямаше и капчица от злоба. — Трябва да го разберете.

Томас я погледна и вложи цялата си омраза в този поглед. Но не стори нищо.

Тереза стисна силно ръката му.

„Сега какво ще правим?“ — попита тя.

„Не зная — отвърна той. — Не мога…“

Вниманието му бе привлечено от викове и суматоха, долитащи иззад вратата, през която жената бе влязла. Тя се огледа изплашено и лицето й пребледня още повече. Томас проследи погледа й.

Неколцина мъже и жени, облечени с мръсни джинси и подгизнали якета, нахлуха през входа с вдигнати оръжия. Крещящи с пълно гърло. Беше невъзможно да се разбере какво казват. Оръжията им — пушки и пистолети — изглеждаха… много стари, ръждясали. Като изоставени от много години играчки, открити наскоро от новото поколение деца, готови да си играят на война.

Томас втренчи слисан поглед, когато двама от новодошлите събориха жената с надпис ЗЛО на ризата. Единият от тях отстъпи назад и се прицели.

„Не може да бъде — помисли си Томас. — Не…“

Заслепиха го отблясъци, в помещението отекнаха изстрели, в тялото на жената се забиха куршуми. След миг тя бе мъртва, разкъсана на части.

Томас отстъпи назад и едва не падна по гръб.

Един мъж се приближи към езерните, а останалите ги наобиколиха, докато стреляха по прозорците за наблюдение. По пода се посипаха натрошени стъкла. Томас чу писъци, видя кръв и отмести поглед, към човека, който приближаваше. Имаше черна коса и младо, но покрито с бръчки лице, сякаш прекарваше всеки ден в грижи как да преживее до следващия.

— Нямаме време за обяснения — рече мъжът с напрегнат глас. — Последвайте ни и тичайте, сякаш от това зависи животът ви. Защото наистина е така.

След което даде знак на сподвижниците си и те се втурнаха към голямата стъклена врата с готови за стрелба оръжия. Из залата все още ечаха изстрели и викове.

— Тръгвайте! — извика един от техните спасители — ако можеха да ги сметнат за такива.

След кратко колебание езерните ги последваха, осъзнали, че това е единственият начин да оставят зад себе си скръбниците и Лабиринта. Томас, стиснал за ръка Тереза, хукна след тях.

Томас не изпитваше нищо — сякаш душата му бе напълно парализирана. Пробягаха един дълъг коридор с мъждиво осветление и се изкачиха по стръмно стълбище. Тук беше тъмно и миришеше на електронни уреди. Още един коридор. Пак нагоре по стълби. Нови коридори. Томас си спомни за Чък и остана изненадан, че мъката му се е поуталожила. Поне Тереза беше с него.

Движеха се в плътна група, част от мъжете и жените бяха отпред, други тичаха отзад и ги подканяха да бързат.

Стигнаха още една стъклена врата, минаха през нея и се озоваха под черно небе, от което валеше като из ведро. Не се виждаше нищо, освен ярки отблясъци на светкавици, озаряващи водна стена.

Водачът не спря да тича, докато не стигнаха огромен автобус с хлътнали и обгорени стени и напукани стъкла на прозорците. Дъждът го шибаше, стичайки се на едри струйки по стъклата и Томас си помисли, че автобусът прилича на някакво чудовище, излязло от океана.

— Хайде! — подкани ги мъжът. — Побързайте!

Момчетата се скупчиха пред вратата и започнаха да се качват един по един.

Томас бе отзад заедно с Тереза. Той вдигна лице нагоре под падащия дъжд — беше топъл, почти горещ и странно плътен. Подейства му освежаващо. Може би заради силата, с която бушуваше.

Бяха почти до вратата, когато една ръка го сграбчи за ризата. Дръпна го силно назад и той пусна Тереза. Видя я, че се завърта към него, когато тупна в локва и вдигна пръски наоколо. Нечия глава се надвеси и запречи образа на Тереза. Беше жена с мазна, подгизнала коса и лице, скрито в сянката. Ужасна воня изпълни ноздрите му, като от развалени яйца. Жената завъртя фенерчето достатъчно, за да освети лицето си — бледо, сбръчкано, покрито с ужасни рани, от които се стичаше гной. Томас бе завладян от неописуем ужас.

— Трябва да ни спасите! — извика ужасната жена. От устната й се разхвърча слюнка. — Да ни спасите от изблика! — тя се разсмя, смехът й наподобяваше мъчителна кашлица.

Един от спасителите хвана жената и я откъсна от Томас. Той побърза да скочи на крака. Жената посочи Томас с пръст и му извика:

— Не вярвай и на една тяхна думичка, послушай ме! Ти ще трябва да ни спасиш от изблика!

Мъжът я дръпна на няколко крачки от автобуса и я блъсна на земята.

— Стой на място, иначе ще те гръмна! — кресна й и се обърна към Томас. — Качвай се!

Томас бе толкова изплашен от случката, че послушно последва Тереза по стълбите. Ококорени очи ги проследиха, докато вървяха по пътечката между седалките. Отвън по стъклата се стичаше черна вода. Дъждът трополеше по покрива, ярки светкавици прорязваха небето.

„Какво беше това?“ — попита го мислено Тереза.

Томас не можа да отговори и само поклати глава. Мъката по Чък отново го завладя, прогони ужасния образ на жената. Нищо не го интересуваше, не го радваше, дори бягството от Лабиринта. Чък…

Една от жените се настани на седалката срещу тях двамата. Мъжът, който бе измъкнал Томас от ръцете на ужасната жена, зае мястото си зад волана и запали двигателя. Автобусът изрева и се разтресе.

И в този миг Томас зърна някакво движение зад прозореца. Жената с обезобразеното лице се бе изправила и тичаше към предната част на автобуса, размахваше ръце и крещеше нещо, което бурята поглъщаше със своя тътен. Очите й блестяха безумни и ужасени.

Той се наведе към прозореца в мига, когато тя се изгуби от поглед.

— Чакайте! — изкрещя Томас, но никой не го чу. Или го бяха чули, но не ги интересуваше.

Шофьорът натисна педала, автобусът подскочи напред и удари тялото на жената. Томас едва не изхвърча от седалката, когато колелата минаха през нея. Той видя, че лицето на Тереза е пребледняло и изопнато — вероятно като неговото.

Без да каже нито дума, шофьорът продължи да натиска педала и автобусът се понесе напред, потъвайки в дъждовната нощ.