Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (43)

43

Томас бе залян от различни чувства: облекчение, че се е получило, изненада, вълнение, учудване към какво може да доведе.

— Човече — промълви Миньо, тонът му издаде, че изпитва нещо подобно.

— Може да е случайно — подхвърли Тереза. — Да направим още, бързо.

Томас побърза да събере осем страници от всеки ден, като ги подреди от Първа до Осма секция. И този път получи буква, а също и при следващите. След П… дойде У, после С, Н и И. После Х… В… А.

— Погледнете — посочи купчината листа, едновременно объркан и щастлив.

— Първо е написано ПУСНИ, после ХВА.

— „Пусни“ и „хва“? — обърка се Нют. — Какво ли може да означава? Не ми прилича на спасителен код.

— Трябва да продължим да работим — настоя Томас.

Когато довършиха и втората купчина, получиха ХВАНИ.

Пусни и хвани.

— Определено не е съвпадение — отбеляза Миньо.

— Така е — съгласи се Томас. Нямаше търпение да види какво ще следва нататък.

Тереза кимна към килера.

— Трябва да преровим всички кашони вътре.

— Така е — съгласи се уморено Томас. — Да се захващаме.

— Ние не можем да ви помогнем — обади се Миньо.

Тримата се обърнаха към него. Той ги гледаше втренчено.

— Говоря за мен и Томас. Трябва да изкараме бегачите в Лабиринта.

— Какво? — подскочи Томас. — Това е далеч по-важно!

— Може би — отвърна спокойно Миньо, — но не бива да пропускаме нито един ден. Не и сега.

Томас бе обзет от разочарование. Обикалянето из Лабиринта му се струваше огромна загуба на време, направо глупост в сравнение с дешифрирането на скритото послание.

— Защо, Миньо? Нали каза, че схемата се повтаря от месеци насам — какво значение ще има един ден повече?

Миньо удари с длан по масата.

— Не говори глупости! Може би от всички дни този ще е най-важният. Нещо може да се промени, някъде да се появи отвор. След като стените вече не се местят, мисля, че трябва да изпробваме твоята идея — да останем навън през нощта и да изследваме Лабиринта.

Това предложение пробуди интереса на Томас. Винаги бе искал точно това.

— Ами кодът? — попита смутено той. — Ако…

— Томи — прекъсна го с успокояващ глас Нют. — Миньо е прав. Трябва да излезете навън и да обикаляте Лабиринта. Аз ще събера неколцина езерни, на които може да се има доверие, и ще продължа работата. — Повече от всякога Нют говореше като техен водач.

— Аз също — кимна Тереза. — Ще остана да помагам на Нют.

Томас я погледна.

— Сигурна ли си? — Нямаше търпение да разгадае кода, но си даваше сметка, че Миньо и Нют са прави.

Тя се усмихна и скръсти ръце.

— Когато трябва да се разбие някой особено сложен код, повярвай ми, за целта ти е нужен момичешки ум. — И се подсмихна подигравателно.

— Щом така смяташ. — Той също скръсти ръце и отвърна на усмивката й. Желанието му да си тръгне внезапно се изпари.

— Да вървим, тогава — подкани Миньо. — Тук всичко ще бъде наред. — Той се отправи към вратата, но спря, забелязал, че Томас не го следва.

— Не се безпокой, Томи — рече Нют. — Приятелката ти ще е на сигурно място.

В този миг Томас бе обзет от милион чувства. Желание час по-скоро да дешифрира посланието, притеснение какво си мислят за него Тереза и Нют, любопитство какво биха могли да открият в Лабиринта. И страх.

Но той ги прогони всичките. Без да се сбогува, последва Миньо и се спусна по стълбите.

Двамата събраха бегачите, за да им съобщят новините и да ги организират преди голямото пътуване. Томас остана изненадан с каква лекота се съгласиха всички, че е дошло време да се направят по-задълбочени изследвания на Лабиринта и да прекарат там нощта. Макар да се чувстваше неспокоен и уплашен, заяви на Миньо, че е готов да поеме една от секциите, но блюстителят отказа. Разполагаше с осем опитни бегачи, които да свършат тази работа. Томас щеше да тръгне с него — това го накара да изпита облекчение и той се засрами от себе си.

Двамата с Миньо натъпкаха в раниците повече припаси от обикновено. Знаеха добре, че ги чака неизвестност. Въпреки страха си Томас усещаше, че е развълнуван и нетърпелив — може би днес щяха да намерят изхода.

Вече доближаваха Западната врата, когато Чък дотича, за да се сбогува.

— Иска ми се да дойда с теб — заяви момчето, — но ме е страх от смъртта.

Томас се разсмя.

— Благодаря за окуражаващите думи.

— Внимавай — продължи Чък с неподправена загриженост. — Де да можех поне с нещо да ви помогна, момчета.

Томас бе трогнат — предполагаше, че ако наистина се стигне дотам да ги спасяват, Чък ще е готов да излезе навън и да отиде, където го пратят.

— Благодаря, приятел. Наистина ще внимаваме.

Миньо изсумтя.

— Да сме внимателни и да се пазим не е най-важното. Залогът сега, приятелче, е всичко или нищо.

— Най-добре да тръгваме — каза Томас. Нямаше търпение да започнат с проучването. В края на краищата дали ще излязат в Лабиринта, или ще останат в Езерото вече не беше от съществено значение, що се отнасяше до безопасността.

— Да вървим тогава — кимна Миньо.

— Ами… — Чък се поколеба. — Успех, момчета. Ако приятелката ти се почувства самотна, ще й дам любовта си — подхвърли със смях на Томас.

Томас завъртя очи.

— Тя не ми е приятелка, сбръчканяко.

— Брей — възкликна Чък. — Гледам, че си заимствал от речника на Алби. И все пак, сериозно, желая ти успех.

— Благодаря, това означава много — намеси се Миньо. — До по-късно, малкият.

— Да, до скоро — промърмори Чък и се отдалечи.

Томас се натъжи — нищо чудно никога вече да не види Чък и Тереза, нито който и да било от останалите.

— Не забравяй обещанието ми! — провикна се той. — Ще те прибера у дома!

Чък се обърна, вдигна палец и в очите му блеснаха сълзи.

Томас отвърна с два вдигнати палеца, после той и Миньо метнаха раници и навлязоха в Лабиринта.