Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (29)

29

Томас не спря, докато гласът не притихна напълно.

Едва сега си даде сметка, че е тичал почти час — сенките на стените се спускаха на изток и скоро слънцето щеше да залезе, а вратите да се затворят отново. Трябваше да се върне колкото се може по-скоро. Странно откъде знаеше колко е часът и каква е правилната посока. Вероятно инстинктите му надделяваха.

Трябва да се прибере.

Но не бе сигурен дали може отново да се изправи пред нея. Да чуе гласа й в главата си. Странните неща, които тя му каза.

Ала нямаше друг избор. Отричането на истината не би решило нещо.

Докато бързаше назад към Езерото, той научи някои нови неща за себе си. Разполагаше в ума си с точен маршрут през Лабиринта, същия, по който бе тичал, докато бягаше от гласа. Нито за миг не се поколеба накъде да свърне.

И тогава се сети за нещо друго.

Миньо беше прав. Томас скоро щеше да бъде най-добрият бегач.

Другото, което научи за себе си, сякаш нощта, прекарана в Лабиринта, вече не го бе потвърдила, беше, че тялото му се намира в отлична форма. Само преди ден бе на границата на изтощението и го болеше всяка фибра. Беше се възстановил бързо, без последствия и дори сега, след като тича цял час, се чувстваше добре. Не беше необходимо да е математически гений, за да прецени, че е пробягал половин маратонска дистанция, когато наближи отново Езерото.

Никога досега не бе имал възможност да прецени мащабите на Езерото и мисълта за това го смая. Километри след километри. С местещите се всяка нощ стени вече разбираше защо ориентацията вътре остава толкова нерешима задача. Дори се чудеше как бегачите изобщо се справят.

Томас продължи да тича, коридор след коридор. Когато най-сетне прекоси прага на Езерото, до затварянето на вратите оставаха броени минути. Изтощен, той се отправи към Мъртви глави, навлезе в горичката и спря в най-южния й край. Повече от всичко искаше сега да е сам.

Опря гръб на стената и бавно се свлече на земята. Никой не дойде, никой не го обезпокои. Южната стена се раздвижи и затвори вратата за нощта. След броени минути, настанен удобно в бръшляна, Томас заспа.

На следващата сутрин някой го разтърси за рамото.

— Томас, събуди се. — Беше Чък, това хлапе умееше да го открива навсякъде.

Томас изстена, наведе се и протегна ръце. През нощта някой го бе завил с две одеяла.

— Колко е часът?

— Почти изпусна закуската. — Малчуганът го дръпна за ръката. — Хайде, ставай. Трябва да започнеш да се държиш нормално, инак нещата съвсем ще се влошат.

Събитията от предния ден изпълниха като буря съзнанието на Томас и стомахът му се сви мъчително. „Какво ще правят с мен? — помисли си той. — Заради онова, което тя каза. Че аз и тя сме им сторили нещо. Сторили сме го и на нас. Какво ли имаше предвид?“

После му хрумна, че сигурно е изгубил здравия си разсъдък. Може би стресът в Лабиринта бе разклатил душевното му здраве. Никой друг не знаеше какво бе казала Тереза, нито в какво го бе обвинила. Не знаеха дори, че бе произнесла името му. Е, никой, освен Нют.

Нека да си остане така. И бездруго всичко това бе твърде объркано — ако разкаже на момчетата, че чува гласове в главата си, само ще влоши положението. Единственият проблем беше Нют. Ще трябва да го убеди по някакъв начин, че е бил жертва на преумора и свръхнапрежение. „Не съм побъркан“ — повтаряше си той.

Чък го гледаше с вдигнати вежди.

— Извинявай — смотолеви Томас. — Мислех си за разни неща. Да вървим да ядем, умирам от глад.

— Съгласен — рече Чък и го тупна по рамото.

Насочиха се към Чифлика и през целия път Чък се прозяваше шумно. Томас не му направи забележка — това като че ли бе най-нормалното нещо в този объркан живот.

— Нют те откри снощи и каза на другите да те оставят да се наспиш. Съобщи ни и какво е решил за теб съветът — един ден в килия, после постъпваш на обучение при бегачите. Някои от момчетата възразиха, други одобриха решението, ако питаш мен, смятам го за страхотно. — Чък спря да си поеме дъх. — Първата нощ, когато разправяше, че ще станеш бегач, ме напушваше на смях. Викам си, това момче хич не понася добре пристигането си тук. Е, ти доказа, че греша, нали така?

Но Томас не беше в настроение за разговори.

— Направих това, което би направил всеки на мое място. Не съм виновен, че Миньо и Нют искат да бъда бегач.

— Да бе. Я престани да се правиш на скромен.

Но идеята да бъде бегач сега не блазнеше Томас. Не можеше да спре да мисли за Тереза, за гласа в главата си, за онова, което му бе казала. Той се усмихна пресилено, вече не се радваше и на мисълта, че ще прекара един ден в усамотение в пандиза.

— Ще видим какво ще кажеш, след като си изповръщаш червата от тичане. Както и да е, да знаеш, че старият Чъки се гордее с теб.

Томас се засмя на ентусиазма на приятеля си.

— Де да ми беше майка — промърмори той. — Животът щеше да е песен.

„Майка“ — повтори си наум. Странна мисъл — не помнеше собствената си майка. Реши да я отхвърли, преди да го е погълнала.

Стигнаха кухнята и си взеха закуска, после се настаниха на една празна маса вътре. Всеки, който влизаше или излизаше от помещението, поглеждаше към Томас, неколцина дори го поздравиха за успеха. Други обаче гледаха мрачно и навъсено. Той се сети за Гали.

— Ей, Чък, намериха ли Гали?

— Не. Тъкмо щях да ти кажа — някой го видял да отива в Лабиринта, след като напуснал събора. Оттогава не се е мяркал.

Томас изпусна вилицата. Още една новина, която го шокира.

— Какво? Сериозно ли говориш? Излязъл е в Лабиринта?

— Аха. Другите смятат, че се е побъркал — някои дори подхвърлиха, че може да си му видял сметката, когато и ти изтърча навън.

— Не мога да повярвам… — Томас се втренчи в чинията си, докато се мъчеше да проумее какво е накарало Гали да постъпи така.

— Не бери грижа, приятел. Никой не го харесваше, освен неколцина нещастници. Те са тези, които те обвиняват.

— Знаеш ли — рече изненадано Томас, — това момче вероятно е мъртво. А ти говориш за него толкова нехайно.

— Не мисля, че е мъртъв — възрази Чък.

— Така ли? Тогава къде е? Не бяхме ли двамата с Миньо единствените, които са оцелели отвън?

— Според мен приятелчетата му го крият някъде в Езерото. Гали не е глупак и не би пренощувал в Лабиринта. Като теб.

Томас поклати глава.

— Може би тъкмо затова е останал навън. За да докаже, че може да се справи като мен. Той ме ненавижда. Мрази ме и в червата.

— Е, както и да е. — Чък повдигна рамене, сякаш разговорът не си заслужаваше усилието. — Ако е мъртъв, рано или късно ще го откриете. Ако не, ще огладнее и ще се покаже. Не ме интересува.

Томас понесе чинията си към гишето.

— Искам само един нормален ден — един ден, в който да си отдъхна.

— В такъв случай смятай, че желанието ти е изпълнено — произнесе един глас зад него.

Томас се обърна и видя усмихнатото лице на Нют. Усмивката пробуди в душата му известна сигурност и успокоение.

— Хайде тръгвай, затворнико — подкани Нют. — Ще си починеш в пандиза. Чъки ще ти донесе нещо за обяд.

Томас кимна и се отправи към вратата. Изведнъж мисълта за затвора му се стори примамлива. Един ден на спокойствие и отдих.

Макар нещо да му подсказваше, че съществува по-голяма вероятност Гали да му поднесе цветя, отколкото да преживее един спокоен ден в Езерото.