Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (51)

51

Алби се надигна толкова бързо, че столът му падна назад. Изгледа Томас с кръвясали очи и пристъпи сякаш се готвеше да се нахвърли върху него.

— Ти си кръгъл идиот — заяви той, като го гледаше с облещени очи. — Или си предател. Как да ти вярваме, след като си помогнал да създадат това място! Не можем да се справим и с един скръбник на наша територия, а ти искаш да нападнем цялата орда в тяхната малка дупка. Какво си намислил всъщност?

Томас не можа да се сдържи.

— Какво съм намислил ли? — избухна. — Нищо! Защо ми е да си измислям подобни неща?

Алби стисна юмруци.

— Нищо чудно да са те пратили, за да ни довършиш всичките. Защо да ти вярваме?

Томас не можеше да повярва на ушите си.

— Алби, да нямаш проблем с кратковременната памет? Рискувах живота си, за да те спася в Лабиринта — ако не бях аз, досега да си мъртъв!

— Може да е било номер, за да ни привлечеш вниманието. Щом си в съюз с тези, които са ни пратили тук, очевидно няма защо да се страхуваш, че скръбниците ще ти сторят нещо. Може всичко да е било само преструвка.

Гневът на Томас постепенно се превърна в съжаление.

— Алби — намеси се Миньо. — Това е най-тъпото предположение, което съм чувал някога. Преди три нощи едва не го разкъсаха. Нима смяташ, че се е преструвал?

Алби кимна отривисто.

— Може би.

— Не е вярно — подскочи Томас и разпери отчаяно ръце. — Направих го, за да си върна спомените, да ви помогна да се измъкнете. Трябва ли да ви показвам раните и белезите по тялото си?

Алби мълчеше, но целият трепереше от гняв. Очите му бяха все така изцъклени, вените — изпъкнали на шията му.

— Не можем да се върнем назад! — извика той, обръщайки се към всички в помещението. — Видях какъв е бил животът ни — не можем да се върнем!

— Какви ги говориш? — попита Нют. — Ти майтапиш ли се с нас?

Алби се извърна към него и вдигна юмруци. Но се овладя, дръпна стола си и се тръшна обезсърчено на него. Томас го зяпна сащисан. Безстрашният водач на езерните плачеше.

— Алби, кажи ни — настоя Нют. — Какво става?

— Аз го направих — изхлипа Алби. — Аз го направих.

— Кое си направил? — попита Нют.

— Аз изгорих картите — извика Алби. — Ударих си главата в масата, за да си помислите, че е бил някой друг, но ви излъгах. Аз го направих!

Блюстителите се спогледаха. Ала за Томас всичко си идваше на мястото. Алби помнеше колко ужасен е бил животът им, преди да се озоват тук, и не искаше да се върне към него.

— Добре, че успяхме да ги спасим — подхвърли Миньо с крива усмивка. — Благодаря ти за съвета, който ни даде след Промяната — да ги пазим.

Томас очакваше Алби да се ядоса на тази подигравателна забележка. Но нищо подобно не се случи.

— Разберете — каза умолително Алби. — Не можем да се върнем там, откъдето сме дошли. Видях какво е, помня ужасни неща. Изгорена земя, болести — нещо, което наричат изблика. Неописуемо — неизмеримо по-страшно, отколкото е тук.

— Ала ако останем тук, всички ще умрем! — кресна Миньо. — Какво по-лошо от това?

Алби извърна очи към бегача, но не отговори. Томас се замисли над думите му. Изблик. Звучеше му познато, мержелееше се някъде в периферията на съзнанието му. Но беше сигурен, че не си го бе припомнял по време на Промяната.

— По-лошо е — подчерта Алби. — По-добре да умрем, отколкото да се върнем у дома.

Миньо се изхили и се облегна на стола.

— Човече, съвсем ти се е разхлопала дъската. Аз съм с Томас. Подкрепям го изцяло. Ако ще се мре, поне да е в бой.

— В Лабиринта или вън от него — добави Томас, облекчен от подкрепата. Изгледа мрачно Алби. — Все още живеем в света, който си спомняш.

Алби се надигна със съкрушен вид.

— Правете каквото искате — въздъхна той. — Няма значение. Каквото и да предприемем, всички ще умрем. — След тези думи излезе от стаята.

Нют също въздъхна и поклати глава.

— Не е на себе си, откакто го ужилиха. Сигурно наистина е преследван от ужасни спомени. И какво, за бога, е този изблик?

— Не ме е грижа — отвърна Миньо. — Все е по-добре, отколкото да умрем тук. Излезем ли навън, ще се разправим със Създателите. Но засега трябва да играем по техните правила.

Пържитиган изсумтя презрително.

— Момчета, полудявам, като ви слушам. Идеята да се пъхнем в ергенското леговище на скръбниците ми се струва най-глупавото нещо, което съм чувал някога. Защо просто не си прережем вените?

Между блюстителите избухна спор и всички заговориха едновременно. По някое време Нют им кресна да млъкнат.

Когато всички се усмириха, Томас взе отново думата.

— Смятам да мина през онази дупка, пък дори и да загина там. Явно Миньо също е готов да го направи. Сигурен съм и в Тереза. Ако успеем да задържим скръбниците достатъчно дълго, за да може някой от нас да въведе кода и да ги изключи, ще можем да минем през вратата, през която те идват. Ще преминем изпитанието. След това можем да се изправим срещу Създателите.

Усмивката на Нют не беше весела.

— И мислиш, че бихме могли да се бием със скръбниците? Дори да не ни размажат, вероятно ще ни ужилят. Нищо чудно всичките да ни чакат там — с готови остриета. Създателите ще са известени, когато се опитаме да преминем.

Томас реши, че е време да им разкрие и последната част от своя план.

— Не мисля, че ще ни ужилят — Промяната е средство, което използват срещу нас, докато живеем тук. Но с този живот вече е приключено. А има и още нещо много важно.

— Така ли? — попита Нют. — Я да чуем какво е то.

— Създателите няма да спечелят нищо, ако умрем — изпитанието е трудно, но не и невъзможно за преодоляване. Вече знаем със сигурност, че скръбниците са програмирани да убиват по един от нас всеки ден. Някой може да се пожертва, за да помогне на останалите да минат през дупката. Смятам, че това очакват да се случи.

В стаята се възцари мълчание. Пръв го наруши Уинстън.

— Значи предлагаш да хвърлим някое нещастно хлапе на вълците, за да може останалите да избягат? Това ли е гениалната ти идея?

Томас си даваше сметка колко зле прозвучаха думите му, но изведнъж му хрумна нещо.

— Да, Уинстън, радвам се, че си слушал внимателно. — Постара се да не обръща внимание на ядния му поглед. — И мисля, че няма съмнение кое ще е нещастното хлапе.

— Така ли? — озъби се Уинстън. — Кого предлагаш?

Томас скръсти ръце.

— Себе си.