Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (22)

22

Измина половин час.

Нито Томас, нито Миньо помръднаха и на сантиметър.

Томас най-сетне овладя сълзите, дори се обезпокои какво ще си помисли за него Миньо или какво ще кажат другите. Ала нямаше как да не даде воля на чувствата си след всичко преживяно през тази нощ. Нито да понесе стоически болката в ранения си гръб и ожулените ръце.

Той допълзя още веднъж до ръба на Скалата и подаде глава, за да се огледа сега, когато зората бе в своята стихия. Небето пред него бе пурпурно, бавно избледняващо до синевата на деня, с оранжеви оттенъци на далечния плосък хоризонт.

Погледна надолу и видя, че каменната стена на Лабиринта се спуска като отвесна скала, докато се изгуби някъде долу, в далечината. Но дори с постоянно увеличаващата се светлина все още не можеше да различи нещо на дъното. Изглеждаше сякаш Лабиринтът е положен върху висока много километри колона.

„Но това е невъзможно — помисли си той. — Трябва да е някаква илюзия.“

Претърколи се назад и изстена. Болеше го цялото тяло, никога досега не бе изпитвал подобна умора. Поне вратите щяха да се отворят скоро и двамата можеха да се приберат в Езерото. Той погледна към Миньо, свит до стената на коридора.

— Не мога да повярвам, че още сме живи — промълви.

Миньо мълчеше и само успя да кимне, лицето му издаваше пълно изтощение.

— Има ли още от тях? Дали не ги избихме всичките?

Миньо изсумтя.

— Радвай се, че доживяхме до изгрев-слънце — каза. — Инак съвсем скоро щяха да ни погнат поне още десетина. — Той се размърда и изстена от болка. — Не мога да повярвам. Наистина. Успяхме да оцелеем цяла нощ в Лабиринта — никога досега не се е случвало.

Томас знаеше, че трябва да се чувства горд, храбър или нещо от тоя род. Но вместо това изпитваше само облекчение.

— И какво по-различно направихме?

— Знам ли? Това е като да питаш мъртвец къде е сбъркал.

Томас все още се чудеше защо воплите на скръбниците бяха секнали тъй внезапно и как така не бе успял да ги види как изчезват надолу в бездната. Имаше нещо много странно и обезпокоително във всичко това.

— Сякаш просто изчезнаха отвъд ръба — промърмори той.

— Да, луда работа — потвърди Миньо. — Някои от езерните имаха теория, че изчезват и други предмети, но ние доказахме, че грешат. Виж.

Томас го видя да хвърля един камък от ръба и проследи полета му. Камъкът продължи да лети надолу, докато стана твърде малък, за да го видят.

— И какво доказва това? — попита той.

Миньо сви рамене.

— Ами, камъкът не изчезна, нали сам видя?

— Добре де, какво означава?

Миньо повдигна рамене.

— Може би те са вълшебни. Главата ме боли твърде силно, за да разсъждавам сега.

Томас изведнъж се сети за Алби.

— Трябва да се връщаме. — Изправи се с мъка. — Да свалим Алби от стената. — Като видя объркването на Миньо, побърза да обясни за въжетата от бръшлян.

Миньо сведе обезсърчено глава.

— Няма начин да е още жив.

Томас обаче отказваше да се предаде.

— Откъде знаеш? Ела. — Той се обърна и закуцука навътре в коридора.

— Защото никой досега не е преживял…

Той млъкна и Томас знаеше какво мисли.

— Защото са били убивани от скръбниците, преди да ги откриете. Докато Алби го убодоха само веднъж, нали?

— Не зная — поклати глава Миньо. — Знам само, че досега не се е случвало подобно нещо. Няколко от нашите са били убождани и денем. Тези, които се върнаха, получиха серум и минаха през Промяната. Останалите просто не можаха да напуснат Лабиринта и са били убити през нощта.

— Представям си какво е било, след като го преживяхме и ние — неволно потрепери Томас.

— Знаеш ли, никога не бях се замислял за това — заговори с прояснено лице Миньо. — Но може би сме грешили — надявам се, че сме грешили. Тъй като никой ужилен не е успял да се прибере до залез-слънце, предположихме, че това е повратната точка, когато е прекалено късно, за да получат серума. — Той изглеждаше развълнуван от тази нова мисъл.

Двамата свиха зад ъгъла и Миньо неочаквано избърза отпред. Томас бе изненадан с каква лекота се ориентира в Лабиринта.

— Добре, този серум — поде той. — Вече чух за него няколко пъти. Какво представлява? И откъде го имате?

— Точно каквото чуваш, изтърсак. Това е серум. Серумът на скръбта.

Томас си позволи една измъчена усмивка.

— Тъкмо когато си мислех, че съм научил всичко за това тъпо място. Защо се нарича така? И защо скръбниците се наричат скръбници?

Миньо се зае да обяснява, докато двамата крачеха по коридорите на Лабиринта.

— Не зная откъде са се взели имената, но серумът идва от Създателите или поне ние им казваме така. Има го в седмичните припаси в Кутията — винаги го е имало. Той е лекарство или антидот, или нещо от тоя род, и го пращат в спринцовка, готов за употреба. — Той забоде демонстративно пръст в рамото си. — Забиваш иглата в ужиления и това го спасява. Вярно е, че преживява Промяната — което е гадно, — но след това е излекуван.

Следващите няколко минути изминаха в мълчание, докато Томас обмисляше чутото. През това време свърнаха още няколко пъти. Томас бе замислен за Промяната, чудеше се какво може да представлява. И по някаква причина непрестанно се сещаше за момичето.

— Странно нещо обаче — продължаваше Миньо. — Никога досега не сме говорили за това. Ако той е още жив, няма причина да смятаме, че не може да бъде спасен от серума. По някаква причина сме си набили в тъпите глави, че затворят ли се веднъж вратите, с онези отвън е приключено. Край на историята. Трябва да видя как си го закрепил на стената — това е една възможност.

Миньо изглеждаше обнадежден, но нещо не даваше покой на Томас. Опитваше се да го избегне, да не му дава възможност да набере сила.

— Ами ако друг скръбник е докопал Алби? — изплю накрая камъчето.

Миньо го погледна с пребледняло лице.

— Най-добре да побързаме — подкани Томас, опасявайки се да не би усилията му по спасяването на Алби наистина да са отишли на вятъра.

Ала телата им не бяха в състояние да издържат на ускорения ход. След поредния завой Томас спря с разтуптяно сърце и втренчен напред поглед. Беше мярнал някакво движение там. Изпълни го облекчение, когато осъзна, че е Нют с група езерни. Западната врата се извисяваше зад тях. Бяха успели да се приберат.

Нют пръв ги видя и тичешком ги пресрещна.

— Какво стана? — попита той почти ядосано. — Как, за бога…

— По-късно ще ти разкажем — прекъсна го Томас. — Трябва да спасим Алби.

Лицето на Нют пребледня.

— Какво искаш да кажеш? Той жив ли е?

— Просто ела с нас. — Томас се отправи надясно, извил глава, за да гледа нагоре към стената. Скоро забеляза мястото, където Алби висеше завързан за ръцете и краката. Без да каже нищо, посочи нататък. Все още не смееше да се зарадва. Алби беше там и изглеждаше невредим, но не помръдваше.

Нют най-сетне забеляза увисналото на израстъците момче и зяпна Томас. Ако допреди малко бе объркан, сега изглеждаше съвсем шашардисан.

— Той… жив ли е?

„Дано да е“ — помисли си Томас.

— Не зная. Беше, когато го оставих горе.

— Когато си го оставил горе… — Нют поклати глава. — Вие с Миньо се прибирайте вътре и нека ви прегледат фелдошарите. Изглеждаш ужасно. Държа да чуя цялата история, след като си отдъхнете.

Томас искаше да се увери, че Алби е жив. Понечи да възрази, но Миньо го хвана за ръката и го задърпа към Езерото.

— Трябва да поспим. И да ни превържат. Веднага.

Томас знаеше, че той има право. Подвоуми се, погледна отново към Алби, сетне последва Миньо към вътрешността на Езерото.

Обратният път до Чифлика му се стори безкраен, езерни се бяха скупчили от двете страни и ги зяпаха със страхопочитание, сякаш гледаха два призрака, надигнали се от гробищата. Томас знаеше, че е защото бяха постигнали нещо, непостигано от никого досега, но се притесняваше от вниманието им.

Едва не спря, когато зърна отпред Гали, застанал със скръстени ръце. Все пак успя да издържи на втренчения му поглед и да продължи. Когато между двамата имаше не повече от пет крачки Гали внезапно сведе очи към земята.

Томас бе почти смутен от това, колко добре се почувства. Почти.

Следващите минути му се губеха в мъгла. Двама фелдоша ги придружиха до Чифлика, поведоха ги нагоре по стълбите, покрай една разтворена врата, зад която някой хранеше момичето в кома на леглото — завладя го почти непреодолимо желание да я види, да провери как е, вкараха ги в отделените за тях стаи, където ги накараха да легнат, превързаха ги и ги нахраниха. Болка. Най-сетне го оставиха сам, отпуснал глава на възглавница, толкова мека, колкото, доколкото можеше да прецени с ограничените си спомени, не бе имал никога досега.

Но докато се унасяше в сън, две неща не му даваха покой. Първо, думата, която бе изписана на телцето на бръмбара острие — ЗЛО. Тя се въртеше отново и отново в мислите му. И втората мисъл бе за момичето.

Часове по-късно — а може би дни, не знаеше със сигурност — Чък го побутна. На Томас му беше необходимо известно време, за да осъзнае къде се намира. Вдигна очи и изпъшка.

— Остави ме да спя, изтърсак.

— Мислех, че искаш да знаеш.

Томас разтърка очи и се прозя.

— Да знам какво? — взря се в Чък, пообъркан от широката му усмивка.

— Той е жив — отвърна момчето. — Алби. — Серумът го спаси.

Умората на Томас изчезна в миг, заля го облекчение. Беше изненадан от радостта, която пробуди в душата му тази вест. Но после думите на Чък го накараха да се замисли.

— Започнал е Промяната.

И в същия миг откъм съседната стая долетя неистов вик.