Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (23)

23

Дълго време Алби не излизаше от мислите на Томас. Беще истинска победа — не само да му спаси живота, но и да го върне в Езерото след нощ, прекарана отвън, в Лабиринта. Но дали си заслужаваше? Защото сега момчето изпитваше същите неистови терзания, през които бе минал и Бен. Ами ако се побърка като него? Обезпокоителни мисли.

Вече се здрачаваше, а виковете на Алби продължаваха да отекват надалече. Беше невъзможно да се избяга от тези ужасни звуци, дори след като Томас успя да убеди фелдошарите да го пуснат — уморен, превързан, с безброй рани по тялото, но жадуващ да се отърве от агонизиращите вопли на техния водач. Нют категорично отказа, когато Томас го помоли да надзърне при човека, заради чието спасяване бе рискувал своя живот. „Само ще влоши нещата“ — бе краткото му оправдание.

Томас бе твърде уморен, за да упорства. Няколкото часа сън не допринесоха с нищо за разсейването на тази умора. Прекара остатъка от деня на една пейка пред Мъртвите глави, завладян от несекващи терзания. Радостта от щастливото избавление бе отстъпила бързо своето място на болките и безрадостните мисли за новия живот в Езерото.

„Как изобщо е възможно някой да е щастлив от подобен живот? — запита се той. — И как може някой да е толкова зъл, че да постъпва така с нас?“ Напълно разбираше желанието на езерните да открият път навън от Лабиринта. Въпросът не беше само бягството. За пръв път го изпълни желание да отмъсти. Мислите му го връщаха към изчезването на надеждата, която неведнъж бе надделявала. Щом Нют и останалите не бяха успели да решат загадката на Лабиринта за цели години, изглеждаше невъзможно въобще да съществува каквото и да е решение. Фактът, че езерните не се бяха отказали, говореше за тях повече, отколкото всичко друго.

А сега и той бе един от тях.

„Това е моят живот — мислеше си Томас. — Да съществувам насред огромен Лабиринт, заобиколен от чудовища.“ Изпълни го печал, разяждаща като силна отрова. Писъците на Алби, които се чуваха, макар и отдалече, само влошаваха нещата. Налагаше се да притиска ушите си с длани, за да спре да ги чува поне за известно време.

Най-сетне денят си отиде и във въздуха отекна познатото гръмовно стържене на четирите врати. Томас нямаше спомени за съществуването си от времето преди Кутията, но беше сигурен, че са отминали най-лошите двайсет и четири часа в живота му.

Веднага щом се стъмни, Чък му донесе вечерята и голяма чаша студена вода.

— Благодаря — промърмори Томас, почувствал прилив на топлина към хлапето. Погълна лакомо месото и зеленчуците и сръбна юнашка глътка вода. — Имах нужда от това.

— Изглеждаш отвратително, като се тъпчеш така — отбеляза Чък, приседнал до него на пейката. — Все едно гледаш как яде изгладняло прасе.

— Много смешно — отвърна Томас, но в гласа му нямаше сарказъм. — Трябва да идеш да забавляваш скръбниците — да видим дали ще се посмеят.

За миг на лицето на Чък се изписа обида и Томас съжали, че бе говорил тъй грубо.

— Това ми напомня… — рече Чък. — Ти си новината в града.

Томас се изправи, не знаеше как да възприеме това твърдение.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, чакай да помисля. Първо, излизаш в Лабиринта като не бива да го правиш. После се превръщаш в нещо като обитател на джунглата и подскачаш по бръшляна в опит да се изкатериш по стените. След това ставаш първият оцелял през цяла нощ вън от Езерото и на всичко отгоре убиваш четирима скръбници. Можеш ли да си представиш какво си мислят изтърсаците за всичко това?

Томас почувства прилив на гордост. Ала същевременно отново го завладя усещането за вина. Алби лежеше в леглото си и продължаваше да крещи от болка — вероятно мечтаеше вече да е мъртъв.

— Излъгахме ги да скочат от Скалата по идея на Миньо, не моя.

— Той твърди друго. Видял те е как се шмугваш встрани от нападащото чудовище и му е хрумнало, че може да сторите същото при Скалата.

„Да се шмугвам?“ — Томас завъртя очи.

— Всеки човек на тази планета би го направил.

— Не ставай скромен — това, което извърши, е невероятно. Както и Миньо.

Томас хвърли ядосано чинията на тревата.

— Чък, ако е така, защо се чувствам толкова гадно? Ще ми отговориш ли?

Втренчи се в лицето на Чък. Момчето се наведе напред и се подпря с лакти на коленете.

— По същата причина, по която и ние се чувстваме гадно — въздъхна накрая.

Известно време двамата седяха мълчаливо, после към тях се присъедини Нют, който изглеждаше като ходещ мъртвец. Той седна в тревата срещу тях, тъжен и уморен като всички останали. Но Томас се радваше, че е наблизо.

— Мисля, че най-лошото отмина — рече Нют. — Нещастникът ще трябва да поспи няколко дни, но после ще се оправи. Може още малко да повика, но това ще е краят.

За Томас целият процес на Промяната все още си оставаше пълна загадка.

— Нют, какво става там горе? — посочи той Чифлика. — Наистина нямам представа каква е тази Промяна.

Отговорът на Нют го изненада.

— Да не мислиш, че ние знаем? — почти извика той и разпери ръце. — Известно ни е само, че ако скръбниците те ужилят с гадните си шипове, трябва да ти инжектираме серум, инак ще умреш. Получиш ли серум, тялото ти започва да се гърчи и да трепери, кожата ти се покрива с мехури и придобива зловещ зеленикав цвят, има и опасност да си изповръщаш червата. Това стига ли ти на първо време, Томи?

Томас се намръщи. Не искаше да безпокои Нют повече, но се нуждаеше от отговори.

— Ей, знам, че е гадно да видиш как приятелят ти преживява подобни неща, но исках просто да разбера какво се случва. Защо го наричате Промяната?

Нют видимо се поуспокои и въздъхна.

— Защото пробужда спомените. Не всички, само отделни късчета, но спомени за времето, преди да се озовем на това ужасно място. Всеки, който мине през това, известно време се държи като побъркан — макар обикновено да не е толкова зле, колкото с нещастния Бен. Както и да е, това е като да ти върнат предишния живот и после пак да ти го отнемат.

— Сигурен ли си? — Томас се опитваше да анализира чутото.

— Какво искаш да кажеш? — обърка се Нют. — В какво да съм сигурен?

— Променят се, защото искат да се върнат към предишния си живот, или понеже са осъзнали, че предишният им живот не е бил по-добър от настоящия, и това ги депресира?

Нют го гледа втренчено няколко секунди, после отмести поглед и потъна в мисли.

— Нещастниците, които са го преживели, отказват да говорят за това. Стават… различни. Не са каквито бяха. В Езерото имаме няколко такива и да ти призная, избягвам да се срещам с тях.

Томас разбра тревогата му, че Алби може никога вече да не е същият.

— На мен ли го казваш? — намеси се Чък. — Гали е най-лошият от всички.

— Нещо ново за момичето? — смени темата Томас. Не беше в настроение да говори за Гали. А и в мислите си непрестанно се връщаше към нея. — Видях фелдошарите да я хранят на горния етаж.

— Няма новини — отвърна Нют. — Все още е в кома, или каквото е там. Понякога започва да говори нечленоразделно сякаш бълнува насън. Приема храна и физически е добре. Странно, наистина.

Последва продължителна пауза, през която тримата търсеха някакво обяснение за появата на момичето. Томас се зачуди над необяснимата си връзка с нея, макар че напоследък като че ли леко бе отслабнала. Но може би защото други неща заемаха мислите му.

Нют най-сетне наруши мълчанието.

— Както и да е, сега трябва да решим какво ще правим с Томас.

Томас едва не подскочи от изненада.

— Какво ще правите с мен ли? За какво говориш? — той протегна ръце.

— Обърна това място с краката нагоре, проклет изтърсако. Нямам вина, че едните те мислят за бог, а другите искат да те пуснат в Дупката на Кутията. Много приказки се изприказваха.

— Като например? — Томас не знаеше кое повече го безпокои, че хората го мислят за герой, или защото някои биха предпочели да го няма.

— Търпение — рече Нют. — Утре сутринта ще разбереш.

— Утре? Защо? — Томас не беше доволен от отговора.

— Свиках събор. И ти ще бъдеш там. Всъщност ти си единствената точка в Дневния ред.

След което се отдалечи и остави Томас да си блъска главата над въпроса защо ли съборът ще иска да се занимава с него.