Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (15)

15

За втори пореден път Томас си легна с образа на Бен, отпечатан дълбоко в съзнанието му и заплашващ да го изтезава цяла нощ. Колко различно щеше да е всичко, ако не беше случката с това момче. Томас бе почти готов да повярва, че щеше да е спокоен и дори щастлив, изпълнен с нетърпение да опознае новия си живот и да осъществи мечтата да стане бегач. Дълбоко в себе си разбираше обаче, че Бен е само част от проблемите му.

Ала ето че си бе отишъл, прогонен навън, в света на скръбниците, готов да стане тяхна безпомощна жертва. Макар да имаше доста причини да ненавижда Бен, всъщност изпитваше жалост към него.

Томас не можеше да си представи какво е отвън, но заради ужаса на Бен вече не се съмняваше колко е важно езерното правило, че никой, освен бегачите не бива да излиза в Лабиринта. По някакъв начин Бен вече бе понесъл едно ужилване, което означаваше, че има ясна представа какво го очаква там.

„Бедният — помисли си. — Бедното нещастно момче“.

Томас потрепери и се обърна на другата страна. Колкото повече мислеше за това, толкова идеята да стане бегач губеше от първоначалното си очарование. Ала въпреки това продължаваше да го привлича.

На следващата сутрин малко след зазоряване звуците на започващата в Езерото работа пробудиха Томас от неспокойния му сън. Той седна, разтърка очи и се опита да се отърси от последните останки на умората. Не успя, предаде се и се изтегна отново с надеждата, че никой няма да го обезпокои. Не можа да спечели и минута.

Някой го потупа по рамото и когато отново отвори очи, откри, че над него се е надвесил Нют.

„Сега пък какво има?“ — помисли си Томас.

— Ставай, ленивецо.

— И на теб също добро утро. Кое време е?

— Седем часът, зеленяко — отвърна Нют с подигравателна усмивка. — Сигурно си мислеше, че ще те оставя да спиш няколко дена.

Томас се надигна и седна. Какво ли не би дал да се излежава още няколко часа.

— Каква е тази ранобудност? Да не сте някакви фермери?

Откъде би могъл да знае какви са фермерите? За пореден път белите петна в паметта само засилиха объркването му.

— Ами… сега, след като заговори за това… — Нют приседна до Томас и изпъна крака. Поседя така известно време, загледан към оживяващата вътрешност на Езерото. — Днес ще те оставя при лехарите, новако. Да видим дали ще ти допадне повече от кълцането на прасета.

На Томас му бе писнало да се отнасят с него като с малко дете.

— Не трябва ли да престанеш да ми викаш така?

— Как — кълцано прасе?

Томас се засмя пресилено и поклати глава.

— Не, новак. Вече не съм последният пристигнал, забрави ли? Момичето в кома е след мен. Нея ще наричаш зеленяк и новак, аз се казвам Томас. — Мисълта за момичето го подтикна да си спомни и за странната връзка, която усещаше с нея. Завладя го тъга, изпълни го желание да я види отново. „Що за глупости — рече си. — Та аз дори не знам как се казва.“

Нют се облегна назад и повдигна вежди.

— Брей, какъв куражлия си станал само за една нощ.

Томас реши да не обръща внимание на подмятането му, вместо това попита:

— Какво е лехар?

— Така наричаме момчетата, дето си скъсват задниците в Градините — орат, садят и прочее.

Томас кимна и погледна нататък.

— Кой им е блюстител?

— Зарт. Приятно момче, стига да не клинчиш от работа. Той е едрият, който стоеше най-отпред снощи.

Томас премълча. Надяваше се поне през този ден да не се налага да говори с когото и да било за Бен и прогонването му. Само при мисълта за това му призляваше.

— И защо дойде да ме събудиш? — попита той.

— Какво, не ти ли е приятно първото нещо, което видиш, след като отвориш очи, да е лицето ми?

— Не особено. И така… — Ала го прекъсна грохотът на отместващите се стени. Той погледна към Източната врата, почти очакваше да види Бен изправен там. Вместо него видя Миньо да се протяга. После младежът прекоси прага и се наведе да вземе нещо.

Беше онази част от пръта, към която бе прикачена примката. Миньо я хвърли на един от бегачите, който отиде да я остави в бараката с инструменти.

Томас погледна объркано Нют. Как можеше Миньо да се държи тъй нехайно?

— Какво беше…

— Досега сме имали само три прогонвания, Томи. Всичките неприятни като това снощи. Но всеки път скръбниците оставят примката на прага. Тръпки ме побиват само като си го помисля.

Томас бе готов да се съгласи.

— Какво правят с хората, след като ги докопат?

Наистина ли искаше да узнае?

Нют просто сви рамене, ала привидното му безразличие беше неубедително. Най-вероятно не искаше да говори за това.

— Разкажи ми за бегачите — помоли неочаквано Томас. Въпросът сякаш изникна от нищото. Въпреки всичко все още искаше да научи колкото се може повече за тях. Дори след случката, на която бе станал свидетел снощи, дори след като видя скръбник зад прозореца, пак искаше да знае. Желанието бе невероятно силно и той нямаше никаква представа на какво може да се дължи. Сякаш беше роден да бъде бегач.

— Бегачите ли? — погледна го объркано Нют. — Защо?

— Просто ми е интересно.

Нют го изгледа подозрително.

— Те са най-добрите от най-добрите. Такива и трябва да са. Всичко зависи от тях. — Той вдигна едно камъче и го хвърли.

— Ти защо не си такъв?

Нют го изгледа навъсено.

— Бях, преди да пострадам с крака. Оттогава минаха няколко месеца. Вече не съм същият. — Той се пресегна унесено и потърка крака си, ала още щом го докосна, лицето му се изкриви от болка. Макар че по вида му можеше да се заключи, че болката бе по-скоро спомен.

— И как стана това? — попита Томас, възползвайки се от възможността да узнае нещо повече.

— Докато бягах от проклетите скръбници, как иначе? За малко да ме спипат. — Нют си пое дъх. — Тръпки ме побиват, като си помисля, че за малко и аз да мина през Промяната.

Промяната. Тема, която можеше да осигури на Томас повече отговори, отколкото се надяваше.

— Какво е тя всъщност? Какво променя? Всички ли се побъркват като Бен и се опитват да убият други хора?

— Бен бе далеч по-зле от повечето. Но аз си мислех, че искаш да говорим за бегачите. — Нют очевидно не желаеше да измества темата в тази посока.

Сдържаността му само подсили любопитството на Томас, но нямаше какво да направи.

— Добре, слушам те.

— Та както казах, те са най-добрите от най-добрите.

— Но как ги избирате? Подлагате всички на изпитание, за да видите колко са бързи?

Нют го изгледа презрително и изпъшка от досада.

— Томи, зеленяко, напъни си малко мозъка. Бързината е само част от това. Много малка част, всъщност.

Това събуди още повече интереса на Томас.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато казах най-добри, имах предвид да са най-добри във всичко. За да оцелееш в проклетия Лабиринт, трябва да си хитър, бърз и силен. Да вземаш решения, да преценяващ риска. Не може да си безразсъден, нито боязлив. — Нют изтегна крака и се облегна на лакти. — Там е ужасно, разбираш ли? Никак не ми липсва.

— Мислех, че скръбниците излизат само нощем.

— Да, обикновено.

— Тогава какво му е ужасното денем?

Нют въздъхна.

— Напрежението. Стресът. Картата на Лабиринта се мени всеки ден, трябва непрестанно да държиш промените в главата си, да търсиш път за измъкване оттук. И най-лошото е, че трябва да пребориш страха си, че може и да не се върнеш. Дори обикновен Лабиринт създава затруднения — но когато се мени всяка нощ, достатъчни са две грешки, за да останеш там през нощта с чудовищата. Сред бегачите няма място за глупаци и пикльовци.

Томас се намръщи, все още не можеше да разбере откъде се бе пръкнало това желание у него. Особено след спомена от предната вечер. Ала продължаваше да го изпитва.

— Защо проявяваш интерес? — попита Нют.

Томас се поколеба. Сетне събра кураж и обяви:

— Искам да стана бегач.

Нют го изгледа.

— Няма и седмица откакто си тук, изтърсако. Не ти ли е рано за самоубийствени желания?

— Говоря сериозно. — Томас все още не разбираше защо това има такова значение за него. Всъщност желанието да бъде бегач, беше единствената движеща сила, която му помагаше да привикне с този нов свят.

Нют продължаваше да го гледа втренчено.

— Аз също. Забрави. Никой не е ставал бегач през първия и месец тук, камо ли през първата седмица. Доста време ще трябва да се доказваш, за да те препоръча блюстителят.

Томас се надигна и се зае да сгъва спалния чувал.

— Нют, повтарям ти, говоря сериозно. Не мога цял ден да скубя плевели — ще се побъркам. Нямам представа с какво съм се занимавал, преди да ме докара металната кутия, но тялото ми подсказва, че съм създаден да бъда бегач. Мога да се справя.

Нют не сваляше очи от него.

— Никой не отрича, че можеш. Но засега си дай почивка.

Томас се раздразни.

— Ама…

— Томи, послушай ме и ми се довери. Започнеш ли да обикаляш наоколо и да разправяш наляво и надясно колко си добър и колко те бива за бегач, ще си създадеш много врагове. Зарежи го засега.

Последното нещо, което Томас би желал, бе да си създаде врагове. Затова реши да опита друг начин.

— Добре, ще поговоря с Миньо.

— Хубав опит, изтърсак. Съборът избира бегачите и ако мислиш, че аз съм упорит, почакай да видиш как те ще ти се изсмеят в лицето.

— Убеден съм, че ще ме бива в това. Загуба на време е да ме карате да чакам.

Нют се изправи и насочи пръст към лицето му.

— Чуй ме, зеленяко. Хубаво ме послушай. — Томас се дръпна назад. Не беше изплашен, само притвори очи и кимна подканящо. — Най-добре да спреш с тези глупости, преди другите да те чуят. Не така процедираме тук и цялото ни съществуване се основава на тези принципи.

Той замълча, но Томас не бързаше да отговаря, очакваше лекцията да продължи.

— Ред — заговори отново Нют. — Ред. Повтаряй си непрестанно тази дума. Тя е единствената причина все още да запазвам здравия си разсъдък, затова се скъсваме от работа, за да поддържаме този ред. Редът е причината да прогоним Бен — не бива да позволяваме на безумци да се мотаят наоколо и да се опитват да убият хора, нали? Ред. И този ред не бива да се нарушава.

— Така е — принуди се да се съгласи Томас.

Нют го тупна по гърба.

— Да сключим сделка.

— Каква? — попита Томас с посъбудила се надежда.

— Ти ще си държиш езика зад зъбите, а аз ще те пъхна в списъка на кандидатите веднага щом се появи възможност. Но заговориш ли, всичко пропада, ясно?

— Отвратителна сделка — намръщи се Томас.

Нют повдигна вежди.

— Съгласен — предаде се Томас.

— Ела да вземем нещо за хапване от Пържитиган. И дано не се задавим от лакомия.

Същата сутрин Томас най-сетне се запозна с прочутия Пържитиган, макар и само от разстояние. Хлапакът бе твърде зает да приготвя закуска за цяла армия изгладнели езерни. Едва ли беше на повече от шестнайсет, но имаше брада и тялото му бе гъсто окосмено, ако се съдеше по стърчащите през всички отвори кичури. Не изглеждаше като човек, приобщен към хигиената, въпреки професията му. Томас си отбеляза мислено да внимава за косми в яденето.

Двамата с Нют тъкмо се бяха настанили на една маса, когато голяма група момчета се надигнаха и хукнаха към Западната врата, като разговаряха възбудено помежду си.

— Какво става? — попита Томас почти нехайно. Беше започнал да привиква с особеностите на Езерото.

Нют вдигна рамене и зарови вилица в пържените яйца.

— Ще изпращат Миньо и Алби — те отиват при трупа на скръбника.

— Ей — намеси се Чък и от устата му изхвърча късче бекон. — Имам въпрос.

— Да, Чъки? — подкани леко подигравателно Нют. — Какъв е твоят въпрос?

Чък се замисли.

— Значи са открили мъртъв скръбник, така ли?

— Аха — отвърна Нют.

— И кой, по дяволите, е убил проклетото нещо?

„Отличен въпрос“ — помисли си Томас. Зачака отговора на Нют, но такъв не последва. Нют очевидно нямаше ни най-малка представа.