Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (54)

54

Малко преди времето за затварянето на вратите Пържитиган раздаде последно ядене. Настроението на вечеря бе мрачно и потиснато. Томас седеше до Чък и бодеше механично с вилица в храната си.

— Томас — заговори го момчето. — Аз на кого съм кръстен?

Томас поклати смаяно глава. Седи тук, не знае дали ще доживее до сутринта, а пита чие е името, което са му дали.

— Не зная, може би на Дарвин? Онзи пич, който е измислил еволюцията.

— Сигурно никой не му е казвал „пич“ досега. — Чък отхапа залък и продължи с пълна уста. — Знаеш ли, никак не ме е страх. Друго беше предните две нощи, докато седяхме вътре и чакахме скръбниците да дойдат. Сега ние сме активната страна, поне ще се опитаме. Пък и нали…

— Нали какво? — попита Томас, когато малчуганът неочаквано млъкна.

— Нали всички казват, че ще убият само един от нас. Може да ти звучи егоистично, но ми дава надежда. Поне повечето ще оживеят. Един си отива, останалите оцеляват. По-добре, отколкото да загинем всички.

Беше гадно да разчиташ да оцелееш, защото друг ще умре, но такъв бе животът. Създателите знаеха за техния план — биха могли да променят програмата на скръбниците. Дори лъжливата надежда бе за предпочитане пред безнадеждността.

— Може би ще успеем — каза Томас. — Ако всички се бием заедно.

— Наистина ли го мислиш — попита Чък, — или само се опитваш да ми вдъхнеш увереност?

— Можем да го направим — повтори Томас и дояде последната хапка. Никога досега не се бе чувствал по-голям лъжец. Някои от момчетата тук може би щяха да загинат. Бе готов да направи всичко по силите си Чък да не е сред тях. Нито пък Тереза. — Не забравяй какво ти обещах.

Чък се намръщи.

— Голяма работа. Нали чувам какъв може да е светът отвън.

— И така да е, може да намерим хора, които да се грижат за нас. Ще видиш.

— Не искам да мисля за това сега — каза Чък и се надигна. — Измъкни ме от Лабиринта и аз ще съм един щастлив пич.

— Съгласен — ухили се Томас.

Някаква суматоха по другите маси привлече вниманието му. Нют и Алби събираха езерните и съобщаваха на всички, че е време да тръгват. Алби изглеждаше съвсем нормален, но Томас не спираше да се притеснява за състоянието му. Кой знае какво можеше да направи в следващия миг.

Страхът и паниката, които го спохождаха през последните дни, сега го заляха като студена вълна. Това е. Тръгват. Той сграбчи раницата си и стана. Чък го последва и скоро всички се насочиха към Западната врата, за да се отправят към Скалата.

Томас видя Миньо и Тереза да разговарят близо до лявата страна на вратата. Обсъждаха плановете за въвеждане на кода веднага щом минат през дупката.

— Готови ли сте? — обърна се към тях Миньо. — Томас, моли се идеята ти да сработи. В противен случай ще ти видя сметката, преди някой от скръбниците да те докопа.

— Благодаря — отвърна Томас. Но не можеше да се освободи от неприятното усещане в корема. Ами ако греши? Ако спомените му не са истински? Ако са му ги втълпили по някакъв начин? Тази мисъл го ужаси и той се опита да я прогони. За връщане назад не можеше да става и дума.

Погледна Тереза, която пристъпяше от крак на крак и кършеше ръце.

— Добре ли си? — попита я.

— Добре съм — отвърна тя с изплашена усмивка. — Просто искам по-бързо да се свърши.

— Амин, сестро — кимна Миньо. По нищо не личеше да се страхува. Томас му завидя.

След като най-сетне събра всички, Нют им нареди да замълчат и заговори:

— Ние сме четиресет и един. — Беше се подпрял на дълго копие, усукано отпред с бодлива тел. Имаше доста зловещ вид. — Всеки да си вземе оръжие. Друго нямам какво да ви кажа — планът ви е известен. Ще си пробием път, ако трябва с бой, до Дупката на скръбниците, после Томи ще въведе своя малък магичен код и след това ще си разчистим сметките със Създателите. Звучи съвсем просто.

Томас почти не го слушаше. Забеляза, че Алби се е отделил от основната група. Държеше лък в ръка, на рамо бе метнал кочан със стрели. Бодна го безпокойство. На Алби не можеше да се разчита особено, той би могъл да обърка всичко. Реши да го държи под око.

— Някой има ли да добави нещо? — попита Миньо и отвлече вниманието на Томас от Алби.

— Защо не ти? — попита Нют.

Миньо кимна и се обърна към смълчаната група.

— Бъдете внимателни — заръча той. — И не умирайте.

Томас щеше да се разсмее, ако не беше твърде изплашен.

— Страхотно — рече Нют. — Много вдъхновяващо, няма що. — Посочи с палец през рамото си към Лабиринта. — Всички сте запознати с плана. След като две години се отнасяха с нас като с лабораторни мишки, тази нощ ще се опитаме да им го върнем. Тази нощ ще се изправим срещу Създателите, независимо през какво трябва да минем. Тази нощ е ред на скръбниците да се страхуват.

Някой изръкопляска, после още един. Скоро и други се присъединиха с окуражаващи възгласи, които разтърсиха въздуха като гръмотевици. Томас се изпълни с увереност. Нют беше прав. Това бе нощта, в която те щяха да отвърнат със сила. Да се изправят срещу противника, веднъж и завинаги.

Беше готов. Той нададе вик заедно с другите. Знаеше, че вероятно трябва да пазят тишина, да не привличат вниманието върху себе си, но не го интересуваше. Жребият бе хвърлен.

Нют вдигна копието си във въздуха и се провикна:

— Чухте ли това, Създатели? Ние идваме!

След тези думи той се обърна и хукна към Лабиринта, и този път почти не накуцваше. Езерните около Томас все още огласяха пространството с възторжените си възгласи, дори Алби. Томас ги последва заедно с Тереза и Чък, докато наместваше тежкото копие в ръка. Изведнъж отново си припомни отговорността, която носеше за своите двама приятели, и мисълта за това почти го смаза. Но той продължи напред, твърдо решен да победи.

„Можеш да се справиш — рече си. — Стига само да стигнеш до Дупката.“