Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (13)

13

Томас едва не подскочи при споменаването на скръбника. Тръпки го побиха дори при мисълта за него. От друга страна, не разбираше защо мъртвият скръбник да е толкова голяма новина. Не са ли намирали досега? Алби изглеждаше като човек, който очаква да му порастат криле и да литне.

— Сега не е време за шеги — изтъкна той.

— Виж — отвърна Миньо. — Аз самият не бих повярвал на себе си. Но повярвай ми, истина е. Голям, тлъст гадник.

„Определено не се е случвало досега“ — заключи Томас.

— Намерил си мъртъв скръбник? — повтори Алби.

— Да, Алби. — Миньо натърти на думата. — На няколко мили от тук, близо до Скалата.

Алби погледна към Лабиринта, сетне към Миньо.

— Ами… защо не го донесе?

Миньо се разсмя отново и после си пое изнурено въздух.

— Да не си пил от сока на Пържитиган? Тези неща тежат половин тон, приятелче. Освен това не бих го докоснал и с пръст, дори да ми обещаеш, че след това ще мога да напусна това място.

Алби продължаваше с въпросите:

— Как изглеждаше? Стърчаха ли металните шипове от тялото му? Помръдваше ли? Влажна ли бе кожата му?

Томас чувстваше, че ще се пръсне от напиращите в него въпроси — метални шипове? Влажна кожа? Що за свят е това? Сдържа езика си, за да не им припомня, че е тук. И че може би трябва да го обсъдят насаме.

— Успокой се, човече — каза Миньо. — Сам ще видиш. Доста е странно.

— Странно? — попита объркано Алби.

— Човече, изтощен съм, умирам от глад и ме е напекло слънцето. Но ако държиш да го издърпате още сега, вероятно ще можете да идете при него и да се върнете, преди да се затворят стените.

Алби погледна часовника си.

— По-добре да изчакаме до утре.

— Най-умното нещо, което си казвал от цяла седмица насам. — Миньо се изправи, подпря се на стената, тупна Алби по рамото и се отдалечи с накуцване към Чифлика. Докато вървеше, подхвърли през рамо: — Бих се върнал и аз, но не и днес. Ще ида да пробвам от гадната чорба на Пържитиган.

Томас изпита разочарование. Трябваше да признае, че Миньо наистина изглеждаше като човек, който заслужава почивка и добро похапване, но искаше да научи колкото се може повече.

И в този момент Алби го погледна и неочаквано рече:

— Ако знаеш нещо и го криеш от мен…

На Томас му бе омръзнало да го обвиняват за разни неща. Какво толкова искаха? Наистина не знаеше нищо.

— Защо ме мразите толкова много? — попита той.

На лицето на Алби се изписа смесица от чувства — объркване, гняв, изненада.

— Да те мразим? Момче, не си научил нищо, откакто излезе от Кутията. Това няма нищо общо с омраза, любов, приятелство и прочее. Единственото, което ни интересува, е да оцелеем. Престани да се лигавиш и се опитай най-сетне да използваш ума си.

Томас се почувства сякаш са го зашлевили.

— Но… защо непрестанно ме обвинявате…?

— Защото това не е случайно, тъпако! Ти се появи тук, на другия ден ни пратиха момиче, на следващия Бен се опита да те убие, а сега и мъртвият скръбник. Нещо става и няма да се успокоя, докато не разбера какво.

— Алби, аз не зная нищичко — заяви Томас, като се опита да вложи колкото се може повече увереност в думите си. — Не зная дори къде съм бил допреди три дена, а още по-малко защо онова момче Миньо е открило мъртъв скръбник. Така че остави ме на мира!

Алби се облегна назад и няколко секунди гледа с отсъстващ вид Томас.

— Виж какво, зеленяк. Време е да порастеш и да започнеш да мислиш. Това няма нищо общо с обвиненията към когото и да било. Но ако си спомняш нещо, ако някой ти се стори познат, най-добре почни да говориш. Обещай ми.

„Не и докато не си възвърна паметта — зарече се Томас. — И докато не се съгласят да споделят с мен.“

— Да, предполагам, но…

— Просто ми обещай!

Томас се поколеба. Все още не разбираше накъде бие Алби.

— Както и да е — рече той. — Обещавам.

След тези думи Алби се обърна и се отдалечи мълчаливо.

Томас избра едно дърво в Мъртви глави, едно от тези с гъста сянка в покрайнините на горичката. Не изпитваше особено желание да се връща на работа при Уинстън, знаеше и че скоро ще огладнее, но засега най-много от всичко държеше да остане сам. Облегна се на дебелия дънер и съжали, че не полъхва освежителен ветрец.

Тъкмо беше притворил очи, когато Чък унищожи напълно и последните останки от покой.

— Томас! Томас — извика момчето и дотича със зачервено от вълнение лице.

Томас потърка очи и изстена. Не искаше нищо от света, освен половин час почивка. Едва когато Чък се изправи пред него, той вдигна уморено глава.

— Какво има?

Думите излизаха мъчително от устата на задъхания Чък.

— Бен… Бен… той… не е… мъртъв.

Всички признаци на умора изчезнаха от тялото на Томас. Той скочи и почти забоде нос в лицето на Чък.

— Какво?

— Той… не е мъртъв. Торбаланковците отишли да го приберат… стрелата не е засегнала мозъка. Фелдошарите се заели с него.

Томас се обърна към горичката, където безумният го бе нападнал.

— Шегуваш се. Видях го с очите си… — Не е мъртъв? Томас не знаеше кое от изпитваните чувства е най-силно: объркване, облекчение, страх да не бъде нападнат отново…

— Е, аз също — кимна Чък. — Затворен е в пандиза, главата му е омотана с превръзка.

— Пандиз ли? Това пък какво е? — попита Томас.

— Пандиз, бе човек. Това ни е затворът. Намира се от северната страна на Чифлика. — Чък посочи с ръка. — Отнесли го там и после фелдошарите отишли да го превържат.

Томас потърка очи. Изведнъж го споходи непреодолимо чувство за вина — беше почувствал облекчение, когато си помисли, че Бен е убит.

— Какво ще правят с него?

— Вече са решили на събора на блюстителите тази сутрин. Бен ще съжалява, че стрелата не е попаднала в целта си.

— За какво говориш? — изгледа го недоумяващо Томас.

— Прогонват го. Тази вечер, понеже се е опитал да те убие.

— Прогонват го? Това пък какво означава?

И тогава се случи най-обезпокояващото нещо, на което бе станал свидетел, откакто за пръв път се появи в Езерото. Чък не отговори, а само се усмихна. Усмихваше се въпреки всичко, въпреки това, което току-що бе казал. А после се обърна и побягна, вероятно за да съобщи и на други новината.