Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (30)

30

Пандизът се намираше на закътано място между Чифлика и северната стена на Езерото, скрит зад високи бодливи храсталаци, които навярно не бяха подрязвани от векове. Представляваше масивна бетонна постройка със зарешетен прозорец и дървена врата, която се заключваше с голямо ръждясало резе, сякаш дошло тук от средновековна тъмница.

Нют извади ключ и отключи катинара, после даде знак на Томас да влезе.

— Вътре има само един стол. Забавлявай се както можеш.

Томас пристъпи в помещението и изпъшка тихо — единствената мебелировка бе стар паянтов стол, с един подрязан по-късо от останалите крак, причината за което бе очевидна. Нямаше дори тапицерия.

— Приятно прекарване — пожела Нют, преди да затвори вратата. Томас чу зад гърба си щракането на резето. После лицето на Нют изникна зад решетките.

— Ето ти и наградата, задето нарушаваш правилата — подхвърли той с подигравателна усмивка. — Томи, зная, че спаси човешки живот, но все пак…

— Да, ясно ми е. Редът.

Нют се засмя.

— Не си глупак, приятелю. Разбери, такъв е животът тук. Помисли върху това, докато стоиш между тези четири стени.

След което си тръгна.

Измина първият час, през който досадата на Томас непрестанно нарастваше. Към втория час вече му се искаше да си блъска главата в стената. Два часа по-късно си мислеше, че ще е по-добре да излезе в Лабиринта и да се гони със скръбниците, отколкото да виси тук, в този скучен пандиз. Опита се да пробуди заспалите си спомени, но не се получи нищо.

За щастие малко след това се появи Чък с обяда и отърва Томас от лошите мисли.

След като му подаде бутче пилешко и вода през решетките, Чъки взе думата.

— Нещата в Езерото се връщат към нормалното — обяви момчето. — Бегачите излязоха, останалите се захванаха за работа. Все още няма и следа от Гали. Нют каза на бегачите да се приберат веднага, ако узнаят нещо за него. И още — Алби вече е на крака. Изглежда добре. Нют е доволен, че не се налага да държи шефското място повече.

При споменаването на Алби Томас изгуби интерес към храната. Спомни си как предния ден едрото момче се бе опитало да се самозадуши. После се сети, че никой не знае какво бе казал Алби, след като Нют напусна стаята — преди да получи пристъп. Но това не значеше, че Алби ще запази тайната им.

Чък продължаваше да говори и сега избра съвсем нова тема.

— Томас, малко съм объркан, човече. Не зная как е при теб, но ако ме питаш, нямам никакво желание да живея тук. Искам да се върна при семейството си. Каквото и да е мястото, откъдето са ме взели. Искам да си спомня.

Томас го погледна учудено. Никога досега не бе чувал толкова откровено изказване от Чък.

— Разбирам за какво говориш — промърмори той.

— Знаеш ли — призна му Чък, — в началото плачех. Всяка нощ.

— Наистина? — Това признание накара Томас да забрави Алби.

— Като малко бебе. Почти до деня, когато се появи ти. Сетне, предполагам, започнах да свиквам. Приех, че това е новият ми дом, макар да полагахме непрестанни усилия да намерим път навън.

— Аз плаках само веднъж — сподели Томас, — но това стана, след като едва не ме изядоха жив. Сигурно съм доста коравосърдечен.

— Плакал си? — повдигна вежди Чък. — Тогава?

— Аха. Когато последното чудовище падна от Скалата, не издържах и се разревах с глас. Чак гърдите ме заболяха. — Томас си спомняше онзи момент много ясно. — Всичко се стовари изведнъж върху мен. Вярно е, че след това се почувствах по-добре. Вече никога няма да ме е срам, че съм плакал.

— Наистина се чувстваш по-добре, нали? Странно е как действа плачът.

Изминаха няколко минути. Томас откри, че не би имал нищо против Чък да си тръгне.

— Ей, Томас? — повика го Чък.

— Тук съм.

— Как мислиш, дали съм имал родители? Истински родители?

Томас се разсмя, за да прогони внезапната тъга, обзела го при този въпрос.

— Разбира се, че си имал, приятелче. Аз ли да ти обяснявам за пчеличките и птичките?

— Не това имах предвид — навъси се Чък. — Повечето момчета, които преживяват Промяната, си спомнят ужасни неща, за които не искат да говорят. И това ме кара да се съмнявам, че бих поискал да се върна у дома. Та исках да попитам, смяташ ли, че е възможно наистина да съм имал майка и баща някъде във външния свят и те да тъгуват за мен? Мислиш ли, че плачат нощем?

Томас установи с изненада, че очите му се пълнят със сълзи. Животът след пристигането му тук бе толкова объркан и препълнен със събития, че досега не се бе замислял над факта, че момчетата тук може би имат семейства, на които липсват.

За пръв път думите на Чък пробудиха у него желанието да убие някого. Този хлапак трябваше да ходи на училище, да си играе с други деца. Заслужаваше дом и семейство, което да се грижи за него, да го обича, да се безпокои, че го няма. Любеща майка, която да го кара да се къпе всеки ден, и баща, който да му помага с домашните.

Томас ненавиждаше хората, които бяха отнели това малко, нещастно момче от семейството му. Мразеше ги със страст, каквато не вярваше, че би изпитвало човешко същество. Искаше Чък да е щастлив.

Но щастието им бе отнето. Обичта бе отнета от техния нов живот.

— Чуй ме, Чък — заговори той. — Сигурен съм, че имаш родители. Зная го. Готов съм да се обзаложа, че майка ти влиза в твоята стая, прегръща възглавницата ти и оплаква своята участ, задето те е изгубила. И сигурно плаче. Облива се в сълзи. Ходи с подпухнали очи и подут нос. Това е истината.

Чък не отговори, но на Томас му се стори, че чува сподавени хлипания.

— Не се предавай, Чък. Ще намерим решение на тази загадка и ще се измъкнем оттук. Вече съм бегач — обещавам, че ще направя всичко възможно да те върна в твоята стая. И тогава майка ти ще спре да плаче. — Томас бе уверен в думите си. Усещаше как горят в сърцето му.

— Дано да си прав — рече Чък с разтреперан глас. След това му махна от прозорчето и се отдалечи.

Томас се зае да кръстосва килията, кипящ от желание да изпълни час по-скоро обещанието си.

— Кълна се, Чък — прошепна той. — Кълна се, че ще те върна у Дома.