Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (27)

27

Срещата приключи и всички, освен Нют и Миньо напуснеха стаята. Нют седеше на стола и си водеше бележки.

— Добре се справихме — промърмори той.

— Всичко е заради този изтърсак — рече Миньо и побутна закачливо Томас по рамото.

— Блюстител? — изгледа го Томас. — Искаш да стана блюстител? Ти си по-смахнат и от Гали.

Миньо се засмя.

— Ама се получи, нали? Цели се високо, за да удариш ниско. По-късно ще ми благодариш.

Томас не можа да сдържи усмивката си, оценил този хитър ход. На вратата се почука и влезе Чък. Изглеждаше сякаш го е гонил скръбник. Усмивката на Томас се стопи.

— Какво има? — попита Нют и се изправи. Тонът му засили загрижеността на Томас.

Чък кършеше ръце.

— Пратиха ме фелдошарите.

— Защо?

— Алби се мята, държи се като побъркан и повтаря, че трябва да говори с някого.

Нют се отправи към вратата, но Чък вдигна ръка.

— Хм… той не иска теб.

— А кого?

Чък посочи Томас.

— Все пита за него.

За втори път през този ден Томас потъна в слисано мълчание.

— Ами добре — рече Нют и протегна ръка на Томас. — Да вървим заедно тогава.

Двамата тръгнаха, а зад тях припкаше Чък. Изкатериха се забързано по витата стълба на Чифлика, но по средата Нют спря, обърна се и изгледа Чък.

— Ти оставаш.

Момчето кимна безмълвно. Томас прецени, че едва си сдържа нервите.

— Успокой се — рече му. — Току-що ме избраха за бегач, така че сега си приятел с един от жребците. — Шегуваше се, ала бе ужасен от мисълта да се изправи срещу Алби. Ами ако го обвини като Бен? Или ако стане нещо по-лошо?

— Да, добре — смотолеви Чък, свел поглед към дървените стъпала.

Томас продължи нагоре. Едва сега забеляза, че целият е плувнал в пот. Не искаше да ходи там.

Мрачен и сериозен, Нют го последва до горната площадка. Спряха в близкия край на дългия, тъмен коридор, който Томас бе изминал през първия ден, за да види Бен. Споменът за онази случка го накара неволно да се свие, надяваше се, че Алби е напълно излекуван от преживяното и няма да види отново същата гледка — зеленикавата кожа, издутите вени, гърчовете. Но се приготви за най-лошото.

Последва Нют до втората врата вдясно и спря, докато по-голямото момче почука лекичко — в отговор отвътре долетя тихо стенание. Нют отвори вратата и едва доловимото поскърцване пробуди далечен спомен в ума на Томас за филми с обитавани от призраци къщи. Ето го отново — слаб проблясък от миналото. Помнеше филмите, но не и лицата на актьорите, нито с кого и кога ги е гледал. Помнеше и киносалоните, ала не и как точно е изглеждал някой от тях. Беше невъзможно да обясни как се чувства, дори на себе си.

Нют пристъпи в стаята и му даде знак да го последва. Томас се подготви вътрешно за ужасната гледка, която предполагаше, че го очаква. Но видя един изтощен на вид младеж, излегнат в леглото, със затворени очи.

— Спи ли? — прошепна Томас, като премълча истинския въпрос, който изникна в ума му: „Жив ли е, или мъртъв?“

— Не зная — отвърна полугласно Нют. Доближи леглото и седна на стола. Томас се настани от другата страна.

— Алби — прошепна Нют. Сетне повиши глас: — Алби. Чък каза, че си искал да говориш с Томас.

Клепачите на младежа трепнаха — показаха се кръвясали очи. Той погледна към Нют, сетне към Томас. Изстена, надигна се с мъка и опря гръб в стената.

— Аха — потвърди с пресипнал глас.

— Чък каза, че си се мятал и си се държал като побъркан — Нют се наведе напред. — Какво има? Болен ли си?

Алби заговори внезапно, на пресекулки, със същия нисък и дрезгав глас:

— Всичко… ще се… промени. Момичето… Томас… аз ги видях… — Той затвори очи, отново ги отвори и ги вдигна към тавана. — Никак не ми е добре.

— Какво искаше да кажеш с това, че си видял… — поде Нют.

— Казах да дойде Томас! — извика Алби във внезапен прилив на сили. — Не съм викал теб, Нют! Томас! Поисках да ми пратите онзи чудак Томас!

Нют погледна въпросително Томас. Момчето повдигна рамене. Какво би могъл да иска от него Алби?

— Добре, сбръчканяко — въздъхна Нют. — Тук е, говори с него.

— Излез — нареди Алби със затворени очи, като дишаше тежко. — Няма начин — искам да чуя какво ще му кажеш.

— Нют… — Пауза. — Излез. Сега.

Томас се зачуди какво ли толкова ще му каже Алби.

— Но… — опита се да възрази Нют.

— Вън! — кресна неочаквано Алби и гласът му затрепери от усилието. Той се преви мъчително, седнал в леглото. — Излез!

Лицето на Нют помръкна — Томас забеляза с изненада, че дори е ядосан. После Нют се надигна бавно, доближи вратата и я отвори.

„Наистина ли ще си тръгне?“ — запита се Томас.

— Не очаквай да ти целувам задника, когато дойдеш да ми се жалваш — подхвърли Нют и сетне излезе в коридора.

— Затвори вратата! — извика след него Алби.

Нют се подчини и я затръшна със замах.

Сърцето на Томас биеше учестено — досега не бе оставал насаме с някого, преживял Промяната. Надяваше се, че Алби ще сподели бързо това, което има да му казва, и Томас ще се измъкне не след дълго. Последва дълго мълчание, през което Томас почти се тресеше от страх.

— Зная кой си — произнесе накрая Алби.

Томас не знаеше какво да отвърне. Понечи да каже нещо, но устните му сякаш бяха парализирани. Беше напълно объркан. И изплашен.

— Зная кой си — повтори бавно Алби. — Видях те. Всичко видях. Откъде идваме. Кой си ти. Кое е момичето. Помня изблика.

„Изблик?“ — повтори наум Томас.

— Не разбирам за какво говориш — каза гласно. — Какво си видял? Наистина бих искал да разбера кой съм.

— Не е никак приятно — промълви Алби и за пръв път, откакто Нют ги остави насаме, погледна Томас в очите. Очите му бяха хлътнали в орбитите, обкръжени от дълбоки, тъмни сенки. — Всъщност е ужасно. Защо тези негодници искат да си спомняме? Не може ли просто да си живеем тук и да бъдем щастливи?

— Алби — прекъсна го Томас. — Ти мина през Промяната Какво стана? Какво си спомни? Говори смислено.

— Ти… — поде Алби, но внезапно стисна шията си с ръка и изстена сподавено. После започна да рита, да се мята, сякаш някой го душеше. Езикът му щръкна навън и той започна да го хапе и дъвче.

Томас се надигна ужасен и изплашен. Лицето на Алби, бледо допреди малко, сега бе станало мораво, очите му се завъртяха нагоре и показаха бялото си.

— Алби! — извика Томас, но не смееше да го докосне. — Нют! — изкрещя той. — Нют, ела бързо тук.

Вратата се разтвори още преди да е довършил изречението.

Нют изтича при Алби, сграбчи го за раменете и прикова тялото му към леглото.

— Дръж го за краката! — нареди той.

Томас се опита да изпълни каквото му бяха заръчали, но Алби риташе и се дърпаше, не позволяваше да го доближат. Успя да изрита Томас в челюстта и от острата болка му притъмня пред очите. Той се дръпна назад, търкайки удареното място.

— Просто го направи! — тросна се Нют.

Томас събра кураж, хвърли се върху Алби и го притисна с тяло на леглото. Уви ръце около бедрата му и натисна коленете му с гърди. Алби продължаваше да стиска шията си, сякаш някой го душеше.

— Пусни! — извика му Нют и задърпа пръстите му. — Ще се задушиш.

Томас виждаше как мускулите на Нют се напрягат от усилие. Най-сетне той успя да откопчи едната ръка, след това и другата. Притисна ги върху гърдите на Алби и ги задържа там. Болният постепенно взе да се успокоява и накрая остана да лежи проснат, с изцъклен в тавана поглед.

Томас продължаваше да притиска краката на момчето. Нют изчака няколко минути и едва тогава му пусна ръцете. Томас също се дръпна, надяваше се изпитанието да е приключило.

Алби отвори бавно очи, сетне спусна отново клепачи, сякаш всеки миг щеше да потъне в дълбок сън.

— Съжалявам, Нют — прошепна. — Не зная какво стана. Беше сякаш… някой друг командваше тялото ми. Съжалявам…

Томас си пое дълбоко дъх.

— Няма какво да ми съжаляваш — скастри го Нют. — За малко да си видиш сметката сам-самичък.

— Не бях аз, кълна се — промърмори Алби.

Нют вдигна безпомощно ръце.

— Какво значи това — не бях аз? — попита.

— Не зная. Просто… не бях аз. — Алби изглеждаше също толкова объркан, колкото и Томас.

Нют реши, че въпросът не заслужава обсъждане. Поне за момента. Вдигна падналите на пода одеяла и зави болния си приятел.

— Поспи сега, а по-късно ще говорим. — Той го потупа по главата. — Да знаеш само как изглеждаш…

Но Алби вече се бе унесъл в сън.

Нют посочи с поглед вратата. Томас нямаше нищо против да напусне това място. Последва Нют отвън в коридора. Миг преди да излязат, Алби прошепна нещо. Двете момчета се заковаха на място.

— Какво? — попита Нют.

Алби отвори очи и повтори по-високо:

— Внимавайте с момичето! — Сетне клепачите му се склопиха.

Ето пак — момичето. Кой знае защо всичко се свеждаше до нея. Нют погледна въпросително Томас, но той вдигна рамене. Нямаше представа за какво говори Алби.

— Да вървим — прошепна Нют.

— И, Нют? — Алби отново отвори очи. — Да?

— Пази картите! — Алби се обърна на другата страна, с което показа, че разговорът е приключил.

Томас реши, че последното съобщение е доста обезпокоително. Двамата с Нют излязоха и затвориха вратата.