Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (2)

2

Ръцете не спираха да шарят по тялото му и когато се изправи, Томас видя, че са изтупали и прахта по дрехите му. Все още замаян от светлината, едва не се олюля. Беше преизпълнен с любопитство, но не се чувстваше достатъчно възстановен, за да посмее да се огледа. Новите му познати не казаха нищо, докато въртеше бавно глава.

Той се озърташе предпазливо, а те се побутваха и хихикаха, някои дори го сочеха с пръст. Трябва да бяха към петдесет на брой, с изцапани и смачкани дрехи, като да бяха работили някаква тежка работа, представители на всички раси и размери, с коси, вариращи по дължина. Томас усети, че му се завива свят, затова премести поглед от момчетата към странното място, където се бе озовал.

Намираха се насред огромен двор с размери колкото няколко футболни игрища, заобиколен от четири гигантски стени, изработени от сивкав камък и покрити с петна от гъст бръшлян. Стените трябва да бяха високи стотина стъпки и оформяха идеален квадрат, като всяка от тях бе разрязана точно по средата от отвор, висок колкото нея, и доколкото Томас можеше да види, отвъд тези отвори започваха дълги коридори.

— Погледнете тоя новобранец — рече един дрезгав глас. Томас не виждаше откъде идва. — Ще си строши врата да се озърта наоколо.

Няколко от момчетата се разсмяха.

— Затвори си плювалника, Гали — обади се един по-дълбок глас.

Томас насочи поглед към непознатите момчета пред него. Чувстваше се замаян и неуверен, сякаш е бил упоен. Едно високо момче с руса коса и квадратна брадичка го разглеждаше насмешливо. До него стоеше ниско, закръглено хлапе, ококорило към Томас големите си очи. Ниско азиатче бе скръстило мускулести ръце на гърдите — навитите ръкави разкриваха яките му бицепси, и изучаваше новодошлия. Тъмнокожо момче го гледаше намръщено — същото, което одеве му бе подвикнало. Около тях имаше още много други.

— Къде съм? — попита Томас, изненадан да чуе гласа си. Не звучеше точно така, както бе очаквал.

— Не и някъде, където ще си добре — отвърна мургавото момче. — Гледай да се поуспокоиш малко.

— Кой ще му е блюстител? — извика някой откъм тълпата.

— Казах ти, грознико — обади се друг, писклив глас. — Той е цопльо и ще стане помияр — няма две мнения за това. — Момчето се изкиска, сякаш току-що бе казало най-смешното нещо на света.

Томас отново усети нарастващо объркване. Толкова много непознати и непонятни думи и изрази. Изтърсак. Сбръчканяк. Блюстител. Помияр. Звучаха тъй естествено от устата на тези момчета, а същевременно не можеше да разбере смисъла им. Сякаш паметта му бе изгубила огромен къс от езиковите познания — и това беше объркващо.

Противоречиви емоции се бореха за надмощие в сърцето и ума му. Объркване. Любопитство. Паника. Страх. Но над всичко това доминираше мрачното усещане за безпомощност, сякаш светът за него бе свършил, беше изтрит от паметта му и заменен с нещо ужасно. Дощя му се да побегне и да се скрие от тези хора.

Момчето с дрезгавия глас продължаваше да нарежда:

— … даже това, залагам си черния дроб. — Томас все още не можеше да види лицето му.

— Казах да си затвориш плювалника! — извика мургавото хлапе. — Обадиш ли се пак, ще те фрасна!

Това трябва да е водачът им, осъзна Томас. Като се постара да не обръща внимание на втренчените погледи на околните, той се съсредоточи върху мястото, което момчето бе нарекло Езерото.

Подът на двора бе направен от огромни каменни блокове, много от тях напукани и с прорасла в цепнатините трева. Причудлива, полуразнебитена дървена постройка в един от ъглите беше в странен контраст със сивкавите стени. Беше заобиколена от няколко дървета, чиито корени се впиваха като извити пръсти в каменните плочи. В другия ъгъл на двора имаше градина — от мястото си Томас успя да различи засаждения на домати, царевица и овощни дръвчета.

В отсрещния край пък зърна кошари за овце, свинарник и краварник. Последният ъгъл бе горичка от високи дървета, най-близкото изглеждаше сбръчкано и умиращо. Небето над тях бе синьо и безоблачно, без следа от слънце въпреки яркия ден. Сенките на стените не разкриваха кое време на деня е — би могло да е ранна утрин или късен следобед. Докато дишаше тежко в опит да се успокои, той вдъхна цял букет от нови миризми. На прясно изкопана почва, тор, борова смола, на нещо разлагащо се и нещо сладникаво. Кой знае защо реши, че всички тези миризми идват откъм фермата.

Томас отново се взря в заобикалящите го похитители. Все още бе смутен, но едва се сдържаше да не ги обсипе с въпроси. Похитители. Защо ли точно тази дума изникна в съзнанието му? Опитваше се да ги прецени по израза на лицата им. Злобните очи на едно от момчетата го накараха да застине. То изглеждаше толкова гневно и изпълнено с омраза, сякаш всеки момент щеше да извади нож и да се нахвърли върху него. Имаше черна коса и когато погледите им се срещнаха, хлапето разтърси глава, обърна се и се отдалечи към една захабена скамейка. Над нея бе окачен пъстроцветен флаг, ала нямаше полъх, който да го развява.

Томас го изпроводи с поглед, докато момчето стигна пейката, обърна се и седна.

Внезапно водачът на групата — трябва да беше около седемнайсетгодишен — пристъпи напред. Носеше обикновени дрехи: черна фланела, джинси, кецове и електронен часовник. Кой знае защо дрехите тук изненадваха Томас — струваше му се, че момчетата трябва да носят нещо по-потискащо, като например затворнически униформи. Косата на мургавото момче бе подстригана съвсем късо, страните му бяха гладко избръснати. Освен смръщените вежди в него нямаше нищо заплашително.

— Дълга история, изтърсак — заговори момчето. — Но ще научиш всичко, малко по-малко. Утре ще те изведа за обиколката. А дотогава… гледай само да не счупиш нещо. — Той протегна ръка. — Казвам се Алби. — Той задържа подадената ръка в очакване да се здрависат.

Томас се поколеба. Някакъв инстинкт взе връх в него, той обърна гръб на Алби и се отдалечи към близкото дърво, където се опря на грапавата кора. Отново го завладя паника, почти непоносима. Но си пое дълбоко въздух и положи усилие да приеме случилото се. „Трябва само да продължаваш — рече си. Нищо няма да постигнеш, ако се предадеш на страха.“

— Да я чуем тогава — произнесе на глас, като се стараеше да говори със спокоен тон. — Разкажете ми дългата история.

Алби огледа хората си и завъртя очи. Томас отново плъзна поглед по тълпата. Първоначалната му преценка беше вярна — на брой бяха към петдесетина или шейсетина, от малки момчета до младежи като Алби, който, изглежда, бе от най-възрастните. Томас осъзна, че няма никаква представа на колко е той самият. Сърцето му почти спря да бие — не помнеше дори собствената си възраст.

— Добре де — рече и разпери ръце. — Къде се намирам?

Алби го доближи и седна със скръстени крака, а останалите се скупчиха отзад като глутница. Някои от по-задните редове се надигаха и надничаха любопитно.

— Ако не те е страх — поде Алби, — значи не си човек. И тогава ще трябва да те хвърля от Скалата, защото това ще означава, че си изкукал.

— Скалата? — попита Томас.

— Хайде стига — рече Алби и потърка очи. — Сега не е време за подобни разговори, ясно? Не убиваме изтърсаци като теб, нямай грижа. Просто се опитай да не си изгубиш главата, да оцелееш, каквото и да е.

Той млъкна и Томас осъзна, че вероятно лицето му е пребледняло при последните думи.

— Човече — продължи Алби, вдигна ръка, прокара я през късата си коса и въздъхна. — Не ме бива много в това — ти си първият новак, откакто загина Ник.

Томас се ококори, а едно от момчетата пристъпи напред и плесна игриво Алби по ръката.

— Алби, изчакай проклетата обиколка — произнесе то със странен акцент. — Още нищо не се знае, ще докараш на хлапето някой сърдечен пристъп. — После протегна ръка към Томас. — Казвам се Нют, новак, надявам се да не се сърдиш на приказките на нашия нов водач.

Томас се пресегна и стисна ръката му. Нют му се стори далеч по-приятен от Алби. Беше по-висок от водача, но изглеждаше година или две по-малък. Имаше дълга руса коса, която се спускаше над блузата му. Венички изпъкваха по мускулестите му ръце.

— Празни приказки, скапаняко — ухили се Алби и дръпна Нют да седне до него. — Той не разбира и половината от това, което му говоря. — Останалите също се разсмяха и после се скупчиха още по-плътно около тях.

Алби разпери ръце с обърнати нагоре длани.

— Това място се нарича Езерото, ясно? Тук живеем, тук се храним, тук спим. Наричаме себе си езерни. Това стига засега…

— Кой ме е пратил тук? — попита Томас, усетил, че страхът му най-сетне отстъпва място на гнева. — Как…

Ръката на Алби се стрелна, преди да е довършил, и сграбчи Томас за ризата тъкмо когато се накланяме напред.

— Ставай, изтърсак, ставай!

Алби се надигна, затегли Томас след себе си.

Томас се изправи, отново завладян от страх. Дръпна се назад и облегна гръб на дървото, сякаш търсеше там защита от Алби, който бе опрял носа си в неговия.

— Няма да ме прекъсваш, момче! — кресна Алби. — Слушай, фукльо, ако ти кажем всичко, ще пукнеш тук на място, след като напълниш гащите. Торбаланковците ще те отнесат и няма да имаме никаква полза от теб, ясно?

— Нямам никаква представа за какво говориш — оплака се Томас, малко изненадан колко спокоен е гласът му.

Нют се пресегна и сграбчи водача за раменете.

— Алби, успокой топката. В момента повече го плашиш, отколкото му помагаш.

Алби пусна ризата на Томас и отстъпи назад, като дишаше тежко.

— Трябва да си послушен, зеленяк. Няма го вече предишния живот, тук започваш нов. Научи бързо правилата, слушай и не приказвай. Разбра ли ме?

Томас погледна към Нют, надявайки се на помощ. Болеше го цялото тяло, сълзите напираха в очите му.

Нют кимна.

— Разбра ли, новак? — попита той.

Томас почувства внезапен изблик на гняв. Дощя му се да халоса някого по носа. Но вместо това произнесе кратко:

— Разбрах.

— Хубаво — кимна Алби. — Това е първият ти ден. Първият ден тук, изтърсак. Свечерява се и бегачите скоро ще се върнат. Днес Кутията се появи доста късно и няма време за обиколката. Утре сутринта, веднага след ставане. — Той се обърна към Нют. — Намери му легло и нека се наспи.

— Разбрано — рече Нют.

Алби погледна Томас с присвити очи.

— След няколко седмици ще си по-спокоен, изтърсак. Ще си спокоен и ще помагаш. Никой от нас не е бил добре през първия ден, ти също. Утре започва нов живот.

Алби се обърна и разблъска тълпата, отдалечи се към паянтовата дървена постройка в ъгъла. Повечето от останалите хлапета се разпръснаха, някои от тях изгледаха Томас продължително, преди да си тръгнат.

Томас скръсти ръце, затвори очи и пое дълбоко въздух. Беше му тежко на душата, усещаше мъката като физически натиск. Всичко това бе прекалено. Къде бе попаднал? Какво е това място? Да не е някакъв затвор? Ако е така, защо са го пратили тук и колко дълго ще го държат? Говореха на странен език и никое от момчетата сякаш не даваше пукнат грош дали ще оживее, или ще умре. Сълзите отново взеха да напират, но той се помъчи да ги овладее.

— Какво съм направил? — прошепна, без да се обръща към когото и да било. — Какво сторих, защо ме пратихте тук?

Нют го потупа по рамото.

— Новако, това, което те мъчи, е измъчвало и нас в началото. Всички сме минали през първия си ден след излизането от Черната кутия. Нещата са зле и да ти кажа правата, в началото ще бъдат още по-зле. Но постепенно ще намериш покой за душата си. Виждам, че не си някой плачльо.

— Това затвор ли е? — попита Томас, потънал в мрачни мисли.

— Нали ти казахме да не питаш много? Няма никакъв смисъл да ти обяснявам каквото и да било, поне засега. Така че мълчи, приеми промяната и чакай да дойде утре.

Томас не отговори, увесил нос, забил поглед в земята. Покрай една от каменните плочи си бе пробило път жълтеникаво цвете, надзърнало, сякаш да потърси слънцето отвъд гигантските стени на езерото.

— С Чък ще си паснете — продължаваше Нют. — Той е дребен, охранен изтърсак, но иначе е много разбран, когато опре до работа. Чакай тук, скоро се връщам.

Нют едва бе довършил изречението, когато във въздуха отекна пронизителен писък. Звукът се блъсна в стените и всички хлапета се обърнаха да потърсят източника. Томас усети, че кръвта в жилите му се смразява. Писъкът бе дошъл откъм дървената постройка.

Дори Нют подскочи и челото му се набръчка от тревога.

— Дявол го взел — изруга той. — Не могат ли тия проклети фелдошари да укротят момчето за десетина минути, без да им трябва помощ? — Поклати глава и подритна леко Томас по крака. — Намери Чъки и му кажи, че отговаря за теб и трябва да ти уреди място за спане. — След което се обърна и хукна право към дървената постройка.

Томас се свлече по стъблото, докато отново седна на земята, затвори очи и започна да се моли да се пробуди от този ужасен, ужасен, ужасен сън.