Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (31)

31

Малко след като Томас чу стърженето и тътнежа на затварящите се врати, Алби дойде да го освободи, което бе доста голяма изненада. Металният ключ изщрака и вратата на килията се отвори.

— Жив ли си още, сбръчканяко? — попита Алби. Изглеждаше много по-добре от вчерашния ден и Томас не можеше да откъсне очи от него. Кожата му бе възвърнала нормалния си цвят, около очите му вече не се виждаха сплетени венички и като че ли дори бе напълнял за тези петнайсетина часа.

Алби забеляза, че го гледа ококорено.

— Какво си ме зяпнал, сбръчканяко?

Томас поклати глава. Питаше се какво ли си спомня Алби и какво ли знае за него.

— Ами… нищо. Просто съм учуден, че оздравя толкова бързо. Добре ли си вече?

Алби сви десния си бицепс.

— Никога не съм бил по-добре. Хайде, излизай навън.

Томас го последва. Алби затвори вратата на пандиза и я заключи, сетне добави:

— Е, малко послъгах. Чувствам се като нещо, изцопнато от скръбник.

— Точно така изглеждаше вчера. Но днес си като нов. Кълна се.

Алби прибра ключовете в джоба си и се облегна на вратата на пандиза.

— Помниш ли какво ти казах вчера?

Сърцето на Томас се разтуптя. Нямаше представа какво да очаква оттук нататък.

— Ааа, да, спомням си.

— Видях каквото видях, новако. Спомените избледняват, но тези няма да ги забравя никога. Беше ужасно. Опитах се да говоря за това и тогава нещо започна да ме души. Сега образите се разсеяха, потънаха като нещо, което се опитваш да забравиш.

Сцената от предния ден изплува в съзнанието на Томас — Алби се мята, мъчи се да се задуши. Дори не би повярвал, че подобно нещо е възможно, ако сам не бе станал свидетел. Въпреки че се боеше от отговора, знаеше, че трябва да попита нещо.

— Какво беше това за мен? Ти все повтаряше, че си ме видял. Какво правех?

— Ти беше със… Създателите. Помагаше им. Но не това ме потресе толкова.

„Помагал съм им?“ Томас се сви, сякаш някой бе забил юмрук в корема му. Не можеше да намери сили да попита какво означава това.

Алби продължи:

— Надявам се, че Промяната не ни връща истинските спомени, а само насажда фалшиви. Някои го подозират, аз мога само да храня надежди. Ако светът е такъв, какъвто го видях… — Той млъкна с мрачно лице.

Томас се смути, но продължи да настоява:

— Не можеш ли да ми разкажеш какво видя за мен?

Алби поклати глава.

— Няма начин, сбръчканяк. Не искам пак да се вкопча в собственото си гърло. Може би са поставили нещо в мозъците ни, което да ни контролира — както са изтрили спомените ни.

— Добре, ако съм от лошите, защо не ме оставиш затворен? — попита Томас, макар да не го каза сериозно.

— Не си от лошите, новако. Може да си проклет сбръчканяк, но не си зъл. — На устните на Алби затрептя измъчена усмивка. — Това, което направи — да рискуваш живота си, за да спасиш мен и Миньо, — показва, че в сърцето ти не се таи зло. Не, просто ме кара да си мисля, че има нещо съмнително в серума на скръбта и в Промяната. Надявам се да е така — заради теб и мен.

Томас почувства облекчение от думите му, макар да не бе чул нищо конкретно.

— И колко зле беше? — попита той. — Да си върнеш част от спомените?

— Видях неща от детството си, къде съм живял и прочее. И ако това е вярно, новако… — той млъкна и сведе глава. — Ако е истина, предпочитам да отида и да се гушна със скръбниците.

Томас се изненада от думите му. Щеше му се Алби да съобщи подробности, да даде някакво описание, каквото и да било. Но знаеше, че Алби все още живее със спомена за ръката, която го стиска за гърлото. Неговата ръка.

— Може да не са истински, Алби. Може серумът да е нещо като въздействащо на психиката лекарство, което предизвиква халюцинации. — Томас знаеше, че се лови за сламка.

Алби помисли над думите му.

— Лекарство… халюцинации… — Поклати глава. — Съмнявам се.

Заслужаваше си да опита.

— Все още можем да избягаме от това място.

— Да, благодаря, новако — отвърна подигравателно Алби. — Какво ли щяхме да правим без твоите ободряващи слова? — И отново тази измъчена усмивка.

— Престани да ме наричаш новак — тросна се Томас. — Сега момичето е новачка.

— Добре, новако — въздъхна Алби, който очевидно се бе уморил от разговора. — Иди намери нещо за вечеря — присъдата ти изтече.

— И един ден не е никак малко. — Томас нямаше нищо против да напусне пандиза. А и беше гладен. Ухили се на Алби и се отправи към кухнята.

 

 

Вечерята беше невероятна.

Пържитиган знаеше, че Томас ще се появи късно, и бе оставил за него чиния с печено месо и картофи, както и бележка, че в шкафа има сладкиши. Готвачът не криеше намерението си да поддържа Томас, както бе направил и на събора. Миньо направи компания на Томас по време на вечерята, подготвяйки го за неговия първи ден от обучението за бегач. Неща, над които да си мисли, когато си легне.

След като приключиха, Томас се отправи към тайното място, където бе прекарал предната нощ, в ъгъла зад Мъртви глави. Спомни си за разговора с Чък и се зачуди какво ли ще е, ако има родители, които да му казват лека нощ.

Над Езерото цареше умиротворение след събитията от предните дни. Повечето момчета си бяха легнали. Томас нямаше нищо против — точно от тишина се нуждаеше.

Одеялата, с които някой го бе завил предната нощ, бяха още там. Взе ги и се настини в ъгъла, където масивните стени бяха загърнати от плътен слой бръшлян. Лъхна го миризмата на гора и влажна почва. Кой знае защо това го накара да се замисли за атмосферните условия по тези места. Никога не валеше дъжд или сняг, не ставаше твърде студено или прекалено горещо. Ако се изключеше фактът, че са откъснати от роднини и приятели и са затворени насред един Лабиринт, мястото си беше истински малък рай.

Някои неща бяха прекалено идеални. Знаеше го, но нямаше обяснение за това. После мислите му се понесоха към разказа на Миньо по време на вечеря — за размера и мащабите на Лабиринта. Вече знаеше, че е прав — беше придобил известна представа, когато надникна от Скалата. Но не можеше да си обясни как е била построена подобна структура. Лабиринтът се простираше на много километри. Бегачите трябваше да са в свръхчовешка форма, за да вършат това, с което се занимаваха всеки ден.

Но въпреки усилията си така и не бяха успели да открият изход. Не че това ги бе накарало да се откажат.

На вечеря Миньо му разказа някаква стара история — едно от странните, чудновати неща, които помнеше. За жената, затворена в Лабиринт. Измъкнала се, като не отделяла и за миг дясната си ръка от стената на Лабиринта, а я плъзгала по нея докато вървяла. Така винаги завивала надясно и като следвала това правило, в края на краищата се добрала до изхода. Имаше логика в тази история.

Но не и тук. Тук всички пътища водеха към Езерото. Значи пропускаха нещо.

Утре щеше да започне обучението му. Утре можеше да се опита да им помогне да открият това, което смяташе, че са пропуснали. Томас вече бе взел решение. Нямаше да обръща внимание на нищо. И нямаше да се отказва, докато не намери решение на загадката и не открие пътя към дома.

Утре. Тази дума остана да се рее из съзнанието му, докато накрая заспа.