Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (48)

48

— Томас.

Гласът бе далечен, изкривен като ехо в дълъг тунел.

— Томас, чуваш ли ме?

Не искаше да отговаря. Умът му се бе изключил, когато повече не можеше да понася болката. Боеше се, че тя ще се завърне веднага щом дойде в съзнание. През затворените му клепачи се процеждаше светлина, но той знаеше, че ако ги повдигне, ще стане непоносимо ослепителна. Затова не направи нищо.

— Томас, Чък е. Добре ли си? Моля те, моля те, не умирай!

Изведнъж всичко се върна със сгромолясване в главата му.

Езерото, скръбниците, жилещите остриета, Промяната. Спомените. От Лабиринта нямаше изход. Единственият им начин да го напуснат бе нещо неочаквано. Нещо ужасно. Отчаянието го смаза.

Томас изстена и повдигна леко клепачи. Над него се бе надвесило пухкавото лице на Чък, който го гледаше с изплашени очи. Но после лицето му светна и на устните му затрептя усмивка.

— Събуди се! — извика малчуганът. — Томас се събуди! Гласът му прокънтя в ушите на Томас и той се намръщи болезнено.

— Чък, налага ли се да крещиш? Не се чувствам добре.

— Извинявай, просто се радвам, че си жив. Имаш късмет, че не се метнах да те целувам.

— Моля те, Чък, не го прави. — Томас се надигна несигурно в леглото и облегна гръб на стената. Боляха го всички мускули и стави.

— Колко време отне? — попита.

— Три дни — отвърна Чък. — Първата нощ те оставихме в пандиза, за да си на сигурно място, и те върнахме тук през деня. Поне трийсет пъти си помислихме, че вече си умрял. Но я се погледни — като нов си!

Томас можеше да си представа колко „нов“ изглежда.

— Скръбниците идваха ли?

Ентусиазмът на Чък угасна и той сведе поглед.

— Да. Взеха Зарт и още двама. По един всяка нощ. Миньо и бегачите продължиха да обикалят из Лабиринта, за да търсят изход и данни за някакъв твой код. Но се връщаха с празни ръце. Защо скръбниците вземат само по един всяка нощ?

Стомахът на Томас се сви. Вече знаеше отговора на този въпрос, както и на още няколко. Достатъчно, за да се увери, че понякога знанието боли.

— Повикай Нют и Алби — помоли той. — Кажи им, че трябва да свикат събор. Колкото се може по-скоро.

— Сериозно?

Томас въздъхна.

— Чък, току-що минах през Промяната. Смяташ ли, че е възможно да не съм сериозен?

Без да каже нито дума повече, Чък скочи и напусна стаята. Томас затвори очи и облегна глава на стената. Сетне произнесе едно име в мислите си.

„Тереза?“

Тя не отговори веднага, но когато го стори, гласът й бе толкова ясен, сякаш седеше до него.

„Това беше много глупаво, Том. Ужасно глупаво.“

„Трябваше да го направя“ — отвърна той.

„Почти те намразих през тези няколко дни. Да се беше видял. Кожата, изпъкналите вени…“

„Намразила си ме? — Беше развълнуван от мисълта, че тя мисли толкова много на него. — Е, благодаря, все пак.“

„Поне припомни ли си нещо?“

„Достатъчно. Помниш ли, като каза, че ние сме им го причинили?…“

„Вярно ли е?“

„Извършили сме някои лоши неща, Тереза.“ — Долови недоволството й, измъчваха я милион въпроси и не знаеше откъде да започне.

„Узна ли как да се измъкнем оттук? — попита тя. — Научи ли нещо повече за кода?“

Томас не искаше да говори за това. Не и преди да си събере мислите. Единственият им шанс да избягат може би беше чрез смъртта.

„Така мисля — каза накрая. — Но няма да е лесно. Трябва да свикаме събора. Ще помоля и ти да присъстваш — нямам сили да повторя това два пъти.“

Известно време двамата мълчаха, налегнати от безнадеждност.

„Тереза?“ „Да?“

„Лабиринтът няма изход.“

„Мисля, че всички го знаехме“ — отвърна тя след кратка пауза.

На Томас не се понрави болката в гласа й — усещаше я.

„Но не се безпокой, Създателите са искали да избягаме. Имам план.“

Държеше да й внуши поне някаква надежда, колкото и да бе мимолетна.

„О, наистина ли?“

„Да. Ужасно е, но някои от нас може да умрат. Звучи многообещаващо, нали?“

„Страхотно. Какво е всъщност?“

„Ще трябва да…“

Преди да успее да завърши, в стаята влезе Нют и го прекъсна.

„По-късно ще ти кажа“ — обеща Томас.

„Побързай!“ — подкани го тя и прекъсна връзката.

Нют доближи леглото.

— Томи, не изглеждаш чак толкова зле.

Томас кимна.

— Малко съм изморен, но иначе се чувствам почти добре. Бил съм и в по-лошо състояние.

Нют поклати глава. Беше едновременно ядосан и смаян.

— Постъпката ти е колкото смела, толкова и глупава. Явно те бива в безумните начинания. Досещам се защо го направи. Кажи ми какво си спомни. Откри ли нещо, което да ни помогне?

— Трябва да свикаме събор. — Томас се намести в леглото. Странно, но вече не изпитваше почти никаква болка. — Преди да започна да забравям.

— Да, Чък ми каза. Ще го направим. Но защо? Какво толкова важно има?

— Това е изпитание, Нют. Цялата тази история е едно изпитание.

Нют кимна.

— Експеримент.

Томас поклати глава.

— Не, ти не разбираш. Те ни подбират, проверяват дали ще се откажем, търсят най-добрите сред нас. Въвеждат срещу нас променливи, опитват се да ни накарат да се откажем. Проверяват способностите ни да подхранваме надеждата си и да се бием. Изпращането на Тереза и спирането на припасите са само част от… заключителния анализ. Идва време за последното изпитание. Това за бягство.

Нют объркано смръщи чело.

— Какво искаш да кажеш? Знаеш ли как да се измъкнем?

— Да. Свикай събора. Веднага.