Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (42)

42

Миньо включи осветлението и Томас неволно примижа. По пода и масите бяха подредени сандъци с оръжие, които хвърляха зловещи сенки. Миризмата на влага и мухъл само усилваше страховитото въздействие на помещението.

— Отзад има таен килер — обясни Миньо и заобиколи сандъците към тъмния ъгъл. — Само ние двамата знаем за него.

Томас чу поскърцване на вратичка, после бегачът се появи с кашон, толкова тежък, че го влачеше по пода. Звукът бе като от стържещ в кост нож.

— Кашоните са осем на брой, всеки за съответната секция. Всички са там.

— Този кой е? — попита Томас и коленичи до него.

— Отвори го и сам виж — не помниш ли, че страниците са маркирани?

Томас повдигна капака и отдолу се показа купчина карти от Втора секция. Той извади няколко.

— Добре — поде. — Бегачите винаги са сравнявали новата карта с тази от предходните дни, търсейки схема, която да им помогне да намерят изход. Ти сам ми призна, че не знаете какво точно търсите, но въпреки това продължавате да изучавате Лабиринта. Нали така?

Миньо кимна, скръстил ръце на гърдите. Изглеждаше заинтригуван, сякаш някой се готвеше да му разкрие тайната на безсмъртието.

— А какво ще кажеш — продължи Томас, — ако движението на стените няма нищо общо с картата или Лабиринта, или каквото и да било? Ако вместо това е схема, целяща да подсказва думи? Ключ, който да ни помогне да избягаме.

Миньо посочи картите в ръцете на Томас и въздъхна обезсърчено.

— Човече, имаш ли представа колко време изучаваме този Лабиринт? Не мислиш ли, че щяхме да забележим, ако се опитваше да ни подсказва думи?

— Може би е трудно да се забележи с невъоръжено око, когато сравнявате един ден с предишния. А може би изобщо не е трябвало да ги сравнявате, а да разглеждате всеки от тях поотделно?

Нют се разсмя.

— Томи, може да не съм най-умният в Езерото, но ти говориш като последен глупак.

Докато говореше, умът на Томас продължаваше да премисля всичко с безумна бързина. Отговорът сякаш бе на една ръка разстояние — знаеше, че е съвсем близо. Просто не беше лесно да го изрази на глас.

— Добре, добре — размаха ръка той. — Нали винаги има по един бегач, който отговаря за своята секция?

— Така е — потвърди Миньо. Изглеждаше по-заинтригуваният от двамата и бе готов да го изслуша.

— И този бегач рисува всеки ден карта и я сравнява с предишната — за същата секция. А може би вместо това е трябвало да сравнявате осемте секции една с друга, всеки ден? Защото всеки ден е бил отделен ключ, или код. Правили ли сте го някога?

Миньо потърка замислено брадичката си.

— Да, имаше нещо такова. Опитахме се да видим дали ще се получи по-различна картина. Разбира се, че сме го правили. Какво ли не сме опитвали.

Томас се наведе и взе да прелиства картите в скута си. Едва Успяваше да различи щрихите на Лабиринта. Но вече знаеше какво трябва да направят. Той изгледа останалите.

— Восъчна хартия.

— Какво? — зяпна Миньо. — Какви ги…

— Повярвай ми. Трябват ни восъчна хартия и ножица. И всички черни моливи и флумастери, които успеете да намерите.

Пържитиган не остана никак доволен, когато разбра, че трябва да се раздели с цяла кутия опаковъчна восъчна хартия, особено когато припасите им бездруго бяха на изчерпване. Възрази, че това е едно от нещата, които винаги са му трябвали, че я използва за печене. Накрая се наложи да му разкрият за какво им е нужна, за да го склонят.

След десетина минути издирване успяха да съберат малка колекция от моливи и флумастери. Не намериха ножица и Томас взе най-острия нож, който успя да открие.

— Дано да си заслужава — рече Миньо. В очите му имаше предупреждение, но на лицето му се четеше интерес.

Нют опря лакти на масата и го загледа, сякаш очакваше да му покажат фокус.

— Захващай се, новако.

— Добре. — Томас нямаше търпение да започне, но до смърт се боеше от неуспеха. Подаде ножа на Миньо и посочи восъчната хартия. — Нарежи я на правоъгълници с размерите на картите. Нют и Тереза, вие ще ми помогнете да извадим най-горните десет карти от всеки кашон.

— Какво е това, дечко, нова игра ли? — изсмя се Миньо с нож в ръка. — Защо просто не ни кажеш за какво правим всичко това?

— Омръзна ми да давам обяснения — тросна се Томас. — Ще бъде по-лесно, ако ви го покажа. Ако греша, значи греша и можем да се върнем към безполезното търчане из Лабиринта.

Миньо въздъхна раздразнено и промърмори нещо под носа си. Тереза бе мълчала досега, но избра този момент да заговори в главата му.

„Мисля, че знам какво правиш. Гениално е.“

Томас едва не трепна от изненада, но успя да се овладее навреме. Знаеше, че не бива да казва на другите, че чува в главата си гласове. Може да го сметнат за побъркан.

„Опитай се… да… ми… помогнеш“, каза наум, стараейки се да си представи всяка една от думите и да я изпрати. Но тя не отговори.

— Тереза — рече на глас. — Можеш ли да ми помогнеш? — И кимна към сандъка.

Двамата се шмугнаха в прашния килер и нарамиха по десетина навити на руло карти. Когато се върнаха при масата, Томас установи, че Миньо е нарязал двайсет парчета и ги е струпал на купчина вдясно.

Томас седна и взе няколко парчета. Вдигна първото от тях към светлината и погледна през него. Процеждаше се слабо млечнобяло сияние. Точно каквото му трябваше.

Взе един флумастер.

— И така, нека всеки от вас да копира последните десет дни върху ей такива листа. Постарайте се да запишете отгоре данните, за да знаем кой лист на какво отговаря. Когато приключим, мисля, че ще имаме някакъв резултат.

— Но какво… — поде Миньо.

— А ти продължавай да режеш — нареди му Нют. — Мисля, че се досещам накъде вървят нещата.

Томас изпита облекчение, че някой най-сетне го разбира.

Захванаха се за работа, прекопираха оригиналните карти върху восъчната хартия, като се стараеха да не зацапват белите листа. Томас използва дървено парче вместо линия и скоро завърши първите пет карти, после направи още пет. Другите поддържаха подобно темпо и работата вървеше.

Томас внезапно се паникьоса, боднат от неприятното чувство, че всичко това е само загуба на време. Но Тереза, седнала до него, изглеждаше напълно погълната от работата си и дори лекичко помръдваше изплезеното си езиче. Беше толкова самоуверена, че и неговата увереност взе да се завръща.

Кашон след кашон, секция след секция, копирането продължаваше.

— Писна ми — обяви по някое време Нют. — Пръстите ме болят от рязане и копиране. По-добре да видим дали ще излезе нещо.

Томас остави флумастера и въздъхна. Надяваше се, че е прав в догадките си.

— Добре, дайте ми по няколко от последните карти — подредете ги на масата от Първа до Осма секция. Първа тук — той посочи с ръка, — Осма там.

Те подредиха купчинките восъчна хартия както им заръча.

С разтреперани от безпокойство пръсти Томас взе по един лист от всяка купчинка, провери дали датата е една и съща, за да спазва реда. След това ги постави един върху друг, така че всяка рисунка на Лабиринта да съвпада с деня над и под нея, докато накрая гледаше едновременно осем различни секции на Лабиринта. И това, което видя, го смая. Като по някакво вълшебство пред него се появи образ. Тереза ахна от почуда.

Линиите се пресичаха нагоре и надолу и изображението, което Томас държеше в ръката си, приличаше на защрихована мрежа. Но някои от линиите в средата — тези, които се появяваха по-често от други — придаваха по-тъмен оттенък на изображението. На пръв поглед неуловимо, но несъмнено бе там. Точно в центъра на горната страница можеше да се разчете буквата П.