Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (3)

3

Томас остана да седи така известно време, неспособен да помръдне. По някое време намери сили да погледне към дървената постройка. Няколко момчета се бяха скупчили отпред и надзъртаха през прозорците, сякаш очакваха отвътре да се покаже ужасяващо чудовище.

Вниманието му бе привлечено от метално подрънкване, идещо откъм клоните над него. Когато вдигна глава, мярна нещо сребристо да проблясва, преди да се скрие зад ствола на дървото. Той подскочи, заобиколи дървото и изви глава, търсейки източника на шума, но виждаше само голи клони, сивкави и кафяви, разперени като костеливи пръсти на скелет — и почти толкова живи.

— Това трябва да е някой бръмбар острие — подхвърли нечий глас.

Томас се обърна. Зад него стоеше ниско, закръглено момче. Беше по-малко от другите, някъде на дванайсет, доколкото можеше да определи. Кестенявата му коса се спускаше над ушите и врата и стигаше до раменете. Сини очи красяха червендалестото му, бузесто лице.

— Бръмбар какво? — попита Томас.

— Бръмбар острие — повтори момчето и посочи дървото. — Нищо няма да ти стори, стига да не си толкоз глупав да го пипнеш. — Млъкна и добави: — Изтърсак. — Произнесе думата с видимо неудобство, сякаш все още не бе овладял напълно жаргона на Езерото.

Нов писък, този път продължителен и изопващ нервите, разцепи въздуха и Томас неволно се сви. Страхът плъзна по кожата му като леденостудена вода.

— Какво става там? — попита той и посочи дървената къщурка.

— Не зная — отвърна момчето, чийто гласец бе все още възтънък от ранната възраст. — Бен е там, болен като куче. Те са го докопали.

— Те? — На Томас не му се понрави зловещата нотка в гласа на момчето.

— Аха.

— Кои са „те“?

— Моли се никога да не разбереш — отвърна хлапето и протегна ръка. — Казвам се Чък. Бях последният новак преди пристигането ти.

„Това ли ще е водачът ми тази нощ?“ — попита се Томас. Не стига, че не можеше да се освободи от объркването, а сега към него се прибави и обида. Нищо не изглеждаше нормално тук и от това сърцето му още повече се сви.

— Защо всички ми викат новак? — попита той, след като се здрависа с Чък.

— Защото ти си най-новият тук. — Чък го посочи и се разсмя. Още един писък долетя откъм къщата, вой като на разкъсвано животно.

— Как е възможно да се смееш? — възмути се Томас, ужасен от този звук. — Сякаш някой умира там.

— Ще се оправи. Никой не умира, ако успее да се върне навреме и да получи серума. Залогът е всичко или нищо. Мъртъв или жив. Само че много боли.

— Кое боли много? — попита Томас.

Чък зарея поглед наоколо, сякаш не знаеше какво да отговори.

— Ами, да те ужилят скръбниците.

— Скръбниците? — Томас отново бе объркан. Да те ужилят. Скръбници. Думи, в които сякаш се спотайваше ужасна заплаха, и той изведнъж осъзна, че няма никаква представа за какво говори Чък.

Момчето повдигна рамене и завъртя очи с досада.

Томас въздъхна обезсърчено и се облегна на дървото.

— Май и ти не знаеш много повече — подхвърли, ала не беше уверен в думите си. Странна бе тази загуба на памет. Помнеше общото устройство на света, но бе изгубил всички детайли — имена, лица. Като книга, в която липсва по една дума на всеки десет, а така четенето става неприятно и мъчително занимание. Дори не знаеше точната си възраст.

— Чък, на… колко години съм според теб?

Момчето го огледа.

— Бих казал, че си на шестнайсет. И ако не знаеш, висок си към метър и седемдесет… с кестенява коса. Ах, да — и си грозен като чер дроб на пръчка. — Той прихна да се смее.

Томас го гледаше учудено. На шестнайсет? Той е на шестнайсет? Струваше му се, че е доста по-голям.

— Сериозно ли говориш? Но как… — Не знаеше дори какво да попита.

— Не бери грижа. Няколко дни ще си така и после ще започнеш да привикваш. С мен беше същото. В края на краищата ние живеем тук. По-добре, отколкото в купчина цопла. — Той примижа, може би очакваше поредния въпрос на Томас. — Цопло е друга дума за лайно. Защото цопва, когато го пуснеш в кенефа.

Томас втренчи поглед в момчето. Не можеше да повярва, че водят подобен разговор.

— Ами добре — бе всичко, което успя да изрече. Изправи се, заобиколи Чък и се насочи към постройката — съборетина щеше да е най-подходящата дума. Макар да беше на три или четири етажа, изглеждаше сякаш ще се срути всеки миг. Отблизо видя, че е всъщност безпорядъчна купчина от дъски и талпи, с хаотично разположени прозорци, опряна на масивната каменна стена отзад. Долови миризмата на горящи дърва и на готвено, от което стомахът му се сви мъчително. След като научи, че виковете са на болно дете, Томас малко се поуспокои. Докато не се зачуди каква може да е причината…

— Как се казваш? — попита Чък, който подтичваше зад него.

— Какво?

— Името ти. Все още не си ни казал — зная, че поне него помниш.

— Томас. — Той едва чу гласа си, мислите му бяха поели в нова посока. Ако Чък не грешеше, току-що бе открил нещо общо с останалите момчета. Нещо общо в загубата на паметта. Те всички си спомняха имената. Но защо не и имената на родителите? Или на някой приятел? Защо не помнеха фамилиите си?

— Приятно ми е да се запознаем, Томас — рече Чък. — Не се безпокой, аз ще се погрижа за теб. Тук съм вече цял месец и познавам мястото като петте си пръста. Можеш да разчиташ на Чък, ясно?

Томас почти бе стигнал вратата на бараката, където се бяха скупчили момчетата. Внезапно го завладя гняв и той се обърна към малчугана.

— Та ти не знаеш почти нищо повече от мен. Как да разчитам на теб? — Обърна се към вратата, решен да влезе вътре и да потърси отговори. Нямаше идея откъде се бе взел този неочакван кураж.

Чък повдигна рамене.

— Че каквото и да ти кажа, няма да има полза — изтъкна той. — Защото и аз като теб все още съм новак. Но може да сме приятели…

— Не ми трябват приятели — отряза го Томас.

Той дръпна вратата за дръжката. Вътре, в подножието на паянтовата стълба, стояха няколко момчета с изопнати лица. Стъпалата, водещи нагоре, бяха разкривени и поставени под неравни ъгли. Тъмни тапети покриваха стените в преддверието, някои от тях бяха обелени. Единствената украса бяха прашна ваза върху трикрака масичка и черно-бяла фотография на възрастна жена, облечена със старомодна бяла рокля.

Обстановката бе като в обитавана от призраци къща в някой филм. На пода дори имаше липсващи дъски.

Миришеше на прах и плесен — доста голям контраст с приятните ухания отвън. На тавана трепкаха флуоресцентни лампи. Едва сега му хрумна мисълта, че няма никаква представа откъде може да се вземе електричеството на място като Езерото. Погледна към възрастната жена на снимката. Дали някога е живяла тук? Дали се е грижела за тези хора?

— Ей, вижте, това е новакът — подхвърли едно от по-големите момчета. Томас осъзна, че е мургавото хлапе, което го бе изгледало навъсено. Изглеждаше на петнайсет или повече, високо и кльощаво. Смачканият му нос приличаше на деформиран картоф. — Тоя изтърсак сигурно е нацопнал гащите, когато е чул стария Бени да пищи като момиче. Искаш ли малко хартия, изтърсак?

— Името ми е Томас. — Ще трябва по някакъв начин да се отърве от това хлапе. Без да каже нищо повече, той се отправи към стълбите. Но момчето му препречи пътя, вдигнало ръка.

— Спри веднага, новак. — Той посочи с палец горния етаж. — Зеленурковци като теб не могат да виждат някой… спипан. Нют и Алби не биха го позволили.

— Какъв ти е проблемът? — озъби се Томас, опитвайки се да скрие страха в гласа си и да не мисли за това, какво може да означава думата „спипан“. — Аз дори не знам къде се намирам. Искам само малко помощ.

— Чуй ме, новако. — Момчето смръщи вежди и скръсти ръце. — И преди съм те виждал. Има нещо гнило в това да цъфнеш тук и ще разбера какво.

Томас усети, че вените в слепоочията му пулсират учестено.

— Аз пък никога не съм те виждал. Нямам представа кой си и не давам пукната пара. — Ала наистина, възможно ли е това момче да го помни?

Хлапето се изхили звучно и от устата му се разлетя слюнка. Сетне лицето му стана сериозно и веждите се извиха навътре.

— Виждал съм те… изтърсак. Малцина са тези тук, които могат да кажат, че са били ужилени. — Той посочи стълбището. — Аз съм от тях. Зная какво му е сега на стария Бени. Бил съм там. И видях теб по време на Промяната.

Той се пресегна и сръга Томас в гърдите.

— Обзалагам се, че като дойде на себе си, Бени ще каже, че и той те е видял.

Томас не сваляше втренчен поглед от него. Отново го завладя паника. Защо нещата ставаха все по-лоши?

— Като чу за скръбниците, и се подмокри, а? — изхили се отново момчето. — Изплаши ли се? Май не искаш да те ужилят, а, изтърсако?

Отново тази дума. Ужилят. Томас се опита да не мисли за нея и посочи към стълбите, откъдето долитаха стенанията.

— Ако Нют е горе, искам да говоря с него.

Момчето не отговори, но продължи да го гледа още няколко секунди. Сетне поклати глава.

— Знаеш ли какво? Прав си, Томи, не бива да съм толкова зъл с новобранците. Качи се горе и съм сигурен, че Алби и Нют ще те осветлят по всички въпроси. Сериозно, отивай. И извинявай.

Той потупа лекичко Томас по рамото, отстъпи назад и махна към стълбището. Но Томас знаеше, че хлапето е намислило нещо. Загубата на памет не бе го направила кръгъл глупак.

— Как се казваш? — попита той, докато се опитваше да реши дали да се качи горе.

— Гали. И не позволявай на другите да те измамят. Аз съм истинският водач тук, не онези двама нещастни изтърсаци горе. Аз. Можеш да ми викаш капитан Гали, ако искаш. — Той се усмихна за пръв път от началото на разговора и кривите му зъби се оказаха подходящо допълнение към смачкания нос. Два или три от тях липсваха и нито един не доближаваше някой оттенък на бялото. Дъхът му пробуди в душата на Томас някакъв ужасяващ спомен, който обаче си остана скрит зад завеса. Стомахът му се сви мъчително.

— Добре — съгласи се той. — Нека бъде капитан Гали. — Сетне козирува с прекомерно усърдие, усещайки прилив на адреналин от факта, че си бе позволил да прекрачи още една граница.

Останалите момчета се изхилиха и Гали се озърна със зачервено лице. Когато погледна отново към Томас, чертите му бяха разкривени от омраза.

— Хайде, качи се по стълбите — подкани го той. — И стой далече от мен, нещастно изчадие. — Макар че бе вдигнал ръка нагоре, очите му не се откъсваха от Томас.

— Хубаво де. — Томас се огледа, но сега вече се чувстваше объркан и засрамен. Лицето му пламтеше. Никой не понечи да го спре, освен Чък, който стоеше до вратата и клатеше глава.

— Не трябва да го правиш — предупреди го той. — Ти си новак, не бива да се качваш горе.

— Върви, върви — подкани го захилено Гали. — Качвай се горе.

Томас пое нагоре по стълбата. При всяка стъпка дъските скърцаха заплашително, дощя му се да спре и да се върне обратно, преди да е пропаднал в някоя дупка. Но въпреки ужасяващия звук продължи да се изкачва. Стигна на площадката, където коридорът извиваше наляво и водеше към вратите на няколко стаи. Само под една от тях се процеждаше светлина.

— Промяната! — извика Гали отдолу. — Скоро ще я видиш, сбръчканяко.

И като че ли точно тази заплаха придаде на Томас допълнителна смелост, защото той доближи осветената врата, пренебрегвайки скърцането на дъските, думите, които не разбираше, и ужасните чувства, които пораждаха. Пресегна се, натисна дръжката и влезе вътре.

В стаята Нют и Алби се бяха навели над някого, който лежеше в леглото.

Томас се приближи, за да види за какво е цялата тази суматоха, но когато зърна в какво състояние е пострадалият, сърцето му сякаш замря. Наложи се да преглътне жлъчката, която напираше в гърлото му.

Надзърна над раменете на двамата само за миг, но и това бе достатъчно, за да го преследва вечно образът. Една бледа, разкривена фигура се гърчеше в агония с изопнати жили на шията. Гъста, изпъкнала плетеница от зеленикави вени покриваше като мрежа тялото и крайниците, сякаш под кожата имаше въжета. И навсякъде кървави резки, тъмновиолетови синини, обриви. Кръвясалите очи бяха изпъкнали и се стрелкаха във всички посоки. Образът се отпечата дълбоко в съзнанието на Томас още преди Алби да скочи и да закрие гледката. Ала нямаше как да спре стенанията и писъците, докато изтикваше Томас навън и после затваряше вратата.

— Какво правиш тук, новако? — кресна Алби, стиснал пребледнели от гняв устни.

Томас усети, че му призлява.

— Аз… ааа… просто търсех отговори — замърмори той, но не можа да влее достатъчно сила в думите си. Какво му е на това хлапе вътре? Томас се подпря на перилата, сетне сведе очи към пода. Не знаеше какво да прави.

— Разкарай задника си оттук, още сега — нареди Алби. — Чък ще те поеме. Ако ми се мернеш пред очите преди утре заранта, смятай, че няма да доживееш до края на следващия ден. Лично ще те хвърля от Скалата, разбра ли?

Томас беше изплашен и унижен. Имаше чувството, че се е смалил до размерите на дребен плъх. Без да каже нищо повече, той заобиколи Алби и се спусна надолу по стълбите, толкова бързо, колкото имаше кураж. Без да обръща внимание на втренчените погледи на момчетата долу — особено на Гали, — той изхвърча през вратата, дърпайки Чък след себе си.

Томас мразеше тези хора. Всичките до един. Освен Чък.

— Отведи ме далеч от тези момчета — помоли той. Помисли си, че може би Чък е единственият му приятел на този свят.

— Готово — съгласи се Чък с треперещ от нетърпение гласец. — Но първо да ти вземем малко свястна храна от Пържитиган.

— Не зная дали някога ще мога да ям отново. — Не и след това, което бе видял.

Чък кимна.

— Ще можеш, бъди сигурен. След десет минути ще се чакаме при онова дърво.

Томас бе почти щастлив да се махне от къщата и да се върне при дървото. Обитаваше това място от съвсем скоро, а вече му се искаше всичко тук да свърши — по един или друг начин. Какво ли не би дал да си спомни поне нещичко от предишния си живот. Майка си, баща си, някой приятел, училище или хоби. Момиче.

Той премигна, опитвайки се да изтласка от съзнанието си образа, който бе видял в онази стая.

Промяната. Гали я бе нарекъл така.

Не беше студено, но кой знае защо Томас потрепери.