Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (40)

40

Светлините в Чифлика блеснаха. Изведнъж всички езерни се размърдаха и заговориха едновременно. Настъпи хаос.

Томас не обръщаше внимание на глъчта и суматохата.

Прекоси коридора и се спусна по стълбището, като вземаше по три стъпала наведнъж. Проби си път през тълпата в преддверието, изхвърча навън и се понесе към Западната врата. Когато я наближи, забави за миг, борейки се с инстинкта, който му внушаваше, че не бива да излиза в Лабиринта. Нют го повика, забавяйки още решението му.

— Миньо изтича навън след тях! — съобщи му Томас и в този миг Нют се изравни с него, притиснал с кърпа раната на главата си. През белия плат вече се бе просмукало кърваво петно.

— Видях — отвърна Нют, свали кърпата, направи болезнена гримаса и отново я опря в раната. — Ама че боли. Миньо не биваше да си изпуска нервите — да не говорим за Гали. Но той все пак е луд.

— Тръгвам след него — заяви Томас.

— Пак ли ще се правиш на герой?

Томас се навъси.

— Наистина ли мислиш, че постъпвам така, за да ви впечатля? Моля те. Просто търся изход от това място.

— Добре де, зная, че търсиш. Но точно сега имаме по-сериозни проблеми.

— Какви? — сопна се Томас, който нямаше търпение да застигне Миньо.

— Някой… — поде Нют.

— Ето го! — извика Томас. Миньо току-що се бе показал иззад ъгъла и тичаше право към тях. Томас сви ръцете си като фуния и изкрещя: — Какво правиш бе, идиот?

Миньо не отговори, докато не прекоси вратата, после се наведе, опрял ръце на коленете, и си пое мъчително въздух.

— Аз… просто… исках… да се… уверя.

— Да се увериш в какво? — поинтересува се Нют. — Още малко, и ти щеше да станеш жертва като Гали.

Бегачът се изправи и отпусна ръце, но все още дишаше тежко.

— Млъкнете, момчета. Исках да видя дали ще се отправят към Скалата. Към Дупката на скръбниците.

— И? — попита заинтригувано Томас.

— Точно там отидоха.

— Не мога да повярвам — почти прошепна Нют. — Каква нощ!

Томас се замисли за дупката и какво можеше да означава всичко това, но внезапно си спомни за думите на Нют отпреди малко.

— Какво искаше да ми кажеш одеве? — попита. — Че имаме по-сериозни…

— Именно. — Нют посочи с палец през рамо. — Още се вижда димът.

Томас извърна очи нататък. Тежката метална врата на Картографската зееше полуотворена и през процепа излизаше черен пушек, който се виеше нагоре в сивкавото небе.

— Някой е запалил сандъците с карти — обясни Нют. — Изгорели са до последната.

Томас не смяташе, че загубата на картите е от съществено значение. И без това му се струваха безполезни. Той се отправи към пандиза, като остави на Нют и Миньо да разследват саботажа в Картографската. Забеляза, че двамата се споглеждат странно, преди да се разделят, сякаш споделяха някаква обща тайна. Но сега мислите му бяха насочени другаде.

— Тереза? — повика, когато наближи прозорчето.

Тя се показа зад решетките, търкайки очи.

— Някой пострада ли? — попита сънливо.

— Да не би да спеше? — отвърна с въпрос Томас. Изпита облекчение, когато се увери, че с нея всичко е наред.

— Ами да — рече тя. — Докато чух, че някой се опитва да събори Чифлика. Какво стана?

Томас поклати невярващо глава.

— Не зная как си могла да спиш при всичкия шум, който вдигаха наоколо скръбниците.

— Опитай някой път да излезеш от кома. Ще разбереш как е.

„А сега отговори на въпроса ми“ — добави тя мислено.

Томас се стресна от гласа й в главата си, не го бе чувал от известно време.

— Престани с тези номера.

— Просто ми разкажи какво стана.

Томас въздъхна, историята беше дълга, а и нямаше желание да я разказва цялата.

— Не познаваш Гали, но това е един щурав негодник, който избяга. Тази нощ се появи отново, нахвърли се върху един скръбник и всички чудовища се отправиха към Лабиринта, като го взеха със себе си. Странна история. — Все още не можеше да повярва какво се бе случило.

— Това говори за доста неща — отбеляза Тереза.

— Сигурно. — Той се огледа, надявайки се да види някъде наоколо Алби. Вероятно вече ще е съгласен да пусне Тереза на свобода. Езерните сновяха навсякъде из околностите, но от водача им нямаше и следа.

— Не разбирам. Защо скръбниците си тръгнаха, след като докопаха Гали? Той спомена, че щели да ни убиват по един на нощ, докато не ни изтребят всичките. Два пъти го повтори.

— Само по един на нощ? — Тереза доближи лице до решетките. — Защо?

— Не зная. Освен това говореше нещо за отклонения. Или променливи. Нещо такова беше. — Както и предната вечер, Томас изпита странното желание да се пресегне и да я докосне по ръката. Но се овладя.

— Том, мислех за думите, които твърдиш, че съм казала. Че Лабиринтът е код. Да си затворен тук е истинска благодат за ума.

— И какво според теб означава това? — попита той заинтригувано.

— Стените се местят всеки ден, нали? — Да.

— И Миньо смята, че има някаква схема?

— Аха. — Нещо се размърда в ума му, сякаш забравен спомен бе на път да се пробуди.

— Не помня защо съм ти казала онова за кода. Когато се пробуждах от комата, съзнанието ми бе изпълнено с всякакви спомени и мисли, те се въртяха като побъркани. Сякаш някой ги изсмукваше отвътре. Исках да ти предам това за кода, преди да съм го забравила. Вероятно е имало някаква важна причина.

Томас почти не я чуваше — беше потънал в напрегнати мисли.

— Момчетата сравняваха картите с тези от предишния ден и от дните преди това, като всеки бегач анализираше своята секция. А може би е трябвало да ги сравняват с други секции… — Той млъкна, опитвайки се да долови изплъзващата се мисъл.

Тереза не му обръщаше внимание, погълната от собствените си теории.

— Първото нещо, за което думата „код“ ме кара да си мисля, са букви. Букви от азбуката. Може би в Лабиринта е записано нещо.

Сякаш нещо изщрака в главата на Томас — като че разместени парчета бяха заели местата си.

— Права си, права си! Но бегачите са гледали от погрешен ъгъл. Анализирали са не това, което трябва.

Тереза сграбчи решетките.

— Какво? За какво говориш?

Томас също хвана решетките и се доближи до нея. Усети миризмата й — приятен полъх, омаен аромат на цветя и женско тяло.

— Миньо каза, че схемите се повтарят, но бегачите не могат да открият смисъла. Винаги са ги изучавали секция по секция, сравнявали всяка с тази от предишния ден. Ами ако всеки ден е отделно парче от кода и е трябвало по някакъв начин да използват всичките осем секции?

— Смяташ, че всеки ден се е опитвал да разкрие по една дума? — попита Тереза. — Чрез движенията на стените?

Томас кимна.

— Или може би по една буква на ден, знам ли? Момчетата открай време са смятали, че движението на стените ще им покаже пътя за бягство, а не някакво послание. Дори са ги изучавали като карта, а не като картина, или нещо подобно. Ние трябва да… — Той млъкна, припомнил си какво му бе казал преди малко Нют. — О, не!

— Какво има? — погледна го изплашено Тереза.

— О, не, о, не, о, не… — Томас пусна решетките и се олюля назад. Обърна се и погледна към Картографската. Димът бе намалял, но все още излизаше през зейналата врата и се стелеше наоколо.

— Какво има? — повтори Тереза.

— Не мислех, че има значение…

— Какво? — почти извика тя.

— Някой е запалил Картографската. Ако е имало зашифрован код, изгубен е.