Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (9)

9

Странен миг на пълна тишина се възцари над Езерото. Сякаш някакъв свръхестествен вятър бе повял и бе погълнал всички звуци. Нют прочете съобщението на глас, за да го чуят останалите, но вместо да последва объркване, езерните се озъртаха в недоумение.

Томас очакваше викове, въпроси, възражения. Но никой не произнесе нито дума, очите на всички бяха вперени в момичето, което сега лежеше като че заспало — гърдите се повдигаха едва забележимо. Въпреки първоначалното им заключение тя несъмнено бе жива.

Нют се изправи и Томас си помисли, че вероятно ще даде някакво обяснение. Но той само смачка бележката в ръката си, върху която се бяха издули жилите, и Томас усети, че сърцето му замира. Не знаеше защо, но случващото се го разтревожи.

Алби сви ръце пред устата си.

— Фелдошари!

Томас се зачуди какво ли може да означава тази дума — не я бе чувал преди. След миг някой го изблъска встрани. Две едри момчета си проправиха път през тълпата — едното имаше къса коса и нос с размерите на голям лимон. Другото бе по-ниско, със сивкави кичури в черната си коса. Томас можеше само да се надява, че поне те ще обяснят какво става.

— Какво да я правим? — попита високото момче, чийто глас бе далеч по-писклив, отколкото можеше да се очаква.

— Откъде да знам? — сопна се Алби. — Нали вие сте фелдощари — вие се оправяйте.

„Фелдошари — повтори мислено Томас. — Вероятно са нещо като лекари.“ Ниският коленичи до момичето, опипа пулса й и се наведе да чуе сърцето.

— Кой казва, че Клинт ще е пръв с нея? — извика някой от тълпата. Неколцина се разсмяха. — Аз съм следващият!

„Как е възможно да се шегуват с подобни неща? — възмути се Томас. — Та момичето е полумъртво.“ Призля му от сцената.

Алби присви очи и устата му се разпъна в зловеща усмивка, която нямаше нищо общо с шегата.

— Ако някой я докосне — заяви той, — ще прекара следващата нощ в Лабиринта със скръбниците. Абсолютно забранявам и никакви възражения. — Млъкна и ги изгледа бавно един по един. — Никой да не я докосва! Никой!

За пръв път Томас чуваше Алби да казва нещо, което той одобряваше.

Ниският — Клинт — фелдошарят — се изправи.

— Мисля, че е добре. Дишането и сърдечната дейност са нормални. Макар и малко забавени. Ако питате мен, тя е в кома. Джеф, да я отнесем в Чифлика.

Джеф, неговият партньор, подпъхна ръце под мишниците й, а Клинт я улови за краката. Томас имаше желание да им помогне, още повече че с всяка изминала минута първоначалното му впечатление се променяше. Тя наистина му изглеждаше позната, чувстваше някаква обвързаност с нея, макар да не можеше да си я обясни. Всичко това го изнервяше и той се озърна като че някой би могъл да подслушва мислите му.

— На три, Джеф — каза по-високият от двамата. — Едно… Две… три!

Повдигнаха я толкова рязко, че почти я подхвърлиха във въздуха — очевидно беше по-лека, отколкото очакваха. Томас едва не им извика да бъдат по-внимателни.

— Ако не дойде скоро на себе си — промърмори Джеф, — ще трябва да я храним със супа.

— Дръжте я под око — нареди Нют. — Сигурно има нещо особено в нея, инак нямаше да я пращат тук.

Томас въздъхна. Вече знаеше със сигурност, че двамата с момичето са свързани по някакъв начин. Беше пристигнала само ден след него, струваше му се позната, а и това необяснимо желание да стане бегач въпреки ужасяващите неща, които бе научил за Лабиринта… Какво ли можеше да означава всичко това?

Алби се наведе и огледа отблизо лицето й, преди да я отнесат.

— Настанете я в стаята до тази на Бен и дежурете при нея денем и нощем. Каквото и да се случи, искам веднага да ми докладвате. Не ме интересува дали говори насън, или се изпуска в гащите — идвате и ми съобщавате.

— Ясно — кимна Джеф и двамата се отправиха към Чифлика, понесли момичето на носилката. Останалите момчета най-сетне започнаха да разговарят, да обсъждат различни теории.

Томас ги наблюдаваше мълчаливо. Тази странна връзка, която чувстваше, очевидно не бе тайна за останалите. Инак защо са тези обвинения? Всичко това само засилваше объркването му — да го държат отговорен за неща, които не знае дали е вършил. Сякаш прочел мислите му, Алби се приближи до него и го сграбчи за рамото.

— Сигурен ли си, че никога преди не си я виждал? — попита той.

Томас се поколеба, преди да отговори.

— Не съм… или поне не си спомням. — Надяваше се разтрепераният глас да не издаде съмненията му. Ами ако я познаваше? Какво ли щеше да означава това?

— Сигурен ли си? — повтори настойчиво Нют.

— Аз… не мисля, че съм я виждал. Защо питате? — Искаше му се час по-скоро да се спусне нощта и да го оставят сам.

Алби поклати глава, пусна рамото на Томас и се обърна към Нют.

— Нещо тук ми мирише. Свикай събор.

Каза го достатъчно тихо, за да го чуе само Томас, но въпреки това прозвуча заплашително. После двамата се отдалечиха и Томас забеляза с облекчение, че към него се приближава Чък.

— Чък, какво е събор?

Малкият се наду от гордост, докато отговаряше.

— Това е среща на блюстителите — правят го само когато се е случило нещо странно или ужасно.

— Е, предполагам, че този случай се вписва и в двете категории — каза с отпаднал глас Томас. — Не си довърших закуската — може ли да вземем отнякъде храна? Умирам от глад.

Чък повдигна учудено вежди.

— Видя момичето и огладня, а? По-шантав си, отколкото те смятах.

Томас въздъхна.

— Просто ми намери малко храна.

Кухнята бе малка, но в нея имаше всичко, което би могло да потрябва за едно хубаво похапване. Голяма печка, микровълнова фурна, миялна машина, няколко маси. Изглеждаше стара и износена, но чиста. Познатото обзавеждане сякаш бе на път да пробуди в душата на Томас заспали спомени — истински, непоклатими спомени, които мъждукаха нейде по периферията на съзнанието му. Но отново липсваха важни неща — имена, лица, места, случки. Истинско безумие.

— Сядай — покани го Чък. — Ще ти взема нещо, но кълна се, ще е за последен път. Радвай се, че Пържитиган не е тъдява — той мрази, когато някой бърника в хладилника.

Томас бе щастлив, че са сами. Докато Чък пълнеше чинията с разни неща от хладилника, той дръпна един дървен стол изпод малката пластмасова масичка и седна.

— Това е истинска лудница — заговори. — Как може да се случва наистина? Някой ни е пратил тук. Някой зъл.

Чък застина.

— Стига си се оплаквал. Приеми го и не мисли повече за това.

— Да, прав си. — Томас надзърна през прозореца. Хрумна му нов въпрос и той побърза да го зададе. — А откъде се взема електричеството?

— Кого го е грижа? Просто го има.

„Поредният отговор без съдържание“ — помисли си Томас.

Чък постави на масата две чинии със сандвичи и моркови. Хлябът беше пухкав и бял, морковите сияеха в ярък оранжев цвят. Томас усети, че стомахът му се свива от глад. Грабна един сандвич и го захапа лакомо.

— Ей, човече — заговори с пълна уста. — Поне храната си я бива.

Доядоха сандвичите в доволно мълчание. Томас нямаше нищо против, че Чък не проявяваше склонност към дискусии. След като се нахрани, почувства, че го изпълва енергия, умът му пък бе доволен от, макар и кратките, минути на покой.

— И така, Чък — поде той след последната хапка, — какво трябва да направя, за да стана бегач?

— О, не пак тази тема! — Чък вдигна глава от чинията. После се оригна толкова силно, че Томас едва не подскочи.

— Алби каза, че скоро ще започнат да ме изпитват различни блюстители. Така че, кога ще имам възможност да си опитам късмета при бегачите? — Той зачака търпеливо да получи някаква достоверна информация от Чък.

Момчето завъртя очи, а изражението му показваше без сянка от съмнение за колко глупава смята подобна идея.

— Трябва да се върнат до няколко часа. Защо не попиташ тях?

Томас не обърна внимание на сарказма и продължи да разпитва.

— Какво правят, когато се приберат вечер? Какво става в тази бетонна постройка?

— Чертаят карти. Събират се веднага щом се приберат, за да не забравят нещо.

— Карти? — обърка се Томас. — Защо не чертаят картите на хартия, докато са още отвън?

— Чертаят, разбира се, но винаги има неща, които трябва да се обсъдят и прочее. Освен това — добави момчето със същото отегчено изражение — отвън те бягат и нямат време да чертаят. Затова ги наричат бегачи.

Томас се замисли за бегачите и картите. Възможно ли е Лабиринтът да е толкова огромен, че да не са успели да го картографират дори след толкова години? Не можеше да го повярва. Но после си спомни какво му бе казал Алби за местещите се стени. Ами ако те всички са осъдени да живеят тук, докато умрат?

Осъдени. Тази дума пробуди в душата му паника и искрата надежда, съживена от пълния стомах, започна бързо да гасне.

— Чък, ами ако всички ние сме престъпници? Искам да кажа — ако сме убийци, или нещо от тоя род?

— Какво? — Чък се облещи, сякаш седеше срещу безумец. — Откъде ти хрумна тая щастлива мисъл?

— Помисли малко. Спомените ни са изтрити. Живеем на място без никакъв изход, заобиколени от кръвожадни чудовища. Това не ти ли прилича на затвор? — Докато го изричаше на глас, предположението му се стори още по-логично. От тази мисъл му призля.

— Човече, аз сигурно съм на не повече от дванайсет — възрази Чък. — Най-много на тринайсет. Наистина ли смяташ, че мога да направя нещо, което да ме прати в затвор до края на дните ми?

— Не ме е грижа какво си направил или пък не си. И в двата случая си бил пратен в затвор. Това тук прилича ли ти на ваканционен лагер?

„О, божичко — помоли се Томас. — Дано да греша.“

Чък се замисли.

— Не зная. По-добре е от…

— Да, зная, отколкото да живееш върху купчина цопла. — Томас се надигна и бутна стола под масата. Харесваше Чък, но беше трудно да води разумен разговор с него. — Иди си направи още един сандвич, а аз ще изляза да пообиколя. Довечера ще се видим.

Той напусна кухнята, преди Чък да успее да му предложи да тръгне с него. Момчетата се бяха върнали към обичайните си дейности, капаците на Кутията бяха затворени и слънцето припичаше. Всички следи от побърканото момиче с послание за назряващ край бяха изчистени.

Томас реши да обиколи цялото Езеро и да се запознае от първа ръка с нещата тук. Отправи се към североизточния край, където бяха редовете с насаждения. Царевицата изглеждаше готова за прибиране. Имаше и други култури: домати, маруля, грах и още някакви, които не познаваше.

Той си пое дълбоко въздух и се наслади на аромата на разровена почва и зеленина. Беше сигурен, че тази миризма ще извика някакви спомени, но нищо не последва. Когато се приближи, забеляза, че няколко момчета разкопаваха една леха. Едно от тях му помаха и се усмихна. Искрена усмивка.

„Може би това място не е чак толкова лошо в края на краищата — помисли си Томас. — Не всички тук са гадняри.“ Вдъхна дълбоко още веднъж и се опита да прогони нежеланите мисли. Имаше толкова много неща, които трябваше да види.

Следващият бе югоизточният ъгъл, където зад паянтова ограда се разхождаха няколко крави, кози, овце и прасета. Но нямаше коне. „Естествено — каза си Томас. — Конниците биха обиколили далеч по-бързо Лабиринта.“ Докато се приближаваше, осъзна, че вероятно и преди си е имал работа с животни. Миризмата, звуците, които издаваха — всичко това му бе познато.

Миризмата не бе толкова приятна като тази от насажденията, но можеше и да е по-зле. За сетен път, докато се оглеждаше наоколо, си даде сметка колко чисто и подредено е всичко — благодарение на езерните. Беше впечатлен от организацията, от това как здраво се залавят за работа. Можеше само да си представя как би изглеждало това място, ако всички бяха мързеливи или глупави.

Накрая доближи югозападния ъгъл с гората.

Дърветата от първия ред бяха разпръснати и почти обезлистени, горичката отзад бе по-гъста. Изведнъж в краката му издрънча нещо. Когато погледна надолу, видя слънцето да хвърля отблясъци от метален плъх с размери на играчка, който щъкаше из тревата. Докато осъзнае, че е плъх, странното създание се бе отдалечило на десетина крачки от него. Всъщност приличаше по-скоро на гущер с шест крачета и сребристо телце.

Бръмбари остриета. „Така ни гледат“ — бе казал Алби.

В тревата пред муцунката на съществото проблясваха червеникави точки, сякаш от очите на металния плъх струеше червена светлина. Може би си въобразяваше, но му се стори, че за миг мярна думата ЗЛО, изписана върху заобления метален гръб. Още един странен феномен, който предстоеше да разучи.

Томас хукна след припкащия шпионин и след броени секунди навлезе в гъстата горичка, а светът потъна в сумрак.