Джеймс Дашнър
Невъзможно бягство (50)

50

Известно време никой не посмя да се обади. Томас виждаше пред себе си само пребледнели лица. Почувства, че по челото му се стича пот, дланите му също бяха мокри.

Нют пръв наруши мълчанието.

— За какво говориш?

— Ами, първо трябва да споделя с вас нещо. За мен и Тереза. Имаше причина Гали да ме обвинява в някои неща, както всеки, преминал Промяната, ме познаваше.

Очакваше реакции — викове дори, но в стаята цареше тишина.

— Тереза и аз… ние сме различни. Ние сме част от Лабиринтните изпитания от самото начало… но против волята ни, кълна се.

Миньо пръв се опомни.

— Томас, какво искаш да кажеш?

— Двамата с Тереза бяхме използвани от Създателите. Ако си бяхте спомнили всичко, щяхте да искате да ни убиете. Но държах да ви го кажа лично, за да повярвате, че може да ни се има доверие. Да ми повярвате, когато ви съобщя какъв е единственият начин да се измъкнем оттук.

Томас огледа лицата на блюстителите, чудейки се за кой ли път дали трябва да продължи и дали ще го разберат. Но знаеше, че няма друг изход.

Пое си бавно дъх и го каза:

— Двамата с Тереза сме помагали при конструирането на Лабиринта. Помогнали сме да се създаде всичко това.

Присъстващите бяха твърде смаяни, за да реагират. Отново виждаше пред себе си безизразни лица. Томас осъзна, че или не разбират, или не му вярват.

— И как да разбираме думите ти? — попита Нют. — Та ти си само на шестнайсет. Как може да си създал Лабиринта?

За миг Томас сам се усъмни в думите си — но той знаеше, че спомените му са истински.

— Ние бяхме… умни. И мисля, че това е било част от променливите. Но най-важното е, че двамата с Тереза… притежаваме дарба, която ни е правила особено важни, докато са строяли това място. — Той млъкна, осъзнавайки колко абсурдно звучи.

— Говори! — подкани го Нют. — Кажи всичко!

— Ние сме телепати! Можем да разговаряме мислено един с друг! — Докато го изричаше, почти почувства срам от думите си. Сякаш беше някакъв крадец.

Нют се облещи от изненада, някой се закашля.

— Изслушайте ме — продължи Томас, бързайки да се защити. — Те ни принудиха да им помагаме. Не зная как и защо, но го направиха. — Той млъкна. — Може би за да проверят дали ще успеем да спечелим доверието ви дори след като сме едни от тях. Може би от самото начало предназначението ни е било да ви разкрием пътя за бягство. Каквато и да е причината, благодарение на вашите карти разкрихме кода и сега трябва да го използваме.

Томас се огледа. За негова изненада нямаше ядосани. Повечето от присъстващите го гледаха объркано или клатеха невярващо глави. Миньо се усмихваше.

— Истина е и съжалявам — поде отново Томас. — Но ето какво ще ви кажа — и аз съм в една лодка с вас. Двамата с Тереза бяхме пратени като всички останали и можем да умрем както всеки от вас. Създателите събраха достатъчно информация — време е за последното изпитание. Предполагам, че се нуждаех от Промяната, за да събера и последните парченца от пъзела. Както и да е, исках да знаете истината, да знаете, че има шанс да го направим.

Нют клатеше бавно глава, увесил нос. После внезапно се надигна и огледа присъстващите.

— Създателите — тези негодници, те са ни го причинили. Не Том и Тереза. Създателите. И ще съжаляват.

— Както и да е — заяви Миньо, — кой дава пукнат грош за тях. Да чуем за бягството.

В гърлото на Томас бе заседнала буца. Беше сигурен, че ще стоварят всичко върху него, може би дори ще го хвърлят от Скалата. Но сега беше далеч по-лесно.

— Има компютърна станция на едно място, където досега не сме търсили. Кодът ще ни отвори вратата, за да се измъкнем от Лабиринта. Освен това изключва скръбниците и те не могат да ни последват — стига да оживеем, докато стигнем до там.

— Място, където не сме търсили? — смая се Алби. — Какво според теб сме правили през тези две години?

— Повярвай ми, никога не сте били там.

— Е, и къде е това място? — попита Миньо.

— Намирането му е почти самоубийство — отвърна Томас. — Скръбниците ще ни погнат, докато се опитваме да стигнем. Ще излязат всичките. Това е последното изпитание. — Искаше да е сигурен, че разбират какво е заложено на карта. Шансовете им да оцелеят бяха толкова малки.

— И къде е? — повтори Нют и се наведе напред.

— Отвъд Скалата — отвърна Томас. — Трябва да минем през Дупката на скръбниците.