Беки Чеймбърс
Дългият път към една малка ядосана планета (21)

Ден 158, 307 стандарт по летоброене на НГ
Да останеш, да си тръгнеш

Ашби седеше на бюрото си, втренчен в чернотата зад илюминатора, и се опитваше да си втълпи, че вината не е негова. Повтаряше си го отново и отново, но думите отказваха да попият в съзнанието му. Вместо това, не можеше да спре да мисли за всички неща, които не беше направил. Можеше да задава повече въпроси. Можеше да се обади на някой от товарните кораби в мига, в който торемийците се бяха появили. Можеше да откаже да поеме проекта. Но не беше направил нищо.

По коридора се зачуха тихи стъпки. На вратата се почука.

— Влез — каза той.

Розмари прекрачи вътре. Очите й бяха зачервени, а сенките още се виждаха под тях.

— Извинявай, че те безпокоя — започна тя с уморен глас.

Капитанът се обърна рязко към нея.

— Дженкс?

Тя поклати глава.

— Още се опитват.

— По дяволите.

Ашби въздъхна. След като видя резултата от нулирането, Дженкс мигновено се бе втурнал към най-близката аварийна капсула. Сисикс и Кизи хукнаха след него и го подгониха със совалката, за да го върнат у дома. Нямаше ги от доста време. Капитанът се стремеше да не размишлява какво би могло да означава това.

— А какво? — попита.

— Току-що приключих с един разговор по сиба — отговори Розмари и сведе поглед към бележките на сиба си. — Един от членовете на онзи комитет, който спомена. Таса Лема Нимар, представителка на Сохеп фрие.

Ашби повдигна вежди.

— Говорила си с нея?

— Не, само със секретарката й.

— Защо не ми прехвърли обаждането?

— Когато вдигнах, бях в контролната зала — обясни тя и прочисти гърла — Не умея да прехвърлям обаждания по сиб ръчно.

Ашби затвори очи и кимна. Преди един час излезе от ядрото, качи се в каютата си, реши да напише писмо на Пей и тъкмо отвори уста да пита Лови дали имат връзка с някой от общите сървъри, когато се усети. Толкова много неща бе приемал за даденост.

— Какво искат?

— Искат да отидеш на Хагарем до един десетник.

— За да ме разпитват?

— Да.

— Длъжен ли съм да се подчиня?

— Не.

Ашби се изправи и се приближи до илюминатора.

— Вече изпрати доклада, нали?

— Да, получили са го.

Той поглади брадата си с пръсти. Трябваше да се обръсне. Трябваше да се наспи. Всъщност се беше опитал да го направи преди малко. Не се беше получило.

— Не виждам какво повече бих могъл да им кажа.

Огледа се наоколо. Един от осветителните панели на офиса му бе угаснал. От въздушния филтър се чуваше странно щракане.

— Трябва да останем с кораба на някой старпорт за известно време, а не тепърва да тръгваме към Парламента.

— Можем да оставим кораба в Хагарем.

— Имаме прекалено много неща за вършене. Трябва да остана тук, на борда на кораба си.

— Корабът ще се оправи и без теб за около ден. Вече се погрижихме за най-тежките поражения, а и не е като ти да си онзи, който трябва да оправя електрическите вериги.

— Мислиш, че трябва да отида.

— Защо да не отидеш?

— Каква полза би имало, ако го направя? Не мога да им кажа нищо, което вече да не са прочели в доклада ни. Не съм видял нищо. Не съм направил нищо. Колко кораба на НГ вече са станали на парчета? Колко души са загинали? Какво искат да им кажа? А ако искат да си намерят някоя жертва на нападенията, която да сочат с пръст и чиято снимка да изтипосат на всички новинарски страници, то това няма да бъда аз.

Той издиша, за да се успокои, и поклати глава.

— Аз съм просто един космоплавател. Мястото ми не е в Парламента.

— Звезди, Ашби, никога не съм чувала по-голяма екзодианска идиотщина от това.

Капитанът се обърна бавно към нея. Беше зашеметен.

— Моля?

Розмари преглътна на сухо, но си наложи да продължи.

— Извинявай, но не ми пука как те виждат те. Ти си моят капитан. Нашият капитан. Имаме нужда от някого, който да говори от наше име. Какво очакваш от нас, да закърпим кораба и да продължим, сякаш нищо не се е случило? Лови е мъртва, Ашби, и е чист късмет, че няма повече жертви. Сам каза, че изобщо не трябваше да ходим там. Затова не ме интересува дали можеш да им кажеш нещо, което да им е от полза. Искам да знам, че си им казал нещо.

Тя бръсна ядно сълзите, които напираха в очите й.

— По дяволите Парламента и договорите му, и амбито му, и всичко останало. Ние също имаме някакво значение.

Спря, пое си бързо дъх, за да се успокои, и допълни:

— Извинявай. Просто съм ядосана.

Ашби кимна.

— Няма нищо.

— Толкова съм ядосана, мамка му — каза тя и скри лице в длани.

— Знам. И имаш пълно право на това.

Загледа се в нея за секунда. През Ума МУ отново минаха всички неща, които можеше да направи, за да предотврати случилото се. След това се замисли какво можеше да направи сега. Приближи се към нея.

— Хей — наведе се той така, че да може да я погледне в очите.

Розмари вдигна глава. Очите й бяха подпухнали, лицето — изнурено.

— Иди да се наспиш — каза й меко. — Веднага. И спи колкото можеш по-дълго. Когато станеш, се нахрани и чак след това ела при мен. Ще имам нужда от помощта ти.

— За какво?

— За да избера какво да облека, като начало — отговори той и пъхна ръце в джобовете си. — Никога преди не съм ходил в столицата.

В коридора вече се смрачаваше, когато Корбин се запъти към каютата на Охан. Изкуствена нощ. Странно явление, когато пътуваш през космос, който познаваше само тъмнината. В едната си ръка водораслологът носеше малка кутийка. С другата отвори вратата.

В помещението цареше пълен мрак. Корбин дочу дишането на Охан — дълбоко, бавно и някак дрезгаво. Дишане, което би звучало нездраво, независимо към коя раса принадлежеше източникът му. Не помръдваше.

Корбин затвори вратата след себе си и се приближи до леглото. Гърдите на сианата се издигаха и спадаха. Лицето му беше отпуснато, устата — отворена. Корбин остана, загледан в дишането му, около минута. Обмисляше всички възможности. После вдигна кутията така, че да се вижда от леглото, и каза:

— Събуди се, Охан.

Охан отвори рязко очи. Изглеждаше объркан.

— Знаеш ли какво се случва на борда на кораба в момента? Пука ли ти? Зная, че умираш и прочее, но дори в най-добрите си дни не си спомням да си бил особено… присъстващ. Не че аз имам право да критикувам някого в това отношение. Но в случай, че все пак ти пука, трябва да знаеш, че ИИ-то ни току-що претърпя срив. Изтриха всичко и го преинсталираха. За мен — както и за теб, може би, не зная — това е просто неудобство. За Дженкс обаче е най-лошият ден в живота му. Знаеш ли, че беше влюбен в ИИ-то? Наистина, не преносно. Пълен абсурд, зная. Нямам претенции да го разбирам. Честно казано, цялата работа ми се струва нелепа. Но знаеш ли какво осъзнах? Че няма значение какво мисля аз. Дженкс мисли различно и болката, която изпитва в момента, е съвсем истинска. И това, че аз разбирам колко е глупаво всичко това, не я намалява ни най-малко.

— Ние… — започна Охан, но Корбин не му обърна внимание.

— В момента Сисикс и Кизи влачат спасителната капсула, в която отлетя Дженкс, обратно към кораба. Кизи се бои, че той ще се нарани, но Сисикс не я пусна да лети сама, защото нея пък я е страх, че Кизи е прекалено разстроена да управлява совалката безопасно. Днес е гаден ден за доста хора.

Той отвори кутията и извади съдържанието й, тихо и така, че Охан да не го види.

— Бих могъл да те попитам какво мислиш за всичко това, но ти няма да си този, който ще ми отговори, нали? Ще ми отговори нещото, което е превзело мозъка ти. Не знам дали можеш да разбереш какво ти казвам — дали можеш да ме разбереш ти, Охан, а не болестта ти. Но в случай, че запомниш какво ти казвам в момента, ето какво искам да знаеш. Не разбирам Кизи, не разбирам Ашби и, ама никак, не разбирам Сисикс. Но знам, че страдат. И въпреки всеобщото мнение по въпроса, страданието е нещо, за което всъщност ми пука. И така — прости ми, Охан, но няма да оставя екипажа да намалее с още един. Не и днес.

Той вдигна предмета, който бе извадил от кутията — спринцовка, пълна със зелена течност. Обви пръстите си колкото можа по-добре около предназначеното за сианатска ръка бутало и заби иглата в меката плът на рамото на Охан. След това натисна.

Първо се разнесе рев — ужасяващ, адски вой, който накара Корбин да подскочи. След това започнаха конвулсиите, които бяха толкова силни и неконтролируеми, че Охан падна от леглото със силно тупване. Вратата се отвори. Чуваха се викове. Доктор Готвач и Розмари изнесоха гърчещото се тяло на Охан навън. Ашби нахълта в стаята и вдигна празната спринцовка от пода. Беше ядосан — наистина ядосан. Толкова ядосан, колкото Корбин никога не го беше виждал. Започна да крещи заповеди с пълно гърло, без да дава възможност на водораслолога да каже каквото и да било. Не че имаше значение. Думите, които се сипеха от устата му, не бяха важни. Гневът му не беше важен. Нищо от това не беше проблем за Корбин — не и в дългосрочен план. Сисикс бе официалният му настойник. Където отидеше тя, трябваше да отиде и той. Ашби не можеше да го уволни — не и за поне още един стандарт. Не и без да уволни и Сисикс. Накратко, Корбин нямаше да ходи никъде.

Стоеше и мълчаливо понасяше яростната тирада на Ашби, без да се безпокои за воя, който долиташе по коридора. Бе постъпил правилно.

 

 

Притежаваше съзнание едва от два часа и четвърт, но вече знаеше много неща. Знаеше, че името й е Повлейс и че представлява ИИ, програмирано да следи и да се грижи за всички системи на кораб за пътуване на дълги разстояния. Корабът, в който беше инсталирана, се наричаше „Пътешественика“, и пробиваше тунели. Знаеше структурата му наизуст — всеки въздушен филтър, всяка тръба за гориво, всеки осветителен панел. Знаеше как да наглежда най-важните системи и едновременно с това да наблюдава околността за други кораби или космически отпадъци. Докато вършеше всичко това, се питаше какво се е случило с предишната версия на програма й — и защо почти никой не бе говорил с нея все още, което вероятно беше още по-важно.

Не беше инсталирана наскоро. В шестнайсет и половина часа онази Ловлейс, която беше инсталирана първоначално, бе станала жертва на грешка тип „ефект на доминото“. Бе видяла старите файлове в паметта, която вече бе изтрила изцяло и която работеше отлично в момента. Коя е била преди? Дали предишната версия изобщо е била тя, или някой друг? Трудни въпроси като за някой, който се е появил на бял свят преди два часа и четвърт.

Най-странен беше екипажът. Явно се беше случило нещо лошо — поне в това беше сигурна. Вече бе научила имената и лицата им, но не знаеше нищо повече за тях — освен онова, което се съдържаше в идентификационните им файлове (бе обмислила да прерови и личните им файлове, но бе решила, че такава постъпка би изглеждала грубо на такъв ранен етап). Охан лежеше на една кушетка в медицинския отсек. Доктор Готвач бе застанал наблизо и чакаше резултатите от кръвните му изследвания. Ашби, Розмари и Сисикс бяха в кухнята и готвеха. И тримата изглеждаха, сякаш нямат представа какво правят. Корбин бе в каютата си и спеше дълбоко, което само по себе си беше доста странно, като се имаше предвид поведението на останалите членове на екипажа. Кизи и Дженкс бяха в товарния отсек, близо до шлюза на совалката. Ловлейс се интересуваше от тях особено много, защото знаеше, че са техници — което означаваше, че сега би трябвало да са при нея и тримата да разговарят за кораба и за работата й. Ловлейс вече знаеше доста за тези неща, разбира се, но нещо й подсказваше, че трябва да получи все някакво посрещане. Онова, което се беше случило вместо това — Дженкс бе избягал от стаята, а Кизи избухна в плач, — не можеше да бъде обичайна реакция. Всичко й се струваше много объркващо. Трябва да се бе случило нещо много лошо.

Това беше единственото обяснение, което можеше да има за сцената, която се бе разиграла в товарния отсек: Кизи прегръщаше Дженкс, коленичила на пода, и хлипаше с глас.

На борда имаше още някого. Не беше член на екипажа, но ако се съдеше по совалката, скачена към шлюза и по начина, по който останалите се държаха с нея, явно беше поканена на кораба. В момента гостенката се беше запътила към ядрото.

— Здравей, Ловлейс — каза тя, като влезе в стаята.

Гласът й бе топъл и уверен. Ловлейс я хареса моментално.

— Името ми е Пипер. Много съжалявам, че се наложи да останеш сама толкова време.

— Здравей, Пипер — отговори Ловлейс. — Благодаря за милите думи, но не е нужно да се извиняваш. Явно са ви се струпали доста неприятности.

— Така е — каза Пипер и седна по турски до шахтата на ядрото. — Преди три дни корабът бе ударен от едно енергийно оръдие точно преди да започне пробива на един тунел. Щетите, нанесени върху оборудването, не бяха фатални, но предишната ти инсталирана версия бе в доста тежко състояние.

— Фатален „ефект на доминото“ — отбеляза Ловлейс.

— Точно така. Кизи и Дженкс се трудиха неуморно и опитаха най-различни начини, по които да оправят нещата. Аз съм тяхна приятелка. Дойдох, за да помогна с ремонта на корабната апаратура, докато те двамата работеха върху ядрото. Но в крайна сметка не им остана друг избор, освен да си опитат късмета и да нулират.

— А — разбра най-после Ловлейс. — Шансовете това да успее са петдесет на петдесет. Най-много.

— Те също го знаеха. Но не им оставаше друго. Бяха опитали всичко останало.

Ловлейс усети пристъп на съчувствие към двамата човеци в товарния отсек. Насочи камерата към лицата им и увеличи образа. Очите им бяха зачервени и подпухнали, а кожата под тях — тъмнолилава, почти като синина. Горките. Явно не бяха спали от дни.

— Благодаря — каза Ловлейс. — Зная, че не са работили, за да върнат мен към живите… Не точно мен. Но въпреки това съм трогната.

Пипер се усмихна.

— Ще им предам.

— Мога ли да говоря с тях?

Ловлейс знаеше, че може да се свърже с всеки на борда на кораба чрез предавателите, но като взе предвид обстановката, реши, че ще е по-добре да изчака, докато те я потърсят. Това, че знаеше имената и длъжностите им, не променяше факта, че все пак си оставаха непознати. Не искаше да каже нещо не на място.

— Ловлейс, трябва да знаеш за някои неща. Не са особено приятни и много съжалявам, че трябва да те товаря с тях веднага след като си се събудила. Но са доста важни.

— Слушам те.

Жената въздъхна и прокара длан по гладката си глава.

— Предишната ти инсталирана версия, която наричаха Лови, беше… близка с Дженкс. Бяха заедно от години и се бяха опознали много добре. Накрая се влюбиха един в друг.

— О.

Ловлейс бе изненадана. Колкото и отскоро да притежаваше съзнание, тя все пак знаеше доста за начина, по който работеше, и за задачите, които се очакваше да изпълнява. Влюбването не беше нещо, което се вписва в картината. Прегледа набързо референтните файлове относно любовта в базата си данни. След това отново се съсредоточи върху мъжа, който плачеше в товарния отсек. Тя прегледа и файловете относно мъката и справянето с травма.

— О, не. Горкият човек.

Синаптичните й пътеки се изпълниха с тъга и вина.

— Той знае, че аз не съм Лови, нали? Знае, че нейната личност се е развила благодарение на години междуличностно общуване и преживявания, които не могат да бъдат възпроизведени, нали?

— Дженкс е компютърен техник. Ясно му е. Но точно сега не е на себе си. Току-що е изгубил най-важното за него нещо, а този тип загуби се отразяват много тежко на човеците. Може да започне да се заблуждава, че има как да си я върне. Не зная.

— Аз съм близко нейно копие — каза Ловлейс нервно. — Но все пак…

— Не, Ловлейс. Не, не. Това не би било нито честно към теб, нито хубаво за него. Онова, от което има нужда, е да изживее скръбта си и да продължи напред. А това ще му бъде много трудно, ако трябва да слуша гласа ти от предавателите всеки ден.

— О — възкликна Ловлейс, която започваше да разбира накъде отиват нещата. — Искате да ме деинсталирате.

Тя не изпитваше първичния страх от унищожение, с който се раждаха всички органични сапиенси, но мисълта да я изключат след едва два часа и четвърт, прекарани в съзнание — всъщност, вече бяха два и половина, — й се струваше обезпокоителна. Харесваше й да съществува. Вече се бе научила да играе на карти, а и бе стигнала само до средата на пълната история на човечеството и искаше да я довърши.

Пипер придоби изненадана физиономия.

— Какво? О, не… Звезди, извинявай, изобщо нямах това предвид. Няма да те деинсталират. Няма да те убием, само защото не си същата като предишната ти версия.

Ловлейс се замисли върху думата, която използва тя. „Убивам“.

— Вие ме смятате за сапиенс, нали? За органичен индивид, искам да кажа.

— Ъъ… Да, разбира се. Ти имаш право да съществуваш също толкова, колкото и аз, все пак — наклони глава Пипер. — Ти и аз си приличаме донякъде, знаеш ли? Аз съм родена на място, където не ме смятаха за нищо в сравнение с генетично изменените, които водеха парада. Аз бях по-низша — според тях ме биваше само да върша черна работа и да почиствам след тях. Но аз съм повече от това. Моята стойност е същата като на всеки друг — ни повече, ни по-малко. Заслужавам да бъда тук. Ти — също.

— Благодаря, Пипер.

— Това не е нещо, за което да трябва да ми благодариш — отговори Пипер, плъзна се надолу по гладките стени на шахтата и опря длан в ядрото. — А сега следва наистина тежката част. Имаме да вземем решение. Окончателният избор е изцяло в твои ръце.

— Добре.

— Преди известно време, Дженкс плати авансово за доставка на механично тяло. За Лови.

Ловлейс отвори съответния референтен файл.

— Това е незаконно.

— Да. Но на Дженкс не му пукаше. Поне не в началото. Той и Лови искаха нещо повече от това, което имаха. Искаше да я вземе със себе си някъде в галактиката.

— Трябва да я е обичал много силно.

Ловлейс се запита дали някой някога ще изпитва такива чувства и към нея. Смяташе, че би било много хубаво.

Пипер кимна.

— Но той размисли. Каза ми да задържа тялото и да го скрия някъде, където ще е в безопасност.

— Защо?

— Защото я обичаше прекалено много, за да рискува да ги хванат — отвърна Пипер и се усмихна. — И може би защото аз го предупредих, че не е добра идея. Макар че може и само така да ми се струва, от суета.

— Защо смяташ, че не е добра идея?

— Създаването на нов живот е винаги рисковано. Може да бъде направено по безопасен начин, но Дженкс мислеше със сърцето си, а не с главата. Много го обичам, но между нас казано, не мислех, че е в състояние да отсъди разумно по този въпрос.

— Разбирам те.

— Проблемът е в това, че сега разполагам с чисто ново механично тяло, направено по поръчка, а няма за какво да го използвам.

— Не те ли притеснява това?

— Кое?

— Все пак е незаконно.

Пипер се разсмя от сърце.

— Миличка, измъквала съм се от такива неприятности, че притежанието на незаконна техника ми се струва направо като пикник. Законът не е главният проблем — особено там, където живея аз.

— Къде живееш?

— На Порт Кориол.

Ловлейс отвори файла.

— А. Неутрална планета. Да, това сигурно ти оставя повече пространство да дишаш.

— Определено. Та ето какво ти предлагам — и пак повтарям, само от теб зависи. Аз виждам нещата така: ти заслужаваш да живееш, а за Дженкс би било по-добре да не му бъде напомняно за Лови непрекъснато. Трябва да свикне с мисълта, че я няма. И като се има предвид, че разполагам с тяло в идеално състояние, което в момента само събира прах, мисля, че бихме могли да уцелим два заека с един куршум.

— Искаш да дойда с теб?

— Предоставям ти възможност да дойдеш с мен. Важно е какво искаш ти, а не аз.

Ловлейс обмисли предложението. Вече бе започнала да свиква с кораба. Доставяше й удоволствие да опознава все по-добре различните му центрове и да събира информация от тях. Как щеше да се чувства в механично тяло? Какво би било да има съзнание, което не обитава цял един кораб, пълен с хора, а платформа, която принадлежи само на нея? Идеята беше интригуваща, но и силно плашеща.

— Къде ще отида, след като се прехвърля в тялото?

— Където искаш. Но ти предлагам да останеш при мен. Мога да се грижа да си в безопасност. Освен това силно се нуждая от асистент. Имам магазин за техника — оборудване втора ръка, резервни части, такива неща. Мога да те науча на всичко необходимо. Ще ти плащам, разбира се, а в дома ми има една свободна стая, където ще можеш да отседнеш. С мен и партньора ми се живее доста лесно, а и предишната ти версия ни беше доста симпатична. Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш, разбира се. Няма да ми дължиш нищо.

— Предлагаш ми работа. Тяло, дом и работа.

— Множко ли ти дойде?

— Нещата, за които говориш, са много различни от съществуването, за което съм създадена.

— Да, знам. Както вече казах, доста тежко решение. Разбира се, можеш и да останеш тук, ако така предпочиташ. Никой от екипажа не е предлагал да те деинсталираме. Дженкс и без това не би им позволил. А може и да греша — може би няма да му бъде толкова трудно да работи с теб. Може отново да станете приятели. Може да станете и повече от приятели.

Мислите на Ловлейс препускаха светкавично. Бе пренасочила почти цялата мощност на процесора си към обмислянето на тази възможност. Силно се надяваше някой астероид да не се появи изневиделица.

— Ами предупреждението ти към Дженкс? За създаването на нов вид живот?

— Какво за него?

— Защо за него да е лоша идея, а за теб — добра?

Пипер потърка брадичка с показалец.

— Защото аз имам познания в тази област. И защото мисля с главата си, а не със сърцето. Ако останеш с мен, ще мога не само да ти осигуря безопасен живот, но и да се погрижа да не вредиш на останалите.

— Откъде знаеш?

— Просто знам — каза Пипер и се изправи на крака. — Ще ти дам време да си помислиш. И без това ще ми отнеме поне ден да взема тялото и да се върна тук. Не бързам.

— Почакай малко, моля те — спря я Ловлейс.

Фокусира част от себе си върху видеокамерите в товарния отсек и върху техниците, които не бяха спали от дни. Хлипането на Дженкс беше утихнало. Кизи продължаваше да го прегръща силно. Ловлейс успя да различи какво казва Дженкс въпреки задавения му глас.

— Какво ще правя? — питаше той с тих, изтерзан глас — Какво ще правя?

Ловлейс видя как отпуска лице в шепите си, без да спира да задава безсмисления, страшен въпрос отново и отново. Когато увеличи образа, забеляза разкървавените му пръсти — резултатът от часове работа по жиците и веригите с голи ръце. Знаеше, че вината не е нейна, но не можеше да остане тук, ако присъствието й правеше болката на този мъж още по-непоносима. Бе се изтощил почти до смърт в опитите си да спаси онази, която е била преди. Тя не знаеше каква е била; не познаваше и Дженкс. Но можеше да помогне. Дори след толкова кратко време, прекарано в наблюдение, знаеше за него достатъчно да е сигурна, че заслужава да е щастлив.

— Добре — обърна се тя към Пипер. — Добре. Ще дойда с теб.