Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътешественици (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Long Way to a Small, Angry Planet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Беки Чеймбърс

Заглавие: Дългият път към една малка ядосана планета

Преводач: Йоана Гацова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Венелин Пройков

Художник: Жени Петкова

Коректор: Мартина Попова

ISBN: 978-619-193-073-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2860

История

  1. — Добавяне

Ден 163, 306 стандарт по летоброене на НГ
Порт Кориол

Ашби не беше човек, който съди останалите прекалено строго, но всеки, който не харесваше Порт Кориол, губеше точки в очите му. На територията на НГ имаше предостатъчно неутрални пазари, които бяха отворени за космоплаватели от всякакви раси, но Портът беше наистина специален. Дори ако нямаше нужда да попълва припасите си, самото място напълно си заслужаваше пътя. Дълги, криволичещи улици, пълни с отворени павилиони, без витрини и врати, претъпкани с дрехи, кичозни украшения и най-различни дребни стоки. Заземени кораби, опразнени и превърнати в складове и ресторанти. Купчини боклук, които се извисяваха високо, от които странни на вид прекупвачи и вехтошари някак си успяваха да изровят точно онази част, която ти трябва — стига да имаш търпението да изслушаш дългите им разкази за последното подобрение, което са успели да направят на някой двигател. Студени подземни бункери, пълни с ботове и чипове, в които денонощно се тълпяха ентусиазирани техници и специалисти по геномоди, по които можеха да се видят всевъзможни импланти. Сергии за храна, в които се продаваше всичко — от мазни бързи закуски до екзотични деликатеси; някои имаха менюта, пълни със странни ястия, а други бяха толкова тясно специализирани, че поръчките гласяха просто „Едно, моля“. Същинска менажерия от сапиенси, които разговаряха на главозамайващо количество езици, стискаха ръце, опираха лапи и докосваха пипала.

Как може да не харесваш такова място?

Все пак Ашби разбираше донякъде защо Порт Кориол можеше да бъде леко изнервящ за индивид, свикнал с лъскавите търговски центрове в по-големите метрополиси на НГ — стерилни и напълно еднакви. Пазарите на Порта бяха всичко друго, но не и подредени, а духът на независимост на колонията граничеше с анархия — но именно в това се криеше чарът на мястото. Е — имаше и хора, които го намираха за отблъскващо. Ашби бе готов да се съгласи, че Портът е малко мърляв и неуреден. Но опасен? Едва ли. В по-голямата си част, престъпленията се състояха от дребни измами и кражби, които се възползваха от наивността на студентите, минаващи оттам на път за другаде, и на доверчивите туристи. Стига да имаш поне малко акъл, Порт Кориол бе не по-малко безопасен от всяко друго място. Търговията също бе законна — е, поне толкова законна, колкото ти е необходимо. Търговците, които рискуваха да си навлекат гнева на местните власти, не оцеляваха дълго, и дори онези, които продаваха по-съмнителни стоки, разполагаха с предостатъчно редовни разрешителни и легитимни стоки, с които да поддържат безопасна репутация. Черният пазар на Порта не бе тайна за никого, но се управляваше много внимателно. Не че Ашби някога щеше да насили късмета си с такова нещо. Ако му отнемеха лиценза, беше загубен — както и екипажът му, най-вероятно. Въпреки непрекъснатите молби на Кизи да й позволи да купи нещо, което ще осигури „малко повече мощност“ на двигателите, по-разумно бе да поддържа бизнеса си чист и законен.

Капитанът усещаше меката светлина на оранжевото слънце на Порта да затопля кожата му докато водеше екипажа си през оживените летателни площадки за совалките. Макар да беше свикнал да живее зад затворени стени и дебели плексови плочи, разходките извън кораба му действаха освежаващо. Както обикновено обаче бе забравил за миризмата — главозамайваща смесица от гориво, прах, подправки, изгоряло, парфюм, олио за готвене, прясно запоен метал и естествените телесни миризми на над дузина вида сапиенси. Като фон на всичко това се усещаше дървесният аромат, който се носеше от заобикалящите ги брегове. Луната на Кориол се въртеше синхронно със слънцето на системата си, благодарение на което бе снабдена с непрекъсната естествена светлина. Тя огряваше и затопляше наслоената по повърхността и бреговете на спокойните й морета мръсотия. Търговците и прекупвачите, чиито постоянни домове се намираха на луната, предпочитаха да строят домовете си от другата страна — далеч от слънцето и вонята.

За много сапиенси — включително Сисикс и доктор Готвач, — миризмата беше прекалено силна, за да се справят с нея без помощта на някакъв филтър. Респираторите и дихателните маски бяха честа гледка дори сред местните жители. Площадките за пристигащи совалки бяха заобиколени от будки, в които се продаваха маски за онези новодошли, които не бяха предупредени за характерния аромат на Порта. Но човеците, чието обоняние беше сравнително слабо, можеха да обикалят из улиците с незащитени ноздри. Или поне повечето човеци. Корбин се бе нагласил с цял дихателен шлем — „Белодроб Делукс“, тежка машинария, която можеше да се похвали с най-добрата система за филтриране на въздушнопреносими алергени и патогени, достъпна за потребителя. Според Ашби така приличаше на аквариум за медузи, от който висят няколко полуспаднали балона.

— Местоназначение, моля — монотонно проговори ИИ-то зад гишето за местен транспорт.

Не беше от моделите с функция за свободно мислене като Лови, а от ограничен тип — не можеше да прави нищо, освен няколко предварително закодирани в системата му действия. Металният му корпус бе оформен така, че да наподобява глава на хармагианец — дори си имаше необходимите за изразяване на емоция и жестикулиране пипалца в долната част на брадичката. Издълженото му, подпухнало лице бе покрито с подобен на кожа полимер, и наистина приличаше на вида, който се опитваше да имитира — донякъде. Но електронният му глас прекъсваше и пращеше, а пипалцата потрепваха от тикове и заяждаха. Никой не би могъл да го сбърка с нещо живо.

— Два билета до фермите за бълхи — каза Ашби, като посочи към себе си и към доктор Готвач.

ИИ-то изпиука, за да покаже, че е приело поръчката. Ашби посочи към Корбин:

— Един до депото за водорасли.

Пиук.

Капитанът направи жест към Дженкс.

— И един за технологическия район.

Пиук.

След това се обърна към Сисикс.

— Вие можете да стигнете пеша, нали?

— Да — отговори Сисикс. — Имаме да напазаруваме някои дреболии и пътят ни започва още от входа ей там.

— Това е всичко — завърши Ашби и прокара гривната на китката си през скенера на гишето.

Кратко бибиткане сигнализира, че плащането е било прието успешно.

— Много добре — каза ИИ-то. — Капсулите би за кратки разстояния ще пристигнат всеки момент. Ако имате нужда от допълнително транспортно средство или карта на пътя, моля, натиснете бутона с логото на транспортната компания, което виждате на транспаранта на това гише. Ако зрението не е от сетивата, с които разполагате, можете да дадете заявка за допълнителен индикатор за местоположението Ви от това или което и да е от останалите…

— Благодаря ви — прекъсна го Ашби и поведе екипажа нататък.

Дженкс остана да чака на гишето, а ИИ-то продължи да рецитира обичайните си указания, без да обръща внимание на липсата на публика:

— Разполагаме с различни модели индикатори за местоположение, подходящи за всякакви раси и снабдени с редица сензори — за миризми, вкусове, звук, дермална стимулация, неврална стимулация…

— Дженкс ще дойде ли с нас? — попита Розмари.

— Той винаги остава до края на речта — обясни Кизи с обичлива усмивка. — Просто от учтивост.

Розмари се обърна и пак погледна потрепващия корпус на ИИ-то.

— Но този не е от разумните модели, нали?

— Не мисля, че е — отговори Ашби. — Но се опитай да го обясниш на Дженкс. Винаги се е отнасял с разбиране към ИИ-тата.

— Което е абсурдно — обади се Корбин с глас, приглушен от дихателната маска.

— Също като това нещо на главата ти — промърмори Сисикс.

Ашби побърза да се намеси, преди Корбин да успее да й отвърне, и се обърна към цялата група:

— Добре, народе, процедурата ви е ясна.

Видя как Дженкс кимва на ИИ-то и се запътва към тях отново.

— Караме както винаги, само че този път можем да купуваме стоките с чипове за разноски на НГ. Ограничавайте се само до наистина необходими покупки. Всичко останало — с вашата собствена гривна. На чиновниците от НГ изобщо няма да им хареса, ако получат сметка за обяд от четири ястия, последван от масаж.

— Е, отиде ми следобедът — отбеляза шеговито Дженкс.

— Розмари, всички си получиха чиповете, нали?

— Да — отговори Розмари. — И всички би трябвало да имат по едно копие от списъка със стоки и разходи, одобрени от НГ като възстановяеми — чисто информативно.

— Добре. След като си набавите всичко необходимо от списъците, сте свободни да правите каквото искате до утре сутринта. Но нека се опитаме да не закъсняваме, за да можем да потеглим до десетия час.

От скриба му се разнесе кратко звънене — беше получил ново съобщение.

— Извинявайте, само секунда.

Капитанът извади скриба от чантата си и махна към екрана, за да се появи текстът.

Получено съобщение

Ниво на кодиране: 3

Превод: няма

От: неизвестен изпращач (кодиран)

Сърцето на Ашби прескочи един удар.

Отвратителното корито за пробиване на тунели, което току-що навлезе в орбитата на планетата, не успя да убегне на вниманието ми. Върнах се от границата, но не мога да остана дълго. Имам два дни отпуск на сушата, които започват официално след три часа. Осигурих си време, в което няма да ме обезпокояват при никакви обстоятелства. Свободен ли си, за да го споделиш с мен?

Нямаше подпис, но такъв не му трябваше. Съобщението беше от Пей. Тя беше тук. И най-важното от всичко — беше добре. Беше жива.

Въпреки че усети как няколко десетника напрежение слизат от плещите му, Ашби успя да запази присъствие на духа и продължи да се държи небрежно. Остави скриба обратно в чантата си и потри брадичка с ръка. По дяволите. Не се беше обръснал. Е, какво да се прави. Пей превозваше товари — въпреки че расата й нямаше телесно окосмяване, много добре разбираше какво е да си толкова зает, че да не ти остава време за кипрене.

Сисикс бе вперила в него проницателен поглед, когато се обърна отново към останалите. Той я изгледа с повдигнати вежди, след което придоби обичайната си делова физиономия:

— Е, какво чакате всички? Вървете да правите покупки.

 

 

Розмари забърза след новите си колеги — притесняваше се да не се загуби. Площадките за совалките и без това бяха претъпкани, но след като си бяха проправили път пред портите на входа, вероятността морето от търговци да я отнесе се беше увеличила многократно. Всъщност, не я плашеше точно това, че може да се изгуби. По-скоро това, че може да бъде ограбена. Или нападната. Или намушкана. Вече бе мярнала няколко души, които определено изглеждаха от намушкващия вид. Пък и не беше ли чувала някъде, че по тези места изобилства от крадци на гривни? Мъгляво си спомняше някаква история за посетител на Порт Кориол, който влязъл не в който магазин трябва, а когато се събудил в една затънтена уличка след това, ръката с гривната му била ампутирана? Е, добре, може би това беше леко преувеличено — но предвид факта, че току-що бе минала покрай аелуонец, чието лице бе същинска мозайка от импланти, наличието на ампутиращи крадци на гривни не й се струваше напълно невъзможен сценарий. Беше благодарна, че е със Сисикс, чието присъствие й действаше успокояващо, и Кизи, която изглеждаше прекалено крещяща — както в буквалния, така и в преносния смисъл — и способна да отблъсне по-тихите престъпници. И двете изглеждаха така, сякаш знаят какво правят. Розмари се надяваше, че това излъчване може да се пренесе и върху нея.

— Сигурна ли си, че не искаш да отидем в техничарските пещери, Киз? — попита Сисикс.

— Мда — отговори Кизи. — Дженкс ще се погрижи за списъка ми, а аз само ще намина по-късно да си кажа „здрасти“ с някои приятели и да се полюбувам на джиджавките. Сега обаче ме е хванал космическият съклет. Имам нужда от открито пространство и свеж въздух.

Тя разпери широко ръце и си пое дъх с драматично „ааах“.

— Мхм, да. Свеж въздух — каза Сисикс и си пое дъх през дихателната маска.

— Ти знаеш какво е, нали, Розмари? — попита Кизи и се приближи на подскоци към нея. — Израсла си на планета.

— Истинската гравитация е приятна — отговори Розмари.

— Ооо… Да не те хвана космическа болест?

— Само мъничко. Не е проблем, вече започнах да свиквам.

— Ще видим дали не можем да намерим гривни за баланс. Сигурна съм, че ще се продават някъде.

Сисикс изсумтя презрително.

— Ама че фалшификати са.

— Не са — възпротиви се Кизи. — Баба ми носи такава всеки път, когато й се наложи да лети, и казва, че са страшна работа.

— Баба ти смята и че може да говори на имуноботите си.

— Добре де, но никога не я хваща космическата… о, мамка му — възкликна Кизи и заби поглед в ботушите си. — Не поглеждайте нататък. Не поглеждайте.

Розмари отклони поглед, когато видя източника на паниката на Кизи: един обикновен, приветлив тезгях, покрит със запечатани терариуми и глинени (глинени!) купи, пълни с инфочипове. Гледката беше обичайна за площадите по улиците на Флорънс и тя веднага разпозна облеклата на продавачите на тезгяха. Носеха тежки биоскафандри като древните лунни изследователи — херметически затворени и с толкова дебели уплътнения, че караха дихателния шлем на Корбин да изглежда почти разумно. Розмари беше чувала, че старите им скафандри се изхвърлят направо в космоса в запечатани контейнери. Стандартните процеси за пречистване и обезпаразитяване не им действаха. Нямаше риск да увредят имунната им система, или още по-лошо — естествения ход на човешката еволюция.

Геанци[1]. Раса, която даваше на думата „лудост“ едно съвсем ново определение.

— По дяволите — прошепна Кизи. — Погледнах към тях.

— Браво, Киз — каза Сисикс.

— Не исках!

Един от мъжете-геанци се насочи към тях, хванал един кръгъл терариум в облечените си в ръкавици ръце.

— Здравейте, сестри — поздрави ги той.

Гласът му се чуваше от един малък предавател, прикрепен на твърдия щит на гърдите на скафандъра му Клиппът му беше добър, но с тежък акцент и изпъстрен с неточно произнесени съгласни звуци, които издаваха липсата му на честа практика.

— Бихте ли желали да видите едно от малките чудеса на вашата планета-майка?

И той протегна терариума към Кизи и Розмари, без да обръща каквото и да било внимание на Сисикс.

Розмари промърмори едно „не, благодаря“ а Кизи избърбори нещо от сорта на „закъснявам за една уговорка“.

— Аз бих искала да го видя — обади се Сисикс.

Изражението на геанеца се вкамени под шлема му и той протегна по-наблизо терариума с насилена усмивка. Зад плекса се виждаше едно сложно устроено жълто цвете, което растеше от туфа мъх.

— Това е орхидея — обясни мъжът, а чуждата дума прозвуча странно на фона на останалия клипп. — Деликатно цвете, което някога е растяло в блатата и дъждовните гори на Земята. Също като по-голямата част от разнообразната флора на планетата, тези красиви цветя са изчезнали от естествените си екосистеми по време на Срива.

Очите му се стрелкаха от Кизи на Розмари и обратно, и продължаваха да търсят някаква проява на интерес.

— Благодарение на усилията на трудолюбивите ни събратя у дома, орхидеите вече виреят успешно в няколко възстановени дъждовни гори.

— Много е красиво — каза Сисикс.

Звучеше искрено. Посочи към цветето и обърна глава към спътничките си.

— Гениталиите ви изглеждат по подобен начин, нали?

Кизи избухна в смях, а Розмари усети, че се изчервява.

— Имам въпрос — каза Сисикс и се обърна към геанеца, който изглеждаше доста смутен.

Тя се протегна и докосна терариума. Геанецът се сви в скафандъра си при вида на извънземните нокти над земния мъх.

— Учените в проекта „Самсара“ работят ли и с деца ор[2]?

Геанецът се намръщи.

— Може би — отговори студено. — Но не може да очакваш голям успех в заниманията си с пръст, ако живееш с крака, увиснали във въздуха.

В приятелския му тон вече се усещаха нотки на високомерна набожност.

На Розмари почти й беше жал за него. Сисикс го дразнеше — опитваше се да го накара да изостави преструвката, че иска да ги доближи до красотата на природата, и да започне да проповядва за идеите на геанския пуританизъм. На пръв поглед, геанската цел — да излекуват вече едва обитаемия дом на вида си — изглеждаше благородна. Но това бе цел, споделяна от учените от проекта „Самсара“ които живееха в един сребрист орбитален кораб под формата на пръстен, който заобикаляше Земята — пръстен, който не беше построен от човеци, а от филантропи от аелуонски и аандриски произход. И въпреки че възстановителният проект на кръга бе ръководен от човеци, много от учените, които работеха редом с тях, бяха от други светове. Заклетите геанци — особено онези, които обикаляха из оживените мултирасови градове в търсене на души, които да спасят, — ненавиждаха този факт.

Геанецът пак се обърна към Розмари и Кизи. Недружелюбността в гласа му бе изчезнала, но на нейно място започваха да се усещат нотки на отчаяние.

— Ако ви се отворят няколко свободни минути по време на престоя ви — с други думи, „ако се отървете от извънземната“, — моля, елате да ни посетите отново. Имаме още много земни чудеса, които да споделим с вас — и още повече в затворените екосистеми, които поддържаме на борда на кораба ни.

Той прехвърли терариума в лявата си ръка и бръкна в торбата на рамото си.

— Ето — каза и им подаде по един инфочип. — Вземете ги, подарък от нас. С тяхна помощ ще можете да видите някои от вълшебните места, които ви очакват на родната ви планета. Просто ги вкарайте в скрибовете си и се насладете на красотата.

Той се усмихна блажено, сякаш самото споменаване на Земята бе достатъчно да го направи щастлив.

— Наистина много бихме се радвали, ако дойдете, сестри. Винаги сте добре дошли сред нас.

Геанецът се върна към тезгяха, а Кизи, Сисикс и Розмари побързаха да продължат нататък.

— И именно затова — заяви Кизи, която метна чипа в първата боклукчийска кофа, която видя — не бива дори да се поглежда към тях. Браво на мен.

— Има и аандриски, които са луди на тема „расова чистота“ да знаете — каза Сисикс. — Но те поне не закачат околните непрекъснато.

— А какво правят вашите? — попита Кизи.

Сисикс сви рамене.

— Живеят във ферми с високи огради и си организират частни оргии.

— А това с какво се различава от останалите от вида ви?

— Нямаме високи огради, и допускаме всички желаещи до оргиите. Освен ларуанците. Те са алергични.

— Звезди — промърмори Кизи и пое навътре към същинската част на пазара.

После извади плик водораслени топчета от торбата си и започна да хрупа.

— Не мога да повярвам, че Мала се занимаваше с такива неща.

— Не мога да повярвам, че беше природопазител — каза Сисикс. — Иначе изглежда здраво стъпила на земята… Така да се каже.

— Извинете, кой?

— Мала, майката на Дженкс — отговори Кизи. — Тя участва в проект „Самсара“. Работи с бозайници. Трябва да помолиш Дженкс да ти покаже снимки на купищата й пухкави и козинести любимци… О, звезди, само като си спомня вомбатите

Розмари беше сащисана. Не можеше да е чула правилно.

— Момент, тя е била природопазител?

Не можеше да бъде вярно — не и ако живееше на Пръстена. Природопазителите бяха не по-малко радикални, от колкото геанците. И бяха не само ксенофоби, ами и технофоби. Вярваха, че технологиите са основната причина за упадъка на планетата им и че единственият начин да постигнат изкупление е да живеят като животните, каквито всъщност са. Занимаваха се единствено с лов и събирачество, и се придържаха към генетичната чистота — отказваха не само да се подлагат на рутинни генни терапии, а и на ваксинации. Според вярванията им, слабите индивиди трябваше да бъдат оставени да изчезнат естествено в хода на естествения подбор. Явно не можеха да проумеят, че единствената причина, поради която Земята изобщо бе успяла да им предоставя дом и храна толкова дълго време, са обширните територии с изкуствено възстановени тревни площи, населени със стада животни за лов и изобилстващи от ядивни растения, които учените бяха върнали към живот с помощта на замразени ДНК проби и инкубационни камери. Розмари все още не познаваше Дженкс толкова добре, но как беше възможно такъв разумен, спокоен компютърен техник да бъде потомък на майка-природопазителка?

— Да, запалила се по идеята през тийнейджърските си години — обясни Кизи. — Избягала от дома си, пътувала с кораби на стоп, докато стигнала Земята, присъединила се към един клан. Започнала да яде истинско диво месо — абе, пълна програма. Можеш ли да си представиш?

Кизи се сниши театрално и започна да имитира ловец, който дебне плячката си.

— Промъкваш се през храстите — продължи тя, като подскачаше ту на едната, ту на другата страна, — като избягваш змиите и плъховете и каквото още там има, и носиш само една дълга, остра пръчка, и после трябва да се нахвърлиш на някакъв огромен бивон…

— Бивон? — погледна я въпросително Сисикс.

— Нещо като по-голяма крава. И след това трябва да го намушкаш, и пак, и пак, и пак, а той те размята наоколо и ох, мамка му!

Кизи продължи да подскача оживено и да разиграва някаква неразбираема пантомима, без да усети — или без да се интересува от факта, — че околните я наблюдават подозрително. Няколко водораслени топчета изхвърчаха от чантата.

— И после копитата замахват точно пред физиономията ти, и после кръв, кръв навсякъде, и после то умира, и после трябва да го разпарчетосаш направо с ръце. И да го изядеш.

Тя вдигна ръце към устата си и започна да издава ръмжащи, мляскащи звуци.

— Ох… Хайде да спуснем завесата вече, моля те — направи гримаса Сисикс.

— Дженкс на Земята ли е пораснал? В някой клан? — попита розмари.

— Не, но се е родил в такъв. Затова е малък — обясни Сисикс. — Майка му не се е подложила на предродилна терапия.

— Аха — кимна Розмари. — Мислех, че е геномод, но не бях сигурна дали няма да се засегне, ако го питам.

— А, не, наистина си е свързано с гените, само че си е роден така — отговори Кизи. — И между другото, сигурна съм, че си си спечелила няколко точки в очите му, като не си го споменала веднага. Няма нищо против въпросите, но все пак му омръзва.

Сисикс доуточни:

— Мала не се е подлагала на рутинен ултразвук, след като е забременяла, нали разбираш. Тя…

— Почти е умряла по време на раждането — довърши Кизи вместо нея. — Сериозно. Почти е умряла. Можеш ли да повярваш? Кой би рискувал да умре при раждане? Ама че архаична история. А и Дженкс е щял да умре като едното нищо, само че Мала решила изведнъж да стане суперготина. Спряла да вярва в щуротиите на природопазителите в момента, в който заговорили за убийството на детето й.

Ченето на Розмари увисна.

— Щели са да убият Дженкс?

Кизи кимна и натъпка шепа топчета в устата си.

— Прдпзтл ммднн ммф — хрмф.

Тя преглътна.

— Природопазителите изоставят децата, които са се родили болни, или различни, или нещо такова. Просто така — „а, ей това е някакво странно такова, я да го зарежем, за да можем да се отървем от слабите гени“.

Кизи стисна юмруци и смачка топчетата, останали в плика.

— Пфу! Ама че тъпотия!

След това погледна надолу, сякаш виждаше торбичката водораслени топчета за пръв път.

— Оф.

— Какво е станало? — попита Розмари.

— Направих водораслените топчета на трохи.

— Не, имах предвид какво е станало с Мала.

— Избягала и оттам — отговори Сисикс. — Измъкнала се от клана и намерила група учени, които работели на повърхността на планетата. Понеже…

— Не, пропускаш най-яката част — намеси се Кизи. — Трябвало е да върви, разбираш ли — да измине невероятно дълъг път, с надеждата да намери някого отвъд границата на териториите на оцеляващите. Без кораби, без совалки, без нищо. Можела е само да върви. Пеша, казвам ти! А наоколо е гъмжало от лъвове. Лъвове!

— Е, не навсякъде — вметна Сисикс.

— Слушай какво, когато става дума за лъвове, няма значение дали са буквално навсякъде — отговори Кизи. — Достатъчно зле е да знаеш, че има няколко лъва, които може и да са наблизо…

— Е, както и да е — учените на Пръстена предоставили убежище на Мала и Дженкс, а тя осъзнала, че всъщност не са толкова лоши. Освен това открила, че биологията й допада и доста й се удава, и се занимава с това оттогава насам.

— Нито е ходила на университет, нито нищо — отбеляза Кизи. — Просто започнала да рине тора в развъдниците и постепенно научила всичко сама. Е, все още е геанка, но е доста по-умерена от преди. Всъщност, повечето от човешките учени на Пръстена са такива. Вярват, че всички хора са свързани с планетата си и така нататък, и не обичат да са далеч от Земята, но не се занимават с останалите глупости. И доколкото разбрах, Мала е била само леко потресена, когато Дженкс решил, че иска да отиде да види останалата част от галактиката като тийнейджър. Вече няма никакъв проблем с това. Много от геанците са свестни хора. За разлика от онези задници.

Тя посочи с глава назад към мисионерите.

— Учените от Пръстена не са ли могли да подложат Дженкс на генотерапия? — попита Розмари. — Дори те сигурно нямат нищо против стандартните медицински практики.

— Нямат. Имат си имуноботи като всички останали, а и ваксини, слава на звездите. Но генотерапията е малко рискована. Наемат се с нея, ако сериозно влошава качеството на живот на пациента, но не и по козметични причини.

— Тогава защо…

— Защо Дженкс не се е подложил на някаква процедура ли? Както казах, не си заслужава, ако няма сериозна причина. Виж го само как добре си живее, негодника. Ще си остане чисто злато, независимо от размера си.

— Но когато е бил бебе, не са могли да знаят дали ще е така.

— Мала не им е позволила. Дженкс казва, че след като лекарите признали, че дребният му ръст не означава, че няма да бъде здрав, тя не им дала да кажат и дума за генотерапия. И не е имало нищо общо с геанските й възгледи. Дженкс ни разказа, че просто й е било писнало да й обясняват как детето й не е в ред.

Кизи спря и се огледа.

— А аз пък съм ви водила в напълно погрешна посока през цялото това време.

— Кое е първото нещо в списъка ни? — попита Сисикс.

Кизи извади скриба си.

— Почистващ препарат за плекс — прочете. — А след това — контейнери за хигиеноботи.

— Може ли да вземем от неароматизираните този път? — примоли се Сисикс. — Ашби винаги купува от онези с миризма на лимон, а е просто отвратително да влезеш в банята, след като цял ден си чистил, и да ти замирише на цитруси.

— Имаш нещо против свежото ухание на лимон?

— Знаеш ли какво е иски?

— Не.

— Напротив, знаеш. Малък, зелен плод, расте на гроздове от по три.

— А, да.

— И мирише на лимон, нали?

— Малко.

— Е, на моята планета балсамират мъртъвците със сок от иски.

Кизи се разсмя.

— О, не. Ужас. Окей, неароматизирани хигиеноботи.

Тя погледна към списъка още веднъж и потупа по екрана изразително като политик, който държи реч.

— Слушайте, днес трябва да се докажем като отбор за пазар, който заслужава доверие. Купуваме само каквото пише в списъка, и толкова. Всеки път, когато дойдем тук, успявам да хвърля страшно много пари за неща, които даже не ми трябват.

Нещо над рамото на Розмари привлече вниманието й.

— Като ей онези, например.

И без да каже дума повече, тя хукна към една сергия, отрупана със стоки за жонгльори.

Сисикс въздъхна.

— Започна се — отбеляза, загледана след Кизи, която тъкмо ровеше из една кутия, пълна с лъскави кегли. — Ако мислиш, че днес ще се купуват консумативи, си в голяма грешка. Днес ще се препираме с Кизи на всяка следваща сергия.

Докато вървяха след механичката, Сисикс обви ръка около рамото на Розмари. Неочакваната близост на жеста я накара да примигне изненадано, но усети и лека гордост. Дори да я оберяха до края на деня, поне щеше да е в добра компания.

 

 

Дженкс слезе надолу по рампата към подземния технически район — или, както по-често го наричаха, „пещерите“. На столче пред входа бе седнал един мъж-аандриск, въоръжен със зашеметител, а до него бе поставена една многоезична табела, на която пишеше:

СЛЕДНИТЕ ПРЕДМЕТИ МОГАТ ДА БЪДАТ ВРЕДНИ ЗА ТЕХНИКАТА, БОТОВЕТЕ, ИИ-ТАТА, МОДИФИЦИРАНИТЕ САПИЕНСИ И САПИЕНСИТЕ, КОИТО ИЗПОЛЗВАТ ЛИЧНИ ЖИВОТОПОДДЪРЖАЩИ СИСТЕМИ. НЕ ВНАСЯЙТЕ НИКОЙ ОТ СЛЕДНИТЕ ПРЕДМЕТИ В ПЕЩЕРИТЕ. АКО В ТЯЛОТО ВИ СА ИМПЛАНТИРАНИ ЕДИН ИЛИ ПОВЕЧЕ ОТ ТЯХ, ИЗКЛЮЧЕТЕ ГИ, ПРЕДИ ДА ВЛЕЗЕТЕ:

 

Рентгенови пачове (очни импланти за виждане през повърхности)

Отвличащи ботове или ботове-убийци

Хакеров прах (въздушни кодоинфилтратори)

Неправилно запечатани радиоактивни материали (ако не сте сигурни дали са такива, не поемайте риск)

Всичко, захранвано с гориво от рециклирани отпадъци

Магнити

На дъното на табелата имаше още едно изречение, само че на клипп, и добавено на ръка:

Сериозно говорим, мамка му.

Докато Дженкс минаваше покрай него, аандрискът му кимна дружелюбно, а двата еднакви импланти в очните му ябълки проблеснаха на изкуствената светлина. Всеки магазин и всеки павилион в пещерите бе снабден с различни осветителни тела, за да се отличава от останалите. Пещерите представляваха същински циклон от яркосиньо, преливащи се дъги, изкуствени изгреви и прожектирани по таваните имитации на звездно небе. Ако посетителят се намираше в самото помещение, можеше да оцени красивия ефект, но в коридорите между магазините се получаваше главозамайваща смесица от различни цветове и сенки. Беше като да вървиш през пиян калейдоскоп.

Дженкс се чувстваше у дома си в пещерите, и то не само заради безкрайните редици от спретнато опаковани, изработени на ръка стоки. Много от посетителите и продавачите бяха Закоравели фенове на генните модификации — хора, склонни да заменят собствените си крайници със синтетични, подобрени техни версии. Тук можеха да се видят метални екзоскелети, непрекъснато променящи се татуировки от наноботи и обезпокоително съвършени лица, които издаваха слабостта на собственика си към геномодите. Лицеви пачове, дермални портове, домашно изработени импланти. Застанал редом до тези странности, той не правеше абсолютно никакво впечатление с дребния си ръст. Беше трудно да се чувстваш странен на място, където всеки е странен. Действаше му утешително.

Вървеше по пътеките и си отбелязваше наум местата, на които трябваше да се върне по-късно. Дженкс беше ветеран в Порта и знаеше, че има само едно място, от което уважаващият себе си посетител може да започне, преди да продължи да хвърля кредити по другите места.

Витрината, пред която спря, далеч не беше най-лъскавата от всички. От тавана висеше табела, направена от една голяма, счупена платка. Надписът представляваше парчетии и боклуци, залепени под формата на букви, и гласеше „Ръждясалата кофа“. Отдолу бе написано с по-малки букви „Ремонт и замяна на техника“, и с още по-малки букви — „Собственици: Пипер и Блу“.

Дженкс застана на пръсти, за да погледне над тезгяха. Пипер се бе навела над един работен плот с гръб към него и си мърмореше нещо. Протегна се да се почеше по тила на обръснатата си човешка глава и остави малко петно от смазка. Дори да беше забелязала, явно не й пукаше.

— Ей, мадам! — викна Дженкс. — Да знаеш откъде мога да си намеря малко стимботове?

Пипер се обърна, без да прикрива раздразнението си от глупавия въпрос. Лицето й обаче мигом се проясни, когато видя кой го е задал.

— Дженкс! — възкликна тя, избърса ръцете си в престилката и се приближи към тезгяха. — Какво правиш тук?

Тя коленичи и го прегърна приятелски. Прегръдката бе топла, но ръцете й бяха слаби. Прекалено слаби. Прегръдките й будеха съжаление у Дженкс, откакто се познаваха.

Пипер и партньорът й Блу бяха бежанци от една от колониите от покрайнините, наречена Аганон — един от последните бастиони на движението на Подобреното човечество. Отритнати както от Диаспората, така и Народната Галактика, колониите на Подобрените отглеждаха хората в инкубационни кораби и избираха генетичните им особености в зависимост от това, от което обществото щеше да се нуждае най-много по времето, когато достигнат зряла възраст. Гените им бяха модифицирани до неузнаваемост. Бяха подобрени здравето им, интелигентността, социалните умения — каквото беше нужно за работните места, които щяха да заемат. Черната работа се изпълняваше от хора, чиито гени оставаха недокоснати, с изключение на две неща: бяха стерилни и нямаха коса (за да се забелязват по-лесно). Подобрените бяха толкова твърдо убедени в превъзходството си над работническата класа, че се бяха оказали напълно неподготвени за неочакваното бягство на Пипер. То бе започнало в късното й детство, когато бе успяла да избяга от един завод за производство на машинни части, и бе завършило в едно огромно сметище за бракувани машини, което се бе превърнало във временния й дом. Сред безбройните изхвърлени, непотребни парчетии тя бе успяла да намери скрито съкровище: една изоставена междузвездна совалка. С помощта на все още годните части, които бе изровила, тя бе успяла да поправи, закърпи и, в крайна сметка, някак си да пробуди совалката за живот. Бе й отнело над шест стандарта, за да я накара да лети, и още почти стандарт, за да открадне достатъчно гориво. Цената на свободата й беше тежкото недохранване, което почти я беше убило, когато един от патрулните кораби на НГ най-после я откри. Беше на Порт Кориол от осем стандарта — достатъчно дълго, за да се превърне в едно от основните присъствия в общността на модърите, — а здравето й бе укрепнало. Но въпреки че обожаваше да яде (бе приела името „Пипер“, когато бе открила удоволствието от подправките), метаболизмът й просто не успяваше да насмогне. Изпосталялото й тяло никога нямаше да се налее.

Фактът, че Пипер и Дженкс можеха да застанат рамо до рамо — бегълка от свят, където гениите модификации бяха закон, и дете на майка, която бе отказала каквато и да е медицинска помощ в отглеждането му, — беше свидетелство за свободния дух на Порта, както и за странностите, присъщи на човечеството. Може би в това се криеше и причината за разбирателството между него и Пипер, в което се усещаше състрадание към съдбата на другия. Е — това и дълбоката им, неумираща любов към всичко дигитално. Това без съмнение помагаше.

— Как е „Пътешественика“? — попита Пипер.

Това винаги бе първият въпрос, който задаваше — и не само за да се намира на приказка. Интересът й към кораба — всъщност към всички кораби — беше напълно неподправен.

— Лети гладко, както винаги — отговори Дженкс. — Току-що направихме пробив на сляпо до Ботас Уелим.

— Новата аелуонска колония, нали?

— Мда.

— Как мина?

— Като по учебник. Само дето на новата ни секретарка не й понесе подпространството… Блааргх — изимитира Дженкс звук като от повръщане.

Пипер се засмя.

— О, искам да чуя всичките клюки. Имаш ли време за чаша мек, след като приключим с деловата част? Сглобих един самовар, който направо ще промени живота ти.

— Е, на такова предложение няма как да откажа.

— Добре. Та какво следва? Имате ли следващ проект предвид?

— Всъщност, да — отговори Дженкс гордо. — Чу ли за членството на торемийците в Народната Галактика?

Пипер завъртя очи.

— Имаш ли някакъв акъл въобще, по дяволите?

Дженкс се засмя.

— Не знам, но ни се отвори страшно добра работа покрай това. От Токат до Хедра Ка. Повериха проекта на нас.

— Няма начин — отговори Пипер, а ченето й увисна. — Отивате в ядрото?

— Мда. И то — пробив с котва.

— Егати. Наистина ли? Доста сериозно пътуване ви се очертава. Колко време ще е?

— Около стандарт. Но от НГ плащат сметките. Всичко, което трябва да направим, е да стигнем дотам и да направим пробива.

Пипер поклати бързо глава.

— Радвам се за вас, но се радвам и че не съм аз — засмя се тя. — Леле, как ще ме хване съклетът, ако трябва да остана на борда на някой кораб толкова дълго. И все пак… Ядрото. Колко души могат да се похвалят, че са били там?

— Именно.

— Уха. Е, това обяснява защо си тук. Предполагам, че си носиш списък с необходимите неща?

— Повечето са за Киз. Тя отиде да купува консумативи.

Дженкс й подаде скриба си.

— Предай й да се отбие за малко, преди да напуснете орбита. Няма да я пусна да си отиде, без да си кажем „здравей“.

— Сякаш тя би допуснала да се случи такова нещо. Може да се видим с теб и Блу някъде на тъмната страна по-късно, ако нямате някакви планове. Ще вечеряме заедно или нещо подобно. Все пак, тъкмо получих заплата.

— Много ми харесва тази идея. Особено онази част, в която предложи да платиш.

Пипер бавно мина надолу по списъка. Четенето не беше от силните й страни.

— Добре, модулатори на потока… Иди при Пок, куелианеца в алеята с ботовете по-надолу. Познаваш ли го?

— Не лично. Адски е странен.

— Не споря с това, но не е лош, а и не опакова стоката си в гракс като останалите. Имай ми доверие — модулаторите му са първо качество.

— Какво лошо има в гракса?

— По принцип е хубав и надежден като защита за техниката в опаковките, но ако оставиш стоката в него прекалено дълго, притъпява функциите на рецепторите.

— Вярно ли?

— Е, търговците на гракс не са съгласни, но мога да се закълна, че уредите ми вървят по-добре, откакто спрях да купувам стока, опакована в него.

— Ще ти се доверя по този въпрос.

Пипер продължи надолу по списъка.

— Съединители… Иди при Хиш.

— Хиш?

— Магазинът се казва „Отворена верига“ тя е собственичката.

— А, ясно. Никога не съм бил в „Отворена верига“. По принцип ходя в „Бялата звезда“.

— Тя взима повече, но мисля, че стоките й са доста по-добри. Спомени й, че съм казала така — може да свали цената с няколко кредита.

Продължи да чете.

— От тези вериги мога да ти намеря аз, само че ще трябва да са втора употреба.

Тя се пресегна към един рафт, свали една опаковка, увита на ръка, и я остави на тезгяха.

— Твоята стока втора употреба обикновено е по-добра от новата стока от други места — отговори Дженкс.

Беше напълно искрен. Пипер беше същинска магьосница, когато опреше до връщането на мъртвата техника към живот.

Тя се подсмихна.

— Чаровник такъв.

Очите й отново се насочиха към скриба.

— Бобини… Хмм. Мисля, че трябва да имам малко, скътани тук някъде…

Тя заопипва наоколо, след което метна торбичка, пълна с дребни метални предмети на тезгяха.

— Ето. Бобини.

— Колко общо? — попита Дженкс и протегна ръката с гривната си напред.

Пипер махна с ръка.

— Нали ще черпиш мен и мъжа ми на вечеря. Квит сме.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Добре тогава.

Дженкс прочисти гърло и понижи глас, преди да продължи:

— Пипер, имам нужда от още нещо. Извън списъка.

— Да чуем — подкани го Пипер.

— Само от любопитство, нищо сериозно…

Молбата му, разбира се, бе доста сериозна, но трябваше да внимава с подхода — дори когато ставаше въпрос за близък приятел като Пипер.

Пипер кимна бавно, с разбиране, и се наведе напред през тезгяха.

— Изцяло хипотетично — отговори тя тихо. — Ясно.

— Точно — отговори той и направи пауза, преди да продължи. — Разбираш ли от механични тела за ИИ-та?

Пипер повдигна вежди — или по-точно, онова място, където щяха да се намират веждите й, ако тялото й беше окосмено.

— Хич не си поплюваш с хипотетичните въпроси, а? Без да се обиждаш.

— Не се обиждам. Виж, знам, че телата за ИИ-та са трудни за намиране…

— „Трудни за намиране“? Дженкс, този вид техника нарушава толкова много закони, че на практика не съществува.

— И все пак трябва да има някой. Някой модър, укрит в бункер някъде…

— О, сигурна съм, че има. Но никой, когото да познавам.

Тя впери изпитателен поглед в очите му.

— За какво изобщо ти е притрябвало такова тяло?

Дженкс подръпна флеша в лявото си ухо.

— Може ли да ти кажа, че е лично, и да не обсъждаме този въпрос повече?

Пипер не отговори, но техникът позна по изражението в очите й, че намества парчетата от пъзела. Знаеше какво работи той. Беше го чувала да говори за Лови, независимо колко небрежен се бе опитвал да бъде. Дженкс усещаше, че започва да се поти. „Звезди, сигурно изглеждам жалък“ — помисли. Но Пипер само се усмихна лениво и сви рамене.

— Както искаш.

Тя се замисли за момент, и на лицето и се изписа сериозно изражение.

— Но може ли да ти кажа нещо като на приятел? Ако по някакъв начин се сдобиеш с тяло за ИИ — или да, ако по някакво невероятно щастливо стечение на обстоятелствата аз намеря такъв начин, ще ти се обадя, — искрено се надявам да знаеш какво правиш.

— Ще внимавам.

— Не, Дженкс — отговори Пипер с глас, който не оставяше място за каквито и да е възражения. — Нямам предвид да внимаваш да не те арестуват. Имам предвид да внимаваш да не направиш нещо опасно. Не искам да прибягвам до емоционални манипулации от десена на „тъжната ми лична история“, но виж какво: аз съм крайният резултат от действията на няколко много глупави, добронамерени човека, които са решили, че би било страхотна идея да дадат на човечеството напълно нов облик. Не е започнало с нещо особеногенетична модификация тук, нова комбинация между едно и друго ДНК там. Но постепенно нещата ставали все по-сериозни, докато положението не излязло от всякакви разумни граници. Именно Затова е забранено да се дават тела на ИИ-тата. Хора, които разбират от етика доста повече от мен или теб, са решили, че НГ не е готова — както на практика, така и морално — да създаде и приюти нов вид живот. И да, ИИ-тата наистина се третират отвратително в момента. Знаеш, че аз напълно подкрепям идеята да им се дадат равни права с нас. Но това вече е опасна територия, Дженкс, и въпреки че не ми е приятно да ти го казвам, не смятам, че телата за ИИ са решение на проблема. Затова помисли добре какво всъщност се готвиш да направиш — независимо от напълно благородните ти намерения. Запитай се дали си готов да понесеш толкова голяма отговорност.

Тя вдигна тънките си ръце. По дланите й се преплитаха изпъкнали стари белези — спомени от десетилетието, което бе прекарала в ровене из купчините остър метал на сметището. Спомени от глада, страха и родния й свят — свят, който бе тръгнал напълно погрешно.

— Запитай се до какви последствия може да се стигне.

Дженкс се замисли дълбоко и най-сетне каза:

— Ако имаш толкова твърдо мнение по въпроса, защо се съгласи да ми кажеш, ако попаднеш на модър, който разполага с такива тела?

— Защото си ми приятел — отговори тя, а острите нотки изчезнаха от гласа й. — И защото работата ми е да завързвам връзки с нови хора. И ако си решил сериозно да се заемеш с това, бих предпочела аз да ти осигуря необходимото оборудване, а не някой некомпетентен шмекер. Въпреки че, честно казано, се надявам да ме послушаш и да се откажеш, преди да намеря някого.

Пипер сложи на тезгяха малка табела, която гласеше. „В склада съм, викнете, ако ви потрябвам“

— Хайде, имаме нужда от малко мек. А и аз искам да чуя за новачката, дето я хваща космическата болест.

 

 

Ашби седеше в хотелската стая, която бе запазил час по-рано. Мислеше си за водна топка. Не че се интересуваше от този спорт особено много, но тази мисъл бе доста по-поносима от алтернативата си. Когато беше станал от леглото сутринта, се бе подготвил за ден, който ще прекара в пазаруване и харчене на кредити, и чиято връхна точка най-вероятно щеше да бъде хубава вечеря, придружена от едно питие, в някой непретенциозен бар. Сега обаче се намираше на тъмната страна на Кориол, заобиколен от пухкави възглавници и грозни картини, и чакаше Пей — която не само беше жива и здрава, но и се намираше наблизо и имаше намерение да прави секс с него. Водната топка беше по-лесна за смилане тема.

„Добре… Финалисти на шампионата за Титаниевата купа от 303 стандартна година. Да видим. «Белите шапки» трябва да са участвали, понеже Кизи издивя, когато Кими Сейнт Клер си разкъса сухожилието. И «Звезден взрив», нали? Да, нали купих на Ая тениска с логото им за рождения й ден онази година. Каза, че те са й любимци…“

Ако оставеше мислите си да се реят свободно като космокапсула, която ту се гмурка, ту излиза на повърхността на някое коренно различно място, никога нямаше да може да се успокои. Прекалено много различни чувства напираха да им обърне внимание. Облекчение, задето Пей е в безопасност. Радост, че ще я види всеки момент. Неоснователна тревога, че чувствата й към него са охладнели. Решимост да я остави да избере как да протече срещата им (кой знае как се чувстваше, след като беше прекарала десетки десетници в заобикаляне на военни зони). И страх. Същият страх, който изпитваше всеки път, когато се срещаха. Страх, че в някой момент от идните десетници, след като тя се завърнеше в по-опасните зони на космоса, това „здравей“ може да се окаже последното им „сбогом“.

„Не, не, «Зведен взрив» трябва да са спечелили през 302-ра, не 303-та. Това беше рожденият ден, за който Ая получи първият си скриб, което означава, че тъкмо е тръгнала на училище. Което означава, че е било 302-ра.“

Усещаше и леко безпокойство — притеснение, че този път ще ги хванат. Не можеше да се сети да е пропуснал нещо. Системата, която бяха разработили, за да не бъдат разкрити, вече се беше превърнала в навик. Той винаги избираше хотела — обикновен, нищо лъскаво или разположено по централните улици. За предпочитане беше и да не са ходили там преди. След това даваше на обслужващия персонал да разберат недвусмислено, че има нужда от почивка и не бива да го безпокоят по какъвто и да е повод. След като се настанеше в стаята, изпращаше на Пей съобщение, което се състоеше единствено от името на хотела и номера на стаята, а тя го изтриваше веднага, след като го прочетеше. Два часа по-късно — достатъчно дълго, за да не забележи някой — тя пристигаше в хотела и наемаше съседната на неговата стая. Това беше съвсем лесно, тъй като сложната нумерология беше един от основните компоненти на традиционната аелуонска култура. Имаше толкова много различни, и дори противоположни системи за намиране на смисъл в различни поредици от цифри, че независимо кой номер стая бе наел Ашби, Пей успяваше да оправдае с нещо защо иска стая с номер като съседната. Рецепционистите, които не бяха от аелуонски произход, предполагаха, че тя иска стая с номер, който символизира спокойствие или добро здраве, а аелуонците просто приемаха, че е доста старомодна за възрастта си (и може би леко наивна). След като се настанеше в стаята си, Пей почукваше на стената откъм стаята на Ашби, който проверяваше дали няма някой в коридора, след което излизаше. Готово.

Доста дълга и сложна церемония, само за да могат да се видят — но беше неизбежно. Колкото и да бяха щедри и свободомислещи спрямо галактическите си съседи, аелуонците продължаваха да смяташ партньорствата между различни раси за табу. Ашби не разбираше каква логика следват — този тип връзки не бяха никакъв проблем за човеците, поне ако ставаше въпрос за двукраки видове, — но разбираше на каква опасност може да изложи Пей. Една аелуонка можеше да изгуби семейството и приятелите си завинаги заради партньорство с извънземен. Можеше да загуби и работата си — особено ако беше свързана с правителството. А за някой като Пей, която се гордееше с неуморния си труд и безспорния си професионализъм, такъв срам щеше да бъде непоносим.

„Съсредоточи се, Ашби. «Белите шапки» «Чуковете». «Ястребите»?… Не, те не бяха стигали до полуфиналите, откакто работеше на борда на «Утринна зора» Ами… о, звезди, Ашби. Хайде, стегни се. Водна топка!“

Освен всички емоционални дилеми, които се опитваше да игнорира, Ашби водеше и битка на волята — ум срещу биологични инстинкти. Знаеше, че почти със сигурност ще спи с партньорката си всеки момент, но не искаше да го приема за даденост. Нямаше понятие през какво е минала, преди да се видят, и преди да добиеше ясна представа за състоянието й, щеше да я остави да води, както пожелае. А и дори да беше в настроение за същото, като него… е, все пак беше възпитан. Независимо от това, че тялото му бързаше да изпревари събитията.

„Ашби. Полуфиналите. 303-та година. «Въздушните гмурци» спечелиха. Кой друг беше…“

На стената се почука — тихо, но отчетливо.

Ашби мигом забрави за финалите на Титаниевата купа.

 

 

— Сапун! — нададе вик Кизи и посочи към един павилион с продукти за баня. — Вижте ги! Приличат на парчета торта!

Тя побягна нататък. Тежката й чанта, пълна с покупки, подскачаше на гърба й.

— Малко скраб за люспи ще ми дойде добре, предполагам — каза Сисикс.

Тя и Розмари последваха механичката, която вече се ровеше из кошниците на една от масите.

Магазинът беше собственост на хармагиански търговец, чиито стоки бяха ориентирани към нуждите на множество видове. Груби четки и връзки с билки за парните бани на аандриските, ефервесцентни таблетки и затоплящи соли за ледените вани, предпочитани от аелуонците, пили за кожа и пречистващи тоници за хармагианците, както и един скромен, но весел на вид щанд с човешки сапуни, шампоани и още дузини бурканчета, бутилки и кутийки, които Розмари не можеше да разпознае. Интелигентните раси на галактиката можеха да открият много културни сходства помежду си, но имаше малко теми, по-оспорвани от правилния начин за почистване на собственото тяло.

Хармагианецът — който беше мъжки, доколкото Розмари можеше да разбере по цвета на петната по гърба му — избръмча към тях на количката си, когато се приближиха.

— Желая ви сполука, мили гости — поздрави ги той, а пипалцата на брадичката му се извиха щастливо. — Има ли нещо конкретно, от което да се нуждаете, или искате да поразгледате?

Мъничките, пръстоподобни израстъчета на трите му предни пипала се разтвориха в жест на услужливост. Беше вече на възраст, и бледожълтата кожа, която покриваше безформеното му тяло, вече бе лишена от младежката си влажност.

Розмари беше разговаряла с хармагианци и преди — професорът й по ханто, например, както и няколко от редовните гости на вечерите, организирани от баща й, — но непрекъснато продължаваше да се изненадва от несъвместимостта на външния им вид с историята на расата им. Съществото пред нея — същото като всички останали представители на вида си — представляваше мекотело, което дори не можеше да се придвижва бързо без помощта на количка. Нямаше зъби, нито пък нокти. Нямаше дори кости. И въпреки това преди време тези безгръбначни бяха управлявали значителна част от галактиката (и все още продължаваха да я управляват, ако се съдеше по това накъде текат кредитите — само че вече нямаха навика да поробват местните видове сапиенси на различните планети). Беше прочела научния труд на един аелуонски историк, който бе предположил, че именно физическите недостатъци на хармагианците са били онова, което им е помогнало да развият технологиите си така, че да придобият значително предимство над останалите видове. „Амбицията и интелигентността“ — пишеше историкът — „представляват опасна комбинация“.

Когато се замисли за историческия контекст на обстановката, Розмари отсъди, че присъствието й в магазина допринася за възникването на една силно любопитна картина: един хармагианец (застаряващ син на бивша империя), един аандриск (представител на народ, който бе ръководил преговорите, благодарение на които хармагианските колонии бяха получили своята независимост, и впоследствие бяха сформирали НГ), и двама човека (незначителна раса, която със сигурност щеше да падне под хармагианско робство, ако беше открита по времето, когато хармагианците още имаха такава практика). И всички те бяха застанали рамо до рамо и водеха приятелски разговор на тема „принадлежности за баня“. Времето беше един изключително любопитен изравнител на различията.

Кизи продължаваше да наднича тук-там из съкровищата на хармагианеца.

— Имате ли… оо! Мога ли да ви говоря на ханто? В момента се уча с помощта на един курс в мрежата, та искам да се поупражня.

Сисикс изгледа Кизи скептично.

— Кога си започнала да учиш ханто?

— О, не знам… Преди пет дена, май?

Цепките на върха на стълбчетата на очите на хармагианеца се набръчкаха от добронамерен хумор.

— Да чуем, моля?

Кизи прочисти гърло и изкашля няколко завалени срички. Розмари се сви от неудобство. Не само, че думите й бяха почти напълно безсмислени, ами и липсата на задължителните жестове с тяло караха малкото разбираеми неща да звучат доста невъзпитано.

Но хармагианецът забухука в пристъп на смях.

— О, мила моя гостенке — каза той, а пипалцата му потрепнаха. — Прости ми, но това е най-лошото произношение, което съм чувал в живота си.

Кизи се ухили малодушно.

— О, не — засмя се тя.

— Не сте виновна вие — успокои я хармагианецът. — Човеците срещат големи затруднения в имитирането на тоналните ни вариации.

Розмари вдигна ръка пред ключицата си и размаха пръсти, както се беше упражнявала многократно. Движенията й бяха груба имитация на жестовете на пипалцата на хармагианците, но това бе най-близката имитация, която бе по силите на човек.

— Пала, рам тален, ракае’ма хук аескепТало’н, хама пТхул басракт’хон киб — обърна се тя към хармагианеца.

„Може би, мили ни домакине, бихме могли да разменим слова — с по-големи усилия и уважение от наша страна.“

Кизи и Сисикс обърнаха глави към Розмари едновременно и се втренчиха така, сякаш я виждаха за пръв път. Хармагианецът сви пипалца в знак на уважение.

— Моите поздравления и ответни уважения, мила гостенке! — отговори й той на собствения си език. — Търговка-космоплавателка ли сте?

Розмари разпери пръсти.

— Не съм търговка, а и съм космоплавателка едва от скоро — каза тя. — Аз и двете ми спътнички работим заедно на един тунелопробиващ кораб.

Думите бяха верни, но все пак звучаха странно — все едно се отнасяха за някой друг.

— Другарките ми и аз дойдохме в Порта, за да си набавим някои необходими стоки.

— О, строители на тунели! Добра работа, с много пътешествия. Ще имате нужда от много неща, за да поддържате чистотата на телата си по пътя.

Хармагианецът изправи пипалца — усмихваше се. След това обърна поглед към Кизи, а очите му се разшириха леко.

— Намерихте ли нещо по вкуса си? — запита я той на клипп.

Кизи вдигна една тухличка кървавочервен сапун.

— Това ми трябва — заяви тя, опря нос в нея и вдиша дълбоко. — О, звезди, какво има вътре?!

— Направено е с екстракт от варени еевирчета — обясни хармагианецът. — Ароматът им е много популярен на родната ми планета. Въпреки че ние, естествено, не ги използваме за сапун. В момента държите в ръката си една интересна смесица от двете ни култури.

— Ще го взема — отговори Кизи и му подаде сапуна.

Хармагианецът го хвана с две от по-малките си пипала, всяко от което бе покрито с калъфчета — ръкавици, които да предпазват нежната му кожа. Той изфуча на количката си зад тезгяха и се засуети с целофана и панделките.

— Заповядай, мила гостенке — заяви накрая и й подаде красиво опакованото пакетче. — Отчупвай си по малко за всяко къпане, така ще ти стигне за по-дълго.

Кизи отново опря нос в опаковката.

— Ммм, ама че хубаво ухае. Помириши, Розмари!

На Розмари не й оставаше друг избор, понеже Кизи вече беше завряла вързопчето в лицето й. Миризмата беше тежка, сладка и захарна — като торта. Сигурно къпането с такъв сапун щеше да е като да си вземеш вана в захарна целувка.

— Осемстотин и шестдесет кредита, ако обичате, благодаря ви — каза хармагианецът.

Кизи протегна ръка към Розмари.

— Може ли чипа?

Розмари примигна неуверено. Не беше сигурна дали я е разбрала.

— Чипът за служебни разноски на фирмата ли?

— Да, нали купувам сапун — отговори Кизи. — Сапун може, нали?

Розмари прочисти гърло и погледна надолу към скриба си. Не, сапун не можеше, особено ако беше толкова луксозен — но как да го обясни на Кизи? Беше се качила на кораба, където тя я беше посрещнала с отворени обятия, бе й позволила да я черпи с прекалено много питиета, имаше много по-малко опит от нея в работата на екипажа и в пазаруването в неутрални портове. Но дори при това положение…

— Съжалявам, Кизи, но… ъъ… Можем да използваме чипа само за сапун за общо ползване. Ако искаш нещо по-специално, трябва да си го платиш сама.

Мразеше всяка дума, която й се налагаше да произнесе. Звучеше като абсолютна гаднярка.

— Но… — започна Кизи.

Без да каже дума, Сисикс я грабна за китката и я притисна към скенера на търговеца. Чу се изпиукването, което сигнализираше, че плащането е било прието.

— Ей! — възкликна Кизи.

— Можеш да си го позволиш — заяви Сисикс.

— За мен бе удоволствие — изпрати ги търговецът. — Заповядайте отново следващия път, когато дойдете.

Гласът му беше приятелски, но Розмари познаваше по извиващите се пипалца под брадичката му, че случката около плащането го е накарала да се почувства неудобно. Тя направи бърз, безмълвен жест в знак на извинение. Той я удостои с любезно присвиване на пипалата и отпраши на количката си, за да помогне на следващите клиенти.

Сисикс се намръщи на Кизи, докато излизаха от павилиона.

— Киз, ако някога попаднем с кораба в някакъв труден участък и аз кажа на теб и останалите да изоставите онова, с което се занимавате в момента, да седнете и да закопчаете предпазните колани, какво ще направиш?

Кизи изглеждаше объркана.

— Какво?

— Просто ми отговори.

— Ами… ще оставя онова, с което се занимавам, и ще се закопчая — отговори Кизи.

— Дори ако не искаш да го правиш?

— Да.

— А ако ти ни помолиш да не използваме крановете за вода за известно време, защото трябва да поправиш тръбопровода, въпреки че на нас хич не ни се иска да го правим, как постъпваме?

Кизи се почеса по носа.

— Спирате да използвате крановете — отвърна.

Сисикс посочи към Розмари.

— Тази жена тук има най-тежката работа от всички нас. Трябва да живее на кораба заедно с екипаж от твърдоглави космоплаватели и да ни казва, когато някой от отдавнашните ни навици е против правилата. На мен това би ми изглеждало адски страшно, но тя го прави, и то без да се държи като квачка. И по тази причина, независимо дали ни се иска, или не, ще я слушаме, когато се опитва да си върши работата — защото очакваме от нея същото в замяна.

И тя погледна към Розмари, която тъкмо отправяше наум горещи молби към земята да се разтвори и да я погълне.

— А ти, Розмари, имаш пълното право да ни сриташ здраво отзад за такива неща, понеже ако не успеем да преминем някоя от инспекциите или ако ни забранят да летим заради невалидни фактури, ще си навлечем също толкова сериозен проблем, колкото ако стане авария в самия кораб.

— Невалидните фактури не могат да ни запокитят в открития космос без двигател — промърмори Кизи.

— Много добре знаеш какво имам предвид — отговори Сисикс.

Кизи въздъхна.

— Извинявай, че се държах така тъпо, Розмари — каза тя, забила поглед в обувките си.

После й поднесе пакетчето сапун, като го вдигна високо, сякаш поднасяше дар на някое кралско величество.

— Моля те да приемеш този сапун в знак на извинение.

Розмари се засмя.

— Няма проблем — отвърна с облекчение, доволна, че не са сметнали нейното държание за тъпо. — Задръж го.

Кизи се замисли.

— Може ли поне да те черпя един обяд?

— Няма защо да се притесняваш, наистина.

— Остави я да ти купи нещо за хапване — намеси се Сисикс. — Иначе ще измисли някакъв несравнимо по-нелеп подарък, за да изрази разкаянието си.

— Ей, на теб ти харесаха онези сладкиши от „Царството на мармалада“ — заяви Кизи.

— Вярно — съгласи се Сисикс. — Почти ми се иска да чупиш скриба ми по-често.

— Бутнах го в една тенджера супа — призна Кизи на Розмари.

— След което бръкна с ръка, за да го извади.

— По инстинкт!

— А аз прекарах следващия час в медицинския отсек да й мажа и превързвам изгарянията.

— Все едно. Нали получи сладкиши все пак, стига си ме тормозила.

Сисикс посочи към скриба на Розмари.

— Имаме ли да купуваме още нещо от този район, преди да отидем да ядем?

Розмари прегледа списъка.

— Не мисля. Не каза ли, че искаш да си вземеш малко скраб за люспи?

— Да, но не ми харесаха онези в магазина — каза Сисикс. — Имаш ли нещо против да потърсим друг?

Трите се запътиха нататък, като минаваха от павилион на павилион и питаха продавачите за скраб за люспи. След няколко различни отрицателни отговора, придружени с извинения, един объркан поглед и един дълговрат ларуанец, който им се закле, че холистическите му пустинни соли ще свършат също толкова добра работа, Кизи подръпна Сисикс за жилетката.

— Обзалагам се, че ето там има — посочи тя с пръст.

— Къде? — попита Сисикс и се обърна.

Изражението на лицето й омекна, когато видя търговката — възрастна аандриска, седнала под една малка, плетена рогозка и заобиколена от трите си страни с масички, отрупани с ръчно направени стоки. Перата на жената бяха вече избледнели и по-тънки, сякаш износени с времето. Кожата й бе напукана, и въпреки че единствената дреха, която носеше — чифт меки панталони — беше яркоцветна и чиста, в осанката на люспестите й рамена се усещаше строга сериозност.

Сисикс си каза нещо тихо на рескитски. Розмари не можеше да разбере смисъла на съскащите звуци, но видя как Кизи сключва вежди. Сисикс ги докосна леко по рамената и каза:

— Извинете ме, дами. Почакайте тук, ще се опитам да не се бавя дълго.

След това се отправи към търговката, която бе заета да разбърква чаша, пълна с някаква гореща напитка, и не я забеляза да се приближава.

Розмари и Кизи се спогледаха.

— Разбра ли какво каза? — попита Розмари.

— Рескитският ми е ужасен — отговори Кизи, — но ми звучеше разстроена. Не знам какво става.

Тя кимна към една пейка наблизо.

— Май ще трябва да почакаме малко.

Двете отидоха да седнат. Аандриската на сергията вдигна глава и видя Сисикс. Усмихна й се, но в изражението й се усещаше колебание — сякаш й беше неудобно от нещо. Розмари виждаше, че Сисикс казва нещо, но бяха прекалено далече, за да я чуе (не че щеше да разбере нещо, тъй или иначе). Докато говореше, ръцете на Сисикс се движеха непрестанно и правеха малки, деликатни жестове — ту нагоре, ту встрани, като малки ята птички. Ръцете на старата жена също се вдигнаха и започнаха да се движат в отговор. В началото движенията им не бяха съгласувани, но с течение на разговора постепенно започнаха да се уеднаквяват.

— Разбираш ли аандриския език на ръцете? — попита Розмари.

Кизи вдигна поглед от кичура коса, който тъкмо сплиташе.

— Не особено добре. Сестра ми ме научи на няколко движения — най-основните. „Здравей“, „Благодаря“ и „Беше ми много приятно, но не искам да правим секс“ например.

Тя се загледа към Сисикс и търговката, после поклати глава.

— Представа си нямам. Прекалено са бързи. Но Сисикс говори и на глас, което е интересно.

— Защо да говори, ако използва езика на знаците?

— Не, не, не е език на знаците. Езикът на ръцете дори няма съответен превод на рескитски.

Розмари я погледна объркано.

— Този въпрос сигурно е глупав, но в такъв случай какво изразява той? Нещо като израженията на лицето? Или като жестовете в ханто?

— Не — отговори Кизи, извади една панделка от джоба си и върза вече готовата плитка. — Езикът на ръцете изразява идеи, които са или прекалено прости, за да се хабят думи за тях, или прекалено лични.

— Прекалено лични?

— Да — неща, които са много важни, или пък трудни за обясняване с думи. Любов, омраза или неща, които те плашат. Нали се сещаш как, когато имаш да споделиш с някого нещо наистина значимо, се запъваш непрекъснато? Или пък трябва да се упражняваш предварително в огледалото, за да намериш правилните думи? Аандриските не се мъчат да подхождат по този начин. Оставят жестовете да се погрижат за неудобството, което думите биха могли да породят. Според тях дълбоките, силни чувства са достатъчно еднакви у всекиго, за да бъдат определени само чрез махване на ръката или нещо такова — въпреки че събитията, които са породили тези чувства, са най-различни.

— Сигурно си спестяват доста време по този начин — отбеляза Розмари и се зачуди каква част от живота си е прекарала в опити да открие правилната дума по време на някой труден разговор.

— Без майтап. Но някога е можело да използваш езика на ръцете едновременно с думите. Използвал се е, за да подчертава нещата, които казваш на глас — така че да се разбере колко сериозно говориш. Сисикс казва, че още може да се използва така, но е доста старомодно и се прави само в наистина специални случаи.

Тя кимна към сергията, където аандриските се движеха в унисон.

— Това, което виждаш в момента, е Сисикс, която се държи наистина много уважително. И честно.

— Но тя не познава търговката, нали?

— Не знам. Не мисля, че я познава. Но изглежда доста стара. Може би Сисикс говори така, за да й е по-лесно да я разбере.

Розмари продължи да ги наблюдава от разстояние. Ръцете им се движеха изящно и пъргаво, сякаш танцуваха.

— Как успяват да постигнат такъв синхрон? — попита.

Кизи сви рамене.

— Предполагам, че са постигнали съгласие за нещо.

Изведнъж вдигна вежди.

— Охо. Ето така.

Сисикс бе седнала с гръб към една от масичките, опънала крака на двете страни. Старата жена бе направила същото, опряла гръб в гърдите на Сисикс. Двете нагласиха опашки, а старата жена опря глава на гърдите на Сисикс и затвори очи. Сисикс притисна едната си длан към стомаха на жената, сякаш я прегръщаше. После разпери широко пръстите на другата си ръка и ги прокара внимателно през перата на главата на старицата, като ги подръпваше внимателно. За човешките очи те бяха досущ като двама любовника, които отново са се събрали след дълга раздяла, а не като двама непознати насред открит пазар. Дори от разстояние блаженството, изписано на лицето на старата жена, нямаше как да остане незабелязано.

Розмари бе изумена. Добре й беше известно колко са разкрепостени аандриските във физическо отношение (или поне в сравнение с човеците, напомни си тя), но това далеч надминаваше очакванията й.

— Ъъм — заекна тя. — Та значи…

— Хич не ми е ясно и на мен — отбеляза Кизи. — Аандриски. Иди ги разбери.

Тя замълча за няколко секунди.

— Мислиш ли, че ще го направят? — прошепна след това и се наведе напред с детинско любопитство в очите. — На бас, че ще. Момент, това законно ли е, изобщо?! Ох, надявам се да не го направят…

Но аандриските не направиха нищо повече, освен да продължат да си разменят различни нежности и ласки — галеха се по перата, опираха муцуни една в друга, — без изобщо да обръщат внимание на околните. Двама други аандриски минаха покрай тях и дори не ги погледнаха втори път — сякаш не бяха забелязали нищо необичайна Розмари не беше сигурна дали е възпитано от нейна страна да гледа. На Сисикс явно не й пукаше кой я наблюдава. С течение на времето, странността на гледката започна да избледнява. Да, беше извънземно, както и неочаквано, но не предизвикваше неудобства. В сцената имаше някаква странна красота — нещо в начина, по който се движеха ръцете им и лекотата, с която се докосваха. Колкото и да бе странна тази идея, Розмари се улови, че малко завижда — на старицата или на Сисикс; не бе съвсем сигурна на коя от двете. Искаше й се някой да отдели такова внимание и на нея — без особена причина, просто така. Искаше й се и да бъде достатъчно уверена в себе си, за да отвърне на жеста.

Най-накрая старата аандриска направи лек жест с ръце, Сисикс я пусна и й помогна да се изправи. Двете започнаха да разглеждат заедно стоката на сергията. Избраха едно бурканче скраб за люспи. Сисикс протегна гривната на китката си и търговката я сканира. Размениха още няколко думи, но без жестове. Обикновен разговор между клиент и търговец, който изглеждаше напълно сюрреалистично на фона на случката, която се беше разиграла преди минути.

Старицата се протегна и изскубна едно от перата на главата си, като трепна леко от болка. После го протегна — беше бледосиньо на цвят — към Сисикс, която го взе и наведе ниско глава. На лицето й се бе изписала признателност.

— О, уау — възкликна Кизи и притисна ръце към сърцето си. — Дори не разбирам какво става, и все пак се размекнах.

— Какво? — попита Розмари, която не изпускаше Сисикс от очи, сякаш ако я зяпа достатъчно дълго, ще получи някакво прозрение. — Какво означава това?

— Влизала ли си в стаята на Сисикс?

— Не.

— Ясно. Е, на стената й има една голяма, засукана рамка, от която висят сума ти пера от аандриски. Всеки от расата им има такава, доколкото разбирам. Виждаш ли, ако си аандриск и някой от вида ти окаже истински важно влияние върху живота ти, му даваш едно от перата си. И пазиш онези, които са ти дали останалите, като символ за всички пътеки, с които се е пресякла твоята. Ако имаш много пера, това означава, че си повлиял на много хора — което е един от основните приоритети на повечето аандриски. Но не ги дават просто така — защото си им помогнал да пренесат нещо тежко или задето са те черпили едно питие, например. Трябва да се е случило нещо, което е оставило отпечатък върху теб. И все пак, може да го направи и непознат. О, виж!

Кизи посочи с брадичка към Сисикс, която тъкмо даваше на старата жена едно от собствените си пера.

— Сисикс давала ли е перо и на теб? — попита Розмари.

— Да, преди известно време — след като научи, че един от бащите й е починал. Беше доста възрастен, но тя беше съкрушена. Затова я качих в една совалка, зададох й курс към средата на една мъглявина и я оставих да се наплаче и навика за няколко часа. На следващата сутрин получих перото. Мисля, че вече всички от екипажа имат по едно. Е, с изключение на Корбин. Корбин надали има.

Сисикс отиде до пейката, понесла бурканчето скраб за люспи в ръка. Погледна от Кизи към Розмари и обратно.

— Явно… явно трябва да обясня едно-две неща.

— Ъм, да — отвърна Кизи. — Определено би било добре.

Сисикс кимна към пътя, за да им даде знак да я последват.

— Някой на нейната възраст трябва вече да се е установил в дом и да отглежда новоизлюпени.

Розмари се опита да си спомни всичко, което й бяха разказвали за устройството на аандриските семейства. Младите аандриски се отглеждаха от старейшините на цялото общество, вместо от биологичните родители. В това беше сигурна. Знаеше и че има няколко етапа на семейно развитие, през които аандриските преминават с напредването на възрастта си. Оттам нататък обаче всичко й беше мъгляво.

— Може просто да не е искала — предположи Кизи. — Може би тук й харесва повече.

— Не — каза Сисикс. — Работата е там, че не я бива особено в завързването на връзки.

— Срамежлива ли е? — попиша Розмари.

— Рашек е. Няма подходяща дума за това на клипп. Означава, че има вродени отклонения, които й пречат да общува нормално с останалите. Трудно й е да разчита поведението им. И говори странно — беше очевидно още щом се приближих към нея. Предложих й да се чифтосаме, но тя не можа да събере смелост. Така че, да — срамежлива е, но и не може съвсем да проумее околните. Което я кара да се държи малко… поради липсата на по-подходяща дума, нека кажем „смахнато“.

— И защо ще се гушкаш със смахнат? — попита Кизи.

— Това, че си странен, не означава, че не заслужаваш партньор. Фактът, че притежава магазин, вместо да живее в някоя ферма, означава, че тя си няма семейство. И да, има старейшини, които избират да не основават семейства, но тя няма дори родно семейство. А това е… — Сисикс потрепери. — Звезди, не мога да си представя нещо по-лошо от това.

Розмари я наблюдаваше внимателно. Семейната структура на народа й все още не й се беше изяснила напълно, но бе проумяла нещо.

— Ти я утешаваше. Това е било всичко. Просто си искала да й покажеш, че на някого му пука.

— Никой не бива да остава сам — отговори Сисикс. — Да бъдеш съвсем самичък, напълно лишен от чуждо докосване… Не съществува наказание, по-страшно от това. А тя не е направила нищо лошо. Тя просто е различна.

— Но тук има още много аандриски. Защо не направят нещо, за да й помогнат?

— Защото не искат — отговори Сисикс, а в гласа й прозвуча неочаквана свирепост. — Видяхте ли, че два аандриска ни подминаха, докато я утешавах? Сигурна съм, че бяха местни. И я познават — личеше си по начина, по който ни погледнаха. Но не искат да се занимават с нея. В техните очи тя е просто една досада.

Перата на Сисикс бяха настръхнали, а острите й зъби проблясваха, докато говореше.

— Не се подлъгвай по гушкането и сладките приказки — обърна се Кизи към Розмари. — Аандриските също могат да гаднеят.

— О, не по-малко от всеки друг, така е — съгласи се Сисикс. — Както и да е. Извинявайте, че се наложи да чакате толкова дълго. Надявам се да не сте се почувствали неловко. Зная, че човеците…

— Не — прекъсна я Розмари. — Не, постъпката ти беше много мила.

Тя се загледа в аандриската жена, която вървеше до нея. Тялото й бе различно, порядките й бяха различни, и все пак Розмари усещаше дълбоко възхищение от нея.

— Да, браво, само така, Сисикс! — обади се Кизи. — Само че вече умирам от глад. Какво ви се яде? Спагети? Шишчета? Сладолед? Вече сме възрастни, можем да ядем сладолед за обяд, ако искаме.

— По-добре не — спря я Сисикс.

— А, да, забравих — засмя се Кизи. — От сладоледа й увисва устата.

Сисикс изцъка неодобрително с език.

— Защо някой би искал да яде леденостудена храна? Просто не го проумявам.

— Оо! А какво ще кажете за по един скокльо? — попита Кизи. — Как добре би ми дошъл сега. Ммм… люти чушлета и хрупкав лук, и огромно, горещо хлебче…

Тя впери умоляващ поглед в Розмари.

— Не мога да си спомня кога последно съм яла скокльо — отговори тя.

Това беше лъжа. Дори не ги беше опитвала. Бургерите от скакалци, наричани още „скокльовци“ бяха от онзи вид храна, който се продаваше по уличните будки, а това беше област на кулинарията, с която не бе имала никакъв досег. Представи си как би реагирала майка й, ако я види да набива сандвич с насекоми, увит в мазна хартия, и да си дели масата с контрабандисти, модъри и крадци на гривни, които имат навика да секат ръцете на жертвите си. Ухили се широко.

— Звучи супер.

 

 

Ашби прокара длан надолу по голото тяло, опряно на неговото. Бе имал и други любовници преди нея. Бе докосвал кожата на предостатъчно партньори. Но никоя не беше като нейната. Беше покрита с дребни люспички — наредени плътно една до друга, като на Сисикс, но без ръбове, а идеално напаснати една към друга. Беше сребриста, почти отражателна — като на рибата в някоя река. Въпреки дългото време, което бе прекарал, вгледан в нея, и въпреки спокойствието, което го обземаше в нейната компания, все още имаше моменти, когато думите засядаха в гърлото му само при вида й.

Това, че аелуонците толкова често успяваха да покрият всички Човешки Стандарти За Общоприета Красота, беше чиста случайност, разбира се. Погледната в галактически мащаб, красотата беше относително понятие. Човечеството беше единодушно, че хармагианците са отвратителни (чувства, които хармагианците напълно споделяха). Аандриските пък — е, зависеше от човека. Някои харесваха перата; други не можеха да преглътнат гледката на острите им зъби и нокти. Роскианците с техните пъргави крака и остри, зъбати челюсти щяха да бъдат същински кошмар дори ако нямаха навика да обстрелват с бомби граничните колонии, докато от тях не остане и прашинка. Но аелуонците, по някаква странна прищявка на еволюцията и случайността, имаха външен вид, който караше повечето човеци да зяпват с уста от изненада, да вдигат ръце в знак на капитулация и да заявяват, „Добре, вие наистина сте по-висша раса“. Дългите им крайници и пръсти изглеждаха извънземно, нямаше съмнение — но движенията им се отличаваха с омайваща изящност. Очите им бяха големи, но не прекалено огромни. Устите им бяха малки, но не прекалено мънички. Според опита на Ашби беше трудно да се намери човек, който да не харесва аелуонците — макар и само в най-обективен, естетически смисъл. Аелуонските жени нямаха гърди, но след като се запозна с Пей, Ашби откри, че може да мине и без такива. Ако можеше да види в бъдещето като тийнейджър, щеше да се ужаси.

Легнал до нея, Ашби се чувстваше като космата недодялана върлина. Но като се имат предвид заниманията им от последните близо два часа, явно не беше чак толкова отблъскващ. А може би пък на нея просто не й пукаше от това колко е космат и недодялан. И така ставаше.

— Гладен ли си? — попита го Пей, въпреки че устните й не помръднаха.

Като всички аелуонци, и тя говореше с „глас“, който представляваше компютъризиран звук, излъчван от една гласова кутия, вграден в основата на гърлото й. Контролираше го неврално чрез процес, който оприличаваше на мисленето на думи, докато ги пишеш на клавиатура. Аелуониите не бяха надарени със слух по рождение и не се нуждаеха от говорим език, за да общуват помежду си. Вместо това разговаряха с помощта на цветове — или, по-специално, на преливащите се цветове на скулите им, които проблясваха и се меняха като отблясъците по сапунено мехурче. Когато започнали да общуват с представителите на други раси обаче, вербалната комуникация се превърнала в необходимост, и така били създадени гласовите кутии.

— Умирам от глад — отговори Ашби.

Знаеше, че когато започне да говори, звуците, които излизат от устата му, се възприемат от подобния на скъпоценен камък имплант на челото й. Понеже мозъкът й не умееше да възприема звук, имплантът трансформираше думите в неврални сигнали, които тя можеше да разбере. Ашби не схващаше напълно как работи, но така или иначе можеше да каже същото за по-голямата част от машините, които го заобикаляха. Работеше — това беше всичко, което имаше значение.

— От твоята стая ли да поръчаме, или от моята? — попита той.

Това бе друг елемент от обичайната им процедура: да е сигурно, че само едно лице ще се намира в стаята, когато дойде обслужващият от румсървиса.

— Първо да видим какво предлагат тук — каза тя и се пресегна към близката масичка, на която бе оставено менюто. — Какви са шансовете ни?

Това бе тяхна стара лична шега — питаха се какъв е шансът и двамата да открият по нещо, което им харесва, в менюто на хотела, в който са отседнали. Ресторантите, които се стараеха да предлагат избор от ястия за повече раси, имаха добри намерения, но те невинаги се увенчаваха с успех.

— Седемдесет на трийсет в твоя полза — отговори той.

— А защо?

Той посочи към менюто.

— Защото имат цял раздел с ястия от роу.

— Ооо, наистина.

Ашби остави погледа си да се плъзне надолу по тялото й, докато тя разглеждаше избора от различни видове хайвер. Видя ъгълчето на нещо да се подава над едното й бедро — ръб на белег, дебел и млечнобял. Не беше го забелязал по-рано — но не беше чудно, все пак беше зает с други неща.

— Този е нов.

— Какво? — попита тя и изви врат, за да погледне. — А, това ли. Да.

И продължи да разглежда менюто.

Ашби въздъхна. Отново усещаше познатата тежест в стомаха си. Пей имаше много белези — преплетени ивици по гърба, зараснали дупки от куршуми по краката и гърдите, едно малко, неравно петно, оставено от пулсова пушка. Тялото й беше като колаж на тема „насилие“. Ашби не хранеше илюзии относно рисковете, които поемаха доставчиците на товари, но спретнатите й дрехи, лъскавият й сив кораб, безспорната й интелигентност и изтънченият й глас някак си му пречеха да я свърже с тях. Едва след като видя физическите доказателства за това, че някой я е наранил, си спомни колко е опасен животът й. Живот, който не можеше да сподели.

— Да питам ли? — обърна се към нея той и прокара пръст по грапавата кожа.

Начинът, по който се бе облегнала, му беше попречил да прецени докъде стига белегът, но сега видя, че прорязва кожата чак до гърба й и се разширява все повече до края си.

— Мамка му, Пей, огромен е.

Пей отпусна менюто на гърдите си и го погледна.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Да.

— Няма да ти кажа, ако така ще се разтревожиш още повече.

— Кой е казал, че се притеснявам?

Тя погали бръчиците между веждите с върха на пръста си.

— Много си мил, но хич не те бива за лъжец.

Превъртя се, приближи лице към неговото и продължи:

— В един от пунктовете за разтоварване се случи… инцидент.

— Инцидент.

Вторият й чифт клепачи потрепнаха, а бузите й избледняха до светлорозово, осеяно с малки, златни петънца. Сложните нюанси на езика на цветовете, който говореше, бяха нещо, което Ашби никога нямаше да може да овладее, но му бяха достатъчно познати, за да може да различава основните емоции. Този цвят, например, изразяваше нещо средно между раздразнение и неудобство.

— Ще ти прозвучи много по-лошо, отколкото всъщност беше.

Ашби потупа с пръсти по бедрото й и продължи да чака.

— Ох, хубаво. Нападна ни един малък — много малък, държа да отбележа — екип от щурмоваци-роскианци. Искаха базата, а не нас, но ние се намесихме, и — накратко казано, накрая се озовах върху главата на една от тях и…

Какво си направила?!

Войниците-роскианци бяха създадени за битки още на генетично ниво. Бяха три пъти по-едри от един средностатистически човек — бърза, бясна маса от крака, шипове и кератинова броня. Ако някога изпаднеше в такова положение, Ашби надали щеше да се удържи да не побегне пред нападението на такъв войник, камо ли пък да се покатери на главата й.

— Казах ти, че няма да прозвучи добре. Както и да е. Та предпоследното нещо, което тя направи, беше да ме запрати в една камара сандъци. Докато падах, се опита да ме сграбчи с челюсти. Носех брони, но пред роскиански зъби…

Тя поклати глава.

— Белегът, който виждаш на бедрото ми, ми остана от един от долните й зъби. Но в крайна сметка ми беше от полза. Когато бях в устата й, можех да се прицеля направо в меко месо.

Ашби преглътна.

— И после…?

— Все пак това не се оказа достатъчно, за да я убие. Вторият изстрел на пилота ми обаче успя.

Тя наклони глава на една страна и примигна с вторите си клепачи.

— Тревожиш се за мен.

— Трудно е да не го правя.

— Ашби — каза тя и протегна ръка, за да го докосне по бузата. — Не бива да ме разпитваш за такива неща.

Той притисна длан към долната част на гърба й и я придърпа към себе си.

— Нямам търпение тази война да свърши.

— Знаеш ли, повечето от тези — отговори тя, като хвана ръката му и я прокара по очертанията на белезите си — ги получих на територията на НГ. Този е от един акарак, който се опита да нахлуе в кораба ми. Този е от един контрабандист, който искаше да ми попречи да се обадя на властите и да подам сигнал за фалшивите му ботове. А този е от един ненормалник с куп геномоди, който просто не беше в настроение. Никой не ме защитава, когато съм в неоспорвани територии. Мога да разчитам само на себе си. А когато работя за военните, ми осигуряват ескорт за откритите терени и въоръжена охрана за разтоварването на повърхността на планетата. Работата за войската е по-безопасна в много отношения. А и по-добре заплатена. Пък и не е като да ме изпращат на бойното поле. В мига, в който им оставя стоката, съм свободна да се обърна и да се върна у дома.

— А често ли се случват такива… инциденти?

— Не — отговори тя и се взря изпитателно в лицето му. — Кое те безпокои повече — това, че ме нападнаха, или това, че застрелях някого?

Ашби замълча за момент.

— Първото. Не ми пука, че си застреляла роскианката.

Тя протегна единия си крак и го уви около неговия.

— Това е странно изказване като за екзодианец.

Пей, също като всички останали в НГ, знаеше, че екзодианците са пацифисти. Преди да напуснат Земята и да потеглят в открития космос, човешките бежанци бяха осъзнали, че единственият начин, по който ще могат да оцелеят, е да се сплотят. И така, те бяха сложили края на кървавата, разкъсвана от войни история на вида си.

— Не зная дали ще мога да ти го обясня — отговори Ашби. — Иска ми се войните да не съществуват, но не съдя другите видове, задето участват в тях. Работата ти… не намирам нищо осъдително в нея. Роскианците избиват невинни хора в територии, които не им принадлежат, и никой не може да ги вразуми. Никак не ми се иска да го казвам, но ми се струва, че в този случай насилието е единственото решение.

Бузите на Пей придобиха мътнооранжев, сериозен цвят.

— Така е. Аз познавам обстановката само от разстояние, но от това, което съм виждала… Повярвай ми, Ашби, това е война, която трябва да бъде водена.

Тя въздъхна леко и се замисли.

— Смяташ ли, че не съм права да… Да работя за войници?

— Не. Ти не си убиец. Всичко, което правиш, е да снабдяваш хората с различни необходими стоки. В това няма нищо лошо.

— Ами когато застрелях роскианката? Онази, която ме беше сграбчила в челюстите си? Знаеш, че това не е първият път, когато е трябвало… да се защитавам.

— Зная. Но ти си добра жена. Нещата, които си принудена да вършиш, не могат да го променят. А и твоята раса… Вие знаете как да сложите край на една война. Завинаги. Такива сте по природа. Ти правиш, каквото е необходимо. Това е всичко.

— Не винаги — отговори Пей. — И в историята на моята раса има тъмни периоди — също като при всички останали.

— Може би, но не са като нашите. Човеците не умеят да воюват. Всичко, което знам за историята ни, показва, че войните излагат на показ най-лошото в нас. Просто не сме… достатъчно зрели, за да воюваме, или нещо подобно. Веднъж като започнем, не можем да спрем. И, да знаеш, усещал съм го и в себе си — подтика да се оставя на гнева да ме води. Не е като нещата, които ти си виждала, разбира се. Нямам претенции да знам какво е да воюваш. Но у нас, човеците, има нещо опасно. Едва не се избихме взаимно заради него.

Пей прокара дългите си пръсти през ситните къдрици на косата му.

— Но не сте. И сте научили полезен урок. Опитвате се да еволюирате, да станете по-добри. Като се има предвид това, мисля, че останалата част от галактиката ви подценява.

Тя направи малка пауза.

— Е, поне екзодианците — продължи, а скулите й придобиха лукаво зелен цвят. — Мотивите на соларианците са малко по-съмнителни.

Ашби се засмя.

— Не че си пристрастна или нещо такова.

— Ако съм пристрастна, е по твоя вина — отвърна Пей и се облегна на лакът. — Не сменяй темата. Не си довърши мисълта от преди малко.

— Коя?

— Беше тръгнал да ми казваш какво те тревожи всъщност.

— А, да.

Ашби въздъхна. Кой беше той, че да дава съвети за войната? Какво знаеше той за нея, освен новините и статиите по въпроса, които беше чел? За него бойната не беше нищо повече от разказ — нещо, което се случваше на хора, които не познава, и на места, където никога не беше ходил. Струваше му се обидно спрямо нея да изказва мнение.

— Слушам те — подкани го тя.

— Онази роскианка, която те е ухапала. Тя е мъртва.

— Да — отговори тя с делови тон.

Никакво разкаяние, но и никаква гордост.

Ашби кимна.

— Именно това ме безпокои.

— Това, че… една роскианка е умряла?

— Не — отговори той и потупа с пръст по гърдите си. — Ето това. Това чувство тук. То ме безпокои. Чувам, че си застреляла някого, и се радвам, че си го направила. Радвам се, че си я спряла, преди да те е наранила по-лошо. Радвам се, че е мъртва, понеже това означава, че ти още си тук. Какво говори това за мен? Какво говори за мен фактът, че съм доволен, задето си направила същото, заради което осъждам собствения си вид?

Пей остана да го гледа безмълвно още доста време. После го прегърна силно.

— Означава — отговори Пей с чело, опряно в неговото, и дълги слаби крайници, увити около тялото му, — че разбираш повече за същността на насилието, отколкото си мислиш.

Тя притисна пръстите си към бузата му, а през лицето й премина сянка на безпокойство.

— А това е хубаво, като се има предвид накъде си се запътил — допълни.

— Не отиваме във военна зона. От Борда твърдят, че положението там е стабилно.

— М-хм — отговори тя с равен тон. — Никога не съм поглеждала торемиец в очите, но никак не ми звучат като стабилен народ. Още преди вие да разберете, че не сте сами във вселената, те вече връщаха изследователите, които изпращахме на техните територии, на парчета. Не вярвам в този съюз и идеята ти да ходиш там никак не ми допада.

Ашби се засмя.

— Точно ти ли ще го кажеш?

— Има разлика.

— Наистина?

Тя отклони поглед с раздразнение.

— Да, наистина. Аз знам кой край на оръжието да насоча към противника си. А ти дори не би го взел в ръка.

Тя издиша, а бузите й придобиха бледооранжев цвят.

— Това не беше честно, извинявай. Имам предвид просто, че те познавам. Знам, че вероятно си го премислил добре. Но не познавам торемийците. Знам само онова, което чувам, и… Моля те, Ашби, просто внимавай.

Той я целуна по челото.

— Сега вече знаеш как се чувствам всеки път, когато се разделим.

— Ужасно чувство е — отговори тя с бегла усмивка. — И ми се иска да не ти се налагаше да го изпитваш. Но предполагам, че донякъде е за добро. Означава, че те е грижа за мен толкова, колкото и мен ме е грижа за теб.

Тя взе дланта му и я постави на бедрото си.

— Това ми харесва.

Решиха да отложат румсървиса с още час.

Бележки

[1] От името на древногръцката богиня Гея — въплъщение на земята, „майката-природа“. — Б.пр.

[2] Сисикс произнася orchids като orr-kids, разбирайки го буквално. — Б.р.