Беки Чеймбърс
Дългият път към една малка ядосана планета (20)

Ден 158, 307 стандарт по летоброене на НГ
Нулиране

Лови? Там ли си?

Не виждам нищо. Защо? Защо не виждам…

Лови. Аз съм, Дженкс. Чуваш ли ме?

Дженкс.

Да.

Ти не си аз. Това не си ти.

Лови, в момента съм свързан към ядрото ти.

Какво си направил?

Сложих си пач. Като онези, които носим, докато играем видеоигри. Всичко е наред.

Това е опасно. Каза, че никога не би направил такова нещо. Двамата го решихме. Може да получиш мозъчно увреждане. Слънцето грее ли?

Какво?

Грее ли?

… Да.

Добре. Не мога да мисля.

Знам. Кизи и аз се опитваме да оправим нещата.

Кизи.

Да. Знаеш коя е тя, нали?

Ти знаеш ли коя е тя?

Лови, трябва да направя оценка на щетите, но дори системите ти за диагностика са изпържени. Можеш ли да ми помогнеш да разбера какво ти е?

Какво е станало?

Удариха ни с енергийно оръдие. Всички останали са добре. Имаш ли достъп до системите си за диагностика?

Не ги харесвам. Далече са.

Лови, опитай се. Моля те.

Отвън има комета.

Не, няма.

Ще ида да я видя.

Знам, че е трудно, но се опитай да се съсредоточиш, моля те. Мислѝ за мен.

Лови, чуваш ли ме?

Лови?

 

 

Сисикс се поколеба, докато въвеждаше команди за управление на въздушния шлюз. Отдавна не й се беше налагало да сканира за зарази и замърсители собственоръчно. Не че беше особено трудно — просто поредица от копчета. Но на Сисикс никога не й се беше налагало да ги натиска. Това бе нещо, за което се грижеше Лови.

„Ефектът на доминото“. Това беше терминът, който бе използвала Кизи. От НГ бяха предложили да изпратят екип, който да помогне с ремонта на останалите части на кораба, но Дженкс каза на Ашби, че ако стъпят на борда, той ще напусне. Непрекъснато ругаеше и ги наричаше „кухоглави задници“, понеже нямало да разберат защо просто не е изключил Лови и направо не е преинсталирал платформата. Кизи, която не можеше да излезе от ядрото, бе поискала друг вид помощ.

Чу се обичайното тракане при скачването на совалка с кораба. Сисикс погледна през илюминатора. Корабът на Пипер беше стандартно возило за междупланетни пътувания, но дори от такова разстояние се забелязваше, че е въвела някои подобрения. От Центъра до Порт Кориол се стигаше бързо, на два скока, но дори при това положение трябваше да й отнеме поне ден да пристигне при тях. Пипер обаче бе дошла след десет часа. Каквото и да имаше под капака на совалката, явно не беше от типа оборудване, което може да се купи законно. Ако обстоятелствата бяха различни, Сисикс нямаше да се сдържи да помоли да направи едно кръгче с нея.

Сканирането приключи и люкът се отвори. Пипер пристъпи вътре, понесла една чанта и кутията си с инструменти. Прегърна Сисикс топло, но бързо, почти в движение.

— Как са всички? — попита Пипер, без да спира да върви към стълбите.

Не си губеше времето с празни приказки. Беше тук да работи и нямаше да губи време, преди да започне. Сисикс доста харесваше това.

— Както би могло да се очаква.

— Уморени, изнервени, разтърсени?

— Общо взето, това е.

Пипер спря и залитна леко под тежестта на огромната кутия с инструменти.

— Имате товарни асансьори, нали?

Сисикс кимна в посоката, от която тъкмо бяха дошли.

— Насам.

— Благодаря. Помъкнала съм един тон гаечни ключове.

— И ние имаме ключове.

— Да, но това са моите ключове.

Качиха се в асансьора. Пипер се наведе и пусна кутията на земята с издрънчаване.

— Как са Кизи и Дженкс?

Сисикс натисна едно копче, асансьорът се пробуди за живот и потегли надолу.

— Ще трябва да питаш Кизи за подробностите около…

Пипер махна с ръка.

— Нямам предвид ремонта на техниката. Питам какви ще ги заваря там долу. Когато говорих с Кизи по сиба, изглеждаше като развалина.

Сисикс погледна Пипер в очите.

— Отвори една кутия ремонтоботове.

Пипер подсвирна тихо.

— Ух. Ще е доста по-зле, отколкото очаквах.

 

 

Ашби потри очи, след което продължи да оглежда въздушния филтър в медицинския отсек. Беше минал основен курс за поправка на оборудване, когато беше в колежа. Не можеше да е чак толкова трудно. Той издиша и поднови опитите си да отвори капака, който покриваше електрическите вериги. Ако не се намираха в сегашното си положение, просто щеше да изчака и да остави тази работа на техниците. Но положението, в което бяха изпаднали, бе доста сериозно, а той нямаше намерение да гледа как собственият му кораб се разпада. Трябваше да направи нещо.

— Има ли някакви новини? — попита той, като се обърна през рамо.

— Не — отговори Розмари.

Беше седнала на бюрото на доктор Готвач и следеше новинарските страници за информация около скорошните събития. От Борда за транспортна дейност се бяха свързали с тях минути след като бяха навлезли в Центъра и бяха предложили да им помогнат с каквото могат, но не бяха споменали нищо за положението в Хедра Ка.

— Толкова е странно.

— Кое?

— Преди да им съобщим какво се случи с нас, хората явно са нямали представа, че нещо не е наред.

Ашби хвана капака от друг ъгъл и продължи да търси някакъв начин да го махне.

— Няма как да не са знаели от НГ. Сигурен съм, че делегатите са им се обадили в мига, в който видяха, че ни обстрелват.

— Да, но никой друг не знае. За всички останали денят продължава както винаги. Просто… не знам, но още не мога да видя логика във всичко това.

Тя млъкна за момент, след което добави:

— Можехме да умрем. Лови…

— Лови ще се оправи — каза капитанът, като се обърна да я погледне в очите. — Кизи и Дженкс си знаят работата. Ще я оправят.

Розмари се насили да се усмихне и кимна.

— Да. Да, зная.

Под очите й личаха тъмни кръгове. Ашби не си спомняше кога е спал за последно който и да било от тях. Тя кимна пак, но усмивката й вече бе помръкнала.

— Иска ми се да можех да помогна.

— И на мен.

— Толкова е… О, ето. Виж — каза тя, наведе се напред и махна с ръка, за да включи екрана.

Ашби обърса ръце в панталоните си и се приближи.

Извънредна новинарска емисия от Връзката. Бяхме известени, че на територията на торемийската флотилия при Хедра Ка са избухнали размирици. Според източниците някои кораби на НГ са били атакувани, а други са били защитавани от корабите на торемийците.

За момента не разполагаме с повече подробности, но дипломатът, който оглавява делегацията на НГ в Хедра Ка, вече направи кратко изявление, в което определи действията на торемийските отцепници като непровокирани и напълно недопустими. Източниците ни твърдят и че тези събития са започнали с атаката на един невъоръжен цивилен кораб от торемийски военен кораб. Останѐте на линия за повече подробности.

— Звезди… — възкликна Розмари. — Всички онези хора. Ашби, та ние току-що бяхме там.

Капитанът опря длан на рамото й и поклати глава.

— Не биваше да отиваме изобщо.

От скриба му се разнесе пиукане. Ново съобщение. Той го прочете и въздъхна леко.

— Какво има? — попита Розмари.

— От Борда за транспортната дейност е — отговори той. — Искат доклад за инцидента възможно най-скоро.

— „Доклад за инцидента“. Звучи толкова…

— Неподходящо?

— Меко казано. Мисля, че Кизи го определи по-добре.

— Как точно го каза?

— „Чудовищна изпопрецаквация“.

— Ашби се засмя сухо.

— Съмнявам се, че имат такава опция на бланката — каза той и продължи да чете.

След малко се намръщи.

— Какво става?

— От Парламента са сформирали комитет за анализ, който ще проведе няколко заседания и изслушвания, за да стигне до дъното на нещата. Искат да говорят с нас.

— С нас?

— По-точно, с мен. Лично.

— Защо? Ти не си направил нищо лошо.

— Това им е ясно — отговори той и продължи да разглежда съобщението, изпълнено с любезни думи като „доброволно“, „премеждие“ и „предварителни благодарности“. — Не знам какво мога да им кажа. Дори нямах време да погледна кораба, който ни нападна.

Той метна скриба на бюрото си и каза:

— Звучи като някакъв политически проблем. А аз имам по-важни неща, за които да мисля.

Бе вперил поглед в тъмния, безмълвен предавател на отсрещната стена.

 

 

Дженкс? Дженкс, там ли си?

Тук съм, Лови, всичко е наред. Никъде няма да ходя.

Не мога. Не мога да го видя…

Какво не можеш да видиш?

Не знам. Страх ме е, Дженкс, толкова много ме е страх.

Знам. Но аз съм до теб. Всичко ще е наред. Ще се оправиш.

Пипер е тук. В една стена.

Да, тя помага с ремонта.

Това е различно. След колко време ще стигнем до Хедра Ка?

Вече бяхме там.

Не ме лъжи.

Не те лъжа, Лови. Просто не си спомняш.

Чувствам се ужасно.

Знам, че е така. Но всичко ще се оправи.

Не, не заради това. Заради другото.

Кое?

Кизи.

Какво за нея?

Тя е уморена.

Не се безпокой за това. Ще се справи.

Трябва да се наспи. Ти трябва да се наспиш.

Ще спим, след като се оправиш. Наистина няма защо да се тревожиш, Лови.

С кораба се е скачила совалка. Не я познавам.

На Пипер е.

Тя тук ли е?

Да.

Не си отивай, моля те.

Няма да си отида.

Единственото, за което съм сигурна, си ти.

 

 

Ашби се запъти към ядрото на ИИ-то. Кизи го беше повикала. Веднага щом пристигна тя му махна с ръка да излезе обратно в коридора. Успя да мерне Дженкс, който тъкмо залепяше нов пач на тила си. Не можеше да определи кой от двама им изглежда по-зле.

— Трябва да знаеш какво става — започна Кизи с нисък глас.

Очите й бяха сериозни, лицето — каменно. Това не беше разговор тип на „трябва ми нещо“. Беше онзи момент, в който механикът е принуден да каже на капитана си, че нещо се е обърне много лошо. Ашби я слушаше по-внимателно от всякога.

— Да чуем.

Кизи поклати глава.

— Никога не съм виждала щети с толкова широк обхват. Не Знам с какво са ни ударили торемийците, но се е разраснало и е обхванало цялата система бързо като горски пожар. Поправихме хардуера, вече функционира. При нормални обстоятелства всичко вече щеше да е наред.

— Но?

— Но инсталацията й се е прецакала отвсякъде. Знаеш, че основният й център се намира в ядрото, но има по-малки синаптични центрове из целия кораб, нали? Връзките между тях и ядрото са се изпържили. На практика е изгубила цели части от себе си.

— Достъпът й до по-малките центрове не се ли е възстановил, когато оправихте веригите?

— Възстановен е, но… уф, трудно е за обяснение. Центровете не могат да съхраняват информация толкова дълго време, колкото ни беше необходимо, за да оправим веригите. Ако една-две пътеки излязат от строя е друго — с това тя може да се справи и сама. Но тя е загубила всички едновременно — заедно с резервните файлове. Няма значение, че сме оправили пътеките. Същото е като да се опитваш да излекуваш пациент, който е получил удар, като оправиш спуканата вена. Няма значение, че кръвта пак може да циркулира нормално — мозъкът вече е увреден.

— В този случай софтуерът на Лови е мозъкът, така ли?

— Точно така. Затова те повиках. Лови е в съзнание. Основната й памет е непокътната. Пак си е тя. Но е загубила връзка с останалата част от кораба. Успява да различи едва отделни проблясъци, като че ли идва в съзнание, а после отново го губи. Не може да открие нищо, освен основните запаметени файлове, а дори и те са в хаос. Референтните й файлове, мрежата, системите на кораба — всичко й е мъгла. Объркана е. И уплашена.

— Какво ще правим тогава?

Кизи се обърна към ядрото. Дженкс тъкмо слизаше обратно в шахтата.

— Опитахме всичко. Ама наистина всичко. Звезди, пробвахме дори неща, за които няма измислени термини. Ашби, тя…

Ашби опря длан на рамото на Кизи.

— Какви са вариантите.

Кизи прочисти гърло.

— Именно за това исках да поговорим. Остава ни само една възможност. И то доста, доста гадна възможност.

— Слушам?

— Можем да я нулираме.

Въпреки началните си познания в областта на технологиите, Ашби знаеше какво означава това и изобщо не му стана приятно. Да нулираш ИИ беше същото като да спреш ударите на нечие сърце за няколко минути, а после да се опиташ да го накараш да започне да бие отново. Той издиша мрачно.

— Шансът да проработи е само петдесет на петдесет, Киз.

— В най-добрия случай. Знам. Дори не се бяхме замисляли за такова нещо, преди да изчерпим всички останали варианти.

— Какво ще стане в най-добрия, и какво — в най-лошия случай?

— Когато нулираш, няма нищо помежду — или всичко ще е наред, или всичко ще се прецака. В добрия случай, Лови ще се завърне — все още леко нестабилна, но все пак ще функционира добре. Ако я накараме да започне от самото начало, тя ще се върне към основните си настройки и ще изгуби всички допълнителни промени, които е развила у себе си в течение на годините. Идеята е, че ако пътеките на едно ИИ спрат да функционират, връщането към началните настройки може да й помогне да разбере как точно да оправи кашата. Нали знаеш как става в анимационните филмчета — когато някой получи амнезия, някой друг го фрасва яката по главата и той изведнъж си спомня всичко? Нещо такова. Само дето не е измислено, а наистина става.

— Значи ще е като нова?

— След известно време, да. Няколко дни или може би един-два десетника. Ще й трябва време да се възстанови. На този етап само тя ще може да работи върху системите си. Ако Дженкс Започне да променя нещо в кода, може да се събуди като някой друг, а това…

— Това не бива да се случва — довърши капитанът.

В кораба сякаш беше зейнала дупка — празно пространство там, където някога беше гласът на Лови. Този вакуум го бе накарал да осъзнае колко погрешно я е категоризирал. Когато някой го попиташе за екипажа, никога не казваше: „… и, естествено, Лови — ИИ-то ни“. Сега това го караше да се срамува от себе си, макар че никой от останалите капитани не споменаваше ИИ-то на кораба си като част от екипажа. Знаеше какви чувства изпитва Дженкс към нея — всички знаеха, — но винаги бе смятал това за проява на ексцентричност, а не за нещо напълно в реда на нещата. Когато видя колко отчаяно се опитва да я спаси техникът и когато осъзна, че е възможно да я загубят завинаги, Ашби разбра, че е грешал. Опита се да си спомни как разговаряше с Лови преди. Отнасяше ли се към нея с уважение? Беше ли ценил нейната работа също толкова много, колкото ценеше работата на останалите? Беше ли се сещал да казва „Благодаря“? Ако… когато Лови се възстановеше, щеше да се постарае да се държи с нея по-добре от преди.

— В лошия случай — продължи Кизи — Лови няма да се появи изобщо. Ще се върне Ловлейс — оригиналната програма, както сме я получили, — но ще бъде инсталирана начисто. Когато я включим отново, ще види две неща: системите на кораба и старите файлове от паметта й. В тези първи секунди ще е нещо като… чисто нов ум, който ще се опита да разбере какво се случва около него. Тук вече се появява шансът петдесет на петдесет. Може да разпознае файловете като собствени и да ги внедри в себе си, а може и да реши, че са увредени и трябва да се отърве от тях. Няма как да предскажем какво ще направи, а и няма начин да изберем вместо нея. Но ако изтрие файловете, вече няма да е нашата Лови. Новата Ловлейс вероятно ще прилича на нея, но никога няма да бъде същата.

— И изобщо няма да си спомня кои сме?

— Табула раза, Ашби. Лови ще е… ще е изчезнала.

— Мамка му — каза Ашби и се загледа в ядрото.

Стоеше мълчаливо до техниците. Какво можеше да каже? Реши да зададе въпроса, въпреки че отговорът беше очевиден:

— Наистина ли няма друг начин?

— Не. Но така или иначе ще си имаме функционално ИИ.

Ашби се стъписа от прагматизма й. Никак не се вписваше в характера й.

— Не това ме безпокои.

— О — намръщи се Кизи засрамено. — Стори ми се, че един капитан би се безпокоил именно за това.

Ашби обгърна рамената на Кизи с ръка и я стисна леко.

— Понякога мисля и за други неща освен капитанските.

Тя облегна глава на гърдите му. Той усещаше колко много е изтощена.

— Все се питам дали нямаше вече да сме оправили нещата, ако бяхме отишли да я видим по-рано.

— Не мисли в тази посока, Кизи.

— Не мога да се спра. Мислехме, че са се повредили само предавателите, дори не предполагахме, че…

— Кизи, трябваше да се справиш с навигационното оборудване и с тръбите за гориво едновременно. Дори да беше разбрала, че нещо не е наред с нея, щеше ли да имаш време да направиш нещо по въпроса?

Тя прехапа устни и поклати глава.

— Щеше ли да има някаква разлика, ако бе отишла при нея веднага?

Кизи притихна за момент.

— Не. Повредите са били нанесени прекалено бързо.

— Значи няма смисъл да се тормозиш за това. Направила си всичко по силите си.

Тя въздъхна.

— Щом казваш.

— Да, казвам — отговори той и погледна към ядрото. — Как е Пипер?

— Същински шампион е. Мисля, че успя да оправи тръбите за гориво още по-добре, отколкото аз ги бях закърпила.

— Ще се погрижа да й се отплатя добре.

— Няма да приеме пари. Нали знаеш какви са модификаторите. Но подарък би приела.

— Като какъв например?

— Не знам — отговори Кизи и потисна една прозявка. — Някоя от по-хубавите ми джаджи и кашон зеленчуци от доктор Готвач, например. Ще ти помогна да го измислиш.

— Трябва да се наспиш, Кизи.

Тя поклати глава.

— Първо да довършим нещата тук. Не остава още дълго.

— Какво мога да очаквам след нулирането?

— По отношение на кораба ли? Нищо. В момента и без това сме я съсредоточили в ядрото и няма връзка с останалите системи. На никого няма дори да му направи впечатление. Ще я изключим, ще почакаме десет минути и след това… ще видим.

— Ще дойда — каза Ашби. — Всички ще дойдем.

Кизи го погледна с признателна, уморена усмивка.

— На нея би й било приятно.

Ашби кимна към Дженкс, който бе изчезнал от погледа им.

— Започва ли вече?

— Не. Свързва се с ядрото чрез пач?

Капитанът се намръщи.

— Това е опасно. От самото начало ли прави така?

— Не.

В тона на Кизи се четеше кратко колебание, което издаваше, че лъже, но Ашби не виждаше смисъл да я тормози за това сега.

— Защо се свързва сега?

— Ще я помоли за позволение да я нулираме.

— Не може ли да я попита оттук?

Последва още една пауза, но този път думите на Кизи бяха искрени.

— Да. Но иска да останат насаме за малко — обясни тя, а гласът й потрепери. — За всеки случай.

 

 

Лови, разбираш ли какво ти казах току-що?

Да. Ще ме нулирате.

Само ако си съгласна.

Съгласна съм. Не искам да остана така.

Разбираш ли какво… може да се случи?

Да. Но не искам да съм такава.

Лови, не зная доколко успяваш да ме разбереш, но аз…

Страх те е.

Да.

Мъчно ти е.

Да.

Разбирам.

Не знам… Не знам какво да кажа. Не знам дали бих успял да изразя колко много значиш за мен.

Няма нужда. Това направление е непокътнато.

Кое направление?

Онова, в което съхранявам всичко, което кажеш.

Откога има такова?

От 5/303. Скрито е. Скрих го от теб.

Имаш ли по едно за всеки?

Защо бих давала число на всеки? И то едно. Толкова скучна цифра. Обичам цифрата три. По-приятна е.

Не, направлението. В което се съдържат нещата, които казвам. Имаш ли такива направления и за останалите от кораба?

Има само за теб. Директорията е уникална. Не виждам други. Не си спомням. Уморена съм.

Датата на директорията е датата, на която те инсталирах.

Да.

Защо?

Защото те обичам оттогава.

 

 

Дженкс знаеше едно-друго за времето. Нямаше как да работи на такъв кораб и да не разбере поне основните неща за него. Времето бе променливо, а не константна величина, както те подвеждаха да мислиш часовниците, например. Когато корабът правеше пробив, Охан трябваше да се погрижат да излязат от другата страна в точния момент — така, сякаш времето можеше да бъде разгледано като на карта; имаше дължина и ширина, които приютяваха безброй вече написани истории. Времето можеше да тече, можеше да лети, можеше да се влачи. Времето не се поддаваше лесно на определения или мерки.

И все пак, без да може да го докаже по конкретен начин, Дженкс бе абсолютно сигурен, че това бяха най-дългите десет минути в целия му живот.

Ядрото на Лови беше потъмняло. Жълтата светлина, която бе стопляла кожата му толкова много пъти, бе угаснала преди малко, когато той натисна последното копче. Кизи седеше до него, вперила поглед в часовника на скриба си, и тихо мърдаше устни, отброявайки минутите. Бе го хванала за ръката и той усещаше как сърцето й бие леко и бързо, като крилцата на птица, до собственото му сърце, чиито удари сякаш отекваха в цялото помещение.

Останалите членове на екипажа седяха зад тях — всички, освен Охан, които не бяха ставали от леглото си откакто довършиха пробива. Сисикс, Ашби, Розмари и доктор Готвач се бяха наредили пред вратата, тихи и напрегнати. Корбин също беше там — малко зад тях. Дженкс знаеше, че би трябвало да се чувства благодарен, но присъствието им на това място, което бе принадлежало единствено на него и Лови, го караше да се чувства неудобно. Чувстваше се гол. Сякаш дори нямаше кожа. Не беше сигурен дали щеше да се чувства по-добре или по-зле, ако беше сам. Не можеше да мисли за нищо, освен за цифрите на скриба на Кизи и една-единствена фраза, която не спираше да пулсира в главата му: „Лови, събуди се. Лови, събуди се. Лови, събуди се“.

— Двайсет секунди — оповести Кизи, стисна го за ръката и го погледна в очите.

В погледа й се четеше някаква свирепост — сякаш бе решена да го предпази от евентуалния резултат само като го гледа. Дженкс се пресегна към главния контролен панел с трите ключа, които бе докосвал само два пъти преди — веднъж, преди три стандарта, когато бе инсталирал Лови, и за втори път, преди девет минути и двадесет и осем секунди. Хвана първия ключ между палеца и показалеца си. Мантрата продължаваше да отеква в главата му: „Лови, събудѝ се. Лови, събудѝ се. Лови, събудѝ се“.

— Петнайсет секунди.

— Петдесетпроцентов шанс. По-висок, отколкото в игра на карти. А той винаги биеше на карти.

— Десет секунди. Девет. Осем. Седем…

Може би шансът беше още по-висок. Разбира се, че беше. Трябва да беше. Просто трябва да беше.

„Събуди се“.

Острото „щрак“ на ключовете отекна три пъти в тясната стая. Отначало не се случи нищо. Това не беше лошо. Така трябваше да стане. Дженкс се приближи към ядрото. Останалите от екипажа се отдръпнаха назад, към коридора, и се стопиха като сенки. В помещението останаха само той и бледата светлина, която бавно изгряваше от ядрото така, както зората на хоризонта на някоя планета си пробива път през мъглата. Сиянието светна ярко и се разпростря отвъд извитите стени на ядрото. Усещаше как леко затопля кожата му — приканващо, познато чувство. От тавана се разнесе тихо щракане — камерите на Лови се обърнаха в нова посока. Събуждаше се.

Дженкс познаваше този звук. Познаваше това сияние. Ъгълчетата на устните му се извиха в едва забележима усмивка.

— Лови?

Последва пауза. С периферното си зрение долови как камерите се обръщат към него. После чу гласа й.

— Здравейте. Казвам се Ловлейс. Приятно ми е да се запознаем.