Беки Чеймбърс
Дългият път към една малка ядосана планета (19)

Ден 157, 307 стандарт по летоброене на НГ
Седем часа

Сисикс се бореше с лостовете пред себе си и се опитваше да мисли трезво въпреки страха и оглушителната какофония.

— Нямаме шамандури — извика Ашби. — Дженкс, чу ли ме? Кизи?

— Четиринадесет ибена направо — обадиха се Охан.

— Не мога — отговори му Сисикс. — Едва управлявам кораба.

— Но трябва — казаха Охан. — Пространството зад нас ще…

— Да, зная — сопна се тя.

Без клетката новопробитата дупка щеше да се затвори бързо. А ако зад тях нямаше обикновено пространство, което да ги задържа, подпространството щеше да започне да ги подмята като птичка в буря. Сисикс вече усещаше вибрирането на корпуса.

— Лови? Който и да е! — извика Ашби. — По дяволите! Предавателите не работят.

— Дженкс няма да пусне шамандурите сега — каза Корбин. — Прекалено е опитен за такова нещо. Знае, че така…

— Сисикс, четиринадесет ибена. Сега — извикаха Охан.

Сисикс се помъчи да стабилизира кораба, без да спира да сипе ругатни. Данните на екрана примигваха и се губеха непрекъснато, а някои лостове бяха заяли и не можеха да се помръднат. Всичко й се мержелееше — както винаги, когато пътуваха през подпространството, — а без надеждни данни или видими звезди нямаше по какво да се ориентира. Стисна здраво зъби и натисна лостовете с всичка сила.

— Изключвам предпазителите отляво. Ще се наклоним на една страна, но така ще можем да пробием…

— Сисикс… — започна Корбин.

Перата й настръхнаха.

— Ако мислиш, че ми пука за проклетия разход на гориво в момента, значи…

— Мислиш ли, че на мен ми пука? — прекъсна я той. — Ползвай, колкото ти трябва.

Тя се обърна и го погледна през рамо.

— Имаме ли достатъчно, за да поддържаме такава скорост до края на пътуването?

— Да — отговори той и погледна данните пред себе си още веднъж. — Да, имаме достатъчно.

В погледа му се четеше страх, но и увереност.

— Прави каквото трябва. Аз ще следя показателите.

Сисикс му кимна бързо и хвърли поглед на примигващото си табло.

— По дяволите, Кизи, трябва…

Тя се спря и направи физиономия, щом си спомни за предавателите. „Пътешественикът“ се наклони на една страна, докато подпространството го обграждаше от всички страни.

— Четиринайсет ибена?

— Да — отговориха Охан.

— Звездите да са ни на помощ — каза тя и натисна лоста напред.

 

 

Кизи отвори панела, който покриваше навигационния компютър. Накъдето и да се обърнеше в машинното отделение, виждаше само червени светлини, разкъсани тръби и треперещи стени. Нищо не беше наред.

— Трябва да отида в ядрото — извика й Дженкс от другия край на стаята. — Трябва да върнем предавателите на линия.

— Няма време — спря го Кизи, все още втренчена в бъркотията пред себе си. — Ако главният кабел на рутера се е изпържил, ще отнеме часове. Трябваш ми тук.

Очите й пробягаха по повредените вериги. Затича се обратно към рафта с инструментите. Усещаше движенията си прекалено мудни и тромави. Гледката на машинното отделение в такова ужасяващо състояние би била достатъчно стряскаща дори да се намираха в обикновения космос. Но в подпространството, където времето прииждаше и се оттегляше на талази, беше същински кошмар.

— Няма как да разберем пълния обхват на щетите без Лови.

— Имам си очи — отговори му тя и грабна няколко инструмента в юмруци.

От близката стена се чу силно, мокро пукване — звукът, който означаваше, че някоя от тръбите за гориво се е спукала.

— О, звезди! Оправи я, моля те!

Кизи се затича обратно към панела и се помъчи да прецени откъде би било най-добре да започне. Щеше да се наложи само да позакърпи нещата криво-ляво, но нямаше друг избор. Нямаше време за друго. Щеше да оправи всичко както трябва, но по-късно. Ако успееха да се измъкнат живи.

Загледа се в диодите, които присветваха зад таблото в непознати, хаотични форми. „По дяволите.“

— Сисикс е изключила предпазителите.

— Страхотно — откликна Дженкс и отвори панела на съседната стена. Горивото бликна от разкъсаната тръба на гъсти зелени струи и опръска стените и пода.

Кизи остана втренчена в светлинките на веригите, прехвърляйки наум възможностите. Разбираше, че Сисикс се нуждае от цялата мощност, която може да изстиска от двигателя, но от нейна гледна точка поправката на електрическите вериги при изключен предпазител, и то докато ги използваха, беше доста трудна задача. Лови не можеше да й помогне, а и не знаеше какво смята да предприеме Сисикс. Налагаше се да налучка откъде да започне поправките. И едно погрешно предположение можеше да стане причина да изгубят контрол над кораба.

— Трябва да знам какво прави Сисикс там горе.

— Сетих се — каза Дженкс, пусна инструментите, извади скриба си и изостави тръбата, която продължаваше да тече със същия темп. — Дай ми пет минути. Мога да направя мрежа и да свържа чрез нея предавателите на сибовете на останалите. Ще трябва да се мъчим над скрибовете, но…

— Гениално — каза тя. — Направи го и ела да ми помогнеш.

— Ами…

— Остави я — каза тя и почти се разсмя при мисълта колко прецакани бяха; дори протеклата тръба за гориво не беше най-голямата им грижа. — Ако не можем да летим, няма да има значение.

Розмари се показа иззад ъгъла — залиташе и се мъчеше да намери опора в треперещите стени. Кизи си спомни кога бе вървяла със същата тази несигурна, бавна походка — през първите дни от обучението, с което я бяха подготвили за подпространството.

— Кажи с какво да помогна — каза Розмари.

— Защо не спиш? — попита я Дженкс.

— Нямаше време да си взема приспивателните — отговори тя — Доктор Готвач отиде при Охан. Знам, че не разбирам от техника, но…

Кизи я хвана за китката, завлече до тръбата и притисна ръцете й към зейналата дупка.

— Натискай силно. И каквото и да се случи, недей да пускаш.

 

 

Часовете се нижеха бавно, но Сисикс не усещаше как минават. Всичко, за което мислеше, бяха лостовете под ръцете й, непрекъснатото треперене на пода и подпространството, което караше света да се мержелее пред очите й. Понеже свределът още беше включен, корабът създаваше около себе си нещо като бременен тунел — широк само колкото да продължат да се движат напред. Но без шамандури пролуката оставаше отворена едва няколко минути, което им оставяше много малко време за преизчисляване на курса. Данните на екрана й се бяха стабилизирали, но електрическите вериги още се мъчеха да насмогват на работата. Същото се отнасяше и за навигатора им.

— Имам нужда от координати — каза Сисикс, докато корпусът продължаваше да трепери все по-силно и по-силно.

— Да — отговориха Охан задъхано. — Да.

Доктор Готвач се бе свил до тях и ги придържаше през рамената. Ръката на Охан трепереше, докато шареше върху скриба и изчисляваше траекторията им по-бързо, отколкото Сисикс някога беше виждала.

— Шест-точка-девет-пет ибена, право напред.

— Половината мина — съобщи Ашби. — Ще се справите, Охан.

— Да. Разбира се, че ще се справим. Разбира се.

Охан си поеха дъх накъсано и добавиха:

— Седем… не, не, осем… аий!

Сисикс се обърна рязко и видя как писалката за скриб на Охан изтраква на пода. Сианатската Двойка се отпусна в кракоръцете на доктор Готвач и вдигна треперещите си ръце нагоре.

— Не — извикаха. — Не, не, не, не сега. Не сега!

Пръстите им висяха безжизнено като марионетки с отрязани конци. Охан се втренчиха ужасено в неизползваемите си ръце.

Ашби скочи на крака, спусна се към него и сложи една от ампулите в спринцовката, която доктор Готвач му беше дал по-рано.

— Дай ми я — каза докторът.

Той натисна главата на Охан надолу — бързо, но внимателно, — за да открие обръснатото петънце на врата им. Погледна към капитана.

— Това е мярка, която би им се отразила тежко дори при нормални обстоятелства. Дозата адреналин е нещо доста опасно за тях в момента.

Той вкара иглата в потъмнялата от синини кожа.

Охан си поеха дъх рязко. Ръцете им се разтресоха като в предсмъртен спазъм. Сисикс усети, че й прилошава, но не отклони поглед. Подът се разтрепери още по-силно. Сърцето й препускаше със същата скорост.

Ашби вдигна писалката от пода.

— Охан?

Охан си поеха дъх отново. Звукът беше ужасяващ — като свистенето на вятър и шумоленето на мъртви листа. След това протегнаха ръка и взеха писалката.

Сисикс затвори очи от облекчение. След това отново погледна към Двойката.

— Хей — повика ги тя.

Охан вдигнаха поглед към нея.

— Ще се справим. Вие и аз. Заедно. Защото сме добър екип.

Сисикс усети как гърлото я стяга, но успя да добави:

— Винаги сме били добър екип.

Охан мигнаха веднъж, след което се върнаха към изчисленията си и продължиха да смятат с изражение на непоклатима решимост.

— Няма да ви разочароваме.

 

 

Кизи коленичи на пода с ръце, заровени дълбоко в двигателя на кърмата. Вълните от горещ въздух отвътре я удряха право в лицето.

— Сисикс — извика тя към скриба си. — Централният процесор тук е на път да изгори. Трябва да изключа двигателя на кърмата.

— За колко време?

Кизи затвори очи и разтърси глава. Опитваше се да мисли бързо:

— Не знам… Около един час.

— О, звезди! Кизи…

— Знам, знам. Но ако не го поправя сега, няма да можеш да го използваш, когато трябва да излезем от подпространството.

— Но има ли гаранция, че ще успееш да го оправиш?

„Не зная“ — помисли си Кизи, а на глас отговори:

— На теория би трябвало да се получи. Със сигурност няма да оцелее, ако го оставя така.

— Можеш ли да го оправиш по-бързо от час?

— Ще дам всичко от себе си.

— Аз също.

По лицето й течаха вадички пот и оставяха чисти следи в мръсотията и праха по кожата й. Тя се наведе колкото успя по-далеч от горещината, която лъхаше от повредения процесор, разкопча ципа на горната част на гащеризона си, свали я и я върза с ръкавите около кръста си. Потникът й бе залепнал към гърба от пот. Отвори сервизния панел и започна да въвежда команди в таблото за ръчно управление. „Звезди, колко би ми помогнала Лови сега“ — помисли си. Предавателите още бяха извън строя, а и Лови явно не можеше да се свърже с главната мрежа. Кизи знаеше, че вероятно е полудяла от тревога — затворена в ядрото си, без да може да направи нищо, въпреки че знаеше, че корабът се нуждае от нея. Може би така беше по-добре. Поне не знаеше колко зле са нещата.

Двигателят се изключи, Кизи се облегна назад и избърса чело. Не така беше очаквала да протече денят й.

— Кизи — обади се Розмари, която бе покрита от глава до пети с вече засъхнало гориво.

Лицето й беше мрачно, и Кизи се досещаше, че не е само заради очевидните им проблеми. Колежката й никога не беше минавала обучение за работа в подпространството и дори изпълняването на дребни молби сигурно я караше да се чувства като вада.

— Ето.

Кизи се пресегна в торбата, преметната на рамото й, и извади бутилка вода и едно протеиново блокче. Разви капачката на бутилката и я поднесе към устните на Розмари, която жадно засмука живителната течност. След като изпи няколко едри глътки, тя се отдръпна от гърлото на бутилката и въздъхна с облекчение.

— О, звезди. Ти си моята героиня.

Кизи довърши каквото беше останало в бутилката, отвори протеиновото блокче със зъби и клекна обратно пред отворения панел.

— Занеси малко и на Дженкс — каза тя, като отхапа от безвкусната, твърда протеинова смес.

— Отивам — съгласи се Розмари. — Къде е той сега?

— В отсека с водораслите заедно с Корбин. Помпите започват да…

Корабът се раздруса силно — Сисикс бе завила рязко, за да поеме по нов курс. Кизи се вкопчи в пода, като се хвана за ръба на панела. Розмари обаче не беше толкова бърза, затова полетя към отсрещната стена, удари се в нея и падна.

Кизи изчака трусовете да утихнат. Чуваше гласовете на хората в контролната зала през скриба — ругатните на Сисикс, твърдия тон на Ашби: „Охан, не се предавайте. Остава още малко…“ Когато подът спря да трепери, тя се обърна към Розмари и попита:

— Добре ли си?

Розмари се изправи, като се опря на съседния панел. Бе стиснала здраво зъби, а на едната й ръка имаше прясна рана, от която бавно течеше кръв. Стоеше, втренчена в червените капки, които се стичаха надолу, но очите й говореха, че е някъде далеч оттам.

— Опа… Ехо, ехо! Недей! — повика я Кизи и запълзя към нея.

Това изражение й беше познато. То означаваше „това беше, отказвам се“, а сега никак нямаха време за такива пристъпи. Хвана окървавената й ръка и разгледа раната — не беше дълбока, само дълга. Откъсна единия ръкав на комбинезона си и го уви около раната.

— Погледни ме. Розмари, погледни ме.

Тя върза парчето плат на възел и се помъчи да намери правилните думи. Помъчи се да измисли нещо умно и мъдро, което да накара Розмари да се опомни. Но тя не беше умна или мъдра — беше просто един техник, който импровизираше всичко в движение и който може и да ги убиваше в момента с помощта на някоя зле закърпена електрическа верига или счупена част, която не е забелязала навреме. Какво, по дяволите, бяха направили, че да ги обстрелват ония четирикраки животни…

Кизи си пое дъх дълбоко. Вдиша и си припомни как коравата аелуонка с бронежилетка и екипаж, въоръжен до зъбите, бе споделила, че я е страх от риби.

— Розмари, чуй ме. И аз съм в същото състояние като теб. Аз чувствам същите неща.

— Съжалявам — пророни Розмари с натежал от сълзи глас. — Съжалявам, наистина съжалявам. Опитвам се…

— Не, чуй ме.

Тя хвана лицето на Розмари между дланите си и я погледна право в очите.

— Спри да се опитваш да не се страхуваш. Аз се страхувам, Сисикс се страхува, Ашби се страхува. И това е хубаво. Страхът означава, че искаме да живеем. Разбираш ли? Затова няма нищо лошо да се страхуваш. Само че трябва и да работиш междувременно. Ще се справиш ли?

Розмари стисна устни и затвори очи. След това кимна.

Кизи я целуна по челото и заяви:

— Окей, ето какво искам да направиш. Иди в отсека с водораслите и занеси на момчетата малко вода и храна. След това се върни при мен. Ще ми трябва някой, който да ми подава необходимите инструменти от рафта. Разбра ли?

Розмари я погледна и кимна. Явно се бе поуспокоила.

— Разбрах.

Тя стана, стисна леко Кизи за рамото и се затича по коридора.

Кизи се гмурна обратно в отворения двигател.

— А сега ти, проклетнико — каза тя и започна да разплита една връзка кабели. — Ще правиш, каквото ти кажа.

 

 

Клетката при изхода на тунела вече беше близо. Точката, която я обозначаваше на екрана на конзолата пред Сисикс, мигаше подканящо — тих пристан в бурята.

— Движим се прекалено бързо — предупреди я Ашби.

— Няма какво да направя по въпроса — отговори Сисикс.

Като се имаше предвид състоянието на лостовете, нямаше начин да намали скоростта.

— Всички да затегнат коланите — каза Ашби и се обърна към скриба си. — Чухте ли ме?

— Чухме — отговори Дженкс. — Само ни измъкнете оттук, моля.

— Охан, изходът? — каза Сисикс.

— На девет-точка-четири-пет ибена, право напред — поеха си те дъх с мъка. — Шест-точка-пет, дясно на борд. Седем-точка-девет-шест… точка-девет… шест…

Сисикс се обърна тъкмо навреме, за да види как очите на Охан се обръщат с бялото навън.

— Нагоре или надолу? — попита тя. — Нагоре или надолу?

Но отговор не последва. Охан бяха изпаднали в неконтролируем спазъм.

От устата на доктор Готвач се разнесоха десетина отчаяни звука едновременно.

— Черният флакон в най-горното чекмедже, третото отляво надясно — каза той. — Сега.

Ашби се стрелна моментално по коридора — краката му бяха по-бързи от кракоръцете на доктора. Сисикс се обърна към лостовете. Всичко се движеше на забавен кадър и бе съвсем притихнало, но този път причината не беше в подпространството. Единственото, което чуваше, беше ревът на кръвта, която бушуваше в ушите й. Нагоре или надолу? Бе правила това толкова много пъти, но не можеше да отговори на такъв простичък въпрос. Нагоре или надолу? Целият кораб започна да се тресе. Нагоре или надолу? Не можеше да познае — въпреки че вероятността да познае беше голяма и въпреки че ако не направеше нищо, „Пътешественика“ щеше да се разпадне на парчета. Можеше да излязат на грешното място или в грешния момент. Можеше да се материализират във вътрешността на някоя планета, или пък върху някой друг кораб. Петдесетпроцентов шанс да улучи и все пак, и все пак…

Ашби влетя обратно в контролната зала и подхвърли флакона на доктор Готвач. Докторът извади някакъв малък уред и го притисна към гривната на китката на Охан. Измина една секунда. Две. Три. Треморите изчезнаха. Охан се вцепениха неподвижно с отворена уста.

— Охан — повика ги Ашби. — Охан, помните ли какво правехте току-що?

— Да — прошепнаха Охан, след което изкрещяха отчаяно:

— Нагоре! Нагоре!

— Ашби, закопчай си колана! — извика Сисикс и въведе координатите в системата колкото можа по-бързо. — Пробив след три… две… едно.

Тя удари копчетата със замах. Корабът проби и излетя от подпространството — бързо, прекалено бързо, и то право към горната половина на клетката.

— По дяволите! — извика Сисикс и зави рязко наляво, като стисна зъби от усилието да смени посоката на тежкия кораб.

Кизи крещеше нещо за левия двигател, но Сисикс така не успя да разбере какво е. Усети как двигателят поддава и корабът полита в неконтролируем лупинг. Ноктите й летяха над контролното табло, докато се опитваше да ги насочи към празното пространство. „Пътешественикът“ изстена в знак на протест, но тя не му обърна внимание. Обърна носа към открития космос и изключи и десния двигател.

Подминаха клетката и продължиха напред в празнотата на космоса.

Сисикс опря лакти на коленете си и облегна глава на дланите си. Някъде зад гърба й се чуваше успокоителният шепот на доктор Готвач, който хвана сианатската Двойка и я изнесе от контролната зала. Чу как Ашби разкопчава предпазните колани и се приближава към нея. Усети го как опира длан на гърба й. Не се обърна.

— Добре сме — каза той.

Сисикс не беше сигурна дали говори на нея или на себе си.

— Добре сме — повтори.

Тя прокара пръсти през перата си, без да вдига глава. Дишаше тежко.

— Всички ли сме добре?

 

 

Кизи лежеше на пода в машинното отделение. Розмари се беше облегнала немощно на стената. И двете мълчаха. Нямаше нищо за казване. Кизи обаче започна да се смее.

— Какво ти е толкова смешно? — попита Розмари.

Кизи затропа с крака по пода и се разсмя още по-силно.

— Не зная! — отговори тя и закри очи с ръка. — Не зная! Ще има да почиствам сума време!

Тя вече се задъхваше от смях, превита на две. Погледна Розмари през пръсти. Секретарката също бе избухнала в смях, въпреки че смаяното изражение на лицето й ясно показваше, че се смее на Кизи. Механичката вяло я замери с един мръсен парцал.

— О, мамка му, как хубаво би ми дошло едно питие. И малко хипнол. Освен това ще отида до най-близкия град наоколо и ще прекарам нощта с някой сладур. Ако това не си заслужава едно хубаво празненство, не знам…

— Момент — прекъсна я Розмари и наостри уши. — Чу ли нещо?

Кизи се поизправи и се заслуша. Не се чуваше нищо, освен обичайното бръмчене на машинното отделение и неритмичните прещраквания и тракания на най-различните машинарии, които щеше да й се наложи да поправя. Но в следващия миг се чу глас от отсрещната страна на коридора. От ядрото.

— Кизи! — беше Дженкс. — Кизи, помощ!

Кизи скочи на крака преди въобще да осъзнае какво прави и хукна по коридора. Тежките й ботуши се хлъзнаха на металния под, когато се закова пред вратата на ядрото. Още светеше. Още работеше. Но околните стени, които обикновено бяха покрити от горе до долу с мъничките зелени светлинки, които Дженкс грижливо проверяваше по два пъти на ден, се бяха превърнали в лабиринт от примигващо червено. Кизи притисна длан към устата си.

— Кизи — чу се пак гласът на Дженкс. Беше долу в шахтата и тъкмо сваляше ръкавиците си. — Кизи, трябват ми инструментите ми. Веднага.

Той прокара ръце по повърхността на ядрото.

— Лови, чуваш ли ме? Лови? Лови, кажи нещо!