Беки Чеймбърс
Дългият път към една малка ядосана планета (15)

Ден 397, 306 стандарт по летоброене на НГ
Полог, пера, дом

Розмари влезе в контролната зала и погледна през илюминатора. Не се виждаше нищо, освен празнотата на космоса и една-единствена обрамчена със спътници планета, Тет, увиснала точно пред тях. Около нея се носеха няколко луни — малко след пръстените от прах, които я заобикаляха. „Пътешественикът“ се бе запътил към петата луна отляво — Хашкат. Розмари вдигна ръка и покри родната планета на аандриските с палеца си. Беше й трудно да повярва, че проблясващото в зелено топче зад него е по-голямо от Марс. Е, космосът често поставяше размерите на нещата в недотам успокояваща перспектива. Розмари се обърна към пилота.

— Всичко наред ли е?

Ноктите на Сисикс се стрелкаха насам-натам по навигационния панел.

— Да, защо?

— Защото не летиш на автопилот, както обикновено. Когато минеш на ръчно управление, докато сме още толкова далеч от орбита, значи нещо не е наред.

Скали. Облаци газ. Космически отпадъци. Други кораби. Още скали. Космосът направо изобилстваше от скали.

— Летя към родната си планета — отговори Сисикс. — Това е нещо, което трябва да направя сама.

Розмари седна до нея.

— Защо?

— Отначало, когато аандриските започнали да летят в космоса, използвали едни ужасни капсули със слънчево захранване. Адски несигурни и големи, само колкото за един аандриск. Доста неприятно, ако си падаш клаустрофоб.

— Нашите бяха същите. Е, като размери. Съвсем мънички — каза Розмари и потрепери.

— Но вие все пак сте извадили късмет. Около бащата планета не лети нищо, освен нещата, които самите вие сте изпратили в орбита. Можете да летите свободно и безпрепятствено. Но нашата луна има собствени луни, а и орбитира около планета с пръстени. Изисква се доста сериозно маневриране — особено когато летиш с някаква мъничка метална кутийка с ненадеждно захранване. А и това беше преди мрежите за изкуствена гравитация да стигнат до нас, затова се налагаше просто да се носиш в празното пространство и да се надяваш, че краката ти все някога ще стъпят на твърда почва отново. Да можеш да кажеш, че си стигнал чак до луната и си се завърнал обратно у дома — това те правеше истински герой. Означаваше, че си силен и способен и че си работил здраво, за да си сигурен, че семейството ти няма да те загуби.

— А — разбра я Розмари. — Значи е било въпрос на гордост.

— Предполагам, че да — съгласи се Сисикс, след което направи кратка пауза. — Да. В добрия смисъл на думата.

Близкият предавател се включи с пращене.

— Сисикс — чу се гласът на Кизи, който звучеше необичайно кротко. — Нали знаеш, че много те обичам?

Сисикс въздъхна.

— Какво е станало?

— Ще ме намразиш ли, ако аз и Дженкс не дойдем на семейната вечеря у вас?

— Да. Дълбоко и безкрайно — отговори Сисикс с тон, който — говореше тъкмо обратното. — Защо?

— Ами… уф, кофти ми е да го кажа, обаче…

Чу се високо шумолене, след което се разнесе гласът на Дженкс:

— Сисикс, току-що разбрахме, че Стратегическата Вана са на турне и ще свирят на онази голяма сцена в Рескит тази вечер.

— В Аксиск? — Сисикс звучеше впечатлена. — Хора, ще ви се разсърдя, ако не отидете.

— Сигурна ли си? — попита Кизи. — Защото наистина не е кой знае какво, наистина…

— Кизи — прекъсна я Сисикс, — вървете.

— Върхът си.

Предавателят изщрака още веднъж и замлъкна.

— Можеш да отидеш с тях, ако искаш — обърна се Сисикс към Розмари. — Аксиск е невероятна сцена.

— Това не е точно моят тип музика — каза Розмари. — Освен това вечерята със семейството ти ми звучи много приятно. Интересно ми е да видя къде си пораснала.

— Е, семейството ми далеч не е толкова интересно, колкото Аксиск, но поне всички са дружелюбно настроени.

Ноктите на Сисикс продължаваха светкавично да въвеждат команди на таблото. Корабът зави наляво.

— Никога преди не си била в дом на аандриск, нали?

— Не — отговори тя и прочисти гърло. — И, ъъ, ако нямаш нищо против, бих била много благодарна за малък опреснителен курс.

Сисикс се засмя.

— Човеците сте толкова сладки — каза тя, срещна погледа на Розмари и се подсмихна. — Не се безпокой, на всички ви отнема цяла вечност, докато схванете идеята. Добре. Да видим…

Тя свали едната си ръка от контролното табло и започна да брои на нокти:

— Семейство по полог, семейство по пера, семейство по дом. Кажи ми какво знаеш за тях.

Розмари се облегна назад в стола.

— Раждаш се в семейството си по полог.

— Правилно.

— След това порастваш и напускаш семейството по полог, за да отидеш в семейството си по пера.

— Ще те спра тук. Не е като да си тръгваме в момента, в който ни пораснат перата. Напускаме, когато си намерим добро семейство по пера или когато открием други възрастни, с които си струва да основем ново семейство по пера.

— А семейството по пера се състои от приятели и любовници, нали?

— Точно така. Хора, на които можеш да разчиташ в емоционално отношение.

— Но семействата по пера често се променят, нали?

— Не точно често. Често по вашите стандарти, може би. Сменяме семействата си, когато почувстваме нужда от това, а всеки се нуждае от различни неща в различните периоди от живота си. Почти не се срещат аандриски, които да са останали с едни и същи хора през целия си живот. Двама-трима от тях, може би, но не и цяло семейство в един и същи състав. Групите се сменят често.

— Значи семействата по пера обикновено се състоят от хора на една и съща възраст?

— О, не. Младите аандриски обикновено се събират повече помежду си и избягват останалите, но след като придобият малко опит и самочувствие, започват да общуват с представители на всякакви възрасти. Разликата в годините не е толкова важна за нас, колкото за останалите видове. Стига вече да имаш пера, всичко е наред. А и за младите често е много полезно да пораснат с по-възрастни членове на семейството. Аз бях доста по-млада от всички във второто ми семейство по пера, и… — Сисикс се изкикоти, вперила очи в спомени, които само тя виждаше. — Да, научих много от тях.

— А всички ли… — Розмари усети, че се изчервява. — Всички в семейството по пера ли се, ъм…

— Дали всички се чифтосват? До някаква степен — да, но не по начина, по който мислиш. Със сигурност се случва поне по веднъж, но не всеки в едно семейство по пера изпитва романтични чувства към всички останали. Става въпрос по-скоро за сложна мрежа от най-различни чувства. Затова, да — чифтосванията са чести, особено около празниците. Празник без тет е нещо нечувано.

Розмари вече знаеше тази дума. Буквалният й превод беше „игра“ или може би „лудуване“, но разговорната й употреба говореше за нещо много по-сериозно.

— Но много членове на семействата изпитват платонични чувства един към друг. Докосват се доста повече, отколкото човеците биха се докосвали при такива обстоятелства, но това все пак не е чифтосване. Или… е, добре, понякога може и да бъде такова. Ние се отнасяме към чифтосването по същия начин, както… хмм, как да го обясня… ами, както вие се отнасяте към хубавата храна, например. Това е нещо, което винаги очакваш с нетърпение — нещо, от което всеки се нуждае и което ти доставя удоволствие. Преживяването варира от приятно до великолепно. И също като храненето, това е нещо, което можеш да правиш на публично място, с приятели или с непознати. И все пак е най-приятно с някого, за когото ти пука в романтичния смисъл на думата.

— Разбирам — кимна Розмари. — Добре, значи стигнахме до семейството по дом. Семейството по дом отглежда децата. Но не собствените си деца, нали така?

— Така. Можем да започнем да се размножаваме веднага, след като ни поникнат всички пера на главата, но не започваме да мислим за отглеждане на деца, преди да остареем. Тогава започваме да формираме семейства по дом. Обикновено се състоят от няколко от по-старите членове на някое семейство по пера, които решават да се установят в семейство по дом. Понякога се свързват с любимците си от предишните си семейства по пера и ги канят да се присъединят. Семействата по дом също сменяш членовете си понякога. Стари са, но все пак са аандриски.

Сисикс се засмя.

— Значи младите аандриски оставят яйцата си у някое семейство по дом.

— Точно така.

— И го избират по това, че в него имат роднини, така ли?

— Ако имат късмет, може и да се получи така, но обикновено просто се спират на най-удобното в момента. Когато някоя женска снесе оплодени яйца — наричаме ги „каас“, — трябва да отиде в местния регистър, където й намират някое хубаво семейство по дом, в което има място за още новоизлюпени.

— Ами ако не намери желаещи, които да ги вземат?

— Тогава заравя яйцата. Трябва да знаеш, че повечето от тях така или иначе загиват — и то преди да дойде време да се излюпят. Не е, защото са болни или нещо подобно. Просто така става. Звезди, дори не мога да си представя колко щяхме да бъдем, ако всяко яйце се излюпваше. Прекалено много.

Тя потрепери. Розмари обмисли думите й и попита:

— Надявам се въпросът ми да не е прекалено невеж, но защо семействата по пера не отглеждат собствените си новоизлюпени? Няма ли достатъчно хора, че да помагат?

— Да, но не става въпрос за средства или помощ. Въпросът е в това какво искаш от живота си в този момент. В ранния период на зрялата ни възраст се очаква, че ще пътуваме или ще учим, и е ясно, че ще сменяме семействата си с течение на времето. Възрастните водят по-уседнал живот. И най-важното — те имат жизнен опит. Мъдри са. Разбират нещата.

Сисикс се подсмихна.

— Никога няма да разбера как останалите раси очакват от онези, които едва-що са пораснали, да могат да научат децата как да бъдат хора.

— Ами… да, логичен аргумент — каза Розмари и притвори очи. За момент, опитвайки се да запомни всичко правилно. — Значи семейството по дом се превръща в семейство по полог за въпросните яйца.

— Да. А едно семейство по дом обикновено успява да отгледа по две поколения новоизлюпени. Често се случва възрастните от първото поколение да оставят собствените си яйца в същото семейство по дом, което е отгледало тях. Така направих и аз.

Розмари се изправи на стола.

— Момент. Ти имаш деца?

Сисикс не бе споменавала такова нещо нито веднъж.

Аандриската жена се разсмя.

— Снесох оплодени яйца.

— Кога?

— Преди около три стандарта. Казаха ми, че две от новоизлюпените са оцелели да пораснат. Но това не ме прави майка — намигна й тя. — Не съм достатъчно възрастна за такова нещо.

Розмари се загледа през илюминатора. Укори се, че питае такива предразсъдъци към останалите раси, но имаше нещо в цялата тази нова информация, която я караше да вижда Сисикс по различен начин. Сама се изненада от това колко дълбоко е вкоренена в нея човешката идея за майчинството — представата, че продължаването на рода те променя по значим начин. Но тя беше представител на вид бозайници, все пак. Ако някога решеше да има деца, това щеше да означава тялото й да се променя и уголемява в продължение на почти година, и още поне една година да полага непрекъснати грижи и да храни от собственото си тяло едно крехко, безпомощно създание, което още не може да управлява собствените си крайници. Малките аандриски се развиваха извън тялото на майката и бяха готови да проходят веднага, щом се излюпят. Но макар че биологическите разлики й бяха ясни, все пак й беше трудно да възприеме идеята, че създаването на потомци е нещо несъществено — просто слагаш яйцата в кошницата, предаваш ги на нечии чужди грижи и продължаваш спокойно нататък. Дали използваха кошници, всъщност? Не знаеше, но непрекъснато й се натрапваше образът на една бяла плетена кошница, пълна с петнисти яйца и с панделки в пастелни цветове, увити около дръжката.

— Говориш ли си с тях понякога, или…?

Сисикс й се усмихна леко раздразнено.

— Не. Не забравяй, че те още не са истински хора — не и според нашите стандарти. И не са част от семейството ми. Зная, че това ти звучи адски студено, но повярвай ми — възрастните, които ги отглеждат, наистина ги обичат. Въпреки че сега е моментът да отбележа, че те не се привързват към тях чак толкова силно — не и преди да видят какви ще пораснат. В това се крие истинското щастие за тези семейства. Да видят как новоизлюпените, които са отгледали, се завръщат при тях като възрастни с пораснали пера — с най-различни истории за споделяне, със собствени идеи и характер.

— Както ти ще направиш сега.

— Именно.

— Срещала ли си се някога с… биологичните си родители?

— Да, с майката ми по яйце. Името й е Саскист. Много забавна жена, а и доста се радвам, че съм наследила красотата на перата й. Никога не съм се запознавала с баща ми по яйце, но знам, че живее със семейството си по пера на Икект. Или поне беше там последния път, когато проверих. Но това беше доста отдавна, та може вече да се е преместил.

Розмари се замисли за изразите, които използваше Лови, когато й дадеш прекалено много задачи едновременно: „Съжалявам, но това ще трябва да почака мъничко. Ако вкарам още нещо в паметта си, потоците за обработка на информация ще блокират, а аз мразя това.“

— Как успяваш да следиш промените във всички тези семейства?

— Правителството ни поддържа централизирана база данни. В нея са регистрирани всички семейства по пера, а архивистите следят за промени и осъвременяват файловете. Можеш да потърсиш всекиго по име и да видиш кои са родителите им по яйце, кой ги е отгледал, в кои семейства са участвали, дали са имали полог и от кого, и къде са отишли малките.

— Сигурно е доста сложна система. Защо да си правят труд?

— По същата причина, поради която в имената ни се съдържа основната информация за семействата, от които идваме — отговори Сисикс и изгледа Розмари сериозно. — Защото кръвосмешението е гадно.

Рампата на совалката се разпъна и ярката слънчева светлина нахлу през отвора. Розмари намести мешката на рамото си и последва Сисикс и Ашби надолу по пътеката. Краката й поддаваха, все още несигурни поради промяната от изкуствена на естествена гравитация — която в Хашкат бе малко по-слаба, отколкото тя беше свикнала. Погледна нагоре. Над главите им висеше огромната Тет, чиито пръстени изглеждаха като призрачни послеобрази, отбелязани в синкавата мъгла на небето. Нямаше нищо, което да пречи на гледката — никакви пилони за захранване на щитове, никакви преминаващи совалки. Открито небе.

Бяха се приземили в Сети — малко селище в пустинния западен район на Хашкат. Е, поне Сисикс го наричаше „пустинен“, но не приличаше на нито една от пустините, които Розмари беше виждала. Марс, например, беше пустиня — гол и без капчица вода. Градините и зелените му улици бяха изкуствено създадени, напоявани с рециклирана вода и покрити с куполи, които да съхраняват екосистемите. Тук обаче земята беше жива — покрита с рошави, ниски храсти и разкривени дървета, които се простираха от плоската площадка за приземяване чак до ръбатите планински вериги на хоризонта. И цветя — навсякъде цветя. Не като пищните, отрупани с листа геномоди в парниците у дома, или като елегантните лиани, които се виеха през градината на доктор Готвач. Тези цветя бяха диви — триумфално разцъфнали над твърдата, сива почва, с преплетени и ниски стъбла и оранжеви, жълти и лилави венчелистчета. Дърветата, които се виеха над тях, бяха чепати и покрити с гроздове малки плодове. Точно пред тях започваше дълга гора — панделка от гъста зеленина, която подсказваше, че в средата й вероятно тече река.

Отвъд панделката се намираше селището — шепа къщи, сравнително ниски и с полусферична форма. Бяха построени достатъчно нашироко, за да има просторни градинки за отдих и отглеждане на различни растения, но достатъчно наблизо, за да може да се поддържа близка връзка със съседите. Сети беше тихо място, далеч от оживлението и глъчката. Скромно, но не оскъдно. Просто селище, неусложнено от аркади за игри или скъпи магазини. Нямаше дори истинска площадка за приземяване на совалки — само едно широко поле, подходящо за паркиране на малки корабчета и дронове за пазар. Когато се огледа наоколо, Розмари разбра защо един младеж би предпочел да напусне място като това, както и защо един възрастен би пожелал да се върне.

Докосна с пръсти голия си нос и се наслади на непознатото усещане — можеше да диша без помощта на маска или изкуствена атмосфера. Последния път, когато бе имала тази възможност, беше на Порт Кориол — а оттогава сякаш беше минала цяла вечност. Въздухът там обаче бе наситен с миризмата на водорасли и търговия. Въздухът в Хашкат беше сух, чист, богат на кислород и с лек аромат на пустинни цветя, затоплени от слънцето. Хубав въздух.

Сисикс явно беше на същото мнение — опъна ръцете си широко настрани и отметна глава назад веднага, след като стъпи на твърда земя.

— У дома — въздъхна тя доволно, сякаш най-после си е поела дъх след дълго гмуркане.

— Уау — каза Ашби. — Не се бях сетил, че тук ще бъде пролет.

Сисикс вдиша и издиша енергично, сякаш прочистваше дробовете си от рециклирания въздух на „Пътешественика“. После погледна надолу към тялото си и възкликна:

— О, за нищо на света.

Развърза връзката на кръста на панталона си, събу го и го захвърли обратно в совалката. Жилетката го последва. Чак след това се запъти към родния си дом — напълно гола, с люспи, проблясващи на слънцето.

Докато вървяха, Ашби се пресегна и извади автопреводача от чантата си. Сложи тънката метална лента на главата си и включи екрана.

— Мислех, че можеш да говориш на рескитски — обади се Розмари.

— Мога да разбирам рескитски — поправи я Ашби. — Но далеч не умея да говоря свободно. И понеже нямам много възможности да се упражнявам, не ми е излишно да имам малко помощ.

— Акцентът ти е по-добър, отколкото на повечето човеци, които познавам — каза Сисикс. — Зная, че на вас хич не ви е лесно да изговаряте звуците по време на вдишването.

— Не това е най-трудната част. Доста по-трудно е да редуваш вдишване и издишване по време на едно и също изречение.

Затвори чантата си и добави:

— Защо, по дяволите, някой би говорил така?

Розмари извади своя автопреводач от чантата си.

— Доста си е трудно — съгласи се тя.

Уменията й по рескитски бяха на практика несъществуващи, но малкото фрази, които бе опитала да произнесе, й докараха световъртеж.

— Не зная как успявате да разговаряте, без да се задушите — Сисикс тупна гърдите си с юмрук.

— Имаме по-хубави дробове — обясни тя.

— Е, ние пък имаме топла кръв — каза Ашби. — Мисля, че сме получили доста по-изгодна сделка.

Сисикс се засмя кратко.

— Представа си нямаш. Определено бих предпочела слабите ви дробове и безполезен нос пред сутрешното вкочаняване.

Ашби погледна към Розмари.

— Не мога да позная дали това беше комплимент, или не.

След това се обърна отново към Сисикс:

— Хей, Етра още ли е тук?

— Доколкото знам, да.

— Внимавай с шегите покрай него — предупреди Ашби Розмари. — Последния път, когато бях тук, направо избърса пода с мен. И има арсенал от такива човешки вицове, че може да ти остави дълготрайна травма.

Сисикс се изкикоти.

— Не се отнася по-мило със собствения си вид, ако това те успокоява. Как беше онзи за… ох, как беше… нещо свръхгадно, за опашки…

Ашби се засмя.

— Значи: един човек, един куелинец и един хармагианец отиват на тет…

— Не, стига — спря го Сисикс и посочи напред с брадичка.

Бяха стигнали до наносите по бреговете на пустинното поточе. Две деца-аандриски си играеха във водата и се надвикваха едно друго. На екрана на автопреводача на Розмари проблесна съобщение: „Разговорът не може да се обработи. Моля, приближете се до говорещия / говорещите“. Не можеше да определи на каква възраст са децата, но като се имаха предвид игривостта и дребните им размери, предположи, че отговаря на тази на човешки деца през първите години от училище. Е… може би. Едното изглеждаше по-малко от другото. Беше й трудно да определи каквото и да било друго за тях на пръв поглед. Полът на аандриските се познаваше лесно, когато ставаше въпрос за възрастни — най-вече благодарение на размерите им, — но като малки не им личеше изобщо, особено като се има предвид, че мъжките нямаха външни полови органи. Отделно от това, в двете деца имаше нещо крехко — люспите им сякаш бяха направени от хартия. Нищо чудно, че не бе виждала толкова малки аандриски другаде. Дори не ги познаваше, а вече бе настроена покровителствено към тях. Предполагаше, че родителите им чувстват същото, само че десетократно по-силно. „Родителите им по полог“ — напомни си тя. — „По полог“.

Ашби понижи глас:

— Откога аандриските се срамуват да споменават за тет пред малките?

— По принцип не се срамуваме — отговори Сисикс. — Но вие сигурно сте първите човеци, които някога са виждали, и не искам да пораснат с представата, че расата ви е глупава.

Тя се отправи към децата и ги поздрави с няколко гърлени звука.

Голите глави на малките мигом се обърнаха към нея. По-дребното от двете извика нещо. Преводът се появи на екранчето пред Розмари: „Извънземните! Извънземните дойдоха!“ След това изскочиха развълнувано от потока, а камъчетата по брега се разхвърчаха под ноктите им.

Сисикс се наведе, за да опре бузата си в личицата им. Розмари я бе виждала да прегръща Ашби, но сегашният й жест не беше толкова топъл и естествен, колкото официален. Да, усещаше се известна нежност, но и дистанция.

По-възрастното от двете деца каза: „Ти си Сисикс“. „Да“ — отговори тя. „Ти си ми майка по яйце“ — каза то.

Сисикс се усмихна. Не изглеждаше изненадана. „Ти трябва да си Тешрис.“ Очите й се преместиха към другото дете. „А ти си Ескат, нали?“

„Не“ — изкикоти се то.

„Да, сега виждам, че си прекалено малък — каза тя и го погали по голата главица. — Не че това е лошо“.

Ашби прошепна в ухото на Розмари:

— Тешрис е момиче, а Ескат е момче.

— Благодаря — отговори Розмари, въпреки че нямаше представа как е успял да види разликата. — Ескат брат ли й е?

— Брат по яйце, да. Но досега не им знаех имената.

Сисикс каза нещо на Тешрис на езика на жестовете. Ашби пак се обърна към Розмари и каза тихо:

— Това движение е характерно за родителите по яйце. Казва, че се радва, задето Тешрис е здрава и… е, че изобщо я има.

Аандриското момиченце отговори с тромави, неопитни жестове.

— Благодари на Сисикс, че я е дарила с живот.

Двете аандриски се усмихнаха и опряха бузи една в друга още веднъж. И това беше всичко. Нямаше прегръдки, нямаше продължителни погледи, нямаше молби от страна на Сисикс да й дадат малко време, за да се съвземе от запознанството със собствената си дъщеря. Именно в този момент Розмари най-после го проумя. Тешрис не беше дъщеря на Сисикс — не и в смисъла, който човеците влагаха в тази дума. Единствената им връзка бяха гените и взаимното уважение. Нищо повече.

Сисикс се обърна към приятеля на Тешрис.

— Как се казваш?

— Вуш — отговори той.

— От чий полог си?

— На Текер и Хасра.

Сисикс се заля от грачещ смях.

— Не познавам Хасра, но Текер ми беше сестра по полог.

„Сестра по полог, не сестра по яйце“ — отбеляза си Розмари наум. Имаше чувството, че ще трябва да започне да си чертае таблица.

Сисикс се усмихна широко на децата.

„Когато бяхме малки“ — започна да чете Розмари от екрана на автопреводача, — „тя все повтаряше, че не иска да има собствено люпило, и че ще може да устои на изкушението да се чифтосва, докато е в размножителен период. Но това се промени адски бързо, след като й пораснаха перата. Веднъж я заварих по време на първия й такъв период, докато се отъркваше в една скала. Мислех, че направо ще се задуши, беше толкова…“ Автопреводачът пропусна последната дума, и изписа вместо нея: „[няма точен превод — съчетание от възбуда, силно желание и липса на опит, най-често свързвано с юношеската възраст]“. Сисикс отново се разсмя, а децата се присъединиха към нея. Розмари повдигна вежди. Колко големи бяха тези деца? Хвърли поглед към Ашби. Изглеждаше, сякаш и на него му е леко неудобно. Е, поне не беше единствената.

След като най-после спря да се кикоти, Вуш каза: „Искам да докосна човеците, но Итхрен каза, че на тях няма да им хареса“.

„Прав е, не на всички човеци им харесва. Но се обзалагам, че тези двамата няма да имат нищо против. Само трябва да ги попитате дали може.“ Тя посочи към спътниците си и обясни: „Това е Розмари, а това е Ашби. И двамата са много добри хора“.

Децата се втренчиха в тях, застанали неподвижно. Розмари си спомни как се чувстваше, когато беше на четири годинки и видя хармагианец за пръв път — не можеше да спре да гледа пипалата, които висяха на мястото на брадичката му. Беше странно да се озове от другата страна на това положение.

Ашби клекна и им се усмихна. Децата пристъпиха напред, макар и леко сковано. На Розмари й отне секунда да осъзнае, че схващането в мускулите им не бе породено от страх, а от потискането на инстинкта да го докоснат. Ашби заговори на рескитски. Съгласните му звучаха леко накъсано, а издишаните звуци бяха доста по-изразени от тези на Сисикс, но произношението му явно бе достатъчно ясно, за да го обработи автопреводачът. „Името ми е Ашби. Радвам се да се запознаем. Можете да ме докоснете.“

Децата се затичаха към него. Опряха бузите си в неговата, за да го поздравят по-любезно, след което се заеха да го ръчкат, пипат и щипят внимателно. „Колко е меко!“ — каза Вуш, леко стиснал в ръце кичурчета от къдравата коса на капитана. — „Не е като перата“.

„Сменяш ли си кожата?“ попита го Тешрис, която тъкмо разглеждаше ръката му.

„Не“ — отговори Ашби, — „но…“ Поколеба се и мина на клипп, за да попита Сисикс:

— Можеш ли да им обясниш какво значи „суха кожа“?

„Кожата им се лющи на много мънички парченца, вместо цялата едновременно“ — поясни Сисикс на децата. — „Дори не забелязват.“

„Късметлии“ — каза Тешрис. — „Мразя да си сменям кожата.“

Вуш, който бе набрал малко повече кураж от сестра си — особено предвид позволението, което му бяха дали, — се приближи към Розмари и леко опря буза в нейната за „здрасти“

„Мога ли да пипна и теб?“

Розмари му се усмихна и кимна, преди да се усети, че той надали ще разбере какво означава този жест.

— Кажи му, че отговорът е „да“ — помоли тя Сисикс, която съвестно предаде думите й.

Вуш се намръщи.

„Защо не може да ми го каже сама?“

„Не говори рескитски“ — отговори Сисикс. — „Но това екранче до главата й й позволява да разбере какво казваш ти“.

Момчето-аандриск зяпна Розмари объркано. Мисълта, че някой не може да говори рескитски му се струваше абсурдна.

— Ето, Розмари — каза й Сисикс на клипп. — Ето така.

Тя сви пръстите си.

— Това е знак за съгласие.

Розмари се обърна към Вуш и повтори жеста. Вуш й отговори с подобен жест, след което я хвана за гърдите.

— Какво са тези?

Розмари нададе вик от изненада, а Ашби избухна в смях. Сисикс се спусна напред и отдръпна ръцете на Вуш.

„Вуш, човешките жени не обичат, когато някой непознат ги докосне там.“

— О, звезди — възкликна Ашби на клипп и се хвана за корема, който го беше заболял от пристъпа на смях.

Вуш изглеждаше учуден. „Защо?“.

„Добре ли е той?“ — попита пък Тешрис и посочи Ашби. Вече беше побързала да се отдръпне на няколко крачки от него.

„Да“ — успокои я Сисикс. — „Просто се смее.“

Очите на Вуш се разшириха уплашено.

„Нещо лошо ли направих?“

— О, не, кажи му, че всичко е наред — обърна се към Сисикс Розмари, която вече се бе присъединила към смеха на капитана. — Не е кой знае какво.

Вече и тя се смееше. Сисикс потупа момчето по главата.

„Не си направил нищо лошо, Вуш. Просто човеците имат повече правила за докосването по тялото от нас. Мисля, че ще е по-добре да избягваш онези части от Розмари, които са покрити с дрехи.“

И Сисикс подръпна внимателно ризата й, за да покаже какво има предвид.

Вуш се втренчи в пръстта пред краката си.

„Съжалявам“.

Розмари се пресегна и го докосна по ръката, както бе виждала, че прави Сисикс, когато иска да покаже разбиране. След това хвана дланта му и я постави на темето си в знак, че му позволява да я разгледа. Вуш се оживи, а Сисикс й хвърли поглед, в който се четяха обич и одобрение.

„Перата й са различни от [неизвестно]“ — каза Вуш, докато прокарваше бавно ноктите си през косата й. Автопреводачът не разпозна последната дума, но Розмари я разбра: „Ашби“. Опитът на Вуш да произнесе човешкия звук „ш“ бе доста по-продължителен от необходимото, пък и се бе запънал на „б“-то.

„Не са пера, глупчо“ — обади се Тешрис. — „Това е коса.“

Тя отмести поглед от Розмари към Ашби.

„Кафявото на кожата ти е различно от нейното.“

„Така е“ — съгласи се Ашби.

„Аандриските също са такива“ — осведоми го тя, сякаш и той се срещаше с представител на непозната досега раса. — „Имаме най-различни цветове. Аз съм синьо-зелена, Вуш е зелено-син, Сисикс е зеленозелена. Умея да разпознавам всички цветове люспи. Скейис казва, че съм по-добра от всички останали.“

Тя прегъна горната част от ухото му надолу, пусна я, след което повтори упражнението. Ашби спокойно търпеше експериментите.

„На луна ли сте живели?“ — попита го тя.

„Не, аз…“ Тук той отново се поколеба и погледна към Сисикс, за да му помогне.

„Той е космоплавател“ — каза Сисикс. — „Много човеци се раждат [буквално: излюпват се от тялото на майката] на заселнически кораби.“

„Ами тя?“ — попита Тешрис.

„Тя е израснала на една планета, наречена Марс.“

Сисикс започваше да звучи сякаш се е отегчила. Розмари намираше новите си приятели за очарователни — макар че не би възразила, ако Вуш започнеше да дърпа косата й с малко по-умерен ентусиазъм, — но Сисикс все по-често поглеждаше над рамото й към къщите. Явно нямаше търпение да види семейството си — а тези деца не принадлежаха към него. Независимо от това, че едното имаше същите скули като нея.

 

 

Докато вървяха към селището, до тях достигна вик.

— Сисикс! — повтаряше един възрастен глас.

— Сисикс! Сисикс! — присъединиха се към него още няколко.

Изведнъж от улицата пред тях се завтекоха цяла тълпа аандриски — поне дузина, може би повече. Розмари не успя да ги преброи, преди да се нахвърлят да прегръщат Сисикс, която на свой ред се беше затичала към тях. Скупчиха се като оплетена камара от опашки и пернати глави, прегръщаха я, стискаха я и се галеха в нея. Цялото им внимание бе погълнато от дългоочакваната им посетителка. Опираха бузи в нейните, дърпаха я обичливо за перата, притискаха се колкото можеха по-близо до нея. Розмари се стъписа. Въпреки че в движенията и докосванията им нямаше нищо с явен сексуален заряд, й беше трудно да гледа купчина тела, без да си мисли за такива неща. Сцената приличаше повече на любовна игра преди оргия, отколкото на семейно събиране.

Сисикс, от друга страна, изглеждаше по-щастлива, отколкото Розмари някога я беше виждала — сякаш й се искаше да се разтопи в прегръдката на семейството си. Бе притворила очи и блажено отметнала глава назад, докато един от другите аандриски я галеше по перата. Розмари бе виждала това изражение и преди — не на нейното лице, а на лицето на старицата, която бяха срещнали в Порт Кориол. В него се четеше дълбока признателност и облекчение — от онзи вид, който настъпва след много дълго чакане, както когато издишаш, след като си бил принуден да задържиш дъха си, докато дробовете ти започнат да горят.

Розмари се замисли за държанието на Сисикс, когато беше на борда на „Пътешественика“ — как винаги й се струваше необичайно гальовна, мила и обичлива. Но сега виждаше тъкмо обратното: онова, което за нея беше любвеобилност, за Сисикс се равняваше на студенина. Тълпата плътно притиснати, смеещи се аандриски бяха нейния стандарт за нормално общуване. Розмари се опита да си представи как изглеждат тя и останалите от екипажа на кораба от такава гледна точка. Като група сковани, хладни роботи. Как успяваше да го изтърпи Сисикс? Припомни си моментите, в които тя ги беше докосвала — искрената привързаност, изписана на лицето й, когато потъркваше буза в бузата на Ашби или пък прегръщаше Кизи и Дженкс едновременно. Помисли си колко усилия й е коствало, за да не ги повали на земята или да ги прегърне още по-плътно, както правеше сега със семейството си — да потисне нуждата си от по-физически израз на привързаност.

— Ашби, Розмари — повика ги Сисикс от средата на купа аандриски. — Елате да кажете „здрасти“

Тя освободи една от ръцете си започна да сочи с нокът към главите на възрастните един по един (нейните пера определено бяха най-ярки от всички):

— Това са Исаш Етра, Рикссик, Итрен, Кирикс, Шаас, Трикеш, Раасек, и… и още няколко, които не познавам.

Тя се засмя, превключи на рескитски и се обърна към старата жена, която я прегръщаше най-плътно: „Явно сте приели в редиците още няколко, откакто дойдох за последно.“

Старицата — Исаш, опита се да запомни Розмари, макар и да й беше ясно, че със сигурност ще им обърка имената, — отговори: „Откраднахме няколко от семейство Сарисет по време на една игра миналата зима.“ След това се наведе към Сисикс и прошепна съзаклятнически: „Това е, защото аз съм най-привлекателната от всички възрастни в района, както знаеш.“ Останалите аандриски се разсмяха. Един от тях подръпна старицата за перата, а тя се ухили с изражение на престорено високомерие.

Сисикс се засмя и опря буза в тази на Исаш.

„Толкова много ми липсваше“ каза й.

Един от мъжките възрастни се отдели от камарата. Имаше остър, проницателен поглед, но перата му вече бяха увиснали, а люспите му бяха загубили блясъка си. Розмари остана с впечатлението, че е много стар.

„Бих ви поканил да се присъедините към нас — каза той с усмивка, — но зная, че вашите обичаи са различни“. След това протегна ръка към капитана, за да се здрависат. „Как си, Ашби? Радвам се да те видя отново.“

Ашби прочисти гърло и отговори колкото можа по-ясно: „И аз се радвам да те видя, Ишрен. Благодаря ти за… че си… гостоприемството.“

Ишрен докосна капитана по ръката, а усмивката му се разшири още повече: „Рескитският ти е много добър“

„Не много“ — отговори Ашби. — „Говоря по-малко… отколкото знам. Отколкото знам да чувам“. След това мина на клипп:

— Не, момент…

Ишрен се засмя.

— „Разбираш повече, отколкото можеш да кажеш. Виждаш ли? Разбирам напълно какво говориш.“

Той го потупа още веднъж по ръката, след което се обърна към Розмари. „Говориш ли рескитски?“ — попита той, докато се здрависваше с нея.

Розмари поклати глава с извинително изражение.

Старецът посочи към автопреводача й и попита: „Но ме разбираш, нали?“. Тя понечи да кимне, но се сети за жеста с пръсти, който Сисикс й бе показала преди малко — „да“ на езика на ръцете. Ишрен остана възхитен.

„Виждаш ли, вече се учиш много бързо. А аз съм като Ашби — разбирам клипп, но не умея да го говоря особено добре. Стига да използваш преводача, ще можем да говорим на който език ни е удобно и да се разбираме съвсем добре.“

Той положи едната си длан на рамото на Розмари, а другата — на рамото на Ашби, и продължи: „Приятно ми е да посрещам човешки гости. Когато бях малко по-млад от Сисикс, работех на борда на един аелуонски носач. Собственост на аелуонец, искам да кажа — екипажът беше мултирасов, като вашия. Имахме дори една ларуанка, колкото и да е невероятно. Адски умна раса са ларуанците — никога не съм срещал някого, който да може да играе тиккит по-добре от нея. Но… Ох, за какво говорех?“

„Не зная“ — отвърна Ашби, който продължаваше да се опитва да говори на рескитски. — „Нещо за човеците?“

„А, да, да. Никога няма да забравя деня, в който човеците бяха приети като членове на НГ. Бяхме на пазара в Мюриат — били ли сте там някога?“

„Един-два пъти“ — отговори Ашби.

„Там ли е още онзи бар на име [ханто: «Зареденият килер»]?“

„Не зная.“

„О, надявам се още да си е там. Най-хубавият захарен шнапс в цялата НГ, без никакво съмнение. Никога не съм срещал друг барман, който да може да ги прави толкова приятно тръпчиви. Но както и да е. Та така — човеците се присъединиха към НГ. Бях в едно депо за водорасли — не, не, всъщност беше магазин за техника; да, за техника. Там работеше един човек. Работата му беше да почиства използваните части, които щяхме да продаваме втора ръка. Черна работа, наистина тежка. Не много подходяща за раса с меки ръце. А и по дрехите му личеше, че не му плащат особено добре. Шефът му тъкмо беше отишъл някъде, затова той ми помагаше да намеря… каквото там търсех, забравил съм. На работното му бюро имаше един малък прожектор, по който тъкмо даваха новините, и изведнъж съобщиха за присъединяването на човечеството към НГ. Мъжът притихна. А след това направи нещо, което никога преди не бях виждал: разплака се. Разбираш ли, тогава аз не знаех, че човеците плачат, затова малко се уплаших. Знаеш ли колко страшно е нечии очи да се разтекат изведнъж? Ха! И така, горкият човек трябваше да се опита да ми обясни какво означава плачът и то насред такъв емоционален момент. Никога няма да забравя какво ми каза той тогава. Каза ми: «Това означава, че сме важни. Че имаме някаква стойност». Аз му отговорих: «Разбира се, че имате стойност. Всички имат стойност». А той ми каза: «Да, но сега знам, че и галактиката мисли така».“

Ишрен ги стисна леко за рамената и се обърна първо към единия, после към другия.

„А сега си имате собствени кораби и пътувате из открития космос, точно като аандриските. Чак до Ядрото! Трябва да призная, че ви завиждам за бъдещото пътешествие. Извадили сте голям късмет.“

Той им се усмихна и продължи:

„Надявам се да не звуча арогантно, но като се сетя за онзи човек и го сравня с вас, виждам колко далеч е стигнала вашата раса. И това ме прави много щастлив. А! Тъкмо се сетих: гладни ли сте? Знам, че човеците трябва да ядат повече от нас. Затова още снощи с Риксик сготвихме предостатъчно храна за [същ., няма точен превод; маса, на която се оставя храна за общо ползване през деня].“

„Много сте любезен“ — благодари му Ашби. — „Иска ми се… надявам се да не сме ви представлявали… трудности“.

„Ни най-малко“ — отговори Ишрен. — „Нямаме търпение да видим колко можете да изядеше“. Той се ухили и посочи една маса. „Мисля, че за тях се отнася същото“.

Зад една купчина празни сандъци се бяха събрали тълпа новоизлюпени, които наблюдаваха възрастните с живо любопитство. Бяха се свили встрани от останалите, сякаш чакаха да ги повикат. Розмари осъзна, че всъщност сигурно е точно така. Може би бяха научени, че не е добре да се месят на възрастните, когато общуват помежду си. В това би имало логика — все пак ставаше дума за вид, чиито малки не се нуждаеха от помощ, за да усвоят елементарни умения за самосъхранение. Когато човеците се събираха на едно място, възрастните дори не биха се замислили да прекъснат разговора си, ако някое от децата се нуждаеше от нещо — дори само внимание. Но тук малките явно знаеха, че заниманията на възрастните бяха по-важни и че ако искат да се присъединят към тях, трябва да разберат какви са правилата и да се придържат към тях. Затова вместо да ги дърпат за ръкавите и да се перчат по най-различни начини, те наблюдаваха поведението на възрастните отстрани и се мъчеха да го разгадаят. Учеха се как да бъдат хора.

Розмари забеляза Тешрис сред останалите. Мъничките й ръце бяха обвити около едно новоизлюпено с размер и черти, подобни на нейните. Вероятно беше Ескат, другото дете на Сисикс… Розмари спря и веднага се поправи. Думата „дете“ не беше правилна. Потомък, може би? Рожба? Всички тези думи предполагаха, че малките принадлежат на Сисикс, което явно не беше така — или поне не в човешкия смисъл на думата. Вероятно бе достатъчно да се каже, че Тешрис и Ескат имат обща майка по яйце, и че тази майка е Сисикс.

Вниманието на Розмари се насочи обратно към плътно сгушената група аандриски, които постепенно започваха да се разпръсват. Трима от възрастните — онези, чиито имена Сисикс не знаеше, — се върнаха обратно в къщата. Няколко останаха при Сисикс, като още я докосваха от време на време, но явно вече се уморяваха. Исаш обаче продължи да прегръща Сисикс също толкова силно, колкото от самото начало. Двама от другите родители по люпило на Сисикс, които явно се бяха разчувствали от цялата сцена, бяха напуснали групата и се бяха усамотили на една пейка. Нямаше никакво съмнение, че онова, с което се занимаваха в момента, си беше истинска любовна предигра, и в един кратък, неочакван момент, всички въпроси на Розмари относно анатомията на мъжките аандриски, или по-точно — онова, което имаха в процепа между краката си, получиха отговор.

„Хайде — подкани ги Ишрен и ги поведе към къщата. — Време е да се погрижим за двама ви. Между другото, тук няма нужда да носите дрехи, освен ако не искате. Зная, че така сте свикнали, но искаме да ви е удобно“.

— Благодаря — каза Розмари на клипп и се опита да не обръща внимание на двойката възрастни аандриски на пейката, които вече се бяха заели с чифтосването с пълни сили. — Мисля, че засега ще си остана облечена.

 

 

Колкото повече време минаваше, толкова повече съжаление изпитваше Розмари към техниците, които бяха отишли да се блъскат сред тълпите на някаква концертна арена, да ядат мазна храна и да пият пиво на невероятно надути цени. Тя самата прекара следобеда, излегната на пода върху купчина големи меки възглавници, като отпиваше по малко тревно вино и похапваше странни, но адски вкусни хапки от масата с обща храна (възрастните явно нямаха ясна представа колко трябва да ядат човеците, затова бяха сготвили храна като за десетима). Слушаше как семейството на Сисикс разказва на дъщеря си всички новини около живота на приятелите и роднините им. Всичко в семейната среща й се струваше интригуващо — от екзотичната храна, през невероятно задълбочените, подробни описания на последните клюки от района, до безкрайните ласки и жестове на привързаност, с които обсипваха Сисикс Розмари се чувстваше почти като новоизлюпените — надничаше тук-там през пролуките и от време на време отиваше да си напълни паничка с лакомства. Тя също бе доволна от възможността да наблюдава и да се учи.

Но когато настъпи вечерта, Розмари вече бе започнала да става неспокойна. Благодарение на непрекъснатите подканяния на Итрен бе преяла до такава степен, че й бе станало малко лошо, а и ефектът на виното бе започнал да минава от „приятно отпускащ“ към „причиняващ леко главоболие“. Краката й бяха започнали да се схващат от липсата на движение и на всичкото отгоре мозъкът й бе започнал да се превръща в желе от прекалено многото часове, прекарани в слушане на разговор на друг език. Малко след като слънцето залезе, тя се извини и излезе навън, за да подиша малко чист въздух.

Тет бе заела почти цялото нощно небе, надвиснала достатъчно ниско над нея, за да може да си представи как се протяга нагоре и докосва повърхността й с пръсти. Липсваха големи градове и ярки светлини, затова нежното блещукане на всички цветове се виждаше ясно от повърхността на луната: сиянието на съседните луни, мътнолилавата пелена на галактическия облак, а навсякъде около тях — звезди, звезди, звезди. Тя живееше там горе — в това огромно море от цветове. Всеки ден наблюдаваше различни планети, комети и новородени звезди отблизо, и гледката бе също толкова обикновена, както дъжда на Земята. И все пак имаше нещо в космическия пейзаж, който се откриваше от повърхността на планетата, което я караше да вижда всичко с други очи. Може би звездите трябваше да се гледат от земята.

Розмари погледна през прозореца към вътрешността на къщата, където седеше Сисикс, заобиколена от група пернати глави. След това пак погледна нагоре към небето и си пожела всички освен Сисикс и нея да изчезнат за малко, въпреки че тази мисъл я караше да се чувства леко виновна. Представи си как Сисикс излиза при нея и й подава чаша вино, а после я прегръща през рамото и започва да я учи на имената на различните съзвездия на небосклона. Всичко това бе както наивно, така и егоистично, но тя все пак си позволи да си помечтае.

След малко Ашби се появи на входната врата, хванал електрическо одеяло в ръце.

— Реших, че може да ти е станало студено.

— Да, малко. Благодаря.

Розмари взе одеялото и го уви около рамената си. Меката топлина се разля през дрехите й като слънчева светлина.

— О… Ммм.

— Доста е добре, а?

— Защо аз нямам такова?

Ашби се засмя.

— Купих си моето преди няколко години, точно след като направих тази физиономия, която в момента правиш ти. Сигурен съм, че ще намеря откъде да купя второ, преди да си тръгнем оттук.

— Да, моля те.

— Възрастните не можаха да повярват, че имаш нужда от одеяло.

— Защо… А. Защото съм топлокръвна. Ясно — засмя се тя.

— Всичко наред ли е?

— О, да. Разбира се. Просто ми се прииска да глътна малко свеж въздух.

— Да, знам. Този тип семейни събирания идват малко в повече след известно време. Но иначе… Добре ли си прекара?

— Страхотно си прекарах. Много се радвам, че дойдох.

— Хубаво. Кажи го и на Сисикс, доста ще я зарадваш.

Розмари се усмихна, но отново си спомни за няколкото часа, които бе прекарала да наблюдава как любящото семейство на колежката й я гали и глези по най-различни начини. Колко ли хладен и неприветлив й се струваше животът на борда на „Пътешественика“ в сравнение с това? Тя заслужаваше доста повече от това.

Ашби наклони глава и я изгледа внимателно.

— Какво има?

— Не знам дали ще успея да го изразя с думи. Просто… — тя се замисли. — Как го прави тя?

— Кое?

— Как се справя без семейство по пера?

— Сисикс си има семейство по пера.

Розмари примигна. Връзка от разстояние със семейство по пера? Като се имаше предвид физическата близост, не можеше да разбере как би било възможно такова нещо.

— Никога не ги е споменавала.

Ашби се подсмихна.

— Когато ти остане някоя свободна минута, провери идентификационния й файл. Ти си секретарка на кораба, така че имаш достъп до него.

Късно същата вечер, сгушена в леглото в стаята за гости, Розмари направи именно това.

Идентификационен номер: 7789-0045-268

Име по документи в НГ: Сисикс Сешкетет

Контакт в случай на спешност: Ашби Сантосо

Най-близък роднина: Исаш Сешкетет (по документи в НГ)

Местно име (ако е налично): ошет-Сешкетет еск-Саскист ас-Ешреш Сисикс искет-Вешкрисет

Розмари прехапа долна устна, докато изучаваше думите на екрана на скриба си. „Сешкетет“ й беше ясно. „Саскист“ бе името на майката на Сисикс, а Ешреш звучеше като лично име, което означаваше, че най-вероятно е баща й. Вешкрисет, обаче, не й беше познато.

Тя отвори страницата на официалната база данни на аандриските семейства. Съществуваше цял един екип от архивисти, чиято единствена задача беше да следят развитията и разклоненията на аандриските родове и да вписват съответната информация. Мисълта й се струваше изтощителна сама по себе си.

Буквите на екрана изчезнаха и на тяхно място се появи превода на клипп на оригиналния текст. „Моля, изберете фамилно име“, пишеше на страницата.

— Вешкрисет — произнесе тя на глас с надеждата, че базата данни ще я разбере въпреки лошия й акцент.

На екрана се отвори нова страница. Розмари смръщи вежди. Семейството по пера Вешкрисет се състоеше от един-единствен член. Сисикс.

Тя се отпусна върху гнездото от одеяла, което си бе свила. Сисикс бе семейство по пера на самата себе си? Нямаше логика. Сисикс беше самото олицетворение на общителността, а и аандриските не гледаха на самотниците с добро око. Да се обявиш за единствения член на семейство по пера беше вид бунт — знак, че не искаш да имаш нищо общо с останалите представители на вида си. Розмари си спомни как бе реагирала Сисикс, когато попаднаха на самотната старица в Порт Кориол — как бе изоставила всичко, за да прави компания на една пълна непозната за няколко минути. „Да останеш сам, без чуждо докосване… няма по-страшно наказание от това“. Не, нещата изобщо не се връзваха.

Розмари се загледа през прозореца. В ума й се появи една неочаквана идея. Базата данни се поддържаше от аандриски, и ако се съдеше по думите на колежката й, основната й цел беше да предотвратява евентуални случаи на кръвосмешение. Ако беше така, в списъка щяха ли да фигурират и представители на други раси?

— Скриб, преведи — заповяда тя.

— Задайте езикова пътека — каза скрибът.

— От рескитски на клипп.

— Рескитски на клипториган, потвърдено. Моля, произнесете думата или фразата, която искате да преведете. Ако не можете да я произнесете…

— Вешкрисет.

Кратка пауза.

— Казаното не съвпада напълно с никоя от наличните в речника думи. Бихте ли желали по-подробен лингвистичен анализ, с чиято помощ да потърсите значението на думата?

— Да.

— Наставката „ет“ е наставка за правилни съществителни. Най-често се използва като окончание на аандриска семейна група. Бихте ли желали да потърсите съвпадения в базата данни на аандриските семейства от…

— Не — отказа Розмари и се замисли. — Отстрани наставката от търсената дума и потърси отново.

Още една пауза.

— „Вешкриск“. Съществително. Някой, който пътува. Пътник. Странник.

Пътешественик.

 

 

Сисикс опря брадичка на юмрука си, загледана в смаляващия се Хашкат през илюминатора на каютата си. Някъде там долу бе нейното семейство по полог — смееха се, чифтосваха се, караха се, готвеха, чистеха, хранеха малките. Кожата й още лъщеше от домашния скраб за люспи на Кирикс. Тарталетките с плодове от щракалниче, които Исаш й бе дала за из път, все още не бяха изстинали съвсем. Не й се беше искало да си тръгва. Обичаше „Пътешественика“ и хората на борда му (със съвсем малки изключения), но все забравяше колко й е трудно да живее далеч от останалите аандриски. Припомняше си го едва след като прекараше известно време у дома. Не й липсваше само аромата на пустинните треви или възможността да разговаря свободно, само на рескитски. Липсваше й това, че хората там я разбираха. Колкото и да й бяха скъпи останалите от екипажа, нуждата непрекъснато да им разяснява разликите в културите им, да сдържа приятелски коментари от страх, че може да обиди някого, без да иска, да сдържа порива си да ги прегръща, за да покаже привързаността си — всичко това бе толкова уморително. И въпреки че посещенията у дома бяха чудесен лек за носталгията й, онова, която тя някак си успяваше да забрави всеки път, беше, че за известно време, след като й се наложеше да си тръгне от Хашкат отново, тъгата по дома й се струваше още по-непоносима. Чувстваше се, все едно е забила нож в тялото си първия път, когато е напуснала дома — не в някой жизненоважен орган, а в бедрото или ръката, например. Колкото по-дълго прекарваше далеч от родната си планета, толкова по-добре зарастваше раната — докато не започнеше да забравя, че изобщо я е имало. А връщането у дома сякаш я отваряше отново.

И все пак може би така беше по-добре. Ако спреше да се интересува от семейството си по полог, нямаше да я боли от това, че е далеч от тях, но да скъса връзката си с тях й се струваше немислимо. Освен това, ако не беше напуснала дома си, никога нямаше да се запознае с всички приятели, които бе намерила на други места из целия космос. Може би мъката по родното място бе справедлива цена за всички прекрасни хора, с които бе свързала живота си.

На вратата се почука.

— Влез — каза тя.

Ето още една досадна страна на съжителството с извънземни: приемаха, че има нужда да се заключват вратите. Беше толкова приятно да прекара един ден, в който да не й напомнят за това схващане.

Розмари влезе, хванала под ръка бутилка вино и две чаши. Миришеше малко по-различно от обикновено. Бе си взела душ скоро, но не беше само от това — Сисикс долавяше някакъв допълнителен нюанс, който не можеше да определи. Спомни си, че го е забелязвала и преди, макар и не толкова силно. Поради някаква неясна причина й напомняше на атмосферата в някой бар. Може и да беше само виното. Разпознаването на различни аромати в затвореното пространство на кораба й се удаваше доста по-трудно, след като бе прекарала известно време в атмосферата на повърхността на някоя планета. Беше същото като да търсиш нещо сред група предмети, подредени на масата, и купчина, натъпкана в някоя кутия.

— Надявам се да не те притеснявам — каза Розмари.

Лично пространство. Поредната точка от списъка с разлики помежду им.

— Не, не, малко компания ще ми се отрази добре. И едно питие, след като така и така си донесла.

Тя погледна надолу към тялото си, а после — към панталоните, които лежаха на смачкана купчина на пода. Свенливост. Майната му. Розмари току-що бе видяла както нея, така и цялото й семейство по полог чисто голи. Дори бе приела с чувство за хумор момента, в който едно от новоизлюпените я хвана за гърдите. Сисикс се съмняваше, че гледката на нечии гениталии я притеснява на този етап.

Розмари наля вино в чашите. Седнаха на пода и се заприказваха за различни дребни работи. Едва след като вече бяха изпили по една чаша и преполовяваха втората, Розмари попита:

— Може ли да ти задам един личен въпрос?

Сисикс се засмя.

— Никога няма да проумея защо човеците молят за позволение в такива случаи.

Розмари прокара върха на пръста си по ръба на чашата. Изглеждаше леко притеснена. Сисикс си помисли, че може би трябваше да се въздържи от последния си коментар, но… хайде де. Човеците губеха страшно много време с такива нелепици.

Човешката жена прочисти гърло и започна:

— Открих, че ние — екипажът, искам да кажа, — сме твоето семейство по пера.

Не беше ли й казвала вече за това? Явно не. Все пак не разговаряха по такива въпроси толкова често.

— Ашби ли ти каза?

— Не, намекна го. Сама открих подробностите — отговори Розмари и отпи глътка вино. — Зная, че семействата по пера следват най-различни сложни правила, и не претендирам, че ги разбирам, но се питах как… Как би категоризирала онези членове от екипажа, които не си избирала сама. Хората, които са тук, само защото имат работа на борда, искам да кажа.

— Корбин ли имаш предвид? Да, този въпрос е доста сложен. Но в семействата по пера често се случва да бъдеш роднина с някого, когото всъщност не харесваш. Просто приемаш, че някой друг в семейството се нуждае от тях, и гледаш да не им се бъркаш. Както е с Ашби и Корбин. Ашби има нужда от Корбин. За мен няма значение, че има нужда от него само в делово отношение, а не в емоционално. Ашби е част от семейството ми, по това няма две мнения. Затова и Корбин се превръща в част от семейството ми по пера.

Тя се подсмихна над ръба на чашата си и добави:

— Макар че не бих имала нищо против, ако си намери някое друго семейство.

Розмари кимна.

— Има логика. Въпреки че не питах за Корбин.

— О?

Розмари притихна. Сисикс бе наблюдавала човешки лица достатъчно дълго, за да знае, че тя или се опитва да намери правилните думи, с които да се изрази, или да събере необходимия кураж, за да ги изрече. Това бе една от причините, поради която се чувстваше толкова благодарна за възможността да общува със себеподобните си чрез езика на ръцете. Най-после, Розмари каза:

— Говорех за себе си.

Раздразнението, което Сисикс изпитваше към цялата раса на Розмари, внезапно отслабна. Тя се усмихна и взе ръката на Розмари в своята.

— Ако зависеше от мен, лично щях да те взема да бъдеш част от екипажа. Вече би трябвало да си разбрала, че ми е приятно да бъдеш част от семейството ми.

Розмари стисна пръстите й. Усмихна се, но в усмивката й се четеше още нещо… Страх, може би? Но от какво можеше да се бои? Тя отдръпна ръката си и доля чашите, като сипа последните няколко капки в тази на Сисикс.

— След като те видях със семейството ти — семейството ти по полог… Е, зачудих се дали това, което имаш тук, ти е достатъчно. Сигурно правим съвместния ти живот с нас доста труден.

— Животът далеч от останалите аандриски може да бъде труден, така е. И бих излъгала, ако кажа, че в момента не се чувствам така, сякаш някой ме е сритал в стомаха. Но съм тук по свой избор. Обичам този кораб. Обичам екипажа. Животът ми е хубав. И не бих го променила.

Очите на Розмари се извиха нагоре и се вгледаха в нея през тъмните й мигли. Сега в тях се четеше нещо различно — сила и сериозност.

— Но никой не те докосва.

Сисикс почти се задави с виното си, щом разбра какво се случва. Бе прекарала толкова много време сред човеци, и все пак продължаваха да я изненадват понякога. Изведнъж забеляза всички детайли, които й бяха убягвали. Погледа на Розмари. Виното. Срамежливите паузи, които отстъпваха пред тихо изречените, смели истини. Дрехите й… О, звезди, Розмари се беше преоблякла, откакто се бяха върнали на кораба. Човеците придаваха по-дълбок смисъл на различните видове облекло, но езикът на дрехите беше адски сложен и Сисикс така и не бе успяла да го усвои. Розмари носеше чифт меки, изящно скроени панталони и бледожълта блуза с тънки, кръстосани презрамки. Според Сисикс, това облекло се считаше за неофициално, но все пак празнично — тоалет, който някоя от приятелките на Кизи би облякла, за да отиде на купон някоя топла лятна вечер. Деколтето на блузата бе по-дълбоко от тези, които Розмари обикновено носеше, и разкриваше извивките на горната част от гърдите й. А и косата й. Беше направила… нещо с нея. Сисикс не можеше да определи точно какво, но явно се беше постарала. А и след като бе имала време да посвикне със смесицата от аромати, която се носеше от нея, Сисикс разбра, че новите нотки в миризмата на Розмари нямат нищо общо нито с виното, нито със сапуна, нито с чистите дрехи. Източникът им не беше външен. Бяха хормони.

Сисикс бе гледала видеоклипове с човеци. Бе виждала и начина, по който Кизи се гласеше, преди да отиде в някой от баровете по старпортовете. Бе наблюдавала как Ашби изучава изражението си в огледалото преди срещите си с Пей, как оправя косата си разсеяно или пък подрязва наболата по лицето си брада. Розмари бе дошла в каютата й, облечена в красиви дрехи, бе донесла вино, бе й казала много мили неща и бе направила нещо с косата си. Това беше сложният начин, по който човеците задаваха въпрос, който един аандриск можеше да зададе само с едно леко махване на пръстите.

Розмари продължи да говори.

— Сисикс, нямам пера, които да ти дам. Иска ми се да имах. Накара ме да се почувствам у дома си от първия момент, в който стъпих на кораба. И от онзи момент насам, добрината, с която се отнасяш не само към мен, но и към всички останали, се превърна в една изключително важна част от живота ми. Полагаш толкова много усилия, за да помагаш на всеки от екипажа да се чувства добре и да изразяваш привързаността си към нас по начина, по който ние очакваме да го правиш. Не твърдя, че познавам аандриските толкова добре, колкото ти познаваш човеците, но има някои неща, които разбирам. Разбирам, че ние сме твоето семейство, и че физическото докосване е жизненоважна част от взаимоотношенията със семейството, която ти липсва с нас. Мисля, че това те наранява, и затова си се постарала да потиснеш тези чувства. Видях изражението на лицето ти, когато семейството ти се спусна да те прегърне. Да, ти обичаш „Пътешественика“, но животът ти на борда му е незавършен.

Розмари стисна устни, а когато отново отвори уста, те бяха овлажнели. После продължи да говори:

— Не зная как гледаш на мен, но… но искам да знаеш, че ако искаш нещо повече… аз съм готова да ти го дам.

Сисикс сви пръсти, обърна ръка с дланта нагоре и ги разпери, въпреки че й беше ясно, че Розмари не знае какво означава този жест. Треша. Онова чувство, което съчетаваше в себе си благодарност, смирение и уязвимост и което те обземаше, когато някой друг откриеше в теб нещо истинско, само защото те е наблюдавал — нещо, което не признаваш често дори пред самия себе си. Ако Розмари беше аандриск, Сисикс щеше да блъсне чашите настрани и да се чифтоса с нея още в този момент, но трябваше да внимава. Явно онази част от нея, която разбираше човеците, още не беше толкова добре развита.

— Розмари — каза тя и взе ръката й.

Беше толкова топла. С представителите на други видове винаги беше така — бе достатъчно само да застане до тях, за да го усети, — но сега го чувстваше по-ясно от всякога. Понякога се бе чудила какво ли щеше да е да се притисне към тази топлина и да… Не, не, нямаше да мисли за това. Още не. Трябваше да постъпи умно. Внимателно. Все пак, човеците възприемаха чифтосването по различен начин. Бе чувала, че мозъците им преливат от химикали след това — доста повече, отколкото при останалите видове. Аандриските също считаха чифтосването за акт на сближаване, но човеците… човеците бяха напълно вманиачени на тази тема. Как иначе можеше да се обясни фактът, че бяха пренаселили планетата си до степен на екологичен колапс, въпреки че бяха разумна раса?

— Много… съм ти благодарна — каза Сисикс най-после.

Какъв ужасен, кух начин да опише чувствата си. Треша. Това беше единственият израз, който им пасваше, но той нямаше еквивалент на клипп. Ама че безполезен език. Лицето на Розмари помръкна леко, сякаш все пак беше очаквала Сисикс да бутне чашите встрани. По дяволите, защо не бяха обяснили нищо по този въпрос на курсовете по междурасово общуване?

— Казваш ми го… — тя се поколеба за миг.

„Мислѝ, Сисикс, мислѝ!“ — натякна си.

— Казваш ми го, защото ти е жал за мен или защото… го искаш?

Ъх. Всичко на клипп звучеше или прекалено тривиално, или прекалено емоционално. Нямаше нищо по средата. Безполезен, ама абсолютно безполезен език такъв.

Розмари отпи от виното и се загледа в чашата си.

— Е, ти наистина ме привличаш. Страхотен човек си, а и много добър приятел. Не съм сигурна кога започнах да изпитвам по-дълбоки чувства към теб. И между другото, няма никакъв проблем да ми откажеш. Много ми харесва да бъдем приятелки и бих била щастлива, ако това е всичко, което ни е писано да бъдем.

Тя отпи още веднъж.

— Но, честно казано, вероятно нямаше да направя нищо, ако не бях видяла семейството ти по полог. Като оставим собствените ми чувства настрани, ти явно се нуждаеш от нещо подобно, и не само в редките случаи, когато се засечеш с друг аандриск.

Розмари отново вдигна тъмните си, искрени очи към нея.

— Ако не от мен, то от някого другиго. Заслужаваш го.

„Просто кажи «да», Сисикс“ — умоляваше едно гласче в главата на жената-аандриск. — „Кажи «да», тя е права…“

— Розмари, бих искала да кажа „да“. Наистина.

Сисикс си припомни срамежливата новодошла секретарка, която се беше качила на борда преди по-малко от стандарт. Коя беше тази жена със сериозни очи? Жена, която говореше толкова откровено и смело? Какво бе открила за себе си в космоса, че да я промени така? Сисикс си пое дъх.

— Но аз не искам да те нараня. Мисля, че чифтосването е доста различно за моята раса. Поласкана съм, че искаш да ми дадеш нещо, от което се нуждая, но не знам дали аз ще мога да ти дам онова, от което се нуждаеш ти самата.

Розмари се подсмихна леко — по същия начин, както го правеше Дженкс, когато чуе нещо абсурдно от устата на Кизи.

— Сисикс, не те питам дали ще се ожениш за мен. Не съм влюбена в теб. Харесвам те. Харесвам каква си и как се държиш, харесвам начина, по който перата ти падат назад по извивката на врата ти. Разбирам, че твоята раса не се ограничава до един партньор. Разбирам, че схващанията ни за това какво представлява семейството са различни и че дългосрочните ни планове най-вероятно не съвпадат. Но въпреки това бих искала да съм част от света ти за известно време.

Любопитство. Ето това вече беше нещо, с което Сисикс бе добре запозната.

— Мисля, че и аз бих искала да стане така — съгласи се тя.

Предупредителното гласче в главата й вече затихваше, но отказваше да се предаде без бой, затова тя добави:

— Но има някои неща, които трябва да разбереш.

— Добре — съгласи се Розмари.

Очите й сякаш светеха, изпълнени с някаква нова надежда. Сисикс се почувства, сякаш ще се разтопи. Може би от всичко това щеше да се получи нещо наистина красиво.

— Да бъдеш член на едно семейство, както вече си забелязала, не означава само да правиш секс с останалите. Означава да се прегръщаме, докосваме и гушкаме непрекъснато. Ако чифтосването ти дойде в повече, ако…

Сисикс се поколеба. Какъв беше възпитаният начин да каже „ако щурият ти човешки мозък вземе да откачи“?

— Ако те накара да се почувстваш неудобно или ти се прииска да получаваш от мен повече, отколкото съм способна да ти дам, нямам нищо против и просто да сме близки — така, както видя, че се държа със семейството ми. Дори това би ми било достатъчно.

Със сигурност щеше да е сериозно подобрение спрямо сегашното положение.

Розмари кимна.

— Ще имам този вариант предвид. Но не мисля, че ще има някакъв проблем.

— Освен това, няма нужда да се държим по този начин пред останалите, ако така ще ти е неудобно. Няма нужда дори да им казваме.

На самата нея не й пукаше дали останалите ще разберат, но ако Розмари бе готова да направи компромис с културата си в името на разбирателството им, с удоволствие щеше да й върне услугата.

Розмари обмисли предложението й и кимна.

— Мисля, че така ще е по-добре — поне в началото.

Сисикс млъкна за момент. Знаеше, че следващите й думи засягат нещо, което повечето човеци не приемаха лесно.

— Ако спрем на някоя планета и срещна друг аандриск…

— Нямам нищо против да участваш в тет — каза Розмари. — Само недей да очакваш и аз да дойда.

— Не е защото ще ги смятам за по-важни от теб — побърза да допълни Сисикс. — Или пък защото ми харесва повече да съм с аандриски, отколкото…

— Сисикс — прекъсна я Розмари и стисна дланта й в ръка.

След това направи нещо, което никой не беше правил досега: вдигна пръстите на Сисикс и притисна кокалчетата й към устните си — само веднъж, като ги задържа така за секунда. Сисикс, разбира се, бе получавала целувки и преди — от Кизи, Дженкс и Ашби: бързи, сухи докосвания по бузата й. Това беше нещо различно. Тази целувка бе по-бавна, по-мека. Чувството беше странно, някак нежно. Харесваше й. Розмари отдръпна устни от дланта й и се усмихна.

— Разбирам.

Звезди, явно наистина беше така.

— Има още нещо — каза Сисикс.

Забеляза, че гласът й сякаш е спаднал и е станал по-плътен. Вече я контролираше нещо друго — онази част от нея, която мислеше за тет и чифтосване, частта, която крещеше от щастие, защото най-после, най-накрая се бе намерил някой в семейството й, който да я разбира. Погледна Розмари в очите и се засмя притеснено.

— Никога преди не съм се чифтосвала с човек.

Розмари се ухили.

— Това е добре — отговори тя, наведе се напред и прокара върха на пръста си по едно от перата на Сисикс. — Не ми се иска да имаш прекалено голямо предимство пред мен.