Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътешественици (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Long Way to a Small, Angry Planet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Беки Чеймбърс

Заглавие: Дългият път към една малка ядосана планета

Преводач: Йоана Гацова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Венелин Пройков

Художник: Жени Петкова

Коректор: Мартина Попова

ISBN: 978-619-193-073-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2860

История

  1. — Добавяне

Ден 214, 307 стандарт по летоброене на НГ
В края на краищата

Ашби махна с ръка, за да затвори страниците с оферти за работа, когато Розмари влезе в офиса му. Носеше някакъв малък, тънък предмет.

— Какво носиш?

— Пристигна с пощенския дрон — отговори тя. — Щях да те повикам да дойдеш в товарния отсек, но помислих, че е нещо за Корбин.

Очите й проблеснаха леко, докато му подаваше пакетчето, и капитанът знаеше защо. Беше толкова тънко и леко, че изглеждаше празно. Което означаваше, че вътре има хартия.

— Благодаря — отговори той с усмивка.

— Как върви търсенето? — попита тя и кимна към скриба на бюрото му.

— Има една-две хубави оферти. Скоро ще ти се отвори работа по някой договор.

— Само кажи.

— Всъщност, има нещо, с което можеш да се заемеш междувременно — каза той, вдигна скриба и въведе нещо в него. — Току-що ти изпратих координатите на най-близките пазари за оборудване. Можеш ли да провериш в какво се специализират?

— Разбира се. Нещо конкретно ли търсиш?

— Ами… — започна той, като се облегна назад в креслото. — Мисля, че е време да си вземем нов свредел. Не смяташ ли?

Лицето на Розмари светна.

— Значи ще поемем проект от ниво 2?

Ашби улови погледа й и се подсмихна. Розмари се ухили в отговор.

— Отивам веднага.

Капитанът изсумтя.

— Нямах предвид да се заемеш на секундата. Нямаш ли уговорка със Сисикс? Доколкото разбрах, сте планирали някакъв излет днес.

— Е, да. Но първо трябва да довърша подреждането на архивите.

— Все така казваш.

Тя вдигна вежди.

— Архивите ти са в доста лошо състояние.

Той се засмя.

— Е, не е като да нямаш право. Но проверката на пазарите може да почака. Довърши си сегашната работа и иди да се позабавляваш. По заповед на капитана.

И той я побутна шеговито към вратата.

— Благодаря, Ашби — каза тя и се запъти към офиса си. Изглеждаше по-бодра от доста време насам.

Щом вратата се затвори, Ашби взе пакетчето, прокара китка по печата, с което беше затворено, и внимателно извади плика. Провери дали пръстите му са чисти и премести чашата си с чай встрани. След това отвори плика от горния ъгъл — бавно, бавно, както го беше научил Дженкс, — и извади отвътре една-единствена страница.

 

Тази доставка ще ми отнеме още три десетника. Между нея и следващата имам шест свободни десетника. Ще прекарам това време с теб на „Пътешественика“. Недей да спориш. Прати ми последния ви летателен план и ще те пресрещна, където е най-удобно и за двама ни. Няма да кажа нищо на екипажа ми, но те може и да се досетят така или иначе. Ако стане така, ще намеря начин да се справя с положението. Вече не ми пука. Не и след като прекарах няколко дни в мисли как би изглеждал светът ми без теб. Омръзна ми да се чудя кого от двама ни ще убият пръв. И двамата заслужаваме нещо по-хубаво от това.

Пазѝ се и лети внимателно, докато дойда при теб.

Пей

 

— Кизи? — извика Дженкс, който тъкмо вървеше по коридора към работилницата й, скрил една малка кутия зад гърба си. — Тук ли си?

Зави зад ъгъла до отворената врата и се закова на място. Кизи се бе свила на едно от креслата до самовара за мек, сгънала крака пред себе си като маймунка. До нея имаше отворен сандък, пълен с прежда, който преливаше от пухкави, разноцветни кълба. Бе прехапала съсредоточено език, докато движеше куките внимателно. На пода, сред кълбата прежда, стояха и дванайсетте ремонтобота и гледаха право в нея. Дженкс знаеше, че чакат да им даде някаква заповед, но дундестите им корпуси и вниманието, с което я следяха, му напомняше на ято патенца, скупчени около майка си.

Примигна сащисано към полуготовото изделие, което висеше под куките.

— Ти… шапки ли им плетеш?

— Мда — каза тя и посочи разсеяно. — Алфонсо вече си има.

Дженкс погледна към роботчето, нахлупило синя шапка с жълт пискюл на върха.

— Алфонсо?

Тя въздъхна.

— Зная, че не са разумен модел, но никога нямаше да се справя с ремонта преди Пипер да пристигне, ако не бяха те. И ми е гадно, че ги държах затворени в кутия толкова време. Затова сега им се реванширам.

— Като им даваш имена. И шапки.

— В някои от въздушните шахти е доста студено.

Дженкс се загледа в приятелката си — смахната, гениална и такава, каквато се среща веднъж на милион души.

— Може ли да оставиш шапката за мъничко?

Тя довърши реда, който беше започнала, и остави полуготовото си творение встрани.

— Какво става?

Той протегна кутията напред.

— Купих ти подарък.

— Подарък! — възторжено скочи тя от креслото. — Ама… Защо? Рожденият ми ден не е днес.

Тя се замисли за момент.

— Нали не е днес?

— Просто го отвори, глупаче.

Кизи се ухили и разкъса фолиото, в което беше увита кутията. След това подскочи и изписка от радост.

— Подправка за скариди! — извика тя и захвърли фолиото на пода.

„По неповторимата, световноизвестна рецепта!“ — гласеше надписът на буркана, който извади. — „Убийствено лютиво!“

— Реших, че ще ти е интересно да поекспериментираш. Да пробваш как ще си върви с водораслените хапки или каквото там друго.

— Ще я слагам на всичко.

Кизи разви капака, оплези език и изтърси щедра доза от подправката отгоре му. След това стисна клепачи и започна да пръхти с изражение на болка и удоволствие в равни количества.

Дженкс се засмя.

— Исках да ти взема нещо по-така, но…

Не довърши, финансовото му състояние напоследък далеч не беше розово.

— Какво? Не, това е супер. А защо изобщо си ми взел подарък?

— Защото го заслужаваш и защото още не съм ти благодарил, както трябва.

— За какво?

Дженкс пъхна ръце в джобовете си и се втренчи в пода, сякаш очакваше да види точните думи изписани на него.

— За… За всичко. Задето идваше да говориш с мен всяка вечер от онзи ден насам. Задето не ме оставяше сам, дори когато ти виках. Задето ме подгони със совалката. Задето…

Той си пое дъх, за да събере сили да произнесе следващите думи:

— Задето остана с мен и се бори до последно да я върнем обратно.

— О, приятел… — каза тя тихо. — Няма нужда да ми благодариш за това.

Дженкс преглътна буцата в гърлото си и продължи:

— В момента съм същинска развалина. Няма нужда да ти го казвам. Но мисля, че щях да съм доста по-зле, ако не беше ти.

Той се намръщи замислено, докато си припомняше всичко, което тя бе направила за него. През десетниците след пробива се бе поставила изцяло на негово разположение, вниманието й бе напълно погълнато единствено от него. А той й се отблагодаряваше с някаква подправка? Глупак.

— Не се справям много добре с благодаренето. Има толкова много неща, които искам да ти кажа. Направи за мен толкова повече, отколкото бих очаквал дори от един приятел, и искам да знаеш, че не приемам това за даденост.

Кизи го погледна меко.

— Ти не си ми приятел, глупчо.

Той примигна учудено.

— Какво?

Кизи въздъхна шумно и погледна бурканчето с подправката. Потри етикета с палец.

— Когато бях на пет, помолих бащите си за братче. Положението в колонията ми беше доста тежко по онова време. Не че сега е цветущо. Но когато бях малка, беше наистина зле. Съветът се опита да избегне пълната катастрофа, като спря да издава разрешителни за раждане на хората, които вече имаха деца. Бащите ми ми обясниха, че ако не внимаваме за прираста на населението на колонията, може да започнем да гладуваме. И бяха напълно прави, разбира се, но на петгодишните деца хич не им дреме за такива нещо. Ако никога не си гладувал — говоря за истински, болезнен, физически глад, — просто не можеш да осъзнаеш какво е да останеш без храна. Единственото, което разбирах, беше, че не можех да имам братче, и това ми се струваше ама наистина адски нечестно. Е, купиха ми кученце. Това беше много хубаво. Докато растях, колонията започна да укрепва, но вече бях спряла да ги ръчкам за братче, а и на тях явно не им се занимаваше пак да започват да сменят пелени и да се мъчат да успокоят коликите на някое новородено. Аз бях щастливо хлапе и не бих могла и да мечтая за по-добри родители. Но все пак завиждах на децата, които имаха братя или сестри. А когато пораснах, се запознах с теб.

Тя вдигна поглед към него и му се усмихна.

— И за пръв път, откакто се помня, спрях да искам брат, защото най-после имах такъв. А няма нищо по-хубаво от това да имаш брат. Приятелите са супер, но те идват и си отиват. С любовниците е забавно, но и леко тъпо. Говорят си глупости и спират да обръщат внимание на приятелите си, защото са прекалено заети да се зяпат в очите, и ревнуват, и се карат за тъпотии като например чий ред е да мие чиниите или пък защо не си прибираш чорапите, и после сексът спира да е забавен, или пък си стават безинтересни, след което единият преспива с друг, и всички почват да ронят сълзи, след което се виждат пак чак след години и онзи, с когото някога си делил всичко, вече ти е непознат — и то непознат, който ти е неприятен, защото и двамата се чувствате прекалено неловко. Но виж, братята… Братята никога не си отиват. Те са до живот. И знам, че и браковете би трябвало да траят до живот, но невинаги. От братята не можеш да се отървеш. Те те познават, знаят какво харесваш и не им пука с кого спиш или колко грешки си допуснал, защото братята не са замесени в тази част от живота ти. Виждат най-лошото у теб и пак не им пука. И дори когато се карате, няма кой знае какво значение — защото пак ще ти честитят следващия рожден ден, а дотогава и двамата ще сте забравили какво изобщо е станало, и ти ще ги почерпиш с торта, и всичко пак ще си е постарому.

Тя кимна.

— И затова, макар че много ми харесва подаръкът ти и макар че е много приятно да получа такива благодарности, не се нуждая от нито едното от двете. Когато става въпрос за брат, нищо не е прекалено голяма саможертва.

Тя му хвърли поглед и допълни:

— Пресвети гащи, Дженкс, ако се разревеш сега, и аз ще се разрева и никога няма да спра.

— Извинявай — каза той и се помъчи да преглътне сълзите. — Просто…

— Не, не — не си длъжен да ми кажеш какво чувстваш сега, не разбираш ли? Аз вече знам.

Очите й се бяха налели със сълзи, но се усмихваше.

— Виждаш ли? Така е, когато си брат.

Дженкс притихна задълго. Най-накрая прочисти гърло и каза:

— Искаш ли да идем да вземем малко хипнол и да поиграем на „Бойни магове“?

— О, звезди. Да. Но само ако ми обещаеш, че няма да изпадаме повече в такива емоционалности.

— Става.

 

 

Ашби отхапа замислено от парчето хляб, прясно извадено от фурната и още топло.

— Вкусно е — каза, помисли още малко и продължи. — Да, наистина е много вкусно. Тази рецепта си заслужава да бъде вписана сред редовните.

Преглътна хапката си, кимна и попита:

— Какви са тези… хрупкавите нещица?

— Семена от хестра — обясни доктор Готвач и продължи да остри един нож.

— Какво е това?

— Представа си нямам. Но знам, че не са отровни. Поне не и за някой от нас. Един ларуански търговец в Кориол ми даде една торбичка безплатно, като бонус към останалите ми покупки. Явно търговията не е вървяла добре онзи ден — имам чувството, че просто много се зарадва, задето купих нещо.

— Е, харесват ми. Много освежават.

Ашби се пресегна към другия край на кухненския плот и си сипа още чай.

Докторът остави точилото и извади шепа пресни билки от една от кутиите си. Уханието им се усещаше чак от другата страна на плота — сладко и леко стипчиво.

— И така — започна докторът. — Някакви добри предложения?

— Още не — отговори капитанът.

И в това нямаше нищо лошо. Той не бързаше, а и знаеше, че инцидентът в Хедра Ка няма да се отрази на желанието на работодателите да ги наемат. Дори имаше вероятност да се е отразил по-скоро добре на репутацията им — все пак бяха успели да се измъкнат от тунела невредими. Трябваше да разберат и дали няма да им е необходим нов Навигатор, естествено, но това можеше да почака засега.

— Сигурен съм, че ще ни се отвори някоя подходяща възможност. Но, честно казано, малко повече почивка ще се отрази добре на всички ни. Ваканцията е едно, но ще е хубаво да имаме време отново да влезем в крачка с работата, преди да се захванем с нещо сериозно. Особено като се имат предвид скорошните промени.

Ашби погледна към предавателя на стената. От него вече се разнасяше нов глас — Тайко, едно услужливо ИИ с изискани маниери и марсиански акцент. Понякога му звучеше леко нервен, но като се имат предвид обстоятелствата, при които беше инсталиран, не можеше да го вини за засиления стремеж да угоди на новия си екипаж. А и двамата с Дженкс се разбираха доста добре. Според Ашби, това бе най-важното от всичко.

Докторът се обърна към него.

— Трябва да минеш общ преглед утре.

— Какво? Защо?

— Все присвиваш очи. Трябва да проверя дали нямаш някакъв проблем.

— Не ги присвивам.

— Присвиваш ги — размаха докторът един пухкав пръст насреща му. — Прекарваш прекалено много време с нос, забит в скриба.

Ашби подбели очи — очите, които си работеха идеално, премного благодаря.

— Ако така ще се успокоиш.

— Прави физиономии, колкото си искаш. Накрая пак ще си ми благодарен, че…

Докторът спря рязко и остави ножа на тезгяха. Чуваха се стъпки. Идваха насам и явно идваха от повече от четири крака.

Ашби се обърна. Иззад ъгъла се появи Корбин, който вървеше бавно, стегнал свитата си под ъгъл ръка. На нея се бяха облегнали Охан, които вървяха на три от крайниците си и се опираха на Корбин с четвъртия. Не — беше се облегнал, а не бяха се облегнали, напомни си Ашби. Това вече не бяха Охан, Двойката. Беше Охан, Независимия. След като бе прекарал години в упражняване на граматическото число, което използваше за Охан, за да спре да го бърка, за капитана още бе трудно да се отърве от навика.

Остави чашата си на плота и се обърна към него. В някои отношения си беше почти същият. Все още напускаше стаята си рядко и единственият член на екипажа, с когото разговаряше по-дълго, беше доктор Готвач, който го питаше как се чувства или проверяваше как му действат лекарствата, които вземаше, за да помогнат на нервите му да се регенерират. Иначе прекарваше цялото си време пред илюминатора, загледан навън, както винаги. Но имаше и промени. Влагата в очите му вече не блестеше толкова силно, а и бе някак по-буден, отколкото преди. Козината му бе пораснала по-дълга и изрязаните в нея шарки бяха изчезнали. Доктор Готвач му бе обяснил, че вече е достатъчно силен и треморите са изчезнали, затова може да започне пак да се бръсне, но сианатът не бе направил опит за това. А и от време на време отиваше в отсека с водораслите. Това също бе нещо ново. Ашби не знаеше защо Охан би желал да прекарва време в компанията на Корбин след онова, което се бе случило. Самият Ашби едва търпеше да остава в една и съща стая с него оттогава. Може би това беше начинът на Охан да напомня на Корбин за постъпката му. Честно казано, нямаше никаква представа.

Но ето го сега — влизаше в кухнята редом с Корбин. И го докосваше.

— Ашби — започна той. — Трябва да говоря с теб.

— Разбира се — отговори капитанът.

Докторът бе притихнал от другата страна на кухненския плот.

Охан пусна ръката на Корбин и застана на четири крака. Ашби видя как през лицето му минава сянка на болка. Възстановяваше се с всеки изминал ден, но да стои прав все още му костваше значителни усилия.

— Трябва да отида на Арун — каза Охан. — Аз съм Независим, затова би трябвало да живея там. Така стоят нещата.

Той сведе поглед замислено. Последвалите думи явно бяха трудни за него — сякаш се боеше от тях:

— Но не искам да го направя.

— Длъжен ли си? — попита Ашби. — Народът ти ще ти направи ли нещо, ако не отидеш?

Охан мигна три пъти.

— Не. Ние… От нас се очаква да правим някои неща. И ги правим. Не си задаваме въпроси.

Изражението му беше объркано.

— Не зная защо. Тези неща ми се струваха логични преди. Били са логични и за Независимата, с която сте се срещнали. Но не и за мен. Може би причината е в това, че те не са прекарвали дълго време около раси, които са лишени от Шепота. Не са виждали как могат да живеят другояче.

Ашби подбра внимателно думите си:

— Охан, а какво искаш да направиш?

— Искам… — започна бавно Охан, сякаш вкусваше думите една по една, — искам да остана.

Предните му крака потрепериха, но той стисна челюст решително.

— Да. Да.

Треперенето утихна.

— И искам да вечерям. Заедно с колегите ми.

От гърлото на доктор Готвач се разнесе висока симфония от подсвирквания и чуруликания, която накара всички да подскочат леко. Капитанът познаваше този звук. Така плачеха грумовете.

— О, съжалявам — каза докторът и притисна кракоръце към бузите си. — Просто…

И отново превключи от клипп към поредица гугукащи свирукания. Гъргореше, сумтеше и се опитваше да се овладее, а когато най-после успя, каза:

— Охан, като твой лекар трябва да ти напомня, че тялото ти е свикнало да приема само протеинова паста от доста отдавна, така че преминаването към други видове храни ще отнеме известно време.

След това изду бузи и добави:

— Но като твой… като приятел мога да ти кажа, че не би могло да има по-приятен начин за мен да прекарам следобеда от това да ти сготвя вечеря. Можеш дори да се включиш — ако имаш желание.

Охан направи нещо, което Ашби никога преди не беше виждал: опъна устни широко — толкова широко, че се разляха отвъд ъгълчетата на очите му, — и леко изви краищата им нагоре. Усмихваше се.

— Да. Искам да помогна.

Докторът мигом се засуети наоколо, донесе все още неупотребявания стол на Охан в кухнята, помогна му да се настани на него и веднага се впусна в уводна лекция на тема „зеленчуци“.

Ашби хвърли поглед на Корбин, който наблюдаваше сцената мълчаливо. После кимна сам на себе си, сякаш потвърждаваше нещо неизречено, и се обърна, за да си тръгне.

— Корбин — спря го капитанът.

Корбин се обърна да го погледне. Ашби въздъхна. Още не беше особено доволен от начина, по който бе постъпил, но стореното си беше сторено. Ако Охан бе способен да загърби миналото и да продължи напред след всичко, което бяха преживели, значи и той щеше да го направи. Махна с ръка към един свободен стол до себе си и каза:

— Сигурен съм, че водораслите могат да почакат.

Корбин се поколеба за миг.

— Благодаря — каза след това и седна.

Изглеждаше някак не на място — като новото хлапе в класа, сякаш не знаеше какво да прави сега.

Ашби кимна към рафта с чашите.

— Искаш ли малко чай?

Корбин взе една чаша и я напълни, сякаш бе доволен, че си е намерил все някаква работа. След това се пресегна и си избра едно парче хляб.

— Та… мда — отпи той от чашата си. — Как е Пей?

Ашби вдигна вежди, изненадан от личния характер на въпроса.

— Много е добре.

— Разбрах, че ще ни дойде на гости за известно време.

— Така е.

Корбин кимна.

— Много хубаво — отговори той, отпи от чая и се съсредоточи върху хляба.

Капитанът погледна водораслолога за миг, след това отново насочи поглед напред, към кухнята. Видя как Охан гризва внимателно единия край на парче корен от дърводреб, след което възкликва от изненада. Доктор Готвач го потупа по гърба и се засмя одобрително в няколко различни октави.

Ашби се усмихна. Продължи да пие чая и да наблюдава екипажа си. Толкова му стигаше.

 

 

Розмари взе полукръглия шлем, който Кизи й подаваше, нахлупи го на главата си и намести закопчалките в гнездата им, докато щракнаха. Струя сух въздух изсъска и я погали леко по лицето, когато се включи животоподдържащата система. Сисикс, която бе облечена в подобен костюм и бе застанала от отсрещната страна на въздушния шлюз, поклати глава.

— Още не мога да повярвам, че не си го правила преди — каза тя, а гласът й се разнесе през малкото предавателче, вградено в шлема на Розмари.

— Просто не ми се е удавала възможност.

Сисикс се подсмихна.

— За доста неща не ти се е удавала възможност.

— Е, работя по въпроса.

— Окей — намеси се Кизи, която тъкмо свързваше някакви кабели на гърба на костюма й. — Дай да ти видя таблото за статуси.

Розмари вдигна лявата си ръка и й показа трите зелени светлинки.

— Всички уплътнения са затворени. Супер. Момент… Наистина са зелени, нали така?

— Да.

— Добре, идеално. Извинявай, малко съм напушена — каза тя и мерна физиономията на Сисикс, която подбели очи. — Какво? Днес ми е свободен ден.

— Нищо не съм казала — отговори Сисикс.

— Добре дошла си, ако искаш да дойдеш с нас, нали знаеш? — вметна Розмари.

— Благодаря, но като се има предвид в какво състояние съм, май ще е най-добре просто да си легна.

Кизи млъкна за миг и се замисли, след което продължи:

— А защо никога не съм пробвала да поспя навън? Сериозно. Помислете само колко спокойно би било.

— Аха — обади се Сисикс. — Точно до момента, в който проспиш алармата за ниско ниво кислород.

— Мда, май не е толкова добра идея.

— Почакайте!

По коридора се зачу трополенето на кракоръце и гъргоренето, които обикновено известяваха приближаването на Доктора. Той забърза към Розмари, остави две жълти таблетки в ръката й и каза:

— Забрави ги.

— О, звезди, да — отговори Розмари, свали шлема, пъхна таблетките в уста, сдъвка ги и направи физиономия. — Имат вкус на плекс.

Кизи се изкикоти.

— Ти пък откъде знаеш какъв вкус има плексът?

Розмари сви рамене.

— И аз съм била дете някога. Ти не си ли близала плекс като малка?

Кикотенето премина в бурен смях.

— Не! Ъх, гняз! Не…

— Е, на каквото и да имат вкус — намеси се докторът, — ще ти попречат да повърнеш в собствения си шлем, което е важното в случая. А ако все пак не подействат и стане така, че наистина повърнеш, не се паникьосвай, а просто…

— Не я плаши сега, докторе — спря го Кизи, като го потупа по една от най-горните кракоръце.

— Но тя страда от космическа болест!

— Ще се оправи.

— Добре де, добре, просто искам да си изкара хубаво — изгъргори доктор Готвач и се засмя, когато Розмари отново нахлупи шлема. — Този костюм доста ти отива, знаеш ли.

— Така ли? — попита Розмари и сведе поглед към червената тъкан.

— Така — потвърди Кизи. — Много добре изглеждаш.

Сисикс докосна Розмари по рамото.

— Готова ли си?

Розмари погледна към външната врата на шлюза нервно и нетърпеливо.

— Да, така мисля.

Сисикс кимна.

— Тайко, готови сме за тръгване.

Предавателят на стената се включи.

— Добре. Ще ви наглеждам и ще ви дам сигнал, ако се отдалечите прекалено много.

— Благодаря — отвърна Сисикс и поведе Розмари към вратата, като се обърна пътем да се усмихне на останалите. — До скоро.

— Приятно изкарване! — помаха им Кизи.

— И да се върнете навреме за вечеря — заръча докторът.

Вратата на въздушния шлюз откъм кораба се затвори плътно. Външната врата се плъзна настрани. Двете пристъпиха напред — ботушите им още опираха плътно в пода благодарение на изкуствената гравитация. Застанаха на ръба на вратата. Космосът ги очакваше.

— О — възкликна Розмари, загледана напред.

— Доста е различно без рамките на илюминаторите отстрани, а? — ухили се Сисикс. — Ето, направи така.

И тя протегна ръка навън. Розмари направи същото. Когато ръката й премина границата на мрежата за изкуствена гравитация, тя почувства как тежестта й се променя — как изчезва. Беше си играла в зали без гравитация като дете, но това беше различно. Това беше истинско — естественото състояние на вселената. Тя се засмя.

— Готова ли си? — попита Сисикс. — Едно. Две. Три.

Пристъпиха навън и паднаха нагоре. Или надолу. Или настрани. Нямаше значение. Тези думи вече не означаваха нищо. Нямаше граници, нямаше стени. Тялото и бе освободено от товар, който не знаеше, че е носила — твърдите кости, плътните мускули и тежката глава. Бяха в открития космос — този път вече наистина; бяха истински космоплаватели. А навсякъде около тях — черно, черно, черно, осеяно с ярки звезди и разноцветни облаци. Тя познаваше тази гледка добре — живееше до нея от много време, но в този момент сякаш я виждаше за първи път. Всичко се беше променило.

— О, звезди — каза Розмари и изведнъж разбра този израз по-добре от всякога.

— Хайде — подкани я Сисикс, двете включиха реактивните минидвигатели на ботушите си и полетяха напред.

Розмари се обърна и погледна към „Пътешественика“. През илюминаторите успяваше да различи познатите стаи и коридори, но всичко изглеждаше толкова различно оттук — като да гледаш видео или да надникнеш в кукленска къща. Корабът изглеждаше толкова малък, толкова крехък.

— Розмари.

Тя се обърна.

Сисикс вдигна ръце и й се усмихна.

— Пусни се.

Тя остави извитите пръсти на Сисикс да се изплъзнат от нейните и двете бавно се отдалечиха в противоположни посоки, без да откъсват поглед една от друга. Розмари загърби кораба и партньорката си и се обърна към бездната. Пред себе си виждаше мъглявина — взрив от прах и светлина, разжареното мъртво тяло на един древен гигант. Между нежните облаци спяха неродени звезди, облени в меко сияние. Розмари се съсредоточи върху собственото си тяло. Усещаше дишането си, кръвта си, връзките, които обединяваха всичко в едно. Цялата тя, до последния атом, бе създадена там някъде — по време на жесток взрив, изпълнил празнотата с материя; с частици, които се бяха оформяли и преоформяли, бяха се събирали, сливали една с друга и ставали все по-тежки. Но вече не бяха тежки. Вече летяха свободно. Бяха се върнали у дома.

И тя бе точно там, където й беше мястото.