Беки Чеймбърс
Дългият път към една малка ядосана планета (7)

Ден 130, 306 стандарт по летоброене на НГ
Пробив на сляпо

Когато Розмари се бърна в Аквариума на следващата сутрин, на високия плот в кухнята вече беше сложена закуска — две големи купи с плодове (от онези, които съхраняваха в стазисната кутия, ако се съдеше по бледите им цветове), кошничка с непознати на вид сладкиши и голяма тенджера, пълна с някаква кафеникава каша. Доктор Готвач стоеше зад плота и кълцаше зеленчуци с един чифт от крайниците си, а с другия сушеше приборите с кърпа. Когато видя Розмари да приближава, той изду бузи и поздрави:

— Добро утро! Как спа?

— Не беше лошо — отговори тя и се покатери на един от високите столове. — На няколко пъти се събудих. Чувствах се доста объркана.

Доктор Готвач кимна.

— Спането на ново място никога не е лесно. Имаш късмет, че вече имахме легло като за човек, инсталирано в кабината. Когато се присъединих към екипажа, трябваше да почакам няколко дни, докато намерим мебели, подходящи за някой от моя вид.

Той махна с крайник към плота на масата.

— Закуската и обядът на кораба са изцяло на самообслужване. Има и различни неща за хапване през деня, така че можеш да се отбиеш, ако поогладнееш. А, и винаги има чай. Можеш да си сипеш чаша по всяко време.

Докторът посочи към двете големи кани, които бяха оставени на далечния край на плота. До тях имаше полица, пълна с чаши. На едната имаше надпис „Готин чай!“, под който бе нарисуван един широко облещен, ухилен човек с рошава коса. „Скучен чай“, пишеше на другата, а човекът на рисунката изглеждаше доволен, но безразличен. Почеркът беше същият като на табелата пред Аквариума. Кизи.

— „Скучен чай“? — попита Розмари.

— Без кофеин. Просто обикновен, прекрасен билков чай — обясни доктор Готвач. — Никога няма да разбера защо човеците толкова обичат да пият нещо, което само им изостря нервите. В качеството си на лекар съм длъжен да заявя, че съм твърдо против това да се започва денят със стимуланти, но като готвач мога да разбера колко важни са навиците за закуска.

Той размаха един от пухкавите си пръсти към нея.

— Но не повече от три чаши на ден! И в никакъв случай на гладно.

— Не се безпокой — отговори Розмари и се пресегна да си вземе чаша. — И без това съм по-скоро от онези скучни личности, които предпочитат чай.

Доктор Готвач изглеждаше доста доволен. Розмари посочи към рулцата:

— Миришат великолепно. Какво са?

Иззад рамото й долетя отговор.

— Пушени рулца! — нададе Кизи възторжен вик, скочи на един от столовете и грабна един от жълтеникавите сладкиши. Докато ядеше с едната ръка, започна да си сипва каша с другата.

— Пушени рулца?

— Още едно нещо от родната ми планета, чието име е трудно за превеждане — обясни доктор Готвач.

— Прави ги всеки път, когато ни предстои да пробиваме тунел — добави Кизи и сложи в чинията си още едно рулце и цяла купчинка плодове.

— Хубаво, вкусно гориво като за тежък работен ден — каза доктор Готвач и присви очи към Кизи, която тъкмо пълнеше чашата си с „готин чай“. — За разлика от онова.

— Знам, знам, най-много три чаши, обещавам — отвърна Кизи, обгърна чашата си с длани и се обърна към Розмари. — Каква е присъдата относно завесите?

— Супер са — отговори Розмари. — Придават на стаята доста уютна атмосфера.

Точно така си беше. Почти беше забравила, че вече не се намира на повърхността на планетата — докато не ги дръпна на сутринта и не видя как една величествена система от звезди се носи точно пред прозореца. Въпреки че имаше някакъв опит с пътуването между планети, още не бе свикнала напълно с мисълта, че вече живее в открития космос.

Захапа едно пушено рулце. Тестото беше въздушно и меко, а пълнежът, който не можеше да определи, имаше плътен и солен вкус — напомняше й малко на печени гъби. Пушени, да, но и леко пикантни, и точно толкова солени, колкото трябваше. Розмари вдигна глава и срещна погледа на доктор Готвач, който я наблюдаваше със затаен дъх.

— Невероятни са.

Доктор Готвач засия.

— Пълнежът е от джескоо. Мисля, че обитателите на соларната система като теб го наричат бяла дървесна гъба. Доста различна от хранителните съставки, с които бях свикнал като дете, но е добър заместител. А зърното е примесено със стрит брашнен червей.

— Не иска да ни каже рецептата — обади се Кизи. — Иска да я отнесе със себе си в гроба, проклетникът.

— Грумовете нямат гробове.

— На дъното на океана, тогава. Това е още по-лошо, отколкото в гроба. Него поне можеш да го разровиш — каза тя и размаха едно рулце към него. — Някоя тъпа риба ще изяде онази част от мозъка ти, в която си запаметил рецептата, и тя ще бъде изгубена безвъзвратно, напук на всички нас.

— Яжте, докато можете, значи — отвърна доктор Готвач и изпуфтя, а бузите му потрепнаха на вълнички. Розмари бе стигнала до извода, че колкото по-начесто пуфти, толкова по-широко се „усмихва“.

— И така — обърна се към нея Кизи. — Сега е първият път, в който присъстваш на пробив, нали?

— Извинявай, на какво? — попита Розмари.

Кизи се изкикоти.

— Това отговаря на въпроса ми. „Пробив“ означава прокарване на тунел.

— А, ясно.

Розмари пак отпи от чая си. Леко подсладен, нищо особено. Е, добре — може би наистина беше малко скучен, но все пак — и много успокояващ.

— Всъщност, тъкмо се питах… — тя се поколеба за миг; не искаше да се изложи като глупачка. — Знам, че няма да има нужда да помагам с това, но ми се иска да разбера малко повече за процеса.

Кизи прехапа устна въодушевено.

— Искаш ли да те въведа в основите набързо?

— Ако не е проблем.

— Ха, пресвети кофи, естествено, не, не е. Поласкана съм — а ти си голям сладур. Окей, да видим… Минавала ли си някога курс по междупространствени манипулации? Най-вероятно — не, нали?

— Не съм.

— Топология на пространство-времето?

— Не.

— Междуизмерна теория?

Розмари направи извинителна физиономия.

— Ооо! — разнежи се Кизи и притисна длани към сърцето си. — Девственица в света на физиката! Добре, добре, ще се постарая да го обясня по-простичко.

Тя се огледа наоколо в търсене на подходящи нагледни примери.

— Окей, супер. Ето. Това тук, над чинията ми с каша — и тя посочи важно към въздуха — е материята, от която се състои пространството. Самата каша е подпространството — един вид, пространство между пространството. А ето този грууб — и тя вдигна един дребен, черен плод от чинията — е „Пътешественика“.

— О, нямам търпение да чуя по-нататък — каза доктор Готвач иронично и облегна най-горния си чифт крайници на отсрещната страна на плота.

Кизи прочисти гърло и изправи гръб.

— Та значи, ето ни нас — каза тя и вдигна плодчето, сякаш лети над чинията. — Трябва да свържем два края на пространството, нали? Този и този.

Тя заби пръст в кашата и направи две малки дупчици в противоположните краища на чинията.

— Затова отиваме с кораба до единия край: фиууууу!, и всички наоколо ни гледат и си викат, „Леле, какъв готин кораб! Звезди, кой технологичен гений е успял да сглоби такова чудо?!“, а аз им отговарям: „Аз, Кизи Шао! Позволявам на всички ви да кръстите дечицата си на мен!“ фиуууу!, и после стигаме до началната точка.

Тя премести плодчето над вече изчезващата дупчица в кашата.

— След като заемем позиция в началото на тунела, включвам междупространствения свредел. Видя ли я, като пристигаше? Огромна машинария, закачена под корпуса на кораба? Същински звяр. Амбиклетково захранване. Целият кораб не може да стигне да съберем водораслите, необходими за работата му. А, и да те предупредя — адски е шумна, затова не се стряскай. Няма да хвръкнем във въздуха. И така. Пускаме свредела да загрее. След което пробиваме.

Кизи заби черното плодче в кашата.

— След което вече става странно.

— Как така „странно“? — попита Розмари.

— Ами, ние сме просто едни меки, триизмерни торби месо. Мозъците ни не могат да осъзнаят напълно какво се случва в подпространството. Технически погледнато, то се намира извън онова, което считаме за нормално време. Да се опиташ да разбереш какво се случва там вътре е същото като… като да кажеш на някого — на някой човек, искам да кажа — да се опита да види инфрачервената светлина. Просто не можем. И така, в подпространството те обзема усещането, че нещо не е наред със света, който те заобикаля, но не можеш да определиш точно какво е. Много, много странно е. Опитвала ли си дафи някога?

Розмари примигна. Хората на родната й планета нямаха навика да си говорят за незаконни халюциногени на закуска.

— Ъм, не. Не съм.

— Хмм. Е, малко прилича. Зрителните ти възприятия и усещането ти за време напълно се прецакват, но разликата е в това, че все още имаш пълен контрол над действията си. Когато учиш, за да си вземеш изпитите за лиценз за пробиване на тунели — което е съвсем отделна категория от основните технологични предмети, така че съм изключително доволна, че няма да ми се наложи да стъпя повече в училище, повярвай ми, — трябва да се упражняваш в неща като ремонт на двигатели или въвеждане на команди, след като вземеш доза софро, което е нещо като лека, осигурявана от правителството версия на дафи. Най-гадното домашно на света, казвам ти. Но се свиква.

Тя заби пръстите си в кашата и хвана плода, скрит под повърхността.

— И така, всички започваме да се чувстваме ама наистина яко надрусани, а корабът преминава през подпространството и оставя след себе си шамандури, които образуват тунела — един вид, прокопават го. Те имат две основни функции: първо, пречат на тунела да се срути, и второ, създават поле, което се състои от същите струни, частици и тем подобни, от които се състои обикновеното пространство на космоса.

Розмари кимна.

— Изкуствен космос.

Най-после нещо, което донякъде да разбира.

— Но защо го правите?

— За да улесним пътуването на всеки, който иска да стигне от началната до крайната точка. Затова не забелязваш разлика в пътуването, когато се движиш по тунелите.

— И това не се отразява на пространството извън тунела? На космоса, който ни заобикаля?

— Не. Не и ако си свършиш работата както трябва. Затова наемат професионалисти, като нас.

Розмари кимна към кашата.

— И как се излиза от подпространството?

— Ето — посочи Кизи и започна да побутва грууба през кашата. — Когато достигнем изходната точка, пробиваме още веднъж.

Тя бутна една лъжица под грууба като катапулт и вдигна юмрук.

— Кизи — обади се доктор Готвач с равен глас, — ако омацаш хубавия ми, чист кухненски плот с каша…

— Няма. Току-що осъзнах, че няма да стане така. Гениалната ми демонстрация има един недостатък — намръщи се тя. — Няма как да сгъна кашата на две.

— Ето — подаде й две платнени салфетки докторът. — Едната — за ръцете ти, а другата — за образователни цели.

— Аха! — възкликна Кизи и изчисти кашата от пръстите си. — Идеално.

Тя вдигна чистата салфетка за два противоположни ъгъла.

— И така. Нали се сещаш за големите сфери, които изглеждат като разчертани на паралели и меридиани? Онези с многото предупредителни светлини и ярките искри като светкавици, които проблясват понякога по повърхността? Това са ограничителни клетки. Те пречат на пространството да се отвори по-широко, отколкото трябва. Слага се по една в двата края на тунела.

Тя й показа двата ъгъла на салфетката.

— Значи, ако имаме една клетка в този край и друга — в този край, на практика трябва да построим тунел, който да направи така, че това — тя опъна салфетката така, че ъглите да се отдалечат максимално един от друг — да бъде същото като това — и тя ги събра близо един до друг.

Розмари се намръщи. Имаше някаква бегла представа как работят тунелите, но така и не бе успяла да проумее идеята напълно.

— Добре, значи тогава двете клетки са на светлинни години една от друга. Не са на същото място. Но… се държат така, сякаш са на едно и също място?

— Общо взето, да. Като коридор, който свързва две стаи — само че стаите се намират на двата края на града.

— Значи единственото място, на което разстоянието между тези две точки е било променено, е… в тунела?

Кизи се ухили.

— Физиката е голяма гад, а?

Розмари остана, втренчена в салфетката, докато се опитваше да накара триизмерния си мозък да схване необходимите концепции.

— Но как се поставят клетките? Не би ли отнело страшно много време, за да стигне човек от едната до другата точка?

— Допълнителна точка за дамата със сладката жълта блуза! — обяви Кизи. — Напълно си права. Именно заради това има два начина да се построи тунел. Лесният е онова, което наричаме „пробив с котва“. Този начин е възможен в системи, в които вече съществуват тунели, които ги свързват с други места. Да речем, че искаш да свържеш Звездна система А със Звездна система Б. Както Звездна система А, така и Звездна система Б вече са свързани със Звездна система В. Оставяш една клетка в Система А. Минаваш през вече съществуващия тунел от Система А до Система В, и от Система В до Система Б. След това оставяш там втората клетка и правиш пробив обратно до А.

Розмари кимна.

— Има логика. Но звучи като доста заобиколен начин.

— О, определено е така. И рядко се получава по този начин — особено ако тунелите свързват различни планети от една и съща система. Обикновено ни отнема няколко десетника, за да стигнем от едно място на друго; понякога и повече, ако има по-голямо разстояние за покриване. Това е част от работата на Сисикс — тя избира най-бързите маршрути между вече съществуващите тунели.

Розмари си взе второ рулце и го разчупи на две. От топлата му вътрешност се вдигна облаче ароматна пара.

— Ами ако системата, към която пътувате, не е свързана с друга?

— Аха. Тогава тъкмо се прибягва до втория начин — пробив на сляпо.

— Какво представлява той?

— Оставяш клетка в единия край, пробиваш и сам намираш пътя обратно до другата страна — което е адски трудно без втора клетка, по която да се водиш. А когато излезеш пак в обикновеното пространство, разполагаш с много ограничено време, за да разположиш втората клетка. И понеже те са самосглобяващи се, всичко, което можеш да направиш, е да оставиш парчетата на нужните места и да изчакаш един ден. Затова трябва да ги сложиш веднага, след като излезеш. Ако има клетка в единия край на тунела, а в другия — не, вътрешността му остава силно нестабилна. В началото не е кой знае какъв проблем, но колкото повече време минава, толкова по-бързо започва да се разпада. И ако се срути, всичко отива на майната си… А ако самата материя на космоса отиде на майната си, значи си си навлякъл много сериозен проблем на главата.

— Като в равнината Кадж’мет.

Разказът за събитията в Кадж’мет бяха като ритуал, който бе важна част от порастването на всички деца — моментът, в който разбираха, че космосът е тих и спокоен на вид, но си остава опасно място. Равнината Кадж’мет се намираше на хармагианска територия, голяма колкото половината слънчева система, в която пространството бе напълно разкъсано. Снимките от мястото бяха ужасяващи — астероиди изчезваха в невидими дупки, половини от планети се носеха далеч от другата половина, мъртви звезди се разтичаха като сълзи и влачеха отломки след себе си.

— Да, тя е останала от далечното време, когато хармагианците за пръв път започнали да строят тунели. В началото всички били пробивани на сляпо. Нямало как иначе. Единственият друг начин да се стигне от една до друга система е със ССС.

— Ясно — кимна Розмари.

Забраната срещу ССС бе един от най-старите закони в книгите — по-стар дори от Народната Галактика. Макар пътуването със свръхсветлинна скорост да беше възможно от технологическа гледа точка, логистичните и социалните проблеми, което то причиняваше, бяха далеч по-големи от ползите — в крайна сметка ставаше въпрос за нещо, което представляваше пътуване във времето. Дори като се остави кошмарният административен аспект настрана, много малко хора имаха желание да пътуват по начин, който означаваше, че всичките ти приятели, роднини и познати у дома ще умрат много преди да стигнеш крайната си цел.

— Но защо да не се придвижваме между системите с… О, не знам как се нарича. Онова нещо, което използват космокапсулите?

— Иглен пробив. Окей, значи: иглените пробиви ти позволяват да влезеш и да излезеш от подпространството много бързо — като игла, когато шиеш. На практика се образуват мънички, временни тунели, които ти позволяват да пътуваш на огромни разстояния за нула време.

— Дотук именно ми е горе-долу ясно.

— Добре. С иглените пробиви няма проблем, ако говорим за някакво мъничко корито за един човек — космокапсула, например, — понеже дупките, които оставя, са прекалено малки, за да нанесат някакви щети. Ако не се постави клетка, дупката просто се затваря. Нещо като миниверсия на пробив на сляпо, само че траекторията е предварително маркирана с поредица шамандури, така че космокапсулите винаги следват един и същи маршрут през подпространството. Затова и често минават през гъсто населени райони и са оборудвани с многоизмерни аварийни сирени. Никой не иска някоя от тях да изскочи от подпространството така, че да заседне право в корпуса на кораба му.

— Не може ли да се използват такива дупки и с големи кораби?

— Че може — може, но не е добра идея. Ако дупката е толкова голяма, се отразява силно на пространството около нея, и ако се натрупат няколко, които са сравнително близо една до друга, като в маршрутите за космокапсули, могат да се преплетат. От бреме на бреме няма лошо да направиш някой друг иглен пробив, дори корабът ти да е по-голям. Но ако искаш да влизаш и да излизаш от подпространството толкова често, колкото космокапсула, с нещо толкова обемно, колкото нашия кораб, няма да стане. Освен това уредите за иглени пробиви са адски скъпи. Затова почти никой от големите кораби не си прави труда да се охарчва за такива. А ако наистина трябва да стигнеш донякъде бързо — и то ако е сериозно „трябва“, по важна и спешна работа или нещо такова, — можеш да пуснеш молба да те дръпнат с иглен пробив. Така могат да те изтеглят, докъдето ти трябва. Рисковете са същите, но услугата се контролира с доста по-строги разпоредби и хората внимават как я използват. А и от Борда за транспортна дейност трябва да одобрят молбата. Най-често става въпрос за случаи от типа на… някой медицински кораб, който трябва да стигне до пострадалите от някакво бедствие максимално бързо, или ако правителството изпраща някого на пътуване извън пространството на НД, където няма тунели. Затова не си струва нито парите, нито риска да се използват иглени пробиви за обикновена работа по тунелите.

Розмари отпи голяма глътка от чашата си. Скучният чай й харесваше все повече и повече. Сладката, ненатрапчива напитка бе идеално допълнение към пушените рулца. Доктор Готвач определено си разбираше от работата.

— Е, пробивите на сляпо също звучат доста рисковано.

— Така е. Няма много хора, които да притежават лиценз за пробиване на тунели по този начин. Затова ни плащат така добре. Или поне достатъчно добре.

— Значи този кораб се занимава с пробиви на сляпо?

Идеята никак не се нравеше за Розмари. Да се ровиш в пространството между пространството без точна идея откъде ще излезеш никак не й звучеше като начинание, към което иска да се присъедини.

— Мда. И днес ще правим именно такъв.

Кизи потупа Розмари по рамото.

— Не се притеснявай. Знам, че звучи страшно, но го правим много често. Довери ми се — в пълна безопасност си.

„Довери ми се“. Ама че реплика като за механичка в мръсен комбинезон със списъци задачи за изпълняване, надраскани по ръкавите. Розмари имаше нужда от някакво по-надеждно успокоение.

— По какво се ориентирате откъде да направите пробива обратно към пространството?

— Всъщност — по нищо. Най-доброто, на което е способна която и да е компютърна програма по отношение на пробивите на сляпо, са приблизителни предположения, а това не е достатъчно. Затова и ни е необходима сианатска Двойка.

— Няма как да правиш пробиви без Навигатор — нито от законна, нито от практическа гледна точка — намеси се доктор Готвач. — Трябва ти някой, на когото да му е ясно какво се случва в подпространството. Някой, който може напълно да осъзнае какво се случва.

— Не може ли да го направи ИИ-то? — попита Розмари.

Знаеше, че има останали и неща, които технологиите не могат да постигнат, но всеки път, когато нещо й напомняше за това, се изненадваше отново.

— Не. Помисли малко — отговори Кизи. — ИИ-тата не могат да станат по-интелигентни от хората, които ги създават. Можем да включим колкото си искаме теории и математически формули в програмирането им, но не можем да накараме ИИ-тата да правят неща, които ние самите не разбираме. И не че искам да те стряскам, но ние определено не разбираме подпространството. Имаме някакви хипотези, да — но няма друга раса, която наистина да го разбира, освен сианатите. Което означава, че единствените, които могат да построят ИИ на нивото на сианатска Двойка, са самите те. А те не биха го направили за нищо на света.

— Защо не?

— Защото това би било ерес — обясни доктор Готвач. — Сианатите вярват, че способностите, с които Шепотът ги удостоява, са свещени дарби. Според тях фактът, че вирусът не влияе на представителите на другите видове, означава, че те не са достойни за тях. Нямат нищо против да вършат тази работа вместо нас, но не биха споделили уменията и знанията си — дори със софтуер.

— Интересно — каза Розмари, а на ум си помисли: „Странно“. — Добре, а възможно ли е да излезеш не само на друго място, а и по друго време — независимо от вида пробив?

— Напълно възможно — съгласи се Кизи. — Затова полагаме големи, ама възможно най-големи усилия да не оплескаме нещата. Което ми напомня за нещо!

Тя скочи от високия стол и изтича до предавателя на стената на кухнята.

— Лови, би ли ме свързала с Дженкс, моля?

Кратка пауза, след което предавателят се пробуди за живот.

— Ммм-а? — измънка Дженкс от другата страна на връзката.

— Ела си хапни пушени рулца, сънчо, преди да съм ги излапала всичките — подкани го Кизи.

— Колко е часът?

— Девети час, слънце. Закъсняваш.

— Какво? Стигнахме ли до точката на пробива?

— Остава около час.

— По дяволите. Леле, Кизи, такъв махмурлук ме цепи.

— Знам.

— И вината е изцяло твоя.

— Знам, сладурче. Хайде на пушените рулца!

— Не съм ти никакво „сладурче“. Вече не сме приятели. В кухнята ли си?

— Да.

— Доктор Готвач, кажи ми, че ти се намира Изтрезвин.

— Има цяла кутия в медицинския отсек — изпуфтя с бузи докторът.

— Окей — въздъхна примирено Дженкс. — Хубаво.

Предавателят изщрака и замлъкна. Доктор Готвач погледна Кизи любопитно.

— Какви точно сте ги вършили снощи?

Кизи пъхна лъжица каша в уста.

— Полуфиналите на шампионата по водна топка. Мислех, че ще е по-забавно, ако ги превърнем в игра с пиене.

— Кои отбори играеха?

— „Космоплавателите“ срещу „Бързата ръка“. Дженкс и аз си избрахме на чия страна ще сме и трябваше да пием по една чашка всеки път, когато противниковият отбор отбележи точка.

— Кого избра ти?

— „Бързата ръка“.

— Да разбирам, че са спечелили, значи?

Кизи се ухили.

— С дванайсет точки преднина.

Доктор Готвач изръмжа пренебрежително и насочи мънистените си очи към Розмари.

— Ще ти дам един съвет — ако някога чуеш думите „имам страхотна идея, какво ще кажеш да…“ от устата на Кизи, хич и не оставай да слушаш какво ще последва.

— Не му обръщай внимание — заяви Кизи. — Всичките ми идеи са страхотни.

Доктор Готвач измери Розмари с поглед, сякаш обмисляше нещо.

— Знаеш ли, винаги взимам приспивателни, преди да стане време за пробива. Така и не свикнах с подпространството, затова ми е по-лесно просто да го проспя. Никой няма да те съди, ако решиш да последваш примера ми.

— Благодаря — отговори Розмари, — но май предпочитам да видя как се прави.

— Браво, моето момиче! — тупна я Кизи по гърба. — Хич да нямаш грижи. Усеща се като ритник в главата — но в забавния смисъл.

 

 

Беше час по-късно и Розмари тъкмо се бе заела да закопчава предпазните колани на седалката си, когато сианатската Двойка влезе в стаята. Тя не можа да се удържи и зяпна право в тях. Беше виждала снимки на представителите на вида им, но да ги види на живо беше нещо съвсем различно. Охан имаше дългуресто тяло с четири крайници, с широки стъпала и обезпокоително дълги пръсти. Той — те — вървяха на четири крака, с извит гръб, и бегло й напомняха на клиповете със земни примати, които бе гледала от архивите. Бяха покрити от темето до ноктите на краката с гъста, леденосиня козина, подрязана късо и украсена със симетрично обръснати форми, които разкриваха въгленовосивата кожа под нея. Очите им бяха огромни, с дълги мигли и видимо влажни (предишната вечер Розмари бе прочела, че свръхактивните слъзни жлези са един от многото характерни ефекти на сианатския вирус). Косматото им лице изглеждаше спокойно, почти упоено — изражение, което се допълваше от отпуснатите им рамена и бавните им движения. Бяха облечени в нещо като дълга мантия — уютна на вид одежда, която изглеждаше толкова просто скроена, сякаш бе направена за пет минути. Розмари знаеше, че не е справедливо да съди останалите сапиенси според човешките социални стандарти, но Охан й приличаше на един от онези вечно надрусани студенти, които се явяват на лекции със закъснение, наметнали хавлия за баня. Напомни сама на себе си, че подобието на надрусан студент пред нея с лекота можеше да надмине ИИ в областта на междуизмерната физика.

— Ето я другата половина от отбора ми — поздрави го Сисикс с приятелска усмивка. — Доста забавен ден се очертава, а?

Охан кимна към нея с тържествена любезност.

— Работата с теб винаги е удоволствие за нас — отговориха.

— Здрасти, Охан — Ашби вдигна очи от контролния панел, когато сианатската двойка се приближи и зае мястото си. — Как сте днес?

Охан седна, леко прегърбен, на задните си крака. Крайниците им се сгънаха плътно и Двойката вече изглеждаше доста по-ниска, отколкото когато бяха влезли в помещението.

— Много добре, благодаря, Ашби — отговориха те.

Кимнаха с глава и на Корбин, след което насочиха вниманието си към работното си табло. Протегнаха един дълъг пръст над контролния панел и екранът с необходимите им стойности примигна и се включи. Няколко секунди по-късно те отново вдигнаха глава. Бяха забелязали, че в стаята има нещо различно. Обърнаха глава към Розмари бавно като бухал.

— Добре дошла — произнесоха те и й кимнаха.

Когато проговориха, Розмари мерна един ред плоски зъби. И за това беше прочела в научните статии — Двойките изпиляваха острите им върхове, понеже по природа бяха месоядни. Мисълта я накара да потръпне.

Розмари кимна в отговор, като внимаваше да не отклонява поглед от очите им. Брадичка — надолу, очи — насочени нагоре. Пишеше, че сианатите поздравяват останалите раси по този начин.

— Приятно ни е да се запознаем — отговори. — С нетърпение очакваме да видим с какво се занимавате.

Охан я дариха с още едно леко кимване — доволно, може би? — и се обърнаха обратно към контролния панел. След това извадиха един скриб и една дебела пикселова писалка. Очите на Розмари се разшириха, когато забеляза, че на екрана на скриба е включена една програма за просто скициране. Наистина ли смятаха да изчислят и разгадаят системите и стойностите на червеевата дупка на ръка?

— Добре — каза Ашби и закопча предпазните си колани. — Да започваме. Лови, свържи ме с техниците.

— Готово — отвърна Лови.

— Проверка на екипажа — каза Ашби.

— Управление на кораба — в готовност — отговори Сисикс.

— Гориво — в готовност — чу се гласът на Корбин.

— Междупространственият свредел е в готовност — чу се и гласът на Кизи. — Но не мога да си намеря бисквитките, а както много добре знаете, хич не обичам на гладен стомах…

— Постарай се да не го забравиш следващия път, тогава, Кизи — прекъсна я Ашби. — Дженкс?

— Шамандурите са в готовност — отговори Дженкс.

— Лови, докладвай състоянието на кораба — продължи Ашби.

— Всички системи работят нормално — каза Лови. — Никакви технически или структурни проблеми.

— Охан, готови ли сте?

— С готовност очакваме да започнем работа.

— Фантастично — каза Ашби и погледна през рамо към Розмари. — Закопча ли всички колани?

Розмари кимна. Бе проверила катарамата в средата три пъти.

— Добре тогава. Включи го, Кизи.

От дълбокия търбух на кораба се зачу баритоново ръмжене — свределът се бе пробудил за живот. Розмари бе доволна, че Кизи я беше предупредила предварително за звука — беше толкова силен и остър, сякаш вълната му би могла да отнесе някоя от преградите на кораба.

Ашби потупа с пръсти по страничната облегалка на капитанския стол — десет пъти, на равни интервали. Докато потупваше, корпусът започна да вибрира все по-силно. Машината, закачена под него, пулсираше и ревеше. Панелите на пода трепереха.

Всичко потъна в ужасяваща тишина и в небето пред тях се отвори дупка.

Корабът потъна вътре.

Розмари погледна през прозореца и осъзна, че всъщност никога преди не е виждала цвета „черно“.

— Задайте курс, Охан — каза Сисикс.

Охан се втренчиха в цифрите на екрана пред тях. Ръката им вече се стрелкаше насам-натам по скриба и изписваше уравнения със знаци, които Розмари не можеше да разчете.

— Шестнайсет-точка-шест ибена, право напред. С пълна скорост.

— Ето това исках да чуя — отговори Сисикс, отметна назад пернатата си глава и нададе победоносен вик, докато корабът набираше главоломна скорост през нищото.

Както беше обяснила Кизи, времето спря да съществува в обичайния си смисъл, затова нямаше начин да се разбере колко дълго им отне строежа на червеевата дупка. Над илюминатора бе закачен часовник, който тихо отброяваше минутите и часовете, но в подпространството те се превръщаха в случайни числа. Розмари ту усещаше, че са пристигнали току-що, ту бе сигурна, че са на едно и също място от цяла вечност. Чувстваше се като пияна, или — още по-лошо — като че ли се опитваше да се събуди от трескав, неспокоен сън. Светът пред нея плуваше и се мержелееше. Отвъд прозореца нямаше нищо, макар че от време на време нищото проблясваше в интересни цветове или се озаряваше цялото от мимолетни искри. Шамандурите, които оставяха след себе си, примигваха и се носеха леко като планктон в океанско течение.

Гласовете около нея се сляха и замъглиха, а термините, които долавяше, бяха прекалено сложни и странни, за да ги разбере — дори ако пътуваха в обикновеното пространство. Гласът на Охан беше единственото, което си оставаше стабилно в окото на бурята — продължаваха да инструктират Сисикс какъв курс да поеме, докато ръката им продължаваше неуморно да реди цифри по скриба.

— Всички шамандури са по местата — съобщи Дженкс по предавателя. — Готови сме да поставим решетката.

Думите увиснаха във въздуха, сякаш се беше сгъстил — въпреки че самият свят наоколо се движеше с двойна скорост, и то назад.

— Свързване — сега — даде знак капитанът.

— Ашби, май попаднахме в джоб — обади се Сисикс.

— Измъкни ни, преди да сме заседнали — отговори Ашби.

— Ашби, май попаднахме в джоб.

— Измъкни ни, преди да сме заседнали.

— Ашби, май попаднахме…

— Трийсет ибена до крайната точка, сега! — извикаха Охан.

Корабът се наклони на една страна и простена, докато Сисикс се опитваше да завие рязко настрани. Въпреки антигравитационните мрежи, Розмари имаше чувството, че са се обърнали с главата надолу. А може и да бяха пътували с главата надолу досега?

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Ашби.

— Времеви джоб — обясниха Охан.

— Къде?

Охан хвърли поглед към екрана на таблото.

— Двайсет ибена, ляво на борд. Пет и половина ибена широк. Заобиколете го колкото можете по-отдалеч.

— Действам — рече Сисикс. — Добре че не заседнахме.

Корбин се намръщи към екрана пред себе си.

— Май наистина сме заседнали. Горивото е спаднало на нула цяло и нула-нула-шест процента по-малко, отколкото би трябвало да е.

— Шамандурите държат ли се? — попита Ашби.

— Да — отговориха в един глас Дженкс и Кизи.

— Охан, къде е изходната точка?

— На три-точка-шест ибена напред — отговориха Охан. — И два-точка-девет ибена нагоре. Едно… не, не, нула-точка-седем-три ибена ляво на борд.

Ноктите на Сисикс се стрелкаха насам-натам по контролното табло.

— Готови ли сте?

Ашби кимна.

— Давай.

Ревът на свредела отново долетя отдолу. Инерцията ги запрати назад в седалките и ги накара да стиснат очи. Времето се завърна с дълбок трясък. Розмари си пое дълбоко дъх и отпусна пръсти — бе впила ноктите си толкова дълбоко в облегалките на стола, че бе оставила следи. Погледна през прозореца. Пейзажът се бе променил. В далечината се виждаше едно червено джудже, заобиколено от няколко планети. Едната беше отчасти тераформирана, а до нея се виждаше малка флотилия от товароносачи и транспортни кораби от НГ. Строеше се нова колония. Една сфера, образувана от примигващи в жълто сигнални шамандури, заобикаляше кораба и насочваше останалите далеч от работния му район.

— А ето на това му се вика „чисто съвършенство“ — заяви Ашби, докато преглеждаше набързо данните на панела пред себе си. — Никакво пространствено влошаване, никакви времеви разкъсвания. Намираме се точно където и когато трябва да бъдем.

Сисикс нададе победоносен вик. От предавателя й отговориха още два гласа, леко заглушени от поздравленията на Лови. Ашби кимна доволно.

— Кизи, Дженкс — оставям ви да разположите компонентите на клетката. Колкото до останалите — добра работа. Готови сме. Честито на всички.

— Знаеш ли какво, Ашби — обади се Сисикс. — Ако не ме лъже паметта, големите транспортни кораби като ето онзи там имат доста добри развлекателни комплекси за изнурения пътник, който има нужда от почивка.

— Не думай — подсмихна се Ашби. — Е, току-що си заработихме един доста солиден хонорар. Бих казал, че събитието си заслужава да го отпразнуваме с няколко часа отпуск… Стига Охан и Лови да нямат нищо против да наглеждат клетката през това време.

Сианатската Двойка и ИИ-то се съгласиха. Сисикс събра длани като фуния, обърна се към предавателя и обяви:

— Парти на товароносача след два часа.

Гласът на Дженкс, който мънкаше нещо за Изтрезвин, бе почти напълно заглушен от радостния вик на Кизи. Сисикс се обърна към Розмари:

— И така. Какво мисли новодошлата за работата ни?

Розмари се насили да се усмихне.

— Супер беше — отговори.

Едва успя да се обърне встрани от конзолата, преди да повърне.