Беки Чеймбърс
Дългият път към една малка ядосана планета (17)

Ден 121, 307 стандарт по летоброене на НГ
Ерес

— Здрасти, шефе — поздрави Кизи и влезе в офиса на Ашби.

Мърлявите й ръкави бяха навити нагоре, а ръкавиците й бяха пъхнати в предния джоб. В ръце държеше някаква прашасала машинна част.

— Наричаш ме „шефе“, само когато ти трябва нещо — посрещна я Ашби.

— Трябва ми нещо — потвърди Кизи и протегна металната част към него. — Това е термален регулатор. Той поддържа температурата в стазисните кутии.

— Предполагам, че след като в момента не е в стазисната кутия, значи е повреден.

Кизи кимна печално.

— Часът му е ударил.

— Имаме ли резервен под ръка?

Кизи поклати глава с извинително изражение:

— Не е от онзи тип неща, които държа в запас. Обикновено съм прекалено заета да се грижа да имаме резервни части за животоподдържащата система и за двигателя. Извинявай. Не се сетих.

Капитанът махна с ръка.

— Бих се безпокоил повече, ако си се погрижила за стазисната кутия преди да се погрижиш за двигателя. Не очаквам да имаш резервни части за всяка машина на борда.

Той потри брадичка. Трябваше да се обръсне скоро.

— В какво състояние е стазисната кутия?

— Стазисното поле не може да удържи без това нещо. Има допълнителна система за извънредни случаи, която се грижи храната да остане прясна, докато намерим заместител. Но без регулатор така или иначе ще се скапе скоро.

— Колко скоро?

— Четири дни, може би. Няма да умрем от глад дори да стане така, но мисля, че ще ни е доста по-добре, ако разполагаме с прясна храна по пътя оттук до Хедра Ка.

Ашби кимна. Идеята за три десетника на хамбургери от насекомово брашно и сухи, пакетирани дажби изобщо не му звучеше привлекателно, а нямаше гаранция, че ще има откъде да купят прясна храна на Хедра Ка. Какво изобщо ядяха торемийиите?

— Дори да поръчаме нов, дронът няма да успее да пристигне за четири дни.

— Знам. Изглежда сме прецакани. Обаче…

Тя изтупа с ръка задната част на бедрата си и я огледа, за да види дали няма смазка. Когато се увери, че е чиста, седна на стола срещу Ашби.

— Сисикс казва, че недалеч оттук има малка колония. Вчера се е появила на скенера. Не знаем какво представлява — не е отбелязана на нито една от картите й. Но е само на половин ден разстояние. Може да оставим кораба тук, да скочим в совалката и да минем оттам за една бърза проверка. Никакъв проблем.

— В момента се намираме на самия ръб на НГ. Със сигурност става дума за някоя гранична колония.

А на Ашби никак не му се нравеше мисълта да отиде на гости без покана в някоя от тях.

— Мм-хмм. Но може да имат части, които да използвам.

— Не обичам да разчитам на „може“. Може и да нямат нищо. — Да, само че тази планета е и междузвездна. Няма звезда, която да я поддържа топла. Това беше причината Сисикс изобщо да я забележи — около нея обикалят сателити, които я снабдяват с изкуствена слънчева светлина. Захранват ги, като изсмукват амби направо от една близка мъглявина.

Ашби повдигна вежди.

— Доста сериозна технология.

— Самата технология не е кой знае какво. Това, което ме интересува, е как са успели да калибрират дроновте за събиране на амби така, че да работят в мъглявина. Има причина амбито да се събира около черни дупки — концентрира се около тях. Никой от техниците на НГ не е открил начин да събира амби от места с по-ниска концентрация — не и по начин, който няма да те докара до фалит.

Тя сви устни замислено.

— Във всеки случай, ако те могат да събират амбиклетки от небула, ботушите си залагам, че разполагат и с по-просто оборудване — довърши тя и размаха регулатора.

Ашби кимна спокойно.

— Имаме ли някаква представа на коя раса е колонията?

— Не. Но не е човешка.

— Откъде сте сигурни?

Кизи го изгледа с крива усмивка.

— Гранична колония или не, ако човеци се бяха сдобили с такава технология, със сигурност щяхме да сме разбрали досега. Щяха да са станали толкова богати, та чак да е гнусно.

Ашби забарабани с пръсти по масата.

— Има ли някакви кораби наоколо? Защитен периметър?

— Не. Никакви оръжия. Вече проверихме. Няма кораби — нито орбитални, нито друг вид, — няма старпортове. Нищо, освен сателитите.

Ашби се замисли за момент.

— Добре. Но дайте да подходим разумно. Не искам да тръгваме нататък, преди да разберем кой живее там.

Махна към пикселовия екран, за да го включи.

— Ехо, Лови. Можеш ли да изпратиш отворен сигнал по сиба към междузвездната планета? Обади ми се, ако някой отговори.

— Готов си — разнесе се гласът на Лови.

Кизи довлече стола си до този на Ашби и се втренчи очаквателно в екрана.

— Кизи, не се случва нищо — каза капитанът. — Може да мине доста време, преди да отговорят. А може и да не отговорят изобщо.

— Но е вълнуващо! Като да ловиш риба или нещо подобно. Чакаш да клъвнат.

Ашби й хвърли кос поглед.

— Кога си ходила на риболов, че да знаеш?

— В „Бойни магове“, непрекъснато.

Индикаторът на сиба на екрана светна. Кизи се наведе над бюрото и посочи:

— Виж! Кълве! Клъвнаха!

Ашби сложи ръка на рамото на Кизи и я дръпна обратно към стола й.

— Остави говоренето на мен, става ли?

Последното, от което се нуждаеше, беше Кизи да успее да ядоса някой граничноколониален перко.

Направи жест към екрана, за да приеме обаждането. На екрана се появи лицето на извънземно, а челюстта на Ашби увисна. Бяха сианати. Но не като Охан. Тези сианати бяха оставили козината си да расте свободно, без да изрязват в нея геометрични фигури. Освен това позата и движенията им бяха някак си по-будни от тези на спокойните, отпуснати Охан. Кожата на лицето им беше леко увиснала, козината — изтъняла, и макар Ашби да знаеше, че няма смисъл да се опитва да си вади заключения от външния вид на раса, която едва познаваше, не можеше да се отърве от явното впечатление, което сианатите оставяха у него.

Бяха стари.

— Здравейте — каза Ашби, като се отърси от изненадата си. — Говорите ли клипп?

Сианатите проговориха, а в гласа им звучеше същото меко гукане, което капитанът бе чувал от устата на Охан понякога. Когато отвориха уста, видя, че зъбите им не са изпилени. Гледката му напомняше на пещера, пълна с остри сталагмити. Посочиха към Ашби с някакъв непознат жест, без да спират да гукат, и започнаха да се оглеждат наоколо. Независимо от слабите си познания за сианатската култура, Ашби разбра добре какво означава всичко това: „Почакайте. Ще намеря някой, който да може да говори с вас“.

— Ашби — прошепна Кизи.

— Знам — отговори той със същия приглушен тон.

— Толкова се радвам, че присъствам на това — каза тя и опря брадичка на юмруците си.

На екрана се появи движение — първите сианати се отместиха, за да направят място на други. Тялото на тези беше с горе-долу същите размери, но с различна форма. Бедрата и рамената им бяха по-едри, а челюстта и очите — някак по-остри. Осанката им бе толкова различна от тази на първите сианати — и от тази на Охан, — че Ашби предположи, че тази Двойка е от друг пол. Докато си сменяха местата, първите сианатци докоснаха вторите по рамото. Докоснаха ги. Ашби си спомни начина, по който Охан се отдръпваха и заобикаляха останалите членове на екипажа отдалеч, когато се разминаваха по коридора, и как едва търпяха допира на кракоръцете на доктор Готвач по време на медицинските изследвания. Какви бяха тези същества?

— Добър ден — поздравиха ги вторите сианати.

Акцентът им беше тежък като стомана. Капитанът забеляза, че техните зъби са изпилени.

— Името ми е Мас. Простете ми за изказа, не съм упражнявала клипп от много време.

Ашби се усмихна и заговори по-бавно:

— Името ми е Ашби. Капитан съм на кораб за пробиване на тунели. Това е Кизи, механикът ни.

Мас наклониха глава.

— Тунели? Да, да, зная за тунелите — казаха те и избухнаха в силен смях. — Зная много за тях.

„Аз“. Не „ние“. Ашби застина от изненада.

— Извинете, Мас, не желая да звуча грубо, но… вие не сте ли Двойка?

— Не — отговори Мас с глас, в който ясно се четеше гордост въпреки тежкия акцент. — Никой от нас не е. Ние сме колония на Самотници.

— Еретици! — възкликна Кизи.

Капитанът се втренчи в нея ядосано, но Мас явно не се обиди от думата.

— Да, еретици — съгласи се тя. — Имате ли Двойка на кораба?

— Да — отвърна Ашби. — Нашият навигатор.

— Аз също бях Навигатор някога, работех за едни хармагианци — каза Мас. — Преди тук. Преди да дойда тук. Отвикнала съм от езика. Извинете.

— Няма нужда да се извинявате, разбирам ви — отговори Ашби и обмисли думите й. Надяваше се да не обижда Охан със самия факт, че в момента разговаря с нея. — Навигаторът ни не знае, че говорим с вас. Дори не знаехме кой живее на планетата ви, когато се обадихме по сиба.

— О! Аз мислех… Не, нищо — каза Мас и издаде някакво леко свирукане. — За какво имате нужда?

Ашби побутна Кизи.

— Трябва ми една машинна част — заговори тя и вдигна счупения регулатор към камерата. — Нищо особено, само трябва да сменим това, за да поправим стазисната ни кутия.

— О, храната ви! Трябва да си поправите храната.

Мас явно намираше тази мисъл за забавна. Споменаването на храната накара Ашби да се сети за тубите хранителна паста на Охан.

— Вероятно не използвате стазисни кутии, прав ли съм?

— Ние ядем — отговори Мас. — Не смучем от онази безвкусна паста като Двойките. Елате при нас, ще намерим нещо. Може да се наложи да го понагласите, за да го накарате да проработи, но техниците обичат да се занимават с такива неща, нали?

Кизи се засмя.

— Да, така е.

— Имате ли совалка?

— Да.

— Добре. Нашите кораби са стари като думите.

Мас посочи към екрана, на който се изписаха координатите за приземяване.

— Трябва да поговорим и за Двойката ви. Настъпил ли е Залезът вече?

— Да — потвърди Ашби.

— Няма да е така задълго — каза Мас. — Слезте, слезте, ще си поговорим. Но не казвайте на Двойката, че ще дойдете. На тях… няма да им хареса.

Екранът помръкна.

 

 

Розмари бе свикнала със спокойното, непроменливо поведение на Охан до такава степен, че й отне известно време да осъзнае, че Двойката е бясна. Очите им се бяха разширили, а дъхът им беше плитък и накъсан.

— Къде са отишли? — попитаха те с тънък глас.

Розмари, която тъкмо подреждаше фактури, бе стъписана.

— Кой? — попита тя глупаво, въпреки че знаеше кого имат предвид Охан.

Капитанът бе дошъл да говори с нея преди два часа и й беше казал, че с Кизи ще вземат совалката и ще отидат на някакво място, за което Охан не бива да разбират. Беше й се сторило, че я моли да пази тайна от тях — та те едва проговаряха на когото и да било. Но ето че се бяха надвесили над бюрото й — явно ядосани и обезпокояващо месоядни на вид. Досега смяташе, че Охан изглеждат пухкави и сладки — като плюшена играчка. Не и сега. Бяха изпънали рамене назад, вратът им беше напрегнат, а в очите им се четеше див гняв. Изобщо не й харесваха такива.

Охан издаде звук на раздразнение.

— Когато се събудихме, заварихме двигателя изключен. След това установихме, че совалката я няма. Знаем в кой район на космоса се намираме в момента и искаме да ни кажеш дали Ашби е отишъл да говори с Еретиците. Веднага.

Розмари преглътна тежко. Да следва заповедите на Ашби беше едно, но да лъже, когато от това явно няма смисъл, беше съвсем друго.

— Да — каза тя.

От гърлото на Охан се надигна мощно ръмжене.

— Защо? — извикаха те.

— Кизи имаше нужда от някаква машинна част — отвърна Розмари, като се помъчи да говори с равен глас; помисли си, че ако запази спокойствие, може и да успее да усмири Охан. — Нещо се е счупило в стазисната кутия. Отидоха да вземат резервна част.

Яростта в очите на Охан се смени с объркване.

— Машинна част ли? — попитаха те. — Отишли са да вземат някаква машинна част?

— Да.

Охан отметнаха глава назад.

— Това няма никакво значение! Ще им напълнят главите с лъжи!

— Кой?

— Еретиците! — отговориха Охан, а по лицето им пробяга сянка на ужас — Колегите ни вече ще бъдат заразени, когато се върнат.

— Ще минат през дезинфекционния душ, както винаги.

— Да, но…

Охан поклатиха глава и започнаха да тъпчат нервно насам-натам.

— Трябва да говорим с Ловлейс Трябва да обнови базата си данни за замърсители и зарази.

Миг по-късно, без никакво предупреждение, краката на Охан поддадоха и те се свлякоха на пода, задъхани.

— Охан! — извика Розмари и се втурна към тях.

Инстинктивно протегна ръка към тях, но се спря, когато си спомни правилото им: „Никакъв физически контакт без изрично позволение“.

— Може ли да ви помогна да станете?

— Не — издишаха накъсано Охан. — Добре сме.

Предавателят се включи и Лови се намеси:

— Ще повикам доктор Готвач.

— Недей, моля те — спряха я Охан и се изправиха на крака с помощта на разтрепераните си ръце. — От Залеза е. Така трябва да бъде.

Поеха си дъх на пресекулки и продължиха:

— Обади се на Ашби. Кажи му… кажи му да си вземе частта, която му трябва, и да си тръгне веднага. Да не слуша лъжите на Еретиците. Те са отрова. Еретиците… Еретиците искат да ме погубят.

Розмари дочу забързаните стъпки на доктор Готвач, който се приближаваше по коридора. Ако се съдеше по шума, бягаше и на трите си чифта крайници.

— Охан, независимо какво ще кажат те, никой на този кораб не би ви наранил.

Охан обърнаха големите си тъмни очи към Розмари.

— Може и да не го направите умишлено. Но ще го направите.

 

 

— Не ми харесва това място — заяви Кизи с уста, натъпкана с лютиви скариди. — Някак си е тъжно.

Ашби продължи да се суети около контролното табло, докато нагласяше ъгъла им на заход към междузвездната планета. Беше цялата покрита с лед, сякаш обкована със сребро. Сгряващите лъчи на сателитите бяха съсредоточени върху един обширен, кръгъл участък гола скала с прекалено точна форма, за да е естествено възникнал. Ашби различаваше и няколко сферични сгради с матово покритие, струпани на мястото, където светлината беше най-силна. Доколкото успяваше да види, нямаше други селища.

— Не зная — отговори той. — Имат слънчеви сателити, а и явно се справят достатъчно добре да имат функциониращ космоасансъор. Те не са от типа машини, с които някой би се занимавал, ако вече не разполага с достатъчно храна и хубав подслон.

— Така е — съгласи се Кизи. — И все пак живеят съвсем самички тук, насред нищото. Никакви звезди и никакви луни, които да им правят компания. Празно небе.

Тя сгъна торбичката скариди така, че да оформи ъгъл от едната страна, отметна глава и изсипа остатъка от съдържанието й в устата си.

— Ръсиш трохи навсякъде.

— Кой отговаря за почистването на совалката? — попита тя, след което обърна показалец към себе са — Ей тази тук.

— Не в това е въпросът — обърна се към нея капитанът — Помниш ли онзи път, когато трябваше да чистиш остатъците от лютите скариди от въздушния филтър?

На лицето на Кизи легна сянка при спомена за трагичния инцидент и тя тържествено нави плика.

— До после, вкусни мои приятели.

Предавателят се включи. Едно ИИ заговори на сирету — мекият, призрачен език на сианатите.

— Извинете — каза Ашби, — но не ви разбираме.

ИИ-то замлъкна за миг, след което мина на клипп.

— Добре дошли, пътешественици. Насочете совалката си към порт 4, ако обичате. След като се приземите, продължете към входа на космоасансьора. Ако не сте в състояние да вървите сами или се нуждаете от медицинска помощ, моля да го заявите сега. Ако не сте в състояние да говорите, моля да активирате аварийния…

— Всичко е наред, благодаря — прекъсна го Ашби.

— Желая ви успешно кацане — каза ИИ-то. — Пътуването ви завърши.

Кизи свали крака от таблото и се втренчи в предавателя.

— Това беше доста странно. Защо да не можем да… — започна тя, но спря и кимна. — Защото някои от Двойките, които пристигат тук, вероятно вече са доста болни. Ясно.

— Мисля, че беше права, Киз — каза капитанът, докато насочваше внимателно совалката към порт 4.

— За какво?

— Това място наистина е тъжно.

След като приземиха совалката, облякоха екзокостюмите си и влязоха във въздушния шлюз. Сканираха ги бързо, след което ги пуснаха да влязат. Поеха по един празен коридор, в края на който ги чакаше купето на асансьора.

— Не мога и не мога да свикна с това — промърмори Кизи.

Говорителят на екзокостюма караше гласът й да звучи тънко и роботизирано.

— С какво? С това колко е близо ли?

Кабелите на асансьора определено бяха най-късите, които Ашби някога беше виждал. Съмняваше се, че ще им отнеме повече от един час да стигнат до повърхността.

— Да. Просто… Казвам ти, не мога да го повярвам — как са успели да го направят? Това нещо въобще не би трябвало да работи. Дори не става въпрос за техника, говоря за гравитация.

Тя опря носа си в стъклото на прозореца и добави замислено:

— Искам да разглобя цялото това нещо и да видя какво има вътре.

— Изчакай докато стигнем до повърхността, ако обичаш — каза капитанът и отиде да седне на една от пейките. Размърда се и се опита да се намести, но извивката на твърдите възглавници не беше предназначена за човешки гърбове.

Асансьорът се стрелна надолу с леко стряскаща скорост. Измина един час без събития. Когато се приближиха към повърхността, снежната буря започна да блъска прозорците на кабината немилостиво. Въпреки топлия екзокостюм, от самата гледка го побиваха тръпки.

— Леле — обади се Кизи. — Добре, че не доведохме Сисикс.

— И тя щеше да носи костюм.

— Да, но мисля, че тя намира самата идея за сняг за обидна. Виж го само това място.

Ашби го виждаше. Навсякъде около тях се простираха древни ледени полета и зъбери — остри и неприветливи. Въздухът бе така наситен със сняг, че почти закриваше гледката на селището под тях. Нямаше пътища, а ако имаше врати, то капитанът не можеше да ги различи. Асансьорът се спускаше право към центъра на групата заоблени, укрепени къщи, построени върху черните скали. Имаше чувството, че слънчевите сателити служат не толкова за източник на постоянна светлина, колкото да пречат на мястото да замръзне.

— Защо тук? — попита Кизи. — Защо би живял тук някой?

Еретици. В изгнание.

— Не мисля, че са имали някакъв избор.

В момента, в който стигнаха нивото на къщите, светлината се промени и стана някак по-приветлива. През прозореца се виждаше кръгъл коридор от гладък, сребрист метал. Оставяше впечатлението за наистина безупречна чистота. Една от лампичките на екрана в шлема на Ашби го осведоми, че въздухът наоколо е годен за дишане, но все пак предпочетоха да останат в екзокостюмите си. НГ не разполагаше с никаква надеждна информация за местните болести, разпространени в планетите в покрайнините. Кой знае какви микроби можеха да им предадат — както и обратното.

Вратите на асансьора се отвориха и Кизи и Ашби излязоха навън. Мас вече ги чакаше. Кизи веднага забеляза колко много се различава тялото й от това на Охан — и то не само по пола. Въпреки следите, оставени от напредналата възраст, нямаше място за съмнение, че тя е в много добро здраве. В сравнение с нея, Охан изглеждаха мършави и изнемощели.

— Добре дошли в Арун — поздрави ги Мас, кимайки. — Прощавайте, но не съм запозната в човешките обичаи при запознанство.

— Здрависваме се — каза капитанът.

— Покажете ми — помоли го Мас.

Ашби пое протегнатата ръка на Кизи и я разтърси, за да демонстрира за какво става въпрос. Мас се засмя.

— Ето — каза тя и протегна дългите си пръсти.

Ашби обви своите около нейните и разтърси дланта й. Мас се засмя отново.

— Къси ръце и меки — каза тя и стисна леко дланта на Ашби през тънкия екзокостюм.

— Не сте ли се срещали с човеци, когато сте работила като Навигатор? — попита Кизи.

— Вие още бродехте из вселената, когато аз бях при хармагианците — обясни Мас. — Нямаше други човешки светове освен флотилията. Аз станах Независима преди вашият вид да получи членство в НГ.

Ашби пресметна годините набързо. Ако Мас бе работила като Навигатор преди човечеството да се присъедини към НГ, Значи…

Кизи го изпревари:

— На колко сте години?

Мас се замисли.

— Сто тридесет и три стандарта — отговори тя. — Извинете, трябваше да се замисля. Ние измерваме времето в други единици.

Носът на Кизи почти се притискаше към визьора на шлема, толкова захласнато бе проточила врат към домакинята им.

— Нямах представа, че можете да живеете толкова дълго.

Мас й се усмихна широко.

— Не само толкова дълго — поправи я тя, — а още по-дълго от това!

След това пое навътре по коридора, а двамата я последваха.

— Какво можете да ни разкажете за това място? — попита я Ашби.

— Това е Арун — започна Мас. — Вашата Двойка не е споменавала към него, нали?

— Не.

— Да, така трябва да е. Двойките не говорят за това място. То е за еретици — каза тя с шеговит, почти саркастичен глас. — Но всички сианати знаят за този град. Ако избягаме, преди да ни инфектират, или искаме да се откъснем, се опитваме да го намерим. Не всички успяват. Някои се губят по пътя. Други са в последния стадий на Залеза си и не могат да пътуват толкова надалеч. Но приемаме всички, които дойдат. Не отпращаме никого.

— Разбирам — каза капитанът.

Излязоха в едно огромно открито пространство, изпълнено с пейки под формата на полукръг и хидропонни саксии, приютили странни дървета с виещи се клони и едри цветя (Ашби си представи колко въодушевен щеше да е доктор Готвач, ако му се удадеше възможност да попадне тук). Над главите им бе прожектирано изкуствено небе — топло и мекожълто. В сравнение с ледената пустош вън това място беше същински рай. Бе пълно със сианати на всякаква възраст и с всякакви размери, които се разхождаха, размишляваха или разговаряха помежду си. От време на време се докосваха.

— Извинете — обади се капитанът, като откъсна очи от площада и се обърна отново към Мас. — Какво имате предвид под „да се откъснем“? Казахте, че идвате тук, ако искате да се откъснете.

— Да се откъснем от Двойката — обясни Мас. — Да унищожим вируса.

Ашби и Кизи се спогледаха.

— За него има лекарство? — попита Ашби.

— Разбира се — отвърна Мас. — Всички болести си имат цяр. Само трябва да го намериш.

— Но… — започна Кизи, смръщила вежди. — Извинете, не разбирам как точно работи всичко това, но ако… Ако някой е част от Двойка, защо изобщо би му хрумнало да се лекува? Шепотът не кара ли Приемниците да искат да останат Двойка?

— Задавате добри въпроси. Като добър еретик — отвърна Мас и посочи с длан към една пейка.

Тримата успяха да се сместят някак си на нея и тя продължи:

— Шепотът потиска желанието за откъсване на приемника. Но някои сианати могат да му устоят. Като мен, например.

— Вие сте… имунизирана? — предположи Ашби.

— Не, не — каза Мас. — И аз се разболях. Нямаше как — иначе не бих могла да бъда Навигатор. Но устоях. Шепотът бе завладял само низшия ми ум. Висшия — не.

Тя се замисли за момент.

— Знаете ли какво е низшият ум?

На Ашби му се струваше, че е чувал Охан да споменават този термин един-два пъти, но както винаги, не му бяха обяснили нищо по въпроса.

— Не.

— Низшият ум се грижи за лесните неща. Животинските неща — да вървиш, да броиш и да не докосваш нажежени предмети, например. Висшият ум определя неща като това кои са приятелите ми. В какво вярвам. Коя съм.

Мас потупа по главата си с показалец, за да подчертае думите си.

— Мисля, че разбирам — каза Ашби. — Значи вирусът… вирусът е променил начина, по който възприемаш пространството и числата, но не и начина, по който възприемаш самата себе си?

— Устоях му — Мас потърси правилната дума. — Устойчива?

— Устойчива сте — потвърди Ашби. — Да.

— Да, да. Много е опасно да бъдеш устойчива. Научих се да се преструвам — да имитирам думите на Двойките. Да прекарвам часове, втренчена в космоса през някой илюминатор.

Тя издаде звук — нещо средно между сумтене и ръмжене.

— Толкова скучно.

Кизи се засмя.

— И аз мисля точно така — каза тя.

— Така е! Но ако си устойчив, трябва да се втренчваш. Не бива да оставяш околните да разберат, че се преструваш. Властниците знаят — каза тя и се наведе към тях. — Знаят, че съществуват устойчиви Приемници. Но ако прекалено много сианати разберат за това, всичко би се разпаднало. Нашата раса вярва, че Шепотът ни е избрал. И че това ни прави специални. По-добри от вас.

Тя опря показалец в гърдите на Ашби.

— Но ако сме устойчиви, значи има два варианта. Или сианатите не са специални, а просто болни, и могат да еволюират до степен, в която са устойчиви на вируса… Или — другият вариант, който е глупав, но по-лесен за преглъщане от мнозинството, — че ние, устойчивите, сме нечисти същества. Че сме обърнали гръб на всичко свещено. Че сме еретици. Нали разбирате?

— Да — потвърди Ашби.

Вече разбираше защо самото споменаване на Самотниците е достатъчно да накара Охан да се намръщят. Това беше от онзи вид схизми, които бяха способни да унищожат цяла една култура.

— Винаги съм искала да се откъсна — продължи Мас. — Шепотът ми помагаше да видя скритото между нещата, но и убиваше тялото ми. Висшият ми ум искаше да живее. Капитанът ми беше много добра жена. Добра приятелка. Реших да й се доверя и й казах, че съм устойчива. Когато започна Залезът ми, тя потърси и откри карта.

— С пътя до това място? — предположи Кизи.

— Да, да. Когато пристигнах, бях вече полумъртва — каза Мас, вдигна ръцете си и затрепери, за да покаже силните спазми на мускулите си тогава.

Стомахът на Ашби сякаш падна в петите му. Жестовете й бяха съвършена имитация на треморите, от които страдаха Охан.

— Лежах в болницата в продължение на… — тя преброи на ум. — В продължение на два десетника, след като ми дадоха лекарството. Болка, много болка.

Тя се усмихна и посочи краката си:

— Но заякнах.

— Значи, след като вирусът бъде излекуван, Залезът също изчезва? — попита Кизи.

Ашби я стрелна с поглед. „Недей, Кизи“.

— Да. Но измененията в низшия ум си остават. Онези… думи, и… бръчките в мозъка. Те остават. Ако поискам, и сега мога да навигирам. Но съм Независима. Трябва да остана тук.

— Защо? — попиша Ашби.

Сианатката наклони глава.

— Аз съм Независима. Независимите са еретици, не революционери. Просто сме такива.

— Почакайте — намеси се Кизи. — Все още можете да навигирате, нали така? Лечението на вируса не вреди на тази способност?

— Правилно.

— Амбиклетките. Това е причината, поради която можете да събирате амбиклетки от мъглявината и да построите такъв космоасансьор. Защото още си имате онзи супермозък.

Мас се засмя.

— Двойките не са изобретатели. Не умеят да се съсредоточават върху един обект, а и живеят прекалено кратко. Бива ги да навигират и да обсъждат различни теории, но не и да строят разни неща. За да построиш нещо, трябва да изтърпиш да допуснеш много, много грешки. А Двойките не обичат грешки. Обичат да стоят, втренчени в космоса през някой илюминатор. Виж, Самотниците — те обичат грешките. Грешките са път към прогреса. Създаваме хубави неща. Велики неща.

— Уау — възкликна тихо Кизи, а погледът й се разфокусира по същия начин, както когато се замислеше дълбоко върху повредата в някоя електрическа верига или конструкцията на двигателя на кораба. — Та значи, това лекарство… Опасно ли е?

— Кизи — прекъсна я Ашби предупредително.

Нямаше да тръгват по този път. Независимо колко му се искаше и на него, просто нямаше да го направят.

— Но, Ашби, Охан могат да…

— Не. Няма да…

Мас издаде дълбок, гърлен звук.

— Охан е името на вашата Двойка, нали?

— Да — потвърди Ашби.

— Име като на поет — каза Мас. — „Поетично“, нали така е думата?

Тя се взря в двамата изпитателно.

— Аз съм устойчива. Не знам как изглеждат нещата за един ум, който не е устойчив. Но имам приятели, които не са били устойчиви и все пак са се откъснали от Двойката. Понякога дори добрите Двойки се боят от смъртта достатъчно, та да потърсят помощта на Арун.

— Дългият път към една малка, ядосана планета.

Тя се наведе към тях — прекалено близо.

— След като се откъснат от Двойката, те стават различни. Вече не са детето, което са били, преди да бъдат инфектирани. Не са и като Двойката. Нещо ново са.

Тя се взря настойчиво в Ашби с големите си очи.

— Свободни са. И повярвайте ми — така е по-добре.

 

 

— Не — казаха Охан.

В гласа им не се долавяше гняв, но се бяха облегнали назад — възможно най-далеч от масата, доколкото столът, на който седяха, позволяваше. Седяха сковано и се мъчеха с всички сили да прикрият потрепването на краката си. Ашби и доктор Готвач седяха от другата страна на лабораторната маса. Между тримата беше оставена една малка, запечатана кутийка. През прозрачния й капак се различаваше съдържанието — спринцовка, пълна със зелена течност. Буталото бе пригодено за сианатска ръка.

Ашби се постара да говори тихо. Вратата на медицинския отсек беше затворена, но той не смяташе, че членовете на екипажа му са над подслушването пред затворени врати. Поне за Кизи беше сигурен, че е заета с друго — от кухнята долитаха метално дрънчене и удари. Имаше чувството, че голяма част от шума няма нищо общо с поправката на стазисната кутия — това беше нейният начин да му покаже, че е разстроена.

— Никой няма да ви принуди, Охан — каза капитанът. — Просто искам да обмислите тази възможност.

— Подложих съдържанието на пълен набор тестове — добави доктор Готвач. — Безопасно е. Гарантирам го.

Охан се свиха още по-далеч от кутийката на масата.

— „Безопасно“ — прошепнаха те. — „Безопасно“. Тук става въпрос за убийство. А ти го наричаш „безопасно“.

Ашби прокара ръка през косата си. Независимо от твърдото си убеждение, че ако наистина съществува някакъв убиец, то това е самият вирус, знаеше, че не може да спори с тях.

— Онзи представител на Самотниците, с който разговарях, има много приятели, които са били излекувани. Те още умеят да Навигират, Охан — и остават живи и здрави много дълго време.

— Заграбват даровете на Шепота, а след това го убиват — каза Охан. — Не биваше да говориш с тях, Ашби. Трябваше да вземеш онова оборудване, което ти трябва, и да си тръгнеш със запушени уши. По-добре щеше да е да оставиш храната ви да изгние, отколкото да стъпиш на онова място.

— Направих онова, което смятах, че е най-хубаво за екипажа ми — каза Ашби — Точно както се опитвам да направя и това.

Охан се приведоха напред под внезапен пристъп на раздираща кашлица. Капитанът само седеше и ги наблюдаваше — знаеше; че не може да направи нищо. Не можеше дори да опре длан на рамото му, за да го успокои. Погледна към доктор Готвач, който изглеждаше дълбоко нещастен. Пред него седеше пациент, когото можеше да излекува с лекота, но самият пациент отказваше да му го позволи. Ашби знаеше, че докторът няма да настоява по въпроса, но беше сигурен и че това ще го тормози още доста дълго време.

— Охан — започна докторът, щом Охан успяха да си поемат дъх — Като някой, който е изоставил дома си завинаги, мога да разбера колко плашеща ви се струва тази идея. Аз също се боях. Но ние сме ваши приятели, Охан. Можем да живеем заедно още дълго време. Ще се грижим за вас.

Охан не изглеждаха особено уверени.

— Приятелството ви означава много за нас. Както и вашата загриженост — въпреки че е плод на заблуда. Знаем, че вероятно ви е трудно да го разберете. Вие сте свикнали да убивате микроби непрекъснато — в кухните си, в товарните ви помещения, — без миг колебание. Но се замислете за всички бактерии, които живеят върху кожата ви, в устите ви, във вътрешностите ви — същества, без които вие не бихте могли да оцелеете. Вие също представлявате синтез от едри и дребни организми Ашби, би ли унищожил митохондриите в клетките си само защото не са от човешки произход? Защото нямат място в един човешки организъм?

— Ние не можем да живеем без митохондрии — каза Ашби — Но вие бихте могли да живеете без Шепота.

Охан затвориха плътно клепачи.

— Не — казаха те. — Не бихме могли. Бихме се превърнали в някой друг.

 

 

Малко по-късно Ашби седеше в каютата си и развързваше ботушите си. Тъкмо приключваше с левия, когато вратата се отвори без предупреждение. Пред нея бе застанала Сисикс, чиито пера бяха настръхнали като четка.

— Да не си пощурял?

Ашби въздъхна и продължи да развързва връзките.

— Влез и затвори вратата.

Сисикс застана пред него с ръце на кръста.

— Кизи ми обясни, че има лекарство. Лекарство, което може да излекува онова, което убива Охан. Той ще запази способността си да Навигира, а животът му ще се удължи с цял век. Тя ми каза, че току-що сте се върнали от една планета, населена с щастливи, здрави сианатци, които са свидетелство за това. И доколкото разбирам, това лекарство се намира в медицинския отсек в същата тази минута, а ти ще го оставиш да събира прах, докато Охан лежи и трепери в локва от собственото си повръщано.

Ашби вдигна поглед към нея.

— Все говориш за „него“ вместо за „тях“.

— Да, защото най-после ми светна, че Охан е личност. И че е болен, и че се нуждае от помощта ни.

— Сисикс, това решение не зависи от мен. Какво искаш да направя? Да ги вържа и да им бия инжекцията насила?

— Ако това е единственият начин — да.

— Говориш глупости. Аз съм техен работодател, не техен… попечител.

— Ти си негов приятел, а ще го оставиш да умре.

— Дадох им възможността да се излекуват, Сисикс! Знаят къде е лекарството! Какво друго мога да направя, по дяволите? — попита той и захвърли ботуша си настрана. — Сисикс, тук не става въпрос за пациент, който отказва лечение. Тук става въпрос за цяла една култура. Това е тяхната религия.

— Типично човешко поведение! Вдигате ръце и оставяте галактиката да прави каквото си иска, понеже се чувствате прекалено виновни за това как тотално съсипахте собствената си раса. И затова сега не смеете да поемете инициативата.

Ашби стана на крака.

— Как го казваха твоите хора? „Иск сетх икс китх“? „Нека всеки следва своя път“?

Очите на Сисикс проблеснаха.

— Това е различно.

— И защо?

— Тази поговорка означава да не се месиш в делата на останалите, ако не нанасят никакви щети. Но тук има щети, Ашби, Охан умира.

— Ако ти заповядам да се върнеш в Хашкат и да вземеш децата си, за да дойдат да живеят заедно с теб, ти какво би ми отговорила?

— За какво, по дяволите, говориш?

— Ако ти кажа, че се отнасяш с децата си като с непознати и това обижда всяка частица от бозайническото ми „аз“ и че в качеството на човек, който е твой капитан, очаквам да спазваш моите морални ценности…

— Това е различно, Ашби. Знаеш, че не е…

Ашби понижи глас.

— А ако реша да бъда наистина старомоден, мога да ти направя забележка и за това, че се чифтосваш с друг член на екипажа ми. Някои човешки капитани биха те уволнили за такова нещо, нали знаеш? Казват, че такива връзки не влияят добре на работата в дългосрочен план.

Сисикс замръзна.

— Откъде… — след това поклати глава. — Това не ти влиза в работата.

Ашби се засмя, сякаш не може да повярва на думите й.

— Не ми влизало в работата ли? Аз съм ти брат по пера, Сисикс. Откога не ми влиза в работата да научавам за такива неща? Откога е прието един аандриск да крие нещо подобно от останалите? Освен ако не се съобразяваш с човешките обичаи в това отношение…

— Млъкни Ашби — прекъсна го тя, отиде до илюминатора, облегна се на него и замълча за момент. — Дори не познавам Охан. Не само защото не говори с никой от нас, а защото когато отвори уста, никога не мога да съм сигурна дали той е този, който казва, че не желае да бъде излекуван, или вирусът говори вместо него. Не зная дали говори той, или нещото, което е заразило мозъка му.

— За Охан, отговорът е „и двете“. И този отговор сигурно е най-близкият до истината. Вирусът не притежава разум. Просто… го променя. Ги променя.

Сисикс се обърна и го погледна.

— Ето, виждаш ли? И ти го правиш.

Гневът започваше да се отцежда от гласа й, а перата й вече се слягаха. Тя седна на леглото му и продължи:

— Не мисля, че това е правилно, Ашби. Не ми пука дали го познавам толкова добре, или не. Не мисля, че е правилно да оставя член на семейството ми да умре.

Ашби седна до нея и я хвана за ръка.

— Знам, че според теб аз съм виновен за всичко това — каза й. — Но и аз не мисля, че случващото се е правилно.

— Зная — отговори тя. — И все пак не разбирам как можеш просто да си седиш, без да се ядосваш.

— Нямам право да му се ядосвам.

— Подобаващи на екзодианец думи — отбеляза тя и се взря в лицето му. — По какво разбра за мен и Розмари?

Ашби се засмя.

— По начина, по който тя те гледа.

— О, звезди. Толкова ли е очевидно?

— Е, поне за мен.

— А за останалите?

— Може би. Но никой не го е споменавал пред мен.

Сисикс въздъхна.

— Идеята беше нейна. След спирката в Хашкат. Каза, че иска да ми помогне да се почувствам като част от семейство. Беше толкова, толкова мило от нейна страна. Тя винаги е мила.

Сисикс се отпусна назад върху матрака.

— Ашби, нямам никаква база за сравнение, за да знам как човеците приемат чифтосването. Толкова ме е страх, че ще я нараня. Сам знаеш колко различно подхожда моята раса към всичко това. Не съм… Егоистично ли постъпвам?

— Сексът винаги е малко егоистичен, Сис — отговори той. — Но силно се съмнявам, че тя спи с теб, само защото й е жал. Обзалагам се, че го е искала още преди да отидем на Хашкат.

Той и се усмихна и продължи:

— Но те познавам. Нямаше да се съгласиш, ако и на теб не ти пукаше за нея. Розмари е възрастен човек. Може да се грижи за себе си. И мисля, че двете всъщност си пасвате доста добре.

Ашби направи кратка пауза, след което се поколеба:

— Макар че…

— Знаех си, че има някаква уловка.

— Трябва да внимаваш. Някои човеци нямат нищо против полиаморните връзки, но могат да бъдат и адски ревниви. Не знам как сте се разбрали вие двете, но ако ти поискаш да участваш в тет, да речем, или ако просто решиш да прекратиш нещата с обичайната за аандриските лекота…

— Знам — кимна Сисикс. — Ще внимавам.

В каютата се възцари тишина, но в нея не се усещаше неудобство.

— Това ще прозвучи доста странно… — обади се Ашби след известно време.

— Мм?

— Но съжалявам, че не можах да го направя аз.

Сисикс се изправи на леглото.

— Как така? Ти не… ти не ме харесваш по този начин, като…

— Не — подсмихна се той. — Не се обиждай, но не. Не те харесвам по този начин.

— Добре. Иначе щях доста да се объркам — засмя се тя. — Какво имаш предвид тогава?

— Част от мен винаги се е чувствала виновна, че не мога да ти осигуря такова семейство, от каквото се нуждаеш.

Сисикс опря буза в неговата.

— Вие сте семейството, от което се нуждая, Ашби. Иначе нямаше да ви избера.

— Но Розмари го направи по-… по-_завършено_, нали?

Сисикс се усмихна.

— Да. Така е — отговори тя и опря чело в челото на Ашби. — Но това не променя факта, че ти си най-добрият приятел, който някога съм имала.

Тя направи малка пауза, после допълни:

— Но още съм ти ядосана.

— Знам.

— И когато се замисля за Охан, ми става много мъчно.

— И на мен.

— Хубаво. Поне и ти страдаш.

Двамата се засмяха, но смехът им прозвуча кухо.

 

 

ГРЕШКА

Съобщението не може да бъде доставено. Получателят е извън обхвата на комуникационната система. Моля, проверете пътеката на получателя и изпратете отново.

 

Опит за съобщение

Ниво на кодиране: нулево

Превод: няма

От: Перо̀ (пътека: 6273-384-89)

До: Розмари Харпър (пътека: 9874-457-28)

Относно: Отг.: Информация за доброволческата дейност

 

Радвам се да го чуя! Още един наблюдателен ум винаги е добре дошъл при нас. Не се безпокой, че нямаш много свободно време за това. Дори по един-два часа на десетник ще са ни от помощ. Само упомени в молбата си с колко време разполагаш, и няма да ти изпращат повече, отколкото можеш да поемеш. Реши ли върху какво искаш да се съсредоточиш? Аз съм пристра̀стен, разбира се, но мисля, че много ще те бива в междувидовата история и с удоволствие ще те препоръчам. Но ако си си избрала нещо друго, няма да го приема лично… Почти.

Като стана дума за това, един от приятелите ми в екипа, който се занимава с торемийците, си спомни нещо интересно. Не е кой знае какво — просто поредната особеност в характера на новите ни съюзници.

Вероятно не е добра идея да ти го изпращам така, но понеже така или иначе си бъдещ доброволец, сигурно ще го позволят със задна дата, нали?

Летете спокойно,

Перо̀

 

Прикачено съобщение

От: Елай Яс Капи (пътека: скрита)

До: Делегати на НГ, група 634 (пътека: скрита)

Ниво на кодиране: 2

Превод: няма

Относно: Важна информация — слух и топлинни генератори на торемийците

Дата: 76/306

 

Като се има предвид беглия ни досег с културата на торемийците до този момент, има много неща, които тепърва откриваме за расата им от първа ръка. Всички делегати трябва да знаят, че торемийците притежават слух, далеч по-остър от този на който и да било друг вид в НГ. Особено добри са в различаването на индивидуални гласове сред тълпа. Способността им да учат нови езици също надхвърли очакванията ни многократно. Спокойно можем да приемем, че всеки торемиец, който е присъствал на дипломатическите ни срещи, вече владее клипп на добро ниво.

Поради това ви съветваме да не обсъждате теми, които не са били одобрени от висшестоящите ви, когато се намирате в една стая с представители на Тореми Ка. Молим да прочетете файл 332–129, в който се съдържа пълен списък на одобрените теми за разговор.

Също така се уверете, че топлинните генератори на корабите, които очакват посещение от представители на Тореми Ка, са настроени на температура, по-ниска от 76.5 килка. Разбираме, че това ще причини известен дискомфорт на делегатите и членовете на екипажа, които са от аандриски произход, но стандартният модел топлинен генератор издава звук, който е болезнен за торемийците. Установихме, че честотата на звука, издаван при настройка за 76.5 килка или по-малко, е поносим за тях, а и няма да наруши основните двигателни функции на аандриските.

Ако топлинните генератори на кораба ви са модел, различен от стандартния, незабавно уведомете някой от висшестоящите си. Не канете представители на Тореми Ка на кораба, преди да бъде инсталиран правилният модел оборудване.

Благодарим ви за съдействието.

Елай Яс Капи

Старши посланик на Народната Галактика