Беки Чеймбърс
Дългият път към една малка ядосана планета (13)

Ден 251, 306 стандарт по летоброене на НГ
Последната война

Малко неща доставяха по-голямо удоволствие на доктор Готвач от една чаша чай. Всяка сутрин вареше чай, за да има за закуската на екипажа, разбира се, но тогава просто пъхаше щипка най-различни сушени листа в една стара електрическа кана. Когато искаше да приготви само една чаша чай, специално за себе си, трябваше да вложи повече старание, и избираше комбинацията внимателно, за да пасне на настроението му в дадения ден. Смяташе, че целият ритуал е доста успокояващ: подгряването на водата, докато заври, измерването на листата и навитите парченца сушени кори от плодове, които се съхраняваха в кошничката, внимателното отстраняване на излишното количество с пръсти, красивата гледка на цветовете, които се кълбяха сред сместа като пушек във въздуха, докато завираше. Чаят беше напитка на настроението.

На планетата, където бе отраснал, нямаше чай. Водата се загряваше, само за да спят в нея, не за да я пият. Колко много хубави неща пропускаха — само защото никога не им беше хрумнало да я консумират по този начин! Никакъв чай, никакви супи, никакъв мек — е, мекът не беше кой знае каква загуба. Не споделяше любовта на колегите си към това мътно вариво. В него имаше нещо, което му напомняше на кална пръст — доста беше неприятно.

Седеше на една от градинските пейки в Аквариума, а чаят му бавно изстиваше, докато той бавно премисляше разни неща. Розмари седеше до него, хванала своята чаша в кльощавите си човешки ръце. Тя мълчеше, а той мислеше на глас. Знаеше колко са различни и непонятни един на друг — той никога не можеше да мисли наум, тя пък не издаваше никакви звуци, докато мислеше. Но докторът знаеше, че тя вече разбира привичките му, и това караше мълчанието й да изглежда по-дружелюбно.

Мислите, из които се ровеше, бяха стари и грижливо пазени. Кизи веднъж го беше обвинила, че „потиска чувствата си“, но това беше човешко разбиране — идеята, че някой може да крие емоциите си от околните и от себе си и да се преструва, че не съществуват. Доктор Готвач знаеше много добре къде се намират всичките му чувства — всяка радост, всяка болка. Нямаше нужда да се връща към всички едновременно, за да знае, че са там. Човешката мания по това „да бъдеш щастлив“ бе нещо, което така и не бе успял да проумее. Никой сапиенс не можеше да бъде непрекъснато щастлив, също както не можеше да бъде вечно ядосан, вечно отегчен или вечно тъжен. Мъка. Да, това бе чувството, което трябваше да си припомни днес, заради Розмари. Той не бягаше от мъката си, нито пък отричаше съществуването й. Можеше да я разглежда от разстояние — като учен, който наблюдава поведението на група животни. Приемаше я, живееше с нея и знаеше, че никога няма да си отиде. Беше също толкова част от него, колкото всяко приятно чувство. Може би даже повече.

Изгъргори тихо в знак, че е готов, и се съсредоточи върху гласните си струни, за да ги накара да зазвучат едновременно. Погледна Розмари в обрамчените с бяло очи и започна да говори:

— Видовете ни са много различни един от друг. Ти имаш две ръце, а аз — шест. Ти спиш в легло, а аз — във вана. Ти харесваш мек, а аз — не. Изобилие от малки разлики. Но има една голяма прилика между грумовете и човеците — талантът ни за жестокост. Не искам да кажа, че сме лоши по своята същност. Мисля, че и двете ни раси имат много добри намерения. Но ако бъдем оставени да следваме сляпо собствените си страсти и желания, сме способни на наистина ужасяващи неща. Мисля, че единствената причина, поради която човеците са спрели да се избиват едни други до такава степен, до каквато сте били свикнали, е, че планетата ви е загинала, преди да успеете да се довършите едни други. Моят вид нямаше този късмет. Причината, поради която не си виждала друг грум в живота си, е, че от нашия вид са останали едва около триста екземпляра.

Ръката на Розмари се стрелна към устата й.

— Много съжалявам — каза тя.

Колко типично за човек — да изрази мъката си чрез извинение.

— Аз не съжалявам — отговори доктор Готвач. — Сами сме си виновни. Изчезването ни не е причинено от някакво природно бедствие или бавен ход на еволюцията, който ни оставя в миналото. Избихме се взаимно.

Той отново помисли на глас за секунда-две, като издаваше поредица звуци и се опитваше да подреди мислите си.

— В продължение на поколения, моята раса воюваше сама със себе си. Дори не мога да ти кажа защо. О, историците имат всякакви теории и идеи по въпроса. Но всичко опира до същата стара история: различни вярвания, различни култури, територии, над които всички искат да властват. Бях роден насред тази война. А когато пораснах достатъчно, заех мястото си в нея — като лекар. Тогава не бях такъв лекар, какъвто съм сега. Не се сприятелявах с пациентите си. Не си приказвах с тях надълго и нашироко за диетите, които спазват, или за това какъв нов вид имуноботи трябва да си вземат. Работата ми беше да кърпя войниците, които умираха на бойното поле, колкото мога по-бързо, за да могат да се върнат обратно и да продължат да убиват. Към края на войната Чуждите — горе-долу така се превежда думата, която използвахме за противниковата страна — Започнаха да използват един вид муниции, които се наричаха… — той изхъмка замислено и се опита да намери подходящ аналог на думата на клипп. — Органорезачки. Разбираш ли, Чуждите се бяха отделили от нас — от моята фракция — толкова отдавна, че между тях и нас се бяха появили генетични разлики. Органорезачките бяха програмирани така, че да се насочват автоматично към белезите, характерни за нашия генетичен строеж. Ако удареха някой от Чуждите по погрешка, щеше да ги заболи, но не повече отколкото от обикновен куршум. Но ако удареха някой от нас, се задействаха истинските им унищожителни функции.

— Които са били… какво точно? — попита Розмари боязливо.

Докторът погледна през илюминатора, без да вижда звездите.

— Да се заравят. Да си пробиват път през вътрешностите на жертвата, докато не намерят някой жизненоважен орган. Не спираха, преди да умреш. Да кажем, че улучат войник в някой от крайниците му. Ако куршумът е бил обикновен, раната не е смъртоносна. Но ако е била органорезачка, ще е мъртъв за… половин час, да кажем. Което не звучи като особено дълго време, но ако усещаш как едно малко парче метал си прорязва път през вътрешностите на тялото ти…

Спомените нахлуха в главата на доктор Готвач и се опитаха да го повлекат далеч от безопасното място, от което ги наблюдаваше. Теглеха го и го дърпаха, умоляваха го да им се поддаде. Но той нямаше да го направи. Той не беше затворник на тези спомени, а техен пазач.

— Ден след ден ми носеха войници с живи органорезачки, които продължаваха да се заравят все по-дълбоко в телата им, а моята работа беше да се опитам да ги настигна. Често не бях достатъчно бърз… С останалите лекари беше същото. Разбираш ли, органорезачките излъчваха вид смущения, които ги правеха трудни за засичане от скенерите. Трябваше да ги търсим сами. В края на краищата установихме, че е по-бързо и по-милостиво спрямо жертвите да ги подлагаме на евтаназия.

Той всмука бузи навътре от отвращение. Пред очите му минаваха кървава каша след кървава каша.

— Мразех Чуждите заради органорезачките. Всъщност, чувството бе по-силно от омраза. Онова, което изпитвах, беше грозно. Мислех ги за животни. Чудовища. Нещо… нещо по-низше от мен. Да, по-низше. Искрено вярвах, че съм по-добър от тях — че въпреки кръвта, с която собствените ни лица са покрити, ние поне не сме се принизили до тяхното ниво. Но вече се досещаш какво се случи след това, нали?

— И твоята страна е започнала да използва органорезачки.

— Да. Но при нас беше още по-лошо. Разбрах, че резачките са били наше изобретение от самото начало. Чуждите просто са го били откраднали, преди да довършим започнатите проекти. Бяха ни направили само онова, което ние вече планирахме да направим на тях. От този момент нататък вече не бях сигурен кои са истинските зверове. Вече не исках да кърпя войниците ни, за да могат се вдигнат отново на крака и да отидат да обстрелват вражеската страна с органорезачки и…

Той се поколеба, докато търсеше подходящите думи.

— Леплив огън и бактериални бомби. Исках да ги излекувам. Наистина да ги излекувам. Понякога разпознавах някое от телата, които хвърляха върху купчините от мъртви — някой, когото тъкмо съм вдигнал на крака преди не повече от няколко дни. Това ме караше да се питам какъв изобщо смисъл има всичко.

Той спря и изпадна в дълъг размисъл, като гъргореше от време на време. Мисълта, която извеждаше на преден план в съзнанието си, се мъчеше да го стисне и да се вкопчи в него, но той продължаваше да се контролира.

— Една вечер една от другите лекарки влетя тичешком в моето убежище. Каза ми да дойда веднага и аз я последвах до стаята за хирургии. А там, на кушетката, разкъсано на парчета от една органорезачка — от едно от нашите творения — лежеше най-малкото от децата, които бях родил като майка. Дъщеря ми. Дори не знаех, че се е сражавала наблизо.

— О, не — прошепна Розмари с глас, мек като нападали листа.

Доктор Готвач помръдна глава нагоре-надолу, за да наподоби човешкото кимане в знак на съгласие.

— Бяха й дали лекарства, които да притъпят болката, и тъкмо приготвяха… Не знам как точно да го нарека. Инжекцията. От онзи последен вид инжекции, които биехме на жертвите на резачки. Инжекция, която щеше да спре сърцето й. Избутах лекаря, застанал до нея, и взех лицето й в ръце. В очите й бе останал едва далечен проблясък от онова, което беше преди, но мисля, че ме позна. Казах й, че я обичам и че болката скоро ще спре. Сам й бих инжекцията. Знаех, че съм взел правилното решение — аз трябваше да бъда онзи, който да я изведе от света, в който я бях довел. Тя бе последното от децата ми. Бяха пет — красиви момичета на сиви петънца. И всички те станаха войници — както повечето момичета на нашия народ. Умряха на обгорени от войната полета, далеч от дома. Нито една от тях не успя да си роди собствени деца. Нито една от тях не доживя да се превърне в мъжки. Последното ми дете… Не съм я обичал повече или по-малко от останалите, но когато осъзнах, че нито едно от децата ми не е останало живо, нещо в мен се пречупи. Вече не можех да държа мъката си на безопасно разстояние от себе си. Тези мисли бяха станали прекалено тежки. Трябваше да се откажа от работата като лекар. Прекарах остатъка от войната в… в един тих, спокоен дом. Място, където да си почина. Там успях да си възвърна душевното спокойствие.

— Доктор Готвач, аз просто… — Розмари поклати глава; лицето й бе цялото мокро. — Просто не мога да си го представя.

— Това е добре — отговори той. — Не искам да си представяш такова нещо. Няколко години по-късно вече бяха останали прекалено малко дъщери и от двете страни, така че бяхме принудени да спрем войната. Бактериалните бомби ни бяха заразили с болести, които бяха еволюирали до степен, в която вече не можехме да ги лекуваме. Водните ни запаси бяха отровени. В мините и горите ни не бяха останали никакви ресурси. Всъщност ние не спряхме войната. Тя просто замря от само себе си.

— Не можехте ли да построите цивилизацията си наново? Да основете колония някъде и да започнете отначало?

— Можехме. Но предпочетохме да не го правим.

— Защо?

Той изхъмка, после изръмжа замислено. Опитваше се да формулира обяснението си по възможно най-разбираем начин.

— Расата ни е стара, Розмари. Грумовете съществуват далеч по-отдавна от хората. След всичко, което бяхме направили — всички ужаси, които бяхме създали, — и двете страни бяха съгласни, че може би е време цивилизацията ни да залезе. Бяхме пропилели времето си и не смятахме, че ни е нужен — нито пък, че заслужаваме — още един шанс. Войната бе свършила преди тридесет стандарта, но продължавахме да измираме заради болестите, които сами бяхме създали, и заради стари бойни рани, които отказваха да се излекуват напълно. Доколкото аз знам, от десетилетия насам не са се раждали грумове. Може и да има един-двама тук или там, но във всеки случай, не достатъчно. Повечето ми сънародници направиха същото като мен — тръгнаха си. Кой би искал да остане на един отровен свят, пълен с мъртви дъщери? Кой би искал да бъде в компанията на друг представител на расата ни, като се имат предвид нещата, които всеки един от нас бе сторил? Не, не. По-добре да оставим всичко това зад гърба си и да умрем с достойнство.

Розмари замълча умислено.

— Накъде тръгна ти?

— Отидох до най-близкия старпорт и уговорих капитана на един търговски кораб да ме вземе на борда. Екипажът беше мултирасов. Най-вече пътувахме на кратки разстояния между различни модърски селища и гранични колонии. Припечелвах по малко кредити, като работех в кухнята. В началото само чистех, но готвачът им видя, че се интересувам от храна, и се съгласи да ме научи на каквото можеше. Щом събрах достатъчно пари, напуснах кораба и си намерих дом в Порт Кориол. Отворих малка закусвалня за супа до един от семейните райони на пазара — онзи готвач умееше да готви предимно супи, нали разбираш. Не беше нищо особено, но готвех евтина, бърза и полезна храна, а заетите търговци обичат евтина, бърза и полезна храна. В същия квартал живееше един човешки доктор на име Дрейв, който често идваше да хапне при мен. Доста ми беше симпатичен, но му завиждах за професията. Беше семеен лекар. Имаше възможността да наблюдава как пациентите му порастват и се превръщат от бебета във възрастни, които на свой ред си раждат бебета. Звучеше ми като нещо, което би направило някого наистина щастлив — да гледаш как хората порастват и остаряват, и да се грижиш за това да останат здрави през цялото време. Един ден най-после събрах смелост да му призная, че и аз някога съм бил доктор и искам да използвам уменията си, за да помагам на околните. Сключихме сделка: щях да работя с него в клиниката му по три дни всеки десетник, а той можеше да намине при мен за безплатна супа, когато пожелае. Още мисля, че аз спечелих доста повече от споразумението ни! Животът ми протичаше по този начин в продължение на шест стандарта — готвех супа, работех в клиниката и минавах курсове по извънземна анатомия в мрежата. А, и билките — по онова време открих тяхното съществуване. Дрейв ми беше много добър приятел. Все още е — пишем си от време на време. Внукът му наследи павилиончето за супа от мен, след като започнах да се превръщам в мъжки. В такъв момент се работи трудно. Всъщност, трудно е да се прави каквото и да е. Преходът не е лесен.

Той изгъргори и спря; мислите му се бяха отклонили от темата. Изхъмка, докато отново ги събере, и продължи:

— След известно време, един човек на име Ашби дойде в клиниката, за да си обнови ботовете. Разговаряхме дълго време, а когато се върна няколко дни по-късно, ми каза, че набира екипаж за кораб за пробиване на тунели и ми предложи чудесно работно място на борда. Две работни места! Налагаше ми се да се сбогувам с Дрейв, но Ашби ми бе предложил тъкмо онова, от което се нуждаех. Тук, в открития космос, цари спокойствие. Имам приятели, градина, която се носи сред звездите, и кухня, пълна с вкусни неща. Вече мога да лекувам хората. Не мога да се преструвам, че войната никога не се е случвала, но отдавна вече спрях да участвам в нея. Не аз я започнах. И изобщо не биваше да се очаква от мен да се замесвам.

Той се наведе така, че да може да я погледне в очите.

— Не бива да се обвиняваме за войните, които родителите ни започват. Понякога най-доброто, което можем да направим, е просто да ги напуснем.

Розмари остана да седи мълчаливо още доста дълго време.

— Органорезачките звучат ужасно — каза тя най-после. — Но в известен смисъл мога да разбера защо народът ти ги е използвал. Били са във война, мразели са се взаимно. Баща ми не е войник. Никога не е участвал в каквато и да било война. Не мрази торемийците. Не зная дали изобщо е виждал торемийци на живо. Когато живеех на Марс, си имахме всичко. Всичко. Той не само позволяваше, но и насърчаваше разработката и продажбата на онези оръжия — и защо? За да спечели повече пари? Колко души са умрели заради него? Колко деца?

Доктор Готвач се отпусна назад и седна на четири от крайниците си.

— Както ти самата каза, той е имал всичко. Това го е накарало да се почувства силен, а и в безопасност. Хората са способни на много страшни неща, когато се чувстват силни и в безопасност. Баща ти сигурно е свикнал да получава всичко, което пожелае, докато в един момент се е почувствал недосегаем, а това е опасно. Не мисля, че някой на кораба те обвинява, задето си искала да избягаш колкото можеш по-далеч от такъв човек.

— Ашби не беше особено доволен.

— Само защото си премълчала някои неща. Но не е недоволен от теб самата.

Той погледна през рамо към празната кухня и празния коридор.

— А и, между нас казано, той те разбира. Няма да те съди заради това. Но той е и твой шеф, а това означава, че понякога трябва да ти говори по начин, който да ти напомни за този факт.

Той изхъмка, докато продължаваше да обмисля нещата.

— Мисля, че в известен смисъл се чувстваш така, както се чувствах аз, когато разбрах откъде са дошли органорезачките. Открила си нещо тъмно в собствения си дом и се питаш каква част от него е успяла да се просмуче в самата теб.

Розмари понечи да кимне, но след това поклати глава.

— Не е същото. Това, което се е случило с теб, с расата ти… Дори не може да се сравни.

— Защо? Защото е по-лошо?

Тя кимна.

— Но това не означава, че не може да се сравни. Ако имаш пукната кост, това, че всеки кокал в моето тяло е счупен, кара ли пукнатината да изчезне? Изчезва ли болката ти, само защото мен ме боли повече?

— Не, но това не е…

— Напротив, е. Чувствата са относителни. И всички са еднакви в основата си — дори ако са били предизвикани от различни преживявания и ако са от различни мащаби.

Той се взря внимателно в лицето й. Все още изглеждаше скептично настроена.

— Сисикс би разбрала това много добре. Вие, човеците, много си пречите с тази представа, че всички мислите по уникален, различен начин — каза той и се наведе напред. — Баща ти — човекът, който те е отгледал, който те е научил на всичко, което си знаела за света, — е направил нещо неизразимо ужасно. И не само, че го е сторил, но и е оправдавал това пред себе си. Когато за пръв път разбра какво е направил баща ти, повярва ли?

— Не.

— Защо не?

— Не мислех, че е способен на такова нещо.

— Защо не? Явно е бил.

— Не ми изглеждаше, че е. Бащата, когото познавах, никога не би направил такова нещо.

— Аха. Но го е направил. И затова си започнала да се питаш как си могла да бъдеш толкова заблудена за него. Започваш да се ровиш в спомените си и да търсиш знаци, които не си забелязала досега. Започваш да поставяш под съмнение всичко, което знаеш — дори хубавите неща. Питаш се каква част от всичко е била лъжа. А най-лошото от всичко е, че понеже той е бил едно от определящите присъствия, които са оформили характера ти от дете, започваш да се питаш на какво си способна ти самата.

Розмари се втренчи в него.

— Да.

Доктор Готвач кимна с глава.

— И именно по това си приличат двата ни вида. Истината, Розмари, е, че ти си способна на всичко. На добро и на лошо. Винаги си била такава, и винаги ще си останеш такава. Ако обстоятелствата се стекат по определен начин, и ти би направила ужасяващи неща. Тъмнината съществува във всички нас. Мислиш ли, че всеки войник, който е хващал в ръка някоя от пушките, които изстрелват органорезачки, е лош по душа? Не. Тя е правила същото, което е правила жената до нея, която е правила онова, което жената до нея е правила, и така нататък, и така нататък. И се обзалагам, че повечето — не всички, но повечето — от онези, които са оцелели след войната, са се опитвали да разберат какво са сторили дълго след като тя вече е отминала. Питали са се как изобщо са били способни на такова нещо. Питали са се как са успели да свикнат до такава степен с мисълта за убиването.

Осеяните с лунички бузи на Розмари бяха пребледнели леко. Докторът видя как гърлото й потрепва, докато преглъща.

— Всичко, което можеш да направиш, Розмари — всичко, което който и да било от нас може да направи, — е да положи труд да създава положителни неща. Това е избор, който всеки сапиенс трябва да прави през всеки ден от живота си. Вселената е това, в каквото я превърнем. Ти решаваш каква роля ще играеш. А това, което аз виждам в теб, е една жена, която има ясна идея за това какво иска да бъде.

Розмари се засмя кратко.

— През повечето дни се будя, без да имам и най-бегла представа какво трябва да правя.

Докторът изду бузи.

— Нямам предвид подробностите или практическата страна на нещата. Те не са ясни на никого. Имам предвид важните неща. Като онова, което и аз трябваше да направя.

Той изцъка с уста. Знаеше, че тя няма да го разбере, но му дойде отвътре. Този звук издаваха майките, за да насърчават децата си, когато се учат да ходят.

— Опитваш се да бъдеш някой, който е добър.