Беки Чеймбърс
Дългият път към една малка ядосана планета (2)

Ден 129, 306 стандарт по летоброене на НГ
Жалба

Животът в космоса бе всичко друго, но не и тих. Сухоземните никога не го очакваха. Всеки, който бе израснал на повърхността на планета, вместо на кораб, се нуждаеше от известно време, преди да свикне с щраканията и бръмченето, както и със своеобразната атмосфера, характерна за живота в недрата на една машина. Но за Ашби тези звуци бяха също толкова обикновени, колкото и биенето на сърцето му. Можеше да усети, че е време за ставане, по тихото изсвистяване на въздушния филтър над леглото си. Когато из кораба се разнасяше типичното тракане на камъните по корпуса, можеше да познае по звука кои са достатъчно дребни, за да не им обръща внимание, и кои могат да се окажат опасни. Можеше да разбере на какво разстояние се намира събеседникът му по височината на статичния шум, който пращи по ансибъла^[1]. Това бяха звуците на живота на един космоплавател — фонова музика, в която се усещаха тоновете на уязвимостта и изолираността. Звуците означаваха и спокойствие. Липсата на звуци означаваше, че въздухът е спрял да циркулира, двигателите са спрели да работят, а мрежите на изкуствената гравитация са спрели да държат краката ти здраво стъпили на пода. Мястото на тишината беше във вакуума отвъд стените на кораба. Тя означаваше смърт.

Имаше и други звуци — звуци, които не идваха от кораба, а от хората, които живееха в него. Дори безкрайните коридори на заселническите кораби се огласяха от ехото на близки разговори, стъпки по металния под, слабото тропане на техниците, които се катереха през стените, докато отиваха да поправят повредата в някоя невидима електрическа верига. Корабът на Ашби, „Пътешественика“, беше доста просторен, но изглеждаше миниатюрен на фона на заселническия кораб, на който той беше израснал. В самото начало, след като успя да купи „Пътешественика“ и да събере екипажа му, дори на него му бе трудно да свикне с тесните помещения и липсата на лично пространство. Но нестихващият шум от хората, които работеха, караха се и се смееха навсякъде около него, бе започнал да му действа успокояващо. Празнотата на открития космос бе необятна и имаше моменти, в които дори опитните космоплаватели се изпълваха със смирение и страхопочитание пред гледката на обсипаната със звезди бездна.

Ашби охотно приветстваше шума. Чувството, че никога не остава напълно сам, му вдъхваше увереност — особено като вземеше предвид професията си. Строежът на черни дупки не беше лека работа. Междупространствените пътища, които минаваха през Народната Галактика, бяха толкова обикновени, че се приемаха за даденост. Ашби се съмняваше, че обикновеният жител на Галактиката се замисля за тунелите повече, отколкото би се замислил за панталоните, които е обул, или вечерята си. Но работата му го задължаваше да мисли за тунелите и то — доста усилено. Ако се замислите по този въпрос прекалено дълго и си представите как корабът ви се гмурка вътре и вън от космоса като игла, която води конеца през парче плат… е, тогава и на вас би ви се приискало да сте заобиколен от шумна компания.

Ашби седеше в офиса си и четеше новинарския поток с чаша мек в ръка, когато дочу звук, който го накара да трепне. Стъпки. Стъпките на Корбин. Ядосаните стъпки на Корбин, които се приближаваха право към вратата му. Ашби въздъхна, преглътна раздразнението си и се превърна в капитана на кораба. Постара се да държи ушите си отворени, а изражението на лицето си — неутрално. Разговорите с Корбин винаги изискваха предварителна подготовка, както и добре усъвършенствана способност за емоционално дистанциране.

Артис Корбин представляваше две неща: талантлив водораслолог и пълен задник. Първото качество бе жизненоважно за работата на кораб за превоз на дълги разстояния, какъвто беше „Пътешественика“. От това дали превозваното гориво ще покафенее или не, зависеше дали ще стигнат до местоназначението си успешно, или ще се окажат хванати в капана на открития космос. Половината от помещенията на долния етаж на „Пътешественика“ бяха пълни само с резервоари с водорасли, които се нуждаеха от някого, който непрекъснато да следи за хранителното им съдържание и солеността им. Що се отнасяше до този аспект от работата му, липсата на общителност на Корбин всъщност бе предимство. Той предпочиташе да си стои затворен в отсека за водорасли по цял ден, да си мърмори под нос, надвесен над принтираните от машините данни, и да преследва ефимерната цел, която наричаше „оптимални условия“ На Ашби му се струваше, че условията са винаги оптимални, но нямаше никакви намерения да се пречка на Корбин, когато става въпрос за водорасли. Разноските му за гориво бяха паднали с десет процента, откакто Корбин се бе качил на борда, а и без това нямаше много водораслолози, които биха приели работа на кораб за тунели. Водораслите бяха щекотлив материал, дори като за пътувания на кратки разстояния, а поддръжката им по време на дълго пътуване изискваше както педантичност, граничеща с дребнавостта, така и издръжливост. Корбин мразеше хората, но обичаше работата си, и беше безспорен майстор в нея. Според Ашби, това правеше участието му невероятно ценно. Едно невероятно ценно главоболие.

Вратата се отвори и Корбин нахълта в помещението му. Челото му бе покрито с капчици пот, както обикновено, а посивялата коса на слепоочията му изглеждаше почти мокра. Температурата на „Пътешественика“ трябваше да се поддържа висока заради капитана, но Корбин бе заявил ясно недоволството си от стандартната температура на помещенията още от първия си ден. Дори след годините, които бе прекарал на борда, тялото му още отказваше да се аклиматизира — по всяка вероятност, от чист инат.

Бузите му също бяха почервенели, макар да не беше ясно дали е заради настроението му, или заради изкачването на стълбите. Ашби така и не бе успял да свикне да гледа лица, които поруменяват. По-голямата част от живите човеци бяха произлезли от флотилията „Екзодус“^[2], която бе пропътувала огромни разстояния и стигнала много далеч от слънцето на предците им. Много от човеците — като Ашби, например, — бяха родени на борда на същите заселнически кораби, които бяха построили първите земни бежанци. Ситните му, тъмни къдрици и кехлибарената му кожа бяха резултат от смесването на кръвта на различните групи човеци на борда на гигантските кораби в продължение на поколения. Повечето от тях — независимо дали бяха родени в космоса, или в някоя от колониите, — принадлежаха към същата смесена екзодианска раса като него.

Корбин, от друга страна, притежаваше очевидните черти на потомък на Слънчевата система — въпреки че и хората от планетите на предците също бяха заприличали на екзодианците през последните десетилетия. Въпреки пъстрото многообразие на човешката раса, хора с необичайно светла кожа продължаваха да се появяват тук-там — дори във флотилията. Но Корбин бе на практика розов. Беше наследник на фамилия учени — едни от ранните изследователи, които бяха построили първите орбитални космически кораби около Енцелад^[3]. Бяха прекарали векове там — надзираваха зорко бактериите, които вирееха в ледените морета на спътника. Но Слънцето бе толкова далечно и мътно в небето над Сатурн, че изследователите отбелязваха все по-големи спадове в пигментите с всяко десетилетие. В резултат на всичко това се беше появил Корбин — един розов мъж, отраснал с любов към тежката работа в лабораториите под мрачното, лишено от слънчева светлина небе.

Корбин подметна скриба си по бюрото на Ашби. Тънкият, правоъгълен уред се плъзна по повърхността на сякаш безплътния пикселов екран и спря с изтракване пред капитана. Той махна към пикселите, за да се разпръснат, и заглавията по новинарските статии, които се носеха във въздуха, се превърнаха в цветна мъгла и изпопадаха в кутиите на проектора от двете страни на бюрото като ята мънички насекоми. Ашби хвърли поглед на скриба, след което вдигна вежди към Корбин.

— Това — каза Корбин, сочейки с костеливия си показалец към скриба, — трябва да е някаква шега.

— Дай да позная — отговори Ашби. — Дженкс пак е бърникал из записките ти и си е играл със стойностите?

Корбин се намръщи и поклати глава. Капитанът отново насочи вниманието си към скриба, като се опитваше да потисне смеха си при спомена за последния път, когато Дженкс бе хакнал скриба на Корбин и бе заменил внимателно водените му записки с триста шейсет и две собствени снимки, на които беше гол, както майка го е родила. Ашби смяташе онази, на която Дженкс се беше наметнал със знамето на Народната Галактика, за особено добро попадение. Излъчваше почти театрална чест и доблест — като се има предвид ситуацията, все пак.

Обърна скриба с екрана нагоре.

На вниманието на: кап. Ашби Сантосо

(„Пътешественика“, лиценз за пробиване на тунели на НГ № 387–96456)

Относно: Работна автобиография на Розмари Харпър

(Административен сертификат на НГ № 65-78-2)

Ашби разпозна файла. Беше автобиографията на новата им секретарка, която трябваше да пристигне на следващия ден. В момента сигурно пътуваше в космокапсула, упоена и потънала в сън по време на дългото, неудобно пътуване.

— Защо ми показваш това? — попита капитанът.

— О, значи си го прочел все пак — отговори Корбин.

— Разбира се, че съм го прочел. Инструктирах всички ви да прочетете файла преди сума време, за да можете да имате някаква представа за нея, когато пристигне.

Ашби нямаше представа какво иска Корбин, но вече беше свикнал с това. Водораслологът винаги първо се оплакваше, а чак след това разясняваше за какво става дума.

Капитанът знаеше какъв ще бъде отговорът му, още преди Корбин да си беше отворил устата.

— Нямах време.

Ученият имаше навика да игнорира всичко, което не засягаше лабораторията му пряко.

— Защо, по дяволите, си наел такова хлапе да работи на борда?

— Защото — отговори Ашби — имаме нужда от лицензиран секретар.

Дори Корбин не можеше да оспори това. Документите на Ашби бяха потънали в хаос и макар корабите за пробиване на тунели да не бяха длъжни да разполагат със секретар, за да запазят лиценза си, служителите от Борда за транспортната дейност на НГ бяха заявили пределно ясно, че неизменно закъсняващите доклади на Ашби не оставят особено добро впечатление у тях. Храната и заплатата за един нов член на екипажа нямаше да му излязат евтино, но след внимателен размисъл и известно количество увещания от страна на Сисикс, Ашби бе подал молба до Борда да му изпратят някой с подходящ сертификат. Ако не спреше да се опитва да върши работа за двама души едновременно, бизнесът му щеше да започне да страда.

Корбин скръсти ръце и подсмръкна.

— Разговарял ли си с нея?

— Миналия десетник си поговорихме по сиба. Изглежда свястна.

— „Изглежда свястна“ — повтори Корбин. — Колко обещаващо.

Ашби подбра следващите си думи по-внимателно. Все пак разговаряше с Корбин — краля на семантиката.

— Служителите на Борда са я одобрили. Притежава необходимата квалификация.

— Служителите на Борда са се надрусали с хипнол — отвърна водораслологът и отново посочи с пръст към скриба. — Няма никакъв опит с превоза на дълги разстояния. Изобщо не е напускала повърхността на Марс, доколкото разбирам. Току-що е завършила университета…

Капитанът започна да брои на пръсти. Не само Корбин можеше да изброява доводи.

— Има сертификат за работа с формуляри на НГ. Изкарала е стаж във фирма за наземен транспорт — работа, която изисква същите основни умения, които ще трябва да прилага тук. Говори ханто свободно, включително жестовете, и това може да ни бъде от голяма полза. Има препоръчително писмо от професора си по Науки на междувидовото общуване. И най-важното от всичко — доколкото успях да преценя по време на краткия ни разговор, ми изглежда като някой, с когото бих могъл да работя.

— Никога преди не се е занимавала с такава работа. Пътуваме насред открития космос, запътили сме се към цел, до която не се знае дали ще стигнем, а ти смяташ да качиш някакво хлапе на борда.

— Не е хлапе. Просто е млада. И всеки трябва да мине през първата си работа, Корбин. Дори ти трябва да си започнал отнякъде.

— Знаеш ли каква беше моята първа работа? Да мия паничките за проби в лабораторията на баща ми. Задача, с която можеше да се справи дори едно добре дресирано животно. Ето такава трябва да е първата работа, а не…

Той заекна от гняв.

— Позволи ми да ти припомня с какво се занимаваме: летим и пробиваме дупки — в съвсем буквалния смисъл на думата — в космоса. Работата ни далеч не е безопасна. Кизи и Дженкс вече ме плашат до смърт с нехайството си, но те поне имат някакъв опит. Не мога да си върша работата, ако непрекъснато се притеснявам дали някаква си некомпетентна новачка ще вземе да натисне не което копче трябва.

Това беше предупредителният сигнал — сигналът „Не мога да работя в тези условия“ който показваше, че Корбин е на път да се отнесе в гневна тирада. Време беше да го върне обратно към темата.

— Корбин, тя няма да натиска никакви копчета. Няма да прави нищо по-сложно от това да попълва формуляри и да пише доклади.

— И освен това — да разговаря с пазачите по границите, планетарните патрули и клиентите, които закъсняват с плащането. Хората, с които работим, невинаги са добри хора. Невинаги са честни хора. Имаме нужда от някой, който ще може да се справи с тях — някой, който ще може да натика в ъгъла някой новоназначен отговорник на Борда, който мисли, че познава разпоредбите по-добре от нас. Някой, който може да види разликата между истински печат за удостоверение на безопасността на храната и фалшификат, направен от някой контрабандист. Някой, който има представа за това каква е работата ни, а не някаква новодипломирана наивница, която ще намокри гащите пред първия куелинец, който спре кораба.

Ашби остави чашата си.

— А това, от което аз имам нужда — отвърна той, — е някой, който да може да поддържа документацията на кораба. Имам нужда от някой, който да следи за уговорките ни, да се уверява, че всички минават през задължителните ваксинации и сканирания, преди да пресечем някоя граница, и да сложи финансовите ми отчети в ред. Работата е сложна, но не е трудна — не и ако е толкова организирана, колкото се твърди в препоръчителното й писмо.

— От пръв поглед личи, че писмото е шаблонно. Хващам се на бас, че онзи професор е изпратил съвсем същото за всеки посредствен студент, който някога е прекрачвал прага на кабинета му.

Капитанът вдигна вежда.

— Следвала е в Александрийския университет — точно като теб.

Корбин изсумтя.

— Завърших научния факултет. Има разлика.

Ашби се засмя леко.

— Сисикс е права, Корбин — ти наистина си сноб.

— Сисикс да върви по дяволите.

— Да, чух те да й крещиш това снощи. От другата страна на коридора.

Корбин и Сисикс сигурно щяха да се избият някой ден. От самото начало не се харесваха, а и никой от двамата не правеше опити да постигне някакво разбирателство. Когато опреше до този въпрос, Ашби трябваше много да внимава какво говори. Той и Сисикс бяха приятели още отпреди „Пътешественика“ но когато играеше ролята на капитан, трябваше да се отнася с нея по същия начин, както и с Корбин — като равнопоставени членове на екипажа му. Помиряването им след някое от честите им пререкания изискваше деликатен подход. През повечето време капитанът се опитваше изобщо да стои далеч от тази работа.

— Има ли смисъл да питам?

Устните на Корбин потрепнаха.

— Тя използва последните ми дентоботове.

Ашби примигна.

— Нали знаеш, че имаме огромни сандъци с дентоботове в товарния отсек долу?

— Не като моите дентоботове. Ти купуваш от онези евтини боклуци, от които после ме болят венците.

— Използвам ги всеки ден и венците изобщо не ме болят.

— Моите са чувствителни. Можеш да попиташ доктор Готвача какво пише в зъбния ми картон, ако не ми вярваш. Налага се да си купувам собствени ботове.

Ашби се надяваше физиономията му да не издава колко ниско в списъка на приоритетите му се пада тази сърцераздирателна история.

— Разбирам, че е досадно, но все пак става въпрос за една опаковка дентоботове.

Корбин бе абсолютно възмутен.

— Никак не са евтини! Взела ги е, само за да ми направи напук, просто съм сигурен. Ако тази проклета, себична гущерка не спре да…

— Хей! — Ашби се изправи на стола. — Няма да слушам такива приказки. И не желая да чувам тази дума от устата ти втори път.

„Гущерка“ не беше най-тежката от всички расистки обиди, но си беше доста лоша.

Корбин стисна устни, сякаш за да попречи на грубите думи да се изплъзнат между тях.

— Извинявай.

Капитанът усети, че се е наежил срещу Корбин, но ако трябваше да бъде честен, разговорите с него нямаше как да протекат по-добре от това. Най-доброто решение беше да го отдели от екипажа, да го остави да даде воля на гнева си, да го изчака, докато прекали, и след това да го усмири с помощта на чувството му за вина.

— Ще говоря със Сисикс, но трябва да започнеш да се отнасяш по-човешки с останалите. И не ме интересува колко си ядосан — обиди като тази преди малко нямат място на кораба ми.

— Просто се изпуснах, бях ядосан — отговори Корбин.

Ядът му явно не беше преминал напълно, но дори той не беше толкова проклет, че да ухапе ръката, която го храни. Корбин знаеше, че е ценен кадър, но в крайна сметка Ашби беше онзи, който превеждаше кредитите по сметката му. „Ценен“ не означаваше „незаменим“.

— Да се ядосваш е едно, но съвсем друг въпрос е фактът, че си част от мултивидов екипаж, и трябва да се съобразяваш с това. Особено когато имаме нови попълнения. И като стана дума за това — съжалявам, че имаш резерви относно Розмари, но тя не е твой проблем, прощавай за директността. Предложиха ми я от Борда, но решението да я назнача не бе тяхно, а мое. Ако се окаже грешка, ще наемем някой друг. Но дотогава ще й дадем възможност да ни се докаже. Очаквам да я накараш да се почувства добре дошла, независимо от чувствата ти по въпроса. Всъщност…

По лицето на капитана бавно плъзна усмивка. Корбин впери в него подозрителен поглед.

— Какво?

Ашби се облегна назад на стола си и преплете пръсти.

— Доколкото си спомням, Корбин, нашата нова секретарка ще пристигне утре, около седемнадесет и половина. Имам час за сиб с Йоши точно в седемнайсет, а както ти е известно, той е доста приказлив. Съмнявам се, че ще приключим преди Розмари да стъпи на борда. А тя ще има нужда от някой, който да я разведе и да й покаже мястото.

— О, не — каза Корбин, а физиономията му придоби ужасено изражение. — Накарай Кизи. Тя обича такива неща.

— Кизи е прекалено заета покрай замяната на стария въздушен филтър на медицинския отсек и не вярвам да приключи до утре. А Дженкс ще й помага, така че и той не може.

— Тогава Сисикс.

— Хмм… Сисикс има много работа по подготовката на пробива утре. Най-вероятно няма да й остане време.

Ашби се ухили.

— Сигурен съм, че ще я разведеш на много интересна обиколка.

Корбин изгледа работодателя си с очи, които сякаш хвърляха мълнии.

— Понякога си страшна досада, Ашби.

Ашби вдигна чашата си и допи последните глътки на дъното.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.