Беки Чеймбърс
Дългият път към една малка ядосана планета (4)

Ден 130, 306 стандарт по летоброене на НГ
Намекът

Ашби се насили да се усмихне, докато слушаше нескончаемото бъбрене на Йоши от другата страна на сиб-връзката. Никога не бе хранил особени симпатии към него. Не че се държеше лошо, но — кълнеше се във всички звезди, — можеше да не млъкне с дни. Обаждането до Борда за транспортната дейност по принцип беше чиста формалност — устно потвърждение от страна на Ашби, че няма да пробива дупки в космически зони, върху които няма права. Той разбираше по-добре от всички смисъла на правилото „два пъти мери, един път дупчи“ но Йоши винаги успяваше да превърне разговора, който трябваше да се състои от няколко прости реплики — „Получи ли летателния план?“ „Да“ и „Добре тогава“ — в едночасова загуба на време.

Пикселите, които изобразяваха лицето на Йоши, примигнаха леко — връзката беше отслабнала. Чиновникът запретна нагоре дългите си ръкави и разбърка мека си — студен, както Забеляза Ашби, по хармагиански обичай. Капитанът потисна порива си да подбели очи при вида на умело разиграния театър. Студеният мек, костюмът, ушит в аелуонски стил, добре усвоеният акцент като на жител, роден в Центъра, в който все пак се усещаха леки марсиански нотки, ако човек знае за какво да се заслуша. Всичко това бе типично за бюрократите, които се опитваха да се преструват, че са замесени от същото тесто като влиятелните видове, които ги заобикаляха. Ашби не се срамуваше от произхода си — дори напротив, — но имаше нещо дразнещо в гледката на човек, който се опитва да надскочи собственото си потекло.

— Но стига съм те занимавал със себе си — каза Йоши и се засмя. — Как е животът на „Пътешественика“? Всичко наред ли е с екипажа?

— Да, всички сме добре — отговори Ашби. — И днес се увеличихме с още един.

— Да, да, новата секретарка! Тъкмо щях да те попитам за нея. Свиква ли вече с обстановката?

— Още не съм се запознал с нея лично. Преди малко чух как капсулата й се скачва с дока ни.

— О, в такъв случай няма да те задържам дълго.

„Ха“ — изсмя се наум капитанът.

— Знаеш ли, Ашби, когато нае секретар за кораба, определено си спечели точки от страна на Борда. Винаги си бил надежден по отношение на работата ти с тунелите, но това назначение показва сериозното ти отношение и към административната страна на нещата. Доста умен ход от твоя страна.

— Просто е практично, нищо повече. Имам нужда от допълнителна помощ.

Йоши се облегна назад в креслото си, а лицето му се размаза леко заради увеличеното разстояние между него и камерата на сиба.

— От доста време работиш на ниво три. Някога обмислял ли си възможността да вдигнеш нивото малко?

Ашби вдигна вежди. Йоши си падаше по преструвките, но далеч не беше некомпетентен. Знаеше, че „Пътешественикът“ не е оборудван подходящо за работа от по-високо ниво.

— Разбира се, но нямаме необходимите уреди — отговори.

Нито пък можеха да си ги позволят. Корабът беше подходящ за еднолентови пътища — предимно онези между колониите. От тунелите за превоз на товари можеха да се изкарат много пари, но те бяха прекалено широки и дълги за оборудване като тяхното. На Ашби не му беше известно дали изобщо имаше кораби, които да се занимават с такава работа и да са притежавани от човеци.

— Така е, но това не означава, че трябва да се ограничаваш — продължи Йоши и погледна зад рамото си с лукаво, всезнаещо изражение, сякаш издава важна вътрешна информация.

Ашби отново потисна импулса да завърти очи. Доколкото беше видял, Йоши беше сам в стаята.

— Просто си отваряй очите в случай, че се появи някакво интересно предложение за работа. Пак по твоята част, но… малко по-различна.

Ашби се наведе леко напред. Беше му трудно да се довери на човек, който се насилваше да проточва „р“-тата си, за да имитира хармагиански акцент, но дори при това положение нямаше да си позволи да игнорира съвет, даден от служител на Парламента.

— Каква работа?

— Не мога да ти кажа каква точно — отговори Йоши. — Нека просто кажем, че ще е приятно разнообразие спрямо онази, на която си свикнал.

Той погледна капитана право в очите. Пикселите примигнаха леко.

— От онзи вид работа, която може да ти даде известно предимство в по-нататъшните начинания.

Ашби го дари с най-благодарната усмивка, която успя да докара.

— Звучи малко мъгляво.

Йоши се подсмихна.

— Следиш ли новините?

— Всеки ден.

— Гледай да бъдеш в течение на нещата през следващите… пет дни, да кажем. Засега не го мисли повече. Погрижи се за новата си писарка и за тунела, който имате да прокарате утре, а после… ще видим.

Чиновникът отпи от чашата с изстудената си напитка със самодоволно изражение.

— Довери ми се — ще познаеш за какво става въпрос, когато го видиш.