Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътешественици (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Long Way to a Small, Angry Planet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Беки Чеймбърс

Заглавие: Дългият път към една малка ядосана планета

Преводач: Йоана Гацова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Венелин Пройков

Художник: Жени Петкова

Коректор: Мартина Попова

ISBN: 978-619-193-073-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2860

История

  1. — Добавяне

Ден 335, 306 стандарт по летоброене на НГ
Кедрий

Както винаги, Кизи стана прекалено късно. Правеше така, откакто се помнеше. Когато беше малка, баща й я завиваше и й разказваше приказка, след което получаваше прегръдка и целувка от Тъмби — плюшената й жаба. Малко след като лампата изгаснеше, палците й започваха да мърдат, след това — и целите крака, и не след дълго идеята да стои мирна и да спи започваше да й се струва адски нечестна. Баща й влизаше в стаята през равни промеждутъци от време, вдигаше я от пода, където бе заета да строи кубчета, и я връщаше обратно в леглото, а в търпеливия му глас се долавяше все по-голяма умора. Най-накрая, когато Ба се прибереше вкъщи от вечерната смяна във водопреработвателната станция, й казваше: „Кизи, миличка, моля те да заспиваш вече. Кубчетата ще са си там и на сутринта, обещавам.“ Думите му бяха верни, но не в това беше въпросът. Въпреки че самите кубчета щяха да си останат там, където ги е сложила, умът й винаги преливаше от нови комбинации и постройки. А ако не осъществеше плановете си, преди да заспи, щеше да ги е забравила напълно на сутринта, когато пресните палачинки щяха да я разсеят от всякакви други мисли.

Когато порасна, Кизи откри по-добри начини да се справя с непрекъснато формиращите се в мозъка й скици. Държеше скриба си до леглото, за да може да скицира и записва идеите си в него, без да напуска топлия уют на завивките. Но дори при това положение незавършените проекти често я караха да будува до късно през нощта. Винаги се започваше със „само още една верига“, което се превръщаше в „на бас, че мога да го оправя“, а то, на свой ред — в „само още няколко пренастройки“, и преди да се усети, вече беше време за закуска.

Но през десетниците от нападението на акараците насам Кизи стоеше будна по друга причина. Умът й все още преливаше от нови идеи, но сега вече се стараеше да си намира работа дори след като ги е изразходвала всичките. Тази нощ, например, бършеше праха от ъглите на контролното табло на една от резервните изолационни мрежи за кабели. Не беше спешна работа. Дори не беше необходима. Но така поне имаше какво да прави.

Доктор Готвач й бе дал малко капки, които да й помогнат да заспи, но тя не ги харесваше. Ако ги вземеше, на сутринта се чувстваше замаяна, а и по принцип не искаше да се превръща в човек, който се нуждае от такива капки. Не — въпреки умората, която караше цялото й тяло да я боли, сякаш някой я е ударил, щеше да се справи и без капки. Щеше да намери някакъв начин как да лежи в леглото си, без да си спомня за товарния отсек, пушките, натикани във физиономията й, и окървавения Ашби в скута си. От онзи ден насам не бе прекарала и една нощ, без да се чуди дали някой друг кораб няма да ги изненада, докато спят. Представяше си как акараците нахлуват в стаята й, представяше си острите им гласове и оръжията им. Представяше си как ще се събуди и първото нещо, което ще види, ще бъде дулото на някое от тях. Или как изобщо няма да успее да се събуди. Спомняше си начина, по който скърцаха вратите на товарния отсек, докато ги отваряха насила. Спомняше си тънките пръски червена кръв, които бликнаха от устата на Ашби, щом онзи акарак го удари с пушката си. Все някога щеше да успее да спре да мисли за това. Но засега й оставаше утехата, че поне има много изолационни мрежи, които се нуждаят от почистване.

— Здрасти, Кизи — чу се гласът на Лови от предавателя. — Извинявай, че те безпокоя, но ти си единствената, която още не спи.

— Какво става, сладурано?

— Един кораб приближава към нас. На около един час разстояние е.

Ръката, стиснала парцала, замръзна на място. О, звезди. Акараците се бяха върнали. Бяха направили обиколка и се бяха върнали. Е, този път няма да я бъде, копелета такива. Щеше да се скрие в някой от панелите на стената и да се затвори отвътре така, че никой да не разбере. Щеше да се промъква през стените като мишка и да провежда светкавични саботъорски операции, докато не успееше да извади от строя и последния кльощав гадняр. Дори да й отнемеше цели десетници, нямаше да се откаже. Просто щеше да изтичва до кухнята от време на време и да краде провизии. Можеше да живее в стените. Това беше нейният кораб и… Кого, по дяволите, заблуждаваше? Нямаше начин да успее. Бяха мъртви, всички до един бяха мъртви. Защо не се беше съгласил Ашби да купят няколко пушки, докато бяха на Щурец? Проклет екзодианец, дори едно оръжие на борда щеше да бъде достатъчно да…

Лови продължи:

— Изпрашат ни сигнал за бедствие — стандартния за НГ.

Кизи въздъхна с облекчение. Почувства моментна вина, задето се радваше, че някой друг е в беда, но… какво да се прави.

Тя подпря скриба си на едно кълбо жици.

— Свържи ги с мен по видеовръзката.

Екранът на скриба светна. Една жена-аелуонка се взираше право в лицето й. Също като останалите членове на вида си, и тя беше великолепна — сребриста кожа, елегантна шия, меки очи, изобщо — пълната програма. Кизи изведнъж усети ясно до болка колко е мръсен комбинезонът й, колко е разхвърлян тезгяхът зад нея, колко… трохи! По дяволите, имаше трохи по ризата… Е, както и да е. Аелуонката със сигурност и преди бе виждала техници, които принадлежат на човешката раса. Не можеше да вини Кизи, задето има мръсна, разхвърляна професия или задето е представител на грозен вид.

— Здравейте — поздрави я Кизи и изтупа дрехите си набързо. — Казвам се Кизи Шао. Какъв е проблемът?

Чак тогава забеляза какво носи аелуонката. На пръв поглед изглеждаше, че просто се е облякла по-екстравагантно, но Кизи бе влизала в достатъчно екшън-симулатори, за да разпознае една бронирана жилетка — не от грубите модели, които носеха човеците, а от онези, проектирани да отиват на останалата част от тоалета й. Аелуонката бе седнала, но Кизи забеляза крайчеца на един енергиен пистолет, който се подаваше от колана й. А онова нещо, закопчано за ръката й — не беше ли това личен генератор за щит? И изглеждаше доста нов. Тази дама определено не се шегувате. Никак даже. Това не беше оборудване, предназначено за самозащита. Беше предназначено за „каквото си искам, понеже аз съм шефката тук“, така да се каже. На Кизи й се прииска Дженкс също да беше буден.

Аелуонката й се усмихна (или поне направи с лицето си нещо, което целеше приблизително същия ефект).

— Здравей, Кизи. Аз съм капитан Гапей Тем Шери. Искам да поговоря с капитана ви. Дали ще бъде възможно?

— Той спи, но мога да го събудя, ако…

— Не, не — спря я аелуонката. — Не го безпокой. Упълномощена ли си да даваш позволение за непланирани скачвания с друго корито?

Дали е упълномощена да дава позволение за непланирани скачвания… Звезди, тази хич не си поплюваше.

— Ами… Да, предполагам — отговори Кизи.

Не беше сигурна дали някога бяха обсъждали каква процедура изискват „непланираните скачвания“ на борда на „Пътешественика“. Ако екипажът на един кораб не е враг и има нужда от помощ, му помагаш. Толкова.

Аелуонката кимна с обигран жест. Явно знаеше как да разговаря с човеци.

— Животоподдържащите ни системи са повредени. Изглежда, че в последната ни пратка са качили бомба със закъснител. Не се включи, докато не стигнахме до открития космос.

— О, ужас. Добре ли са всички?

— Успяхме да поправим щетите, поне временно, и се справяме сравнително добре през последните три дни. Но сме се запътили към аелуонска територия и не съм сигурна, че временните мерки ще издържат толкова дълго. Имаме нужда да изключим ядрото си напълно и да оставим ремонтоботите да си свършат работата на спокойствие.

— И ви трябва място, където да останете през това време. Нямате грижи, тук има предостатъчно въздух. Момент… имате ли техници на борда?

Бузите на аелуонката потъмняха и придобиха сиво-зелен оттенък.

— Натъкнахме се на непредвиден проблем последния път, когато спряхме на една планета. Техникът ни…

Тя издиша, за да се успокои.

— Техникът ни не оцеля. И дори… Дори не ми се е удавала възможност да наема нов оттогава.

— Звезди. Много съжалявам.

С какво, по дяволите, се занимаваше тази жена, че да пускат бомби за смущения на борда на кораба й и да има „непредвидени проблеми“, които да завършват със смъртта на някой от екипажа й?

Аелуонката не навлезе в по-нататъшни подробности по въпроса.

— Та ако можем да се присъединим към вас на борда — само докато ботовете ни приключат с поправките…

— Защо не ни позволите да ви помогнем? Аз съм механикът на този кораб, а компютърният ни техник се справя доста добре с животоподдържащите системи. Доста по-добри сме от ботове, и — в зависимост от това какви са щетите — може даже да не ви се наложи да изключвате системите на кораба.

Аелуонката обмисли предложението.

— Работили ли сте с аелуонска апаратура досега?

— Ами… не на практика. Но техниката си е техника. Можем поне да погледнем. Обещавам да не пипам неща, за които не знам как работят.

— Стига да не е проблем за вас — да, бих била благодарна за всякаква помощ.

— Окей Разбрахме се, значи.

— Корабът ни е на по-малко от час път до вашия, но можем да го съкратим, ако сте съгласни да тръгнете към нас.

— Разбира се. Няма проблеми.

Лицето на аелуонката светна.

— Прекрасно.

Лампите около нея се отразяваха от люспите й като слънчеви лъчи от морска вълна. Защо всяко нещо, което правеха аелуонците, беше толкова красиво?

— Екипажът ми се състои от шестима… тоест, петима души, плюс двама войника.

„Леле майко, аелуонски войници. Дженкс направо ще се подмокри“ — помисли си Кизи, а на глас каза:

— Не се притеснявайте, всичко ще е наред. Сигурна съм, че доктор Готвач с удоволствие ще ви нахрани… Той е нашият готвач.

Леле, че тъпо прозвуча. Не можеше ли да изглежда готина поне веднъж?

— Да, зная. Всъщност аз и капитанът ви се познаваме лично. Много ти благодаря, Кизи. Не зная какво щяхме да направим, ако не те бяхме намерили.

„Откъде знае…“ Мисълта й секна рязко, когато парчетата от пъзела най-после се подредиха.

— Ъъ, да… И ние… Ъхъм… Се радваме да помогнем. Извинявай, че те питам, но как каза, че ти е името?

— Гапей Тем Шери. Искаш ли да ти изпратя копие от идентификационния ми…

— Не, не, просто… ъъ… ти Пей ли си?

Аелуонката млъкна за момент и хвърли поглед през рамо:

— Да — отговори с дискретен шепот. — Това е галеното име, с което ме наричат приятелите ми. А Ашби е един от тях.

Кизи се ухили толкова широко, че се уплаши да не си разполови физиономията. Тази жена — тази невероятно красива екшън-героиня, която носеше енергийни пистолети и си имаше работа с неща като бомби за смущения — беше Пей. Ашби не беше просто познат на тази аелуонка. Ашби беше неин любовник.

— Капитан, ъъ… Извинявай, не знам с кое име да се обръщам към теб.

Аелуонците имаха по две фамилни имена — едно, което обозначаваше рода им, и едно, което обозначаваше откъде са родом. Кизи не беше сигурна кое кое е.

— „Капитан Тем“ благодаря.

— Е, капитан Тем, мисля, че капитанът и колегите ми ще се съгласят с мен, когато казвам, че сте добре дошла да останете на борда, колкото пожелаете.

— Благодаря, Кизи.

Капитан Тем отново се поколеба.

— Не съм сигурна как да го кажа, но…

Кизи я разбра. Капитан Тем беше аелуонка, с аелуонски екипаж и аелуонски войници на борда, и се готвеше да се качи на кораба на своето гадже-човек. Кизи се наведе напред и изтри широката усмивка от лицето си.

— Да, всички знаем, че трябва да бъдем… любезни.

Което в превод означаваше „да си затваряме устите“.

— Особено около войници — добави тя.

Капитан Тем изглеждаше признателна.

— Благодаря още веднъж, Кизи. Оценявам го. Ще дам сигнал, когато стигнем вашите координати.

— Супер. До скоро виждане.

Видеовръзката на скриба се изключи. Кизи започна да се смее. Леле майко. Ама че готино. Ама. Че. Готино.

— Ей, Лоби — извика тя към предавателя. — Събуди Дженкс. И Сисикс. Трябва да поговоря с тях, ама веднага.

— Ами Ашби?

— Мм, не. Искам да го събудя лично, за да му видя физиономията.

— Любопитка.

— Ти ще кажеш.

ИИ-то се засмя.

— Наистина ли смяташ, че капитан Тем ще пусне Дженкс на борда на кораба си? На него доста би му харесало.

— Лови, имам чувството, че това малко рандеву ще бъде страхотно за всички ни.

 

 

Мозъкът на Ашби отказваше да работи както трябва. Като начало Кизи го бе стреснала три часа, след като беше заспал, като бе хакнала ключалката на вратата му и включила всички лампи в каютата му. След това му бе казала нещо напълно неразбираемо: Пей идва на борда. Пей. Тук. На неговия кораб. И явно бе разговаряла с Кизи, от всички възможни хора.

— Имаш ли представа какво й е казала Кизи? — попита той от банята, където тъкмо приключваше с най-бързия душ, който бе взимал в живота си.

Сисикс му отговори от другата страна на завесата. Гласът й звучеше развеселено. Иначе казано, звучеше точно така, както тя самата изглеждаше от десет минути насам.

— Идея си нямам — каза тя. — Но в началото дори не е знаела с кого разговаря. Мисля, че репутацията ти е невредима.

Ашби изключи душа, избърса се и уви кърпата около кръста си. След това отиде обратно в стаята и грабна пакет дентоботове от общата кошница. За секунда мерна отражението си в огледалото.

— На нищо не приличам.

Отвори пакета и изстиска гела върху езика си, след което метна празната опаковка настрани и стисна устни. Усети как гелът се разстила из устата му, докато ботовете търсеха следи от плака и бактерии.

Сисикс се облегна на стената, хванала чаша с двете си ноктести ръце.

— Напротив. Пък и дори да беше така, силно се съмнявам, че на нея ще й пука.

— Мммфх мм.

— Моля?

Ашби подбели очи и остави ботовете да си вършат работата, макар че му се искаше да побързат. Около минута по-късно усети как гелът се стопява, което означаваше, че ботовете са започнали да се разпадат на съставни части. Изплю ментовата слуз в мивката и пусна водата, за да я отмие.

— Казах, че на мен ми пука.

— Знам. И това е много сладко от твоя страна.

Капитанът опря ръце на ръбовете на мивката и погледна в огледалото. Очите му бяха леко зачервени, а косата му определено бе изглеждала и по-добре. Въздъхна.

— Не искам да разваля нещо, без да искам.

Сисикс пристъпи до него и опря длан между лопатките му.

— Няма да развалиш нищо. Нито пък ние. Никакви шеги и никакви намеци. Знаем колко е сериозно положението.

Тя посочи една купчинка дрехи, оставени на близката масичка.

— Това е най-малко смачкания чифт панталони, които успях да намеря.

След това му подаде чашата.

— И накарах доктор Готвач да ти направи малко от тая гадост.

Миризмата го удари в носа, още преди да е приближил чашата към лицето си. Кафе.

— Страшна си.

Той надигна чашата и сръбна малко. Тъмно, горчиво и силно. Вече се чувстваше по-добре.

Сисикс го потупа по ръката.

— Хайде, обувай си панталоните. Искам да видя жената, на която е позволено да ги сваля.

Малко по-късно капитанът стоеше пред шлюза на входната камера, заобиколен от самоназначения комитет по посрещането — Сисикс, доктор Готвач и техниците. Усещаше как кофеинът, адреналинът и нуждата от сън се борят да вземат надмощие и се преследват едни други като кучета. Чувстваше се отвратително.

— Та, Ашби — започна Дженкс. — Ще ни разкажеш ли как сте се запознали двамата?

Ашби въздъхна.

— Не точно сега.

Дженкс се ухили — за пореден път.

— Мога да почакам — отговори и извади кутийката с червена трева от единия си джоб.

Доктор Готвач го сръга.

— Без червен пушек. Много от аелуонците са алергични.

Дженкс затвори кутията.

— Наистина алергични, или „алергични“ като Корбин?

Доктор Готвач се засмя с няколко ритмични акорда.

— Наистина алергични.

— От аелуонския кораб започват процедурата по скачването — съобщи Лови.

Ашби чуваше металическо тракане откъм корпуса.

— Вратите на въздушния им шлюз са отворени. Започвам процедурата по проверка за евентуални зарази и замърсители.

Иззад вратата на шлюза се зачуха стъпки. „О, звезди, тя е тук вече е тук.“ Ашби издиша напрегнато.

Сисикс потри буза в рамото му.

— Нервен ли си?

— Какво те наведе на тази мисъл?

Сисикс опря брадичка до врата му и стисна ръката му леко. Устните на Ашби потрепнаха. Знаеше, че жестът й е чисто приятелски, в знак на окуражение, а и Пей сигурно познаваше аандриските достатъчно, за да знае какво има предвид Сисикс, но човешкият му мозък го караше да се чувства странно при мисълта, че Пей ще влезе и ще види друга жена, увита около ръката му. Той сниши глас:

— Извинявай, Сис, но имаш ли нещо против… ъъ…

— А? — жълтите й очи се вгледаха объркано в лицето му. — Ооо. Ясно, ясно.

Тя отстъпи на една крачка встрани и хвана ръце зад гърба си. Не каза нито дума повече, но Ашби долавяше развеселените пламъчета в очите й.

— Ашби, тук има нещо странно — обади се Лови.

— Какво? Някаква бактерия ли?

— Не, не става въпрос за заразители или замърсители, но съм объркана. Сканирах имплантите на китките им, и всичко си съответства, но сред тях би трябвало да има двама войника, а аз отчитам само цивилни идентификационни файлове.

— Вероятно са под прикритие — каза той. — Пусни ги вътре, Лови, няма проблем. Имам им доверие.

— Ама че е готин — прошепна Дженкс на Кизи и двамата се закикотиха като ученици.

„Ще му се и не видяло, вие двамата, вземете се в ръце вече!“ — помисли си Ашби.

Вратите се плъзнаха настрани. Въздушният шлюз беше пълен с хора, но той имаше очи за само един от тях. Вече се бе разсънил напълно.

Пей пристъпи напред.

— Позволение да се качим на борда? — попита тя, вперила поглед право в очите на Ашби.

Въздухът между тях сякаш пращеше от искри електричество. Тя трябваше да се държи подобаващо за капитан, но беше очевидно, че иска да му каже много повече.

Той кимна. Бяха се разбрали.

— Тук ще намерите убежище от откритата пустош — поздрави я той с екзодианския израз, с който се посрещаха новодошли.

— Радвам се да те видя — добави и протегна ръка.

Това беше шега, макар че никой от екипажите им нямаше да се досети за това. Ашби знаеше много добре, че аелуонците притискат длани една към друга, когато се срещат, но не знаеше това, когато се беше запознал с нея — а тя пък не бе разбрала какво очаква да направи с ръката му, след като я докосне.

— И аз се радвам да те видя, стари приятелю.

Тя разтърси ръката му, без да се издаде с нещо повече от леко трепване на клепачите.

Леле, че я биваше. Ако не знаеше, че поведението й е продиктувано от нуждата да държат миналото си в тайна, щеше да се обиди от безразличието й.

Представиха екипажите един на друг. Пей се здрависа с техниците, притисна длан към дланта на Сисикс (Сисикс, разбира се, знаеше как да отговори на такъв поздрав), и се засмя заедно с доктор Готвач, докато се опитваше да разбере как да борави с кракоръцете му. Ашби мина да поздрави членовете на екипажа й поотделно, като се преструваше, че вече не е наясно с имената, характерите и личните истории на всеки от тях. Знаеше, че двама от тях — Сула и Окслен — знаят за връзката му с Пей. Когато се запознаваше с тях, очите им говореха ясно за това.

Доколкото знаеше, те бяха единствените аелуонци в галактиката, които знаеха. И щеше да положи всички необходими усилия, за да си остане така.

Ясно си личеше кои са двамата войника, въпреки че бяха облечени в цивилни дрехи. Като начало бяха доста по-тежко въоръжени от останалите (което Ашби намираше за леко обезпокояващо), а мускулите им бяха изваяни до съвършенство. Едната беше жена и имаше очен имплант. Под същото око се точеше краят на стар белег. Мъжът беше млад, но от него лъхаше на изтощение. Ашби се зачуди от колко време участва във войната и дали се радва, че има възможност да си почине малко по време на сегашната си мисия.

Хвърли поглед към Пей, която продължаваше да си обменя любезности с екипажа му. Беше си представял как идва на кораба толкова много пъти, но в мечтите му случката протичаше другояче. Виждаше я как прекрачва вратата на въздушния люк с малка торба на рамо и голяма усмивка в очите. Щеше да я прегърне през кръста, докато я представя на останалите. На Сисикс нямаше да й се налага да сдържа прегръдката си за добре дошла. Щяха да отидат в Аквариума, където всичките му любими хора щяха да се съберат и да имат шанс да се опознаят, докато похапват от празничната вечеря на доктор Готвач. Щяха да пият мек и да се смеят, спокойни и отпуснати сред зеленината на градината. Едно просто, лесно сливане на двете половини на живота му. Но сега, докато стоеше във въздушния шлюз, разликата между двамата стана болезнено ясна. Военен и цивилен. Аелуонци и мултирасов екипаж. Най-добрите технологии във вселената и най-добрите технологии, които някак си бяха успели да си набавят. Но въпреки всичко това тя все пак беше на кораба му и разговаряше с екипа му. Границата между неговия и нейния живот започваше да се размива. Усещаше как тя го притегля към себе си от другата страна.

— Не мога да повярвам какъв късмет извадихме, че ви намерихме тук — обърна се към него Пей. — Надявам се да не ви притесняваме.

— Можете да останете колкото поискате.

„А ти можеш да останеш завинаги“ — добави той наум.

— Разбрах, че техниците ни са си предложили услугите за ремонта на кораба ви.

— Готови сме да започнем, когато кажете — потвърди Кизи с палци, пъхнати в колана с инструментите й. — Просто ни покажете накъде да вървим.

— Окслен ще ви придружи — каза Пей.

— Не съм техник — заяви Окслен, високият и светлоок пилот на Пей. — Но мога да ви покажа основните неща.

Жената-войник — името й беше Так, доколкото си спомняше Ашби, — заговори:

— Надявам се да нямате нищо против да използваме скенерите и ансибъла ви. Силно се съмнявам, че ще открием вражески кораби наоколо, но като се има предвид какво се случи с кораба ни, предпазливостта няма да бъде излишна.

— Сисикс може да ви заведе в контролната зала — отговори Ашби. — Освен ако не предпочитате да се свържете направо чрез ИИ-то ни.

Забеляза с ъгълчето на окото си как Дженкс се вкамени, като чу думите му. „Успокой се, Дженкс, няма да я счупят“.

— Контролната зала би трябвало да е достатъчна — отговори Так и кимна към Сисикс, която я поведе нататък по коридора.

Ашби не можеше да си представи по-странна на вид двойка: въоръжена аелуонка без едно око и аандриск с широки панталони и прясно лакирани нокти.

— Колкото до останалите от нас — каза Пей, — боя се, че можем само да чакаме.

— О, не смятам, че това е толкова лошо нещо — обади се доктор Готвач. — Тъкмо дойде време да започвам приготовленията за закуската. Въпреки че трябва да ви предупредя отсега — рецептите ми не са съобразени особено много с аелуонското меню. Това може да се окаже най-лошата закуска, която някога сте опитвали.

Мъжът-войник се засмя.

— Явно никога не си опитвал полеви дажби.

— Би се изненадал, ако знаеше — изду бузи докторът.

Ашби се усмихна. Нямаше много неща, които да могат да направят доктор Готвач по-щастлив от възможността да нахрани някой гладен.

— Ела с мен да погледнем какво имам в стазисната кутия. Може да си харесаш нещо.

— Кажете ми, че разполагате с истински мек на борда, моля — обади се друг член на екипажа на Пей.

На гърба си носеше пушка, която би накарала Мечок и Перо̀ да се разплачат от завист. Наистина ли трябваше да си носят оръжията тук?

— Имаме предостатъчно — успокои го Кизи. — Цели кашони.

— О, звезди, ето на това му се вика „добри новини“. Ако ми се наложи да изпия още една чаша от онези полуфабрикатни версии, ще взема да повърна.

— Само по една чаша на глава — предупреди ги Пей. — Не искам да се връщам обратно на кораба си с екипаж, който едва държи очите си отворени.

— Хайде, хайде всички — подкани ги докторът и ги поведе по коридора, стъпвайки на два крака. — Няма да ви оставя да си тръгнете гладни.

Останалите аелуонци го последваха охотно.

— Оставете малко и за мен — подвикна след тях Окслен, който тъкмо прескачаше вратите на въздушния шлюз, за да заведе техниците в кораба си.

Кизи хвърли един последен поглед към Пей и размърда вежди към Ашби, който подбели очи и й махна с ръка да изчезва. Тя забърза след Окслен, като продължаваше да се кикоти тихичко.

— Почакаха, докато коридорът утихна. Дори след това обаче, Ашби не беше сигурен какво да й каже. Искаше му се да я целуне, да я прегърне, да избяга с нея в каютата си и да я остави да го разсъблече. Но някак си успя да се сдържи.

— Та така. Доста неочаквано посещение.

Тя се вгледа в очите му. Вторият й чифт клепачи се затвориха бавно. Бузите й се оцветиха в недоволен оттенък на жълтото.

— От едната страна на корпуса ви има незакърпени дупки от шрапнелни снаряди.

— Ама че си романтична.

— Ашби — втренчи се тя в него строго. — В последното си съобщение ми писа, че някой се е качил на кораба ви на абордаж и е задигнал част от оборудването и запасите ви. Дори не ми спомена, че са ви обстрелвали. Пострада ли някой?

— Не — отговори той, след което се поколеба за миг. — Само аз. Но вече съм добре.

По бузите на Пей се преливаха най-различни цветове на раздразнението.

— Защо не ми каза?

— Защото не исках да се тревожиш.

Тя наклони глава.

— Май сме си разменили местата.

— Не бих казал. Кой от двама ни е установил току-що, че на борда на кораба му има бомби за смущения?

— Имаше само една и никой не пострада. Явно някой от товарачите на последната поръчка е искал… да изрази мнение относно войната.

Ашби поклати глава.

— Роскианците нападат гранични колонии. Как…

— Знам, знам. Хората са луди — намръщи се тя. — И като стана въпрос за това — колкото повече научавам за положението с торемийците, толкова по-малко ми харесва.

— Не ти харесваше от самото начало.

— Чуй ме, Ашби. Запознах се с капитана на един влекач, който отваря иглени пробиви за други кораби. Той превозва дипломати дотам. Торемийците са… странни.

— Принадлежат на друга раса. Всички изглеждаме странно едни на други. Ти самата си ми странна понякога.

— Не. Те са странни по начин, който ги прави опасни. Неразбираемо странни. Капитанът каза, че не може да разбере защо изобщо НГ е сключила съюз с тях. Всички дипломати разказваха колко трудно се общува с тях. Не заради езика — торемийците просто разсъждават по различен начин. Всички те се опитват да мислят за едни и същи неща по един и същи начин, което е безумно само по себе си, но ако не успеят да постигнат консенсус, играта загрубява още повече. Капитанът каза, че преди няколко стандарта, когато от НГ най-после са успели да се свържат с техни представители, няколко торемийци се разкъсали на парчета — в напълно буквален смисъл, Ашби, по време на конференцията — защото не могли да постигнат съгласие за това дали хармагианците са сапиенси.

— Сигурен съм, че вече са разбрали как стоят нещата.

— Може би. Всичко, което знам, е, че според въпросния капитан е имало няколко пъти, когато някой от делегатите на торемийците не е изразил съгласието си пред висшестоящите му и после е изчезнал завинаги. Каза, че мрази да ходи там. Че започва да се страхува всеки път, когато някой от корабите им се приближи прекалено много. Няма им доверие. Аз също им нямам.

— Ти дори не си ги виждала. Пей, нямаше да ни изпращат чак до ядрото, ако смятаха, че няма да оцелеем. Всичко ще е наред, не се безпокой.

Бузите й проблеснаха в лилаво от раздразнение.

— Не мога да опазя дори екипажа на собствения си кораб. Как да не се безпокоя за теб?

Ашби погледна към коридора, за да се увери, че наистина няма никого. След това я хвана за ръката.

— Кизи ми спомена, че си загубила някого.

Пей затвори очи.

— Саери.

Той я стисна за ръката и се пребори с желанието да я прегърне.

— Звезди. Много съжалявам, Пей.

— Беше безсмислено, Ашби. Толкова шибано безсмислено. Нападнали са го на една уличка, докато бяхме в Дреск. Изрязали са импланта на китката му и са задигнали частите, които бил купил по-рано. Ако не го бяхме оставили сам…

— Ей — прекъсна я той и се пресегна да я погали по бузата. По дяволите безопасността. — Недей. Недей така.

Пей притисна бузата си в дланта му за миниатюрна частица от секундата, след което се отдръпна и хвърли поглед надолу по коридора.

— Толкова много ми липсваше — каза тя. — През последните десетници… много исках да ти пиша, но…

— Зная — прекъсна я той с усмивка. — Хайде. Ще те разведа из кораба и ще имаме възможност да поговорим. Обиколката на кораба е благоприлично, почти делово развлечение, нали?

По бузите й пробяга развеселен оттенък на зеленото.

— Да.

— Какво си им казвала всъщност? Относно теб и мен?

— Че сме се запознали на Порт Кориол, точно след като купих кораба си. Ти си бил там, за да пазаруваш консумативи. И оттогава се срещаме на по питие от време на време, ако се засечем на някоя планета.

— Хм. Истината, значи.

— Е, поне по-невинните части от нея. Честно казано, чувствам се малко странно…

Бузите й пожълтяха, и тя добави:

— Свикнах да лъжа за теб.

 

 

— Чувствам се така, сякаш е трябвало да се събуя, преди да вляза тук — обърна се Дженкс към Кизи, докато вървяха след Окслен по коридорите на аелуонската фрегата.

Кизи кимна. Беше виждала аелуонски кораби, приземени на старпортове, както и снимки отвътре, качени в мрежата, но да бъдеш вътре… беше като да вървиш из произведение на изкуството. Сивкавите стени бяха безупречно чисти и по тях не се виждаше нито един болт или граница на панел. Не се виждаха никакви лампи — само дълги ивици от мека светлина, които се излъчваха от извития таван. Нямаше илюминатори или видими въздушни филтри. Корабът бе гладък като каменен къс. И безшумен. Аелуонците бяха изобретили начини да обработват звукови вълни и да говорят на глас, но се нуждаеха от тези способности, само когато им се налагаше да общуват с представители на други видове. На борда на собствените си кораби обаче, нямаха нужда от звук. Нямаше нито предаватели, нито аларми или панели, които да бипкат или пиукат. Дори звуците на животоподдържащата система и мрежата за изкуствена гравитация бяха толкова тихи, че Кизи едва ги различаваше (въпреки че се съмняваше, че са проектирани да бъдат безшумни нарочно; по-вероятно беше просто да имат наистина качествен дизайн). Отсъствието на звуци караше кораба да изглежда още по-кух — като храм, построен в чест на високите технологии. Едрите, шумни ботуши и дрънчащите колани, които двамата с Дженкс носеха, я караха да се чувства като натрапница. Беше доволна, че е имала време да се преоблече в сравнително чист гащеризон.

— Животоподдържащите системи са тук вътре — каза Окслен, притисна ръката си към една стена и част от нея се отвори, сякаш се стопи.

Когато влезе, Кизи веднага забеляза рамката, която заобикаляше цялата конструкция и ръбовете на вратата, която бе не по-малко солидна от дебел плекс.

— Какъв е този материал? — попита Кизи и прокара длан по стената.

Повърхността беше студена и твърда, но в нея се усещаше и намек за гъвкавост.

— Някакъв вид интелигентен полимер ли?

— Да. Поддържа се с електростатична преграда, която реагира на биоелектрическите сигнали на кожата ни.

— Уау — възкликна Кизи тихо, наведе се по-близо до стената и присви очи. — От какво е направен?

— Това е… Извън границите на моите компетенции. Сигурен съм, че ако потърсиш в мрежата, ще го намериш.

Влязоха в стая, пълна с гъсти плетеници кабели и най-различни уреди. Всичко изглеждаше много, много по-добре от техниката, с която Кизи беше свикнала, но все пак можеше да разпознае кое какво е. Окслен посочи към един голям апарат — тежкото сърце в средата на мрежа от тръби и кабели.

— Това е…

— Атмосферният ви регулатор — довърши Кизи и опря ръце на хълбоците си, докато го разглеждаше. — Много прилича на нашия.

— Само че е доста, ама доста по-красив — обади се Дженкс. — Виж само онези стабилизатори.

— Уау — възкликна Кизи. — И напаснатите двойни ключалки… Страхотно. Страхотно, страхотно, страхотно.

Тя се обърна към Окслен и попита:

— Къде е била поставена бомбата?

— Ето там, горе в ляво. Скрита зад… — той махна неясно с ръка. — Онази джаджа с малкото копче от едната страна.

Кизи се покатери по стената на регулатора, като внимаваше да се опира само на стабилните тръби. Зад кутията с основното реле (джаджата с малкото копче на нея) имаше малък участък разкъсан метал — крайният резултат от мощния енергиен взрив. Кизи извади набора си от лещи от колана с инструментите си и ги сложи. Погледна през увеличаващата, отдръпна металното парче и погледна вътре.

— Ух — каза тя. — Всички възли са се изпържили. Релетата на филтрите също са станали на нищо. Ремонтоботите ви са ги оправили, колкото са успели, но това не е достатъчно за такъв… леле майко, вижте само. Леле.

Тя отдръпна лещата от окото си, сложи си ръкавиците и протегна ръка към вътрешността на отвора.

— Какво има? — попита Дженкс.

Кизи опипа внимателно изпочупените части на машината.

— От вътрешната шахта на регулатора не е останало нищо. Доста работа ще ни се отвори.

— Да отида ли да донеса малко стоманени пачове?

— Да. Вземи си и по-малките инструменти. Тук има един цял автоматичен панел, чиито проводници трябва да се свържат наново. И нещо за хапване… Доста неща за хапване, Дженкс.

Тя потри лявото си око и се помъчи да прогони желанието за сън. Така и не беше мигнала предишната нощ — не че това беше нещо ново за нея. Бе закачила един термос „готин чай“ на колана си за инструменти, а в джоба си носеше пакет стимове — за в случай, че положението стане наистина тежко. Щеше да се справи.

— Значи ще можете да го поправите, така ли? — попита Окслен.

— О, да — потвърди Кизи, погледна го в очите и положи длан на сърцето си. — Няма нищо, което да искам повече от това да го поправя. Повярвай ми.

 

 

Розмари седеше на една камара празни сандъци от зеленчуци и похапваше сухарчета с пипер. Сисикс също беше в кухнята, облегната на един от развъдниците за бълхи на доктора. Завесата, която служеше за врата между склада и кухнята бе отдръпната, макар и не напълно. Стазисната кутия бръмчеше лекичко. Бълхите щъкаха насам-натам. Беше хубаво място, където да си поклюкариш малко.

— Толкова са красиви — отбеляза Розмари, загледана в аелуонците, които щастливо нагъваха от изобилието храна, подредено на масата. — Ще ми се и аз да имах люспи.

— Така си мислиш — възрази Сисикс. — Радвай се, че не ти се налага да си смъкваш собствената кожа периодично.

— И при аелуонците ли е така?

— Не. Копелета такива — заяви Сисикс незлобливо и си взе няколко сухарчета от купата в скута й.

— А на теб как ти се струват? Знам, че привлекателността е нещо доста субективно.

— Вярно е, но аелуонците са изключение от това правило. Толкова са готини, че е направо нелепо.

— Сисикс смачка едно сухарче между ноктите си.

— Хармагианиите вероятно не биха се съгласили.

— Хармагианиите нямат думата.

— Защо?

— Защото нямат кости и са покрити със слуз.

Розмари се изкикоти.

— Не са виновни те.

— И все пак си е вярно — ухили се Сисикс. — Погледни ги само.

— Тя кимна към аелуониите.

— Виж как се движат. Дори най-дребните им жестове. Ето онази, например — виж как вдига чашата си. Те не се движат, а танцуват — каза Сисикс, взе си още една шепа сухарчета и продължи: — Карат ме да се чувствам като… Ох, как се казваха онези огромни, грозни влечуги, които сте имали на Земята? Изчезналите?

— Ъъ… — помъчи се да си спомни Розмари. — Не знам. Игуани?

— Не знам какво са игуаните, но нямам предвид видовете, които са изчезнали заради Срива, а по-старите влечуги. Онези, които са измрели преди милиони години.

— Динозаври.

— Да! — съгласи се Сисикс, прегърби се, вдигна ръце и започна да стъпва престорено тромаво от крак на крак, за да ги наподоби.

— Розмари се разсмя високо.

— Никакъв динозавър не си.

— Откъде си толкова сигурна? Нали не си била там. Може някои от тях да са си построили космически кораби и да са успели да се спасят.

Розмари се загледа в нея замислено. Лъскави зелени люспи. Големи пера в ярки цветове. Красиви завъртулки, нарисувани с лак по ноктите й. Панталони, които висяха от кръста й по типичния за телосложението й начин. Дори застанала между старите сандъци и аквариумите, пълни с ядивни бълхи, тя изглеждаше очарователно.

— Прекалено си хубава, за да бъдеш динозавър — каза тя и усети, че се изчервява. Надяваше се да не си личи много.

— Е, много се радвам — изправи се отново Сисикс. — Доколкото си спомням, не са имали особено голям късмет. Какво точно им се беше случило? Гама-лъчи?

— Сблъсък с космическо тяло.

— Жалко. В галактиката и без това няма достатъчно влечуги.

— Е… Честно казано, ако те не бяха измрели, нямаше да се освободи място за възникването на нашите дребни, козинести предтечи.

Сисикс се засмя и стисна рамото й приятелски.

— Така е. Вие, дребните козинести видове, сте доста симпатични.

Розмари се усмихна и се изправи на крака.

— Искаш ли малко газирано безалкохолно?

— Да, моля. Сухарчетата са доста лютивички.

Сисикс продължи да наблюдава аелуонците, докато Розмари търсеше напитките.

— Чувала съм, че са много страховити противници в битка. Нито викат, нито вдигат шум. Тихи, бързи и смъртоносни.

— Уф — каза Розмари и подаде на Сисикс една бутилка леденостудено безалкохолно с вкус на пъпеш. — Страшничко.

— Чувала ли си за битката на Ткрит? — попита я Сисикс и погледна издължената бутилка в ръката си. — Имам нужда от някаква чаша, от която да може да пие аандриск.

— А, да. Извинявай — каза Розмари, отиде до шкафа и започна да търси някакъв съд, от който да може да пие и същество без устни.

Корбин се появи от вратата в далечния край на кухнята и застана до плота. Хвърли им поглед за частица от секундата, след което си наля чаша чай от общата кана. Сисикс се направи, че не го забелязва, но Розмари видя как перата й настръхват лекичко.

— Та каква е била онази битка?

— Кратка препирня за територии от преди времето на НГ, когато всички се надпреварваха да заграбват колкото могат повече обитаеми планети. Един от малкото случаи, в които аелуонците и аандриските са се изправяли едни срещу други на бойното поле. Даже не е било официална война или нещо такова — просто кратка схватка. Според легендата, три групи от аелуонски войници се промъкнали в базата на Ткрит. Били тихи като самата смърт и заобиколили аандриските войници от всички страни.

— И какво са направили аандриските? — попита Розмари и й подаде една чаша.

Сисикс се ухили.

— Изключили лампите. Аелуонците не могат да виждат инфрачервената светлина.

Розмари си представи какво е да си затворен в непрогледната тъмнина, пълна с невидими нокти, които грабват и отнасят безмълвните войници някъде навътре, без да се чуе звук. Потрепери.

— Като стана дума за аелуонци — продължи Сисикс, — направо си умирам да разбера къде е капитанът ни в момента.

Тя се обърна към предавателя на стената:

— Ей, Лови.

— В никакъв случай — отговори ИИ-то.

Сисикс и Розмари се спогледаха развеселено.

— В никакъв случай? — повтори Сисикс въпросително.

— Точно така. Много добре ме чу.

— Моля те! Няма нужда да ни казваш какво правят, само ни кажи къде…

— О, не! Май… нещо не ми е наред с един от… прекъсвачите. Не мога да говоря повече!

Предавателят се изключи.

Розмари и Сисикс се разсмяха, но веселието им секна, когато Корбин се приближи към складовото помещение.

— Знаеш ли кога ще се върнат Кизи и Дженкс? — каза той, обърнат към Розмари. — Няма ги вече пет часа.

— Не зная. Извинявай.

— Поне горе-долу?

— Нямам представа.

Корбин изсумтя.

— Смесителят, който смениха миналия десетник, отново се запуши, а сензорите не реагират. Един от варелите ми е на път да се развали съвсем.

На Розмари й се искаше да обясни, че на кораба на аелуонците вече почти няма въздух, но ако Сисикс имаше достатъчно дисциплина, за да си мълчи, значи и тя щеше да успее.

— Ако ги видя преди теб, ще ги изпратя да ти помогнат.

— Благодаря предварително — кимна й той намусено и излезе.

Розмари се обърна към Сисикс, която тъкмо размишляваше върху нещо, загледана в чашата си.

— Какво става?

Сисикс си пое дъх, все едно се връща към реалността.

— О, просто обмислях идеята да подметна пред аелуонците, че Корбин е шпионин и работи за роскианците.

Розмари изпръхтя.

— На бас, че се отнасят към затворниците си доста добре.

— Мда, но на цивилен кораб като техния надали има затворническа килия — отпи от чашата си Сисикс. — Та сигурно ще им се наложи да си послужат направо с външната врата на кораба.

 

 

Гаечният ключ падна от ръката на Кизи и изтрополя някъде зад регулатора.

— Опа.

Тя се спусна обратно надолу по тръбите и се промуши между машинарията и стената.

— Искаш ли да го извадя? — обади се Дженкс.

— Не, има предостатъчно място.

Кизи скочи на пода и се заоглежда за ключа. Мина на няколко стъпки навътре, след което спря. Нещо не беше наред. Обърна се и се вгледа в стената. Имаше отвор със спуснат върху него капак, който не се сливаше напълно с нея. Рамката му примигваше, сякаш някой активира и деактивира вратата по-бързо, отколкото може да се възприеме от системата.

— Ей, Окслен — извика тя.

— Да?

— Имате ли сервизна врата тук?

— Мисля, че да. Защо?

— Май се е развалила — отговори Кизи и се замисли. — Възможно ли е нещо да смущава структурната мрежа? Някоя слаба верига, например? Или някакъв сигнал?

— Най-вероятно е възможно. Не съм особено добре запознат. Мислиш ли, че бомбата я е повредила?

Кизи отново погледна към регулатора. Кутията на релето се намираше високо горе. Тя поклати глава.

— Съмнявам се. Прекалено ниско е — извън обхвата на пораженията.

Тя опря длан в панела. Усети как полимерът се втечнява под пръстите й, макар че терминът „втечнявам се“ всъщност не беше напълно подходящ. Стената не беше мокра, а по-скоро… се видоизменяше. Кизи се засмя леко.

— Готина.

Панелът сякаш се стопи, а рамката потрепна и се изви леко насам-натам, но остана на мястото си. Кизи пъхна глава в отвора и включи малките неолампички, прикрепени към лентата с лещите й.

В стената имаше проводници, тръби за гориво, отходни тръби — редовните компоненти, които се очаква да има в стената на един кораб. Тя пристъпи навътре по тясната пътека, оставена между тях — стигаше, колкото да се провре един техник, водеше нагоре и се губеше в тъмнината. Кизи се огледа наоколо в търсене на някоя прекъсната верига или течаща тръба.

Мъничка искрица проблесна в жълто и привлече погледа й. Малко над главата й — достатъчно ниско, за да може спокойно да го стигне с ръка — висеше един странен предмет, прикрепен към сноп тръби за гориво. Беше плосък, черен и кръгъл. Като метална медуза, увиснала на множеството си пипала. Изпъкваше на фона на останалото оборудване, но Кизи не можеше да разпознае произхода й. Искрицата проблесна още веднъж, след това последва пауза. После — още веднъж. Пауза. Още веднъж.

— Какво, по… — промърмори тя и протегна ръка към предмета.

Пръстите й застинаха на сантиметър от него. С ъгълчето на окото си забеляза още една искра. Изви глава, за да я види по-добре, и забеляза втори такъв предмет на няколко стъпки от себе си. И още един. И още един.

Кизи изключи неолампичките. Подредени в права линия, която се точеше напред и изчезваше в тъмнината, едновременно примигваха множество мънички жълти светлинки.

Тя осъзна с нарастващ ужас какво точно вижда.

Хвърли се обратно към стената, сякаш се беше опарила. „Бягай“ — помисли си. — „Бягай“. Но не побягна. Остана, вторачена в светлинките.

— Кизи? — извика Дженкс. — Добре ли си?

Тя преглътна на сухо и каза:

— Бомби.

— Какво?

— Бомби — повтори тя по-високо. — Стената. Цялата шибана стена. Пълна е с бомби.

И то — големи. Малко по-рано бе открила парче метал, останало от онази, която бе извадила атмосферния регулатор от строя. По него бе отсъдила, че бомбата вероятно е била с диаметър колкото малкия й пръст. А тези бяха по една педя. Бомбите с такъв размер не се използваха, за да разрушат отделна система на кораба. Използваха се, ако искаш голямото „бум“.

Чуваше как Дженкс и Окслен вдигат шум в съседното помещение, като говорят помежду си и със съответните си капитани. Но всичко това й звучеше безкрайно далечно. Сърцето й биеше в ушите. Мускулите й започнаха да треперят. Тялото й умоляваше да се махне. Но една тиха, хладна мисъл си проби път през паниката и я задържа на място. „След колко време ще избухнат?“ Тя се замисли по въпроса. Ако бяха готови да се взривят след секунди, нямаше да има никаква полза да се опитва да бяга — нямаше да има надежда нито за нея, нито за този кораб, нито дори за „Пътешественика“. Но ако имаше повече време, дори минута-две, може би… Можеше ли?

Тя погледна към най-близката от злите метални медузи. Независимо дали беше бомба, или не, тя все пак си оставаше машина. А Кизи разбираше от машини. Машините се подчиняваха на правила.

— Окслен — извика тя. — Някой от двамата ви войника разбира ли от технологии на оръжията?

— Моля? Не, не, те са само за охрана, нямаме хора, които да…

Кизи спря да го слуша. Откачи чифт ножици за тел от колана си, след което включи неолампичките си и се покатери малко по-нагоре.

— Кизи — чу се гласът на Дженкс. — Кизи, излизай оттам.

— Тихо — отвърна тя. — Дай ми една минута.

— Може и да не разполагаме с минута, Кизи. Трябва да се махаме.

— Ако не разполагаме с минута, изобщо няма да има значение дали ще се опитам да се махна.

— Кизи… — започна Окслен.

Кизи си сложи сканиращите лещи.

— Млъкнете. И двамата. Мога да се справя. Просто… просто млъкнете.

Чуваше още гласове, които крещяха някъде много далеч от нея, както и дрънчене от отвъдната страна на стената — Дженкс сигурно се катереше по тръбите, за да се опита да я измъкне. Тя игнорира звуците и се вгледа през лещите в сърцето на бомбата. Вътрешността й се състоеше изцяло от експлозиви — кедрий, ако се съдеше по плътността, — което бе просто страхотна новина. Като начало, това означаваше, че механизмите за задействане на бомбата не се намират вътре, а само отвън, така че нямаше да има нужда да се тревожи за евентуални неприятни изненади. И, което беше още по-добре, тя познаваше кедрия добре. Веднъж, когато още беше тийнейджър, я наказаха да не излиза цяла лятна ваканция, след като тя и приятелите й използваха една малка тухличка кедрий, за да взривят едно изоставено вехтошарско корабче. Евтин взривоопасен материал, който използваха да отстраняват едри скали по време на строежи. Можеше да се купи на всеки пазар. Ако мината бе кедриева, значи имаше два елемента, с които се задейства — единият беше нагряващо устройство, а другият — устройство, което да хвърли искра, когато кедрият достигне достатъчно висока температура. Кизи свали ръкавиците си и опипа внимателно ръбовете на бомбата. Още беше студена. Това бе добър знак. Прокара пръст по границите на частите. Ето. Обърна се така, че да може да вижда по-добре, и забеляза малките копчета-спусъци, които стърчаха от задната страна на бомбата. Това не беше някакво високотехнологично оръжие, разработено във военна лаборатория. Беше аматьорско взривно устройство.

Кизи стисна ножиците в зъби и издърпа едно нагорещяващо се шило от колана си. Уплътнителният материал засъска и започна да изтънява под острия му връх. Тя смени сканиращата леща с увеличителна.

„Добре. Това явно е основното пусково устройство. Значи, ако го разхлабя…“

Жълтата светлинка мигаше на равни интервали, също както досега.

„Ето го нагряващото устройство. А тук…“

Тя затаи дъх и дръпна копчето от устройството. След него се проточи една тънка жичка. Кизи пусна шилото на пода и извади ножиците. Ръката й се разтрепери. Ножиците изтракаха. Тя сряза жичката.

Светлинката угасна.

— Кизи…

Тя отдели двете половини на рамката на бомбата и извади парчето кедрий. То падна в ръката й — тежко, студено и безобидно. Кизи въздъхна треперливо и усети как й се завива свят. Свлече се по стената и падна на пода, притиснала свободната си длан към челото си.

— Мамка му — възкликна Дженкс и се отпусна тежко на рамката на вратата. — Ти успя.

Кизи си пое дъх дълбоко, докато мускулите й трепереха все по-силно и по-силно. След това се засмя.

 

 

Един от проблемите с гласовите кутии беше, че употребата им изискваше немалка концентрация. Ако носителят им беше разсеян или в лошо психическо здраве, компютъризираните думи се объркваха и ставаха неразбираеми. Именно такъв беше случаят с Пей в момента. Бе по-разстроена, отколкото Ашби някога я беше виждал. Стоеше изправена над масата, на която бяха оставени парчетата от обезвредената от Кизи бомба, и беше напълно побесняла. Бузите й бяха тъмнолилави, с цвят на пресни синини.

— Просто не мога… копелетата… на кораба… можеше и вие да сте… съжалявам, задето…

— Пей — спря я Ашби, като вдигна ръка внимателно.

Бяха заобиколени от двата екипажа. Той беше обезпокоен, тя — побесняла, а останалите се страхуваха. Точно от типа ситуация, в която някой от двама им можеше да се изпусне, без да иска.

— Опитай се да се успокоиш, моля те.

Тя си пое дъх треперливо. Цветовете на бузите й за миг изсветляха и станаха още по-ярки, но се овладя.

— Саери. Не мога да повярвам, че случилото се с него и случващото се сега са просто съвпадения.

— Какво искаш да кажеш? — попита една ниска жена на име Сула.

— Помислете. Ако имаш зъб на аелуонците и искаш да им направиш мръсно, защо би си правил труда да изваждаш от строя един товарен кораб, когато можеш да унищожиш цял старпорт? Или ремонтна станция?

Бузите на Окслен потъмняха. Лилавите лица около масата ставаха все повече и повече.

— Първо са нападнали една от най-важните ни системи-животоподдържащата, за да бъдем принудени да спрем някъде и да я поправим. Предположили са, че няма да имаме друг избор, освен да спрем на някой старпорт. Затова останалите бомби не са избухнали. Настроили са ги така, че да изчакат няколко десетника, защото щеше да ни отнеме горе-долу толкова, за да пристигнем на някое от близките пристанища. Не са предполагали, че ще намерим някого, който да ни помогне още преди това.

Сула присви очи.

— И са се погрижили самите ние да не разполагаме с техник, който да може да поправи повредата. Не са го убили, за да го ограбят. Явно са го наблюдавали.

Пей пристъпи към прозореца, свила юмруци. Ашби пъхна ръце в джобовете си и си наложи да не мърда от място. Сисикс улови погледа му. След това, незабелязано от останалите, му показа аандриския жест за съчувствие.

— Ще се ядосваме по-късно — каза Пей и се обърна обратно към останалите. Цветът на бузите й бе помътнял до матовосиньо. — Точно сега имаме по-сериозни проблеми. Не мога да повярвам, че те забърках във всичко това, Ашби. Толкова много съжалявам.

— Аз не съжалявам — отговори той. — Можеше дори да не разберете, че нещо не е наред, ако не беше Кизи.

— Ето затова смятам, че ремонтоботите са тъпи — обади се Кизи. — Има толкова много неща, които не…

Дженкс я докосна по ръката.

— Не сега, Киз.

Так вдигна едно от парчетата от бомбата.

— Трябва да е бил някой от товарачите на старпорта. Промъкнал се е, докато останалите са разтоварвали стоките. Вината е наша. Трябваше да ги наблюдаваме по-внимателно.

— Никой не е и очаквал такова нещо — каза Пей. — Превозвам товари от десет стандарта насам и всеки път, когато някой ме е нападал, е било пряко — за да открадне стоките. Никога не съм си имала работа с някого, който действа толкова подло.

Вторият чифт клепачи на Так примигнаха един-два пъти.

— Не разбирам защо са използвали толкова изостанала техника, след като са преодолели толкова други препятствия, за да осъществят замисъла си.

— На пристанищата за товарни кораби няма как иначе — каза Дженкс. — Как биха могли да внесат готови взривни устройства покрай охраната? Много по-лесно би било да вземат частите, необходими за сглобяването на някой по-прост вид бомба, и да ги снадят в някоя кабинка на тоалетните, например. Кедрият се използва за много неща, повечето от които са законни. Не им е представлявало проблем да го вкарат вътре. Останалите материали също се намират лесно.

— Радвайте се, че им се е наложило да използват толкова прости модели — обади се Кизи. — Иначе нямаше да успея да се справя с тях. Трябвало е да наемат по-способни техници.

Тя усети погледите на аелуонците.

— В смисъл такъв… ъъм — допълни тя, като грабна една бисквита от близката чиния и я напъха в устата си.

Пей забарабани с пръсти по масата.

— Сигурни ли сте, че няма повече из останалите части на кораба?

— Абсолютно — отговори Окслен. — След като разбрах какво търся, сканирах всичко поред.

Бузите на Пей се наляха с цвят. Ашби познаваше това изражение — означаваше, че се колебае.

— Кизи. Иска ми се да не се налагаше да те моля за това, но…

— Да, мога да го направя — отговори Кизи и погледна Ашби право в очите, за да го спре, преди дори да е отворил уста. — Мога. Разгледах таймера на първата бомба; настроени са да се взривят след три дни. Далеч повече, отколкото се нуждая.

— Не се съмнявам, че можеш да го направиш — обърна се към нея Ашби. — Но само защото си успяла да се справиш с една от тях, не означава, че няма шанс някоя от останалите да избухне.

— Ако не направим нещо, всички ще избухнат.

Корбин се обади от стратегическата си позиция до кухненския плот:

— Нима това е чак толкова лош вариант? — попита той. — Тази… ситуация излага всички ни на риск. Не се обиждайте, капитан Тем, но този проблем не е наш.

Сисикс отвори уста да се намеси, но Корбин продължи:

— Сигурен съм, че няма да е проблем да ви оставим някъде, където да можете да си намерите подходящ транспорт и да стигнете дотам, накъдето сте се запътили. Защо не се примирите със загубата на кораба и не ни оставите да ви заведем, докъдето можем? Може да се окаже дори, че имаме място за част от товара ви — стига, разбира се, да подберете по-важните неща.

Пей погледна към двамата войника. На лицата им се вихреха бури от цветове, които се преливаха бързо като картини в калейдоскоп.

Измина една минута.

— Ъъ… и така… — започна Кизи.

Дженкс се намръщи.

— Те разговарят, Кизи.

— О — възкликна тя и захлупи длан върху устата си. — Ясно.

Пей издиша.

— Извинете. Работата е там, че товарът ни е… важен. Войниците смятат, че ако има някакъв шанс да спасим всичко, трябва да рискуваме — каза тя и погледна Ашби в очите. — И се чувствам ужасно, задето го казвам, но съм по-скоро съгласна с тях. Не защото става въпрос за моя кораб или защото искам да си получа хонорара. Но товара, който пренасяме… може да се окаже наистина полезен. Съжалявам, но аз…

Тя хвърли поглед към войниците и завърши:

— Не мога да ви кажа повече от това.

Ашби погледна към Кизи.

— Няма да те карам да го правиш.

Кизи кимна. Беше по-сдържана, отколкото Ашби някога я беше виждал да бъде.

— Както вече казах, мога да го направя — заяви тя и хвана едно от парчетата от бомбата. — Когато обезвреждах тази, бях превъртяла от страх. Вече обаче се успокоих на сто процента. Щом се справих при положение, че не бях на себе си, със сигурност ще се справя сама.

Тя се усмихна на Розмари, която бе прехапала долната си устна, и добави успокоително:

— Всичко ще е наред.

— Ще дойда с теб — обади се Дженкс. — Ще стане по-бързо с двама души.

— Не — Възпротиви се Кизи. Гласът й бе притихнал. — Все пак нещо може да се обърка.

— Още една причина да ти помогна.

— Още една причина да си останеш тук — възрази тя и се заигра с парчето в ръцете си. — Ако с мен се случи нещо, „Пътешественика“ ще има още по-голяма нужда от теб.

Дженкс се втренчи в нея за секунда.

— Не смей да говориш така.

Всички на масата чуха думите му, но в тона му имаше приглушени настоятелни нотки, които бяха предназначени само за нейните уши.

— Трябва да отдалечим корабите си колкото можем повече — Заяви Корбин. — Трябва да сме сигурни, че ако наистина се случи нещо непредвидено, корабът ни ще остане в безопасност.

Пей кимна.

— Разумна мярка. Моите хора ще останат тук, докато Кизи се справи с бомбите. Аз пък ще отида с нея.

— Защо? — попита Ашби, преди да се усети.

Но имаше и други, които искаха да попитат същото. Бузите на останалите аелуонци присветнаха в притеснени оттенъци.

— Аз ще отида — намеси се Так. — Работата ми е да пазя товара ни.

Корабът е мой — възрази Пей.

— Ти си цивилна.

— Корабът е мой — приведе се напред Пей, а бузите й пламнаха.

Каквото и да беше казала след това, явно бе достатъчно да накара Так да отстъпи.

— Не бих помолила член на чужд екипаж да рискува нещо, което самата аз не съм готова да рискувам — каза тя на Кизи, след което погледна към Ашби. — Не се безпокой. Ако се натъкнем на нещо, с което не можем да се справим, ще се махнем моментално. Аз ще се погрижа за нея.

Ашби въздъхна и докара най-смелата усмивка, на която беше способен.

— Знам, че ще го направиш — отговори той.

„Но кой ще се погрижи за теб?“ — добави наум.

 

 

Кизи се изправи пред отворения панел на стената, опряла длани в инструментите на колана си и загледана в празното пространство. Тъмнината пред нея бе осеяна с проблясващи жълти лампички. Чакаха нея. А тя не помръдваше.

Пей опря длан на рамото й.

— Кураж ли събираш?

Кизи поклати глава.

— Не, добре съм.

Пей примигна настрани със странните си клепачи.

— Да не правиш онова човешко нещо… Да се преструваш, че не те е страх?

— Не. Не, наистина съм добре — отговори тя и се изкатери навътре в стената.

Пей я последва и застана до вратата. Кизи се отправи към най-близката бомба. Изглеждаше по-малка от първата. Тя включи неолампичките си и започна да работи. Движенията й бяха стабилни, дишането — тихо.

— „Човешко нещо“ ли е всъщност? Не го ли правят всички?

— О, не. Човешко си е. Виждаш ли? — отговори Пей и посочи цветните петна около изящно изваяните си скули.

Кизи пусна бомбата и погледна към нея.

— Аз не знам… не знам какво значи това — каза тя с извинителна физиономия. — Извинявай, не съм общувала с аелуонци досега.

— Червени ли са? Почти само червени? С малко жълто, може би?

— Да. Като на завъртулки, и се преливат.

— Мда. Значи ме е страх — обясни тя и наклони глава. — И ми е чудно защо не и теб.

Кизи стисна устни и насочи поглед обратно към взривното устройство.

— Не зная. Бях много уплашена, когато намерих първата, но сега не се чувствам толкова зле. Малко съм нервна, но не повече, отколкото когато работя върху външната броня на корпуса, например, или когато ми се наложи да угася пожара, избухнал след някое късо съединение. Има проблем и то — сериозен, но всичко ще е наред. Не мога да го обясня по-добре. Просто е така.

— Обмислила си положението и си уверена, че ще можеш да се справиш с него. Има логика.

— Предполагам, че е така.

Двете притихнаха, докато Кизи работеше по бомбата — топеше уплътнението, режеше жиците, които трябваше. Когато блокчето кедрий падна в дланта на Кизи, Пей въздъхна с явно облекчение. Беше странно да се чуе звук, който идва от устата й, а не от гласовата кутия.

— Звезди — каза тя. — Чувствам се толкова безполезна, задето не мога да ти помогна. Но наистина не мисля, че бих се справила с това.

— Сериозно ли? — попита Кизи и продължи навътре между машинариите. — Ти се занимаваш с такива неща непрекъснато. Дула на оръжия право в лицето ти, нашественици, които нахлуват на кораба ти… всякакви такива неща.

— Оръжия и нашественици, да. Но това — тя кимна към бомбите — далеч не е нещо, с което се занимавам непрекъснато. Не е нещо, което съм способна да оправя. И това ме плаши. Малко неща са по-страшни от липсата на контрол и попадането в непозната ситуация.

Кизи вдигна шилото и отново се възцари тишина. Тя клекна, за да огледа уплътнителния материал по-отблизо, намръщи се и спусна една от увеличителните си лещи, за да го огледа по-добре.

— Мамка му.

Почти чу как Пей се напряга.

— Какво има?

— Не се тревожи, нищо особено — отговори тя, присви очи към уплътнителя за още миг, след което ги подбели от досада. — Аматьори, че и идиоти. Оставили са уплътнителя да прокапе в отвора за жиците.

— Това лошо ли е?

— Не, просто е глупаво. Ще трябва да го топя доста по-бавно, на много слаб огън, за да не нагрея кедрия.

— Това вече би било лошо, нали?

— Да, но няма да се случи. Ще се забавя доста, обаче. Тъпанари.

Тя въздъхна, смени наконечника на шилото с по-малък и намали температурата. За известно време се възцари тишина. Вратът й вече бе започнал да се схваща от дългото седене изгърбена.

— Ей, слушай… Знам, че изобщо не се познаваме, но имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?

— Като се има предвид какво правиш за кораба ми в момента, бих казала, че имаш право да ме питаш каквото си пожелаеш.

— Добре — продължи Кизи, без да откъсва очи от работата си. — И така, относно оръжията. Вече уточнихме, че често ти се налага да се занимаваш с такива неща.

— С това да ги използвам или с това да ме заплашват с тях?

— И двете, предполагам. Имам предвид от онзи вид ситуации, в които има много ядосани хора и много оръжия на едно място.

— Не мисля, че ми се налага да се занимавам с такива неща често. Но да, сигурно ми се случва по-често, отколкото на повечето от останалите.

— Достатъчно, за да не се плашиш от това.

— Никога не съм казвала, че не съм.

— Тъкмо така каза.

— Не, казах, че ми е познато. Което е нещо много различно.

— Но как успяваш да се отървеш от страха си? Докато се случва, имам предвид?

— Не те разбирам.

Горният ръб на уплътнителя започна да блести блажно.

— Е, спомена нещо за това как не губиш контрол и присъствие на духа в такива ситуации. Ако си насочила оръжието си към някого, а те са насочили своето към теб, трябва да си достатъчно спокоен, за да се измъкнеш, преди да са стреляли, нали така?

— Нещата… не стоят точно така — отговори Пей и направи кратка пауза. — За акараците ли си мислиш?

— Значи си разбрала.

— Да. Още ли те притеснява случилото се?

Кизи облиза устни. „Майната му“ — каза си. — „И без това може да сме мъртви, преди да е минал и един час“.

— Спя доста трудно оттогава, а и нямам представа как да говоря за това с останалите от екипажа. И съм уморена — ама наистина уморена, сякаш костите ми ще се строшат всеки момент, — но толкова много ме е страх да не би да се събудя и да видя как някакъв непознат се е прицелил в мен с оръжието си, че не мога да заспя. Трябва или да взема приспивателно, или да работя, да работя, да работя, докато не падна на място. А знам, че е много глупаво. Знам, че ни се случи инцидент, който е изключение и вероятно няма да се повтори никога повече. Но пак ме е страх повече от онова, отколкото от натъпканата със смъртоносни бомби стена, в която се намирам в момента. Просто… просто няма никаква логика и донякъде съм ядосана сама на себе си, че се чувствам така.

Киселинната миризма на топящия се уплътнител подразни носа й. Кизи го боцна леко с върха на показалеца си. Беше се размекнал, но още държеше. Тя се намръщи.

— Звезди… Хайде де, разтопѝ се най-сетне.

Прибра зад ухото си един кичур, който се беше изплъзнал от привързаната й назад коса, и продължи:

— Извинявай. Не бива да те занимавам с всичко това. Сигурно ти звуча адски глупаво.

— Не ми звучиш глупаво. Въпреки че наистина се чудя защо разказваш всичко това точно на мен.

— Защото ти разбираш от това. Помислих си, че може би… Просто искам да зная как да живея, като знам, че се случват такива неща, и все пак да не ме е страх.

За известно време Пей не отговори нищо. После каза:

— Кизи, страх ме е от всичко и за всичко. През цялото време. Страх ме е, че ще свалят кораба ми от небето, докато се приземяваме на някоя планета. Страх ме е, че бронежилетката ми ще поддаде и ще ме прострелят по време на някоя битка. Страх ме е, че следващия път, когато ми се наложи да извадя оръжието си, противникът ми ще се окаже по-бърз. Страх ме е, че ще допусна грешка, заради която екипажът ми ще пострада. Страх ме е, че някой от биоскафандрите ни ще се развали, докато поправяме нещо в орбита. Страх ме е от зеленчуци, които не са били измити добре. Страх ме е от риби.

— Риби?

— Не си виждала рибите, които живеят на родната ми колония. С много дълги, тънки зъби.

— Но как го преодоляваш?

— Кое?

— Страха от всички тези неща.

— Не зная. Може би при нас просто е по-друго. Принадлежим на различни раси, все пак.

Тя направи кратка пауза, после продължи:

— А може и да е защото никога не ми е хрумнало да задам на друг въпроса, който ми задаваш в момента. Никога не съм мислела за страха като за нещо, което може да бъде отстранено. Той просто е там. Страхът е нещо, което ми напомня, че искам да остана жива. Не мисля, че това е нещо лошо.

— Момент, таймаут — прекъсна я Кизи.

Разтопеният уплътнител започна да капе по пода. Най-после!

Тя извади чифт плоски щипки от колана си и издърпа кабела през втечнената каша — топла, но не достатъчно, че да причини някакъв проблем. Кизи кимна удовлетворено, сряза жицата и обърса уплътнителя по дланите си в панталона си.

— Окей, готови сме.

Тя погледна нагоре към останалите мигащи жълти светлинки, които я очакваха.

— Може би ще ти прозвучи странно, но е доста успокояващо да знам, че те е страх от риби. Както и всички останали работи.

На Кизи не й се удаваше да разчита израженията на лицето на Пей особено добре, но й се стори, че изглежда развеселена.

— Радвам се, макар че не те разбирам съвсем. Май така и не отговорих на въпроса ти.

— Напротив.

Кизи изпука с кокалчетата на ръката си и извади кедрия от металната му опаковка.

— Много жалко, че се запознаваме чак сега. Особено като се имат предвид обстоятелствата — каза тя и се обърна, за да погледне Пей. — Знам, че ти е доста трудно, но можеш да останеш на борда на кораба ни, когато пожелаеш. Сещам се за поне един капитан-екзодианец, който би се зарадвал доста на това.

— На мен също би ми било приятно — отговори Пей и замълча за няколко секунди.

Бузите й бавно изсветляха до оранжево.

— Някой път, може би — каза тя, пое си дъх и кимна към пътеката от бомби. — Но нека първо да се погрижим корабът ми да не хвръкне във въздуха.

 

 

Дженкс изви гръб назад и остави гърдите си да поемат тежестта на голямата кутия болтове, която бе хванал в ръце. Въпреки че мускулите вече го боляха, изнесе кутията от товарния асансьор, мина по коридора и я замъкна някак си в Аквариума. На една от пейките в градината седеше Ашби, който се беше загледал през илюминатора в кораба на Пей, който представляваше едно мъничко петънце на хоризонта. Дженкс заобиколи пейката и застана така, че капитанът да го забележи.

— Здрасти.

Ашби обърна глава към него.

— Здрасти.

Дженкс обърна кутията с отвора надолу и болтовете задрънчаха по пода като тежък дъжд.

— Тук трябва да има няколкостотин болта. Всички са с различни размери и форми, а Кизи ги държи в една кутия. Просто ме влудява.

Ашби примигна.

— А защо са на пода?

— Защото ще ги подредим. Ще ги подредим на хубави, спретнати купчинки, след което ще изсипем купчинките в по-малки кутии, за да не ми се налага да ровя сума време всеки път, когато ми потрябва болт.

— Ясно — каза Ашби. — А защо го правим, все пак?

— Защото някакъв тъпанар ги е разсипал по пода, та сега ни се налага да ги приберем. А щом така или иначе ни се налага да ги приберем, така или иначе може направо да ги подредим.

Дженкс седна и се намести, облегнат на една саксия. След това започна да рови из болтовете.

— Най-добрата ми приятелка в цялата галактика в момента се намира на чужд кораб, напъхала се е в стената и обезврежда аматьорски взривни устройства, нали разбираш? Там е тъмно и пръстите сигурно вече я болят — нали трябва да дърпа сума ти тънки жички, — а на мен ми иде да крещя, като си помисля, че нещо може да се обърка, защото си нямам никаква представа какво бих правил без нея, съвсем сериозно ти говоря. И не мога да помогна. Не мога да направя нищо. Абсолютно нищичко. Знам, че никой не би се справил с това по-добре от нея, и знам, че не се нуждае от помощта ми. И въпреки това, сега й се налага да се справи с един адски сериозен проблем, който ни най-малко не зависи от мен или когото и да било другиго. Искам да направя нещо, а мисълта, че не мога, ще ме подлуди. Не мога дори да пуша, защото наоколо има аелуонци. Затова ще подреждам болтове.

Той вдигна очи и погледна Ашби.

— И ми се струва, че ако някой друг се чувства по подобен начин, би било добре да се присъедини към мен.

Ашби потри брадата си с пръсти.

— Защо?

Дженкс разтика болтовете с ръка, за да освободи малко място за работа.

— Защото е занимание, което ще ни отнеме цели часове. По-добре така, отколкото само да се взираш през илюминатора.

Ашби замълча за момент. След това се наведе напред и опря върховете на пръстите си един в друг в делови жест.

— По размер ли ще ги подреждаме, или по форма?

— Като начало — по форма. После ще ги разделим на подкатегории според размерите им.

— Да донеса ли малко пиво?

— Да, така ще е най-добре.

 

 

Кизи и Пей се завърнаха на борда на „Пътешественика“ два часа по-късно. В стената бяха поставени четиридесет и шест бомби, всяка от които вече бе разглобена на парчета. Бяха пуснали кедрия в открития космос — въпреки недоволството на Кизи, — а Пей беше сканирала кораба изцяло още два пъти, за всеки случай. Ръцете на Кизи я боляха, гърбът й се беше схванал, а главата я цепеше от дългото взиране в сумрака. Радваше се, че се е прибрала у дома.

Всички побързаха да я наобиколят в мига, в който прекрачи през прага на въздушния шлюз. Сисикс се отърка в главата й нежно, но така силно, че косата й се развърза, Розмари се просълзи, а Дженкс я прегърна по-силно от всякога. Лови не спираше да бърбори за това колко е била притеснена, и дори Охан слязоха от каютата си — макар че болките в краката ги караха да накуцват, — и й се поклониха учтиво.

Чувстваше се като герой.

Доктор Готвач приготви изобилна вечеря за всички — червенобрежни бълхи, пържени корени от дърводреб и пикантен, хрупкав соленоводен грах. Аелуонците посрещнаха бълхите доста скептично — за тяхната раса те бяха просто досадна напаст, — но в крайна сметка останаха доста доволни от ястието — ако ще и само заради новото преживяване. Всички си обменяха истории и водеха оживени разговори между хапките.

Човек почти можеше да забрави, че допреди часове се бяха намирали на ръба на смъртта.

Времето минаваше, и както Сисикс, така и Окслен започнаха да вадят скрибовете си все по-често, за да проверят колко е часът, а на лицата им се изписаха съсредоточени, намръщени изражения, сякаш закъсняват за някъде — типична физиономия за пилот. Всички се сбогуваха едни с други. Кизи се почувства, сякаш сърцето й ще се пръсне на парченца, когато видя как Пей и Ашби си казват „довиждане“ с приятелско здрависване. „Дайте им да се понатискат, ще му се не види!“ — помисли си тя. Не беше честно. Окслен улови погледа й и й кимна незабелязано от останалите. Хм. Може би не всички аелуонци бяха такива сноби.

Докато аелуонският кораб се отдалечаваше на хоризонта, Кизи се извини и излезе. Първо отиде и си взе дълъг душ — позволи си да остане вътре двайсет и две минути, вместо петнайсетте, до които ограничаваше себе си и останалите при нормални обстоятелства. Смяташе, че си е заслужила допълнителните седем минути, а и филтрите нямаше да се натоварят особено много. След това се прибра в каютата си. Доктор Готвач й беше оставил чаша чай и няколко парчета летен сладкиш. Тя се усмихна, навлече удобни дрехи и се пъхна в леглото с лакомствата си. Изпрати писмо до бащите си — просто за да им каже, че ги обича. Изяде сладкиша. Изпи чая. Погледа как звездите се носят покрай илюминатора. После неусетно заспа.

Получено съобщение

Ниво на кодиране: нулево

Превод: няма

От: Перо̀ (пътека: 6273-384-89)

До: Розмари Харпър (пътека: 9874-457-28)

Относно: Отг.: Въпрос за торемийските енциклопедични файлове

 

Здравей, Розмари! Радвам се, че ми писа. На всички ни беше много приятно, че имаше възможност да ни останеш на гости — макар и да дойде като изненада на всички ни.

И не, изобщо не ми се натрапваш! Винаги се радвам на възможността да отговоря на въпрос относно архивите (и да вербувам нов доброволец за каузата, може би?…).

Права си, че файловете за торемийците са наистина оскъдни откъм подробности. Аз не съм част от проекта, който се занимава с тях, но някои от приятелите ми са, и работата наистина им къса нервите. Всичко, свързано с торемийците, се търси невероятно много, но просто няма достатъчно надеждни данни, за да ги одобрим за публично разпространение.

Все пак успях да изнамеря някои неща — стига да обещаеш да не ги споделяш с трети лица. Имай предвид, че нищо от следващата информация не е преминало стандартите ни за надеждни данни, но това е най-доброто, с което разполагат в торемийския екип за момента. Ето какво ми казаха:

1. Торемийците са обсебени от идеята за повтарящи се системи и модели. Не геометрични такива. Вярват, че цялата вселена следва сложна пътека — или поредица от пътеки може би. Доколкото разбирам, никой не е съвсем сигурен кое от двете е. Основната им цел е да се опитат да разберат модела и да напаснат живота си спрямо него. Явно това е причината, поради която обикалят около Ядрото от кой знае колко време насам. Галактиката се върти и според тях това означава, че и те трябва да се въртят. Тук се намесват клановете. Всеки има различна идея за това как изглеждат схемите, които вселената следва, и оспорват идеите на останалите доста ожесточено. Пък и клановете се променят доста бързо, ако се появи някаква нова идея. Звучат ми като хора, които се палят адски лесно. Единственото, за което всички кланове са съгласни, е гореспоменатата концепция за обикалянето около Ядрото. Или поне са били съгласни. Което води до точка две…

2. Може би си го чувала и преди, но аз още не мога да се начудя на това, затова просто трябва да го спомена: общо взето, торемийците са двуполова раса, която се размножава по полов път. Някои от тях, обаче, са започнали да развиват партеногенеза[1]. Но колкото и да е интересно това, за торемийците е източник на невъобразими главоболия. Нали запомни идеята за повтарящите се схеми и модели? Е, всеки клан има различна идея за това какво точно означава това ново еволюционно развитие за расата им. Някои се прекланят пред „Новите Майки“ и им позволяват да властват над околните. Други пък правят обратното — отнасят се към тях като към изроди или ги поробват. Трети пък направо ги убиват. Тореми Ка, нашите нови съюзници, спадат към първата категория (за щастие).

3. Причината, поради която торемийците изведнъж започнаха да оспорват взаимно териториите си, е, че появата на партеногенетичните женски е довела до най-сериозните смущения в схемите им от много време насам. Наричат това „йегсе“ — промяна, която преобръща всичко. Когато се случи „йегсе“, торемийците зарязват всичко и се съсредоточават в усилията да проумеят какво се случва и как да продължат напред. В случая това означава, че слизат от корабите и започват да си търсят наземни територии. Това не се е случвало от векове. Може би даже от хилядолетия.

4. Хедра Ка — или само Хедра, но ще стигнем до това след малко — е много млада планета в една сравнително нова звездна система. Причината, поради която торемийците я желаят толкова горещо, е, че и тя се променя и видоизменя непрекъснато. Смятат, че Вселената иска да отидат там. Не че може да бъде тераформирана или дори населена по какъвто и да било начин — същинска адска дупка е, ако се съди по всичко, което съм прочел. Колкото до името, планетата се казва „Хедра“. „Ка“ се добавя само, за да покаже на кой клан принадлежи.

Това е всичко, което мога да ти кажа засега, но се чувствай свободна да ми зададеш каквито други въпроси се сетиш. Ще те държа в течение, ако открия още нещо.

Зная, че екипът, който се занимава с проекта, ще продължи да разпитва делегатите на НГ за повече информация относно торемийците. Но те си падат доста мълчаливи, копелетата.

Летете спокойно,

Перо̀

Бележки

[1] Вид размножаване, при което новите индивиди се развиват от неоплодени яйцеклетки — Б.пр.