Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътешественици (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Long Way to a Small, Angry Planet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Беки Чеймбърс

Заглавие: Дългият път към една малка ядосана планета

Преводач: Йоана Гацова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Венелин Пройков

Художник: Жени Петкова

Коректор: Мартина Попова

ISBN: 978-619-193-073-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2860

История

  1. — Добавяне

Ден 180, 306 стандарт по летоброене на НГ
Залез

Седнали до илюминатора в безопасното уединение на покоите си, Охан се взираха в черната дупка. С малко усилия, можеха да си спомнят как е изглеждала галактиката по време на детството на приемника си — преди да бъде инфектиран. Плоска. Празна. Безцветна. Толкова голяма част от вселената оставаше непозната за умовете, недокоснати от Шепота. Извънземните им спътници също имаха такива умове. Охан ги съжаляваха.

Ако гледаха само с очите си, Охан възприемаха гледката на движението по ръбовете на акреционния диск на черната дупка по същия начин, както и останалите членове на екипажа. Ято автоматизирани дрони преминаха колкото можаха по-близо до него — точно по ръба на непреодолимата прегръдка на гравитация. Прелетяха през вихъра от отломки и за очите на обикновения наблюдател изглеждаше, че не правят нищо, освен да влачат след себе си следи от прах, протегнали подобните си на гребени крила. Но ако Охан ги погледнеха с ума си и се съсредоточаха върху цифрите и понятията, свързани с всеки обект, космосът пред тях се превръщаше във величествено, изпълнено с неукротими стихии място. Сурова енергия бушуваше и вреше около крилата на дроновете като бурно море, чиито вълни изтласкваха отломки към повърхността. Тънки пипала се виеха около зъбите на гребените, извиваха се и се гърчеха, докато крилете ги изтласкваха към контейнерите за събиране. Или поне така си го представяха Охан. Притискаха се към илюминатора, напълно погълнати от величествената буря, която се разиграваше отвъд пределите на обикновеното зрение. След това отново се върнаха към онова, което колегите им биха видели: празен участък от космоса, по-черен от черното, и малки дронове, които събираха невидим товар.

„Колко неподвижна изглежда вселената в очите им“ — помислиха си Охан. — „И колко тиха.“

Невидимият товар бе онова, заради което беше дошъл капитанът им. Ашби сигурно се пазареше за йената, на която да купи амбиклетките, тъкмо в момента. Суровото амби — вълните, които Охан си представяха да бушуват около гребените на дроновете — се събираше трудно. Можеше да се намери навсякъде и във всичко, но начинът, по който се виеше около обикновената материя правеше извличането му извънредно щекотлива задача. С помощта на правилната технология бе възможно да бъде отделено и събрано, но процесът беше толкова бавен и получените количества бяха толкова малки, че не си заслужаваха усилията. Беше далеч по-лесно да се събира амби на място, където материята вече се разкъсваше на парчета под влиянието на сили, по-големи от всичко, което някой сапиенс би могъл да построи — като някоя черна дупка, например. Те винаги бяха заобиколени от бушуващи морета от свободноплаващи амбиклетки, но да се приближиш достатъчно, та да ги събереш, бе очевидно рисковано начинание. За търговците на амби той си струваше — особено предвид факта, че заради него взимаха още по-високи цени. Колкото и да бяха скъпи амбиклетките, те все пак си оставаха единственото, което може да захранва междупространствения свредел на „Пътешественика“. За кораб като техния този разход беше необходим, но независимо от това караше Ашби да се чувства остарял с няколко стандарта след това. Охан бяха чели за кораби, захранвани изцяло с амбиклетки, но им беше трудно да си представят кой би могъл да си позволи такива баснословни суми.

Вдигнаха бръснача, който лежеше до мивката, близо до краката им, и започнаха да цъкат тихо с език някаква сложна мелодия, докато бръснеха изрязаните в козината си фигури по-ниско, фигурите и мелодията не означаваха нищо за останалите от екипажа, но за Охан означаваха всичко. Всеки модел, оформен в козината им, представляваше някаква космологична истина, а всяка поредица изцъквания — абстрактно изображение на математическите процеси, заложени в основата на вселената. Това бяха знаци и звуци, познати на всяка сианатска Двойка. Носеха слоевете на вселената върху кожата си, а с уста отмерваха ритъма на живота й.

Някъде от основата на китката им се зародиха поредица остри тикове, и Двойката изгуби контрол върху ръката си за момент. Бръсначът се плъзна и поряза кожата им. Охан изсвирукаха — по-скоро от изненада, отколкото от болка, — обвиха пръстите на другата си ръка около раната и се залюляха напред-назад за малко, докато чувството не избледня до тъпо парене. Охан издишаха и погледнаха надолу към порязването. Тънка струйка кръв се стичаше надолу и сплъстяваше малък участък от козината им. Но бръсначът не бе проникнал надълбоко. Охан се изправиха сковано и се запътиха към шкафа, за да потърсят марля.

Това беше първата фаза от Залеза: скованост и мускулни спазми. Постепенно болката щеше да се разпростре до костите им, а мускулите им щяха да стават все по-трудни за контролиране. След това болката щеше да изчезне напълно — но това беше коварна милост, защото означаваше, че нервната им тъкан е започнала да умира. Малко или много след това щеше да настъпи смъртта.

Залезът бе неизбежна част в живота на една сианатска Двойка. Шепотът отключваше ума на приемника си, но и съкращаваше живота му. Самотниците — богохулствените приемници, които отказваха да бъдат инфектирани, въпреки че това бе престъпление, наказвано с изгнание, — можеха да живеят над сто стандарта, но никоя Двойка не просъществуваше повече от трийсет. От време на време се появяваха лекари с извънземен произход, които предлагаха помощта си в търсенето на лечение за Залеза, ала винаги биваха отблъсвани. Не можеше да се допусне терапията да повлияе на генетичната стабилност на Шепота. Инфекцията беше свещена. Не можеше да се опитват да влияят на същността й. А Залезът беше ниска цена за просветлението, което им осигуряваше.

Въпреки това Охан се страхуваха. Можеха да се изолират от собствения си страх, но нещо от него все пак оставаше — като неприятен вкус в гърлото. Страх. Толкова примитивна емоция, предназначена да мотивира по-низшите форми на живот да бягат от хищниците и опасностите. Универсалната константа на живота. Всеки вид страх — от отхвърляне, от критика, от провал, от загуба — беше породен от един и същи древен рефлекс за оцеляване. Охан знаеха, че собственият им страх не е нищо повече от примитивни синапси, които изпращат сигнали в мозъка на приемника им — емоционалният еквивалент на отдръпването на ръка от гореща повърхност. Ако се съсредоточаха върху по-висшата си умствена дейност, те ясно разбираха, че няма защо да се боят от смъртта. Защо да ги е страх от нещо, което се случваше с всички форми на живот? Началото на Залеза беше до голяма степен успокояващо за Охан. Означаваше, че успешно са избегнали да ги сполети някаква по-внезапна, преждевременна гибел.

Ашби и доктор Готвач бяха единствените, които знаеха, че Залезът е започнал за Охан. Капитанът се опитваше да се държи, сякаш не се случва нищо необикновено, въпреки че често отиваше при тях и шепнешком ги питаше как се чувстват, или пък дали може да им помогне с нещо. Доктор Готвач пък, който по природа бе истински добро същество, си бе направил труда да се свърже с няколко сианатски колеги от медицинските кръгове, за да научи повече за проявленията на Залеза. Няколко дни след като „Пътешественика“ напусна Кориол, бе връчил на Охан цял набор от домашно приготвени тинктури и чайове, приготвени от билки с болкоуспокояващи свойства, които му бяха препоръчали. Охан бяха дълбоко трогнати от жеста, въпреки че, както винаги, не успяха да намерят подходящ начин да изразят благодарността си. Подаръците бяха нечувано понятие в културата на сианатите и Охан нямаха представа как да се отблагодарят за такъв жест. Вярваха обаче, че доктор Готвач разбира затрудненията им. Можеше да се каже, че докторът умее да вижда в сърцата на околните със същата проницателност, с която Охан умееха да виждат вселената. Двойката често се питаха дали доктор Готвач разбира каква ценна дарба притежава.

След като довършиха връзването на марлята и почистиха покапалата кръв, Охан се върнаха до илюминатора. Вдигнаха бръснача и отново подеха поредицата си цъкания, докато внимателно прокарваха острието през козината си. Замислиха се за идеята за задачата, с която е натоварен всеки. Задачата на доктор Готвач беше да лекува и храни. Задачата на Ашби бе да поддържа единството на екипажа си. Да приемат Залеза означаваше да се примирят с неизпълнението на задачите си. Мисълта за наближаващата смърт на колега от екипажа им бе особено тежка за тях. Охан се надяваха, че двамата знаят колко много ценят усилията им да се справят с положението.

Задачата на Охан пък беше да бъде Навигатор — да разкрие тайните на вселената пред онези, които бяха слепи за тях.

След смъртта си нямаше да могат да изпълняват тази задача и не можеха да отрекат, че мисълта за това ги натъжава. Поне щяха да имат време за още една задача — новия тунел до Хедра Ка. Залезът едва-що беше навлязъл в първата си фаза. Имаха време да помогнат за тунела, преди да ги погуби напълно. Охан се надяваха, че Ашби ще ги остави да посрещнат окончателната фаза на борда на „Пътешественика“ без да му стане неловко. Не можеха да си представят по-подходящо място, на което да умрат, от мястото, на което са изпълнявали своята задача.

Отново се загледаха към черната дупка. Затвориха очи и си представиха огромни поля от фрагментирана материя, които се спускаха и притискаха едно към друго до безкрай. „Лараб“ бе думата от родния им език, която биха използвали за тях — дума, която описваше форма. И „грус“ — дума, която обозначаваше цвета на невидимата материя. На клипп нямаше думи за цветовете или формите, които не можеха да бъдат видени с просто око. Охан се бяха опитали да обяснят какво виждат на останалите от екипажа на няколко пъти, но не можеха да намерят нито думи, нито подходящи абстрактни понятия, с които да накарат ограничените умове да го проумеят. Затова Охан предпочитаха да се наслаждават на гледката сами — особено сега. Черната дупка бе идеално място, пред което да размишляваш за смъртта. Нищо във вселената не беше вечно. Нито звездите. Нито материята. Нищо.

Бръсначът отново ги поряза. Китката им пулсираше от болка. В небето бушуваха невидими морета.

Източник: Рескитски Музей на естествените науки — Библиотека на архивите (ниво на секретност: публично достъпно, език: рескитски)

Наименование: Размисли за Галактиката — Глава трета

Автор: ошет-Текшерекет еск-Рахист ас-Ехас Кириш искет-Ишкрисет

Ниво на кодиране: 0

Превод: [рескитски > клипп]

Препис: няма

Идентификационен номер на заявителя: 9874-457-28, Розмари Харпър

 

Няма сапиенс в галактиката, който да не разгледа и забележи физическите разлики между себе си и представителя на някоя друга раса в мига, в който ги види на живо за пръв път. Това винаги са първите неща, които ни правят впечатление. С какво се различава кожата им от нашата? Имат ли опашка? Как се движат? Как вдигат и държат предмети? Какво ядат? Имат ли способности, които ние да не притежаваме, или обратното?

Всички тези разлики са важни, но далеч по-важно е сравнението, което правим след този първи момент. След като сме огледали и сме направили мислен списък на разликите, започваме да правим паралели — не между извънземния и нас самите, а между извънземния и животните. По-голямата част от нас сме били възпитани от детинство да не изразяваме гласно тези сравнения, понеже това може да засегне отсрещната страна — и наистина, повечето расистки обиди в разговорния език не са нищо друго, освен обикновени имена на примитивни животни (така например, човешкият термин „гущер“ е обидна дума за „аандриск“, куелинския термин „тик“ — за „човек“, а аандриския термин „серш“ — за „куелин“) Въпреки че тези имена представляват обиди, обективният им анализ разкрива интересни от биологична гледна точка факти. Като оставим настрана принизителните конотации на думата, ние, аандриските, наистина приличаме на някои от видовете от рода гущери, които живеят на Земята. Човеците пък наистина наподобяват по-големи и двукраки версии на неокосмените примати, които обитават канавките на големите куелински градове.

А куелините имат много общи черти със снабдените с щипки ракообразни, характерни за Хашкат. И все пак нашите раси са еволюирали отделно една от друга, на напълно различни светове. Моят народ и земните гущери не делят едно еволюционно дърво, нито пък човеците и тиковете, или пък куелинците и сершовете. Точките ни на произход са разпръснати из цялата галактика. Произлизаме от системи, които са били напълно откъснати от останалите в продължение на милиарди години, и с еволюционни линии, които започват по различни времена. Как тогава е възможно първата ни среща с някой от галактическите ни съседи мигновено да ни напомни на някое същество от родната ни планета — или, в някои случаи, на нас самите?

Въпросът става още по-сложен, когато преместим фокуса си от повърхностните разлики помежду ни и го насочим към изобилието от сходства. Всички раси сапиенси имат мозък. Нека се замислим върху този на пръв поглед логичен факт. Въпреки изолираните ни еволюционни пътища, всички ние сме развили нервни системи с централен орган за управление. Всички имаме и вътрешни органи. Всички споделяме поне по няколко еднакви сетива: слух, обоняние, вкус, осезание, зрение и електрорецептивност. По-голямата част от сапиенсите имат или по четири, или по шест крайника. Двукраките тела и противоположните палци не се срещат у всеки вид, разбира се, но са стъписващо чести явления. Всички сме изградени въз основата на хромозоми и ДНК, които, от своя страна, са изградени от шепа основни градивни елементи. Всички се нуждаем от постоянен прием на вода и кислород, за да оцелеем (въпреки че количествата варират от вид на вид). Всички се нуждаем от храна. Всички намираме прекалено гъстите атмосфери или прекалено силните гравитационни полета за непосилни за живот. Всички умираме, ако сме изложени на прекалено голям студ или жега. И всички, най-просто казано, умираме.

Как е възможно това? Как е възможно формите на живот, които са тъй разнообразни на пръв поглед, да следват един и същ модел в цялата галактика — и то не само през нашата епоха, но и през всички предишни? Тази система се забелязва както сред руините на арканската цивилизация в Шесша, така и в древните фосили на вече опустялата планета Окик. Научното общество се мъчи да отговори на този въпрос от векове и изглежда почти невероятно да получим отговор в близко бъдеще. Съществуват много теории — астероиди, пренесли със себе си определени аминокиселини, или пък свръхнови, чиито взрив изстрелва органичен материал към съседните им системи. И да, съществува и доста трудната за вярване хипотеза за съществуването на свръхнапреднала раса сапиенси, която е „посяла“ своя генетичен материал навсякъде из галактиката. Признавам, че тази идея — наричана от мнозина „Хипотезата за галактическия градинар“ — е дала основа на сюжетите на някои от любимите ми симулатори на фантастика, но научно погледнато, тези разбирания са дълбоко наивни. Теориите не могат да съществуват без доказателства, а няма никакви доказателства, които да подкрепят тези твърдения (независимо какво се опитват да ви убедят любителите на теории на конспирациите, които се навъртат из мрежата).

Колкото до моето лично мнение, аз вярвам, че най-доброто обяснение е най-простото. Галактиката се подчинява на закони. Гравитацията се подчинява на закони. Жизненият цикъл на всяка звезда и система от планети се подчинява на закони. Субатомните частици се подчиняват на закони. Известни са ни точните условия, при които би се зародило червено джудже, комета или черна дупка. Защо тогава не можем да осъзнаем, че биологията на вселената се подчинява на не по-малко строги закони? Всички форми на живот, които сме намирали досега, са били откривани на луни и планети с подобни размери, които обикалят в тясна орбита около подходящи звезди. Ако всички сме еволюирали на подобни светове, защо да ни изненадва фактът, че еволюционната ни история има толкова много общи точки? Защо не можем да признаем, че правилната комбинация от специфични фактори в околната среда винаги дава за резултат набор от предсказуеми физически мутации? Защо продължава да се води такъв дебат, когато разполагаме с толкова много неопровержими и явни доказателства?

Отговорът, разбира се, е, че биологичните закони са почти невъзможни за проверяване по лабораторен път, а учените ненавиждат това. Можем да изпращаме сонди, за да проверяваме теориите си за гравитацията и пространство-времето. Можем да подлагаме скали на високо налягане и да разцепваме атоми в класната стая. Но как да проведем експеримент, с който да докажем толкова дълъг и многолик процес като еволюцията? Има лаборатории, които едва успяват да намерят необходимите средства да поддържат даден проект в продължение на три стандарта. Представете си от колко повече средства ще се нуждаят, за да го поддържат в продължение на хилядолетия! В момента не разполагаме с никакъв ефикасен начин да проверим какви условия водят до определени биологични мутации. Можем да се опрем само на най-основните си наблюдения (като например избода, че водните условия водят до развитието на перки, че студеният климат води до развитието на козина и дебели слоеве подкожна мас и прочее). Правени са смели опити за разработка на софтуер, който да умее да предсказва еволюционни пътища с висока степен на точност — като спонсорирания от аелуонците проект Теп Преем, например (който все още не е успял да ни помогне да разбулим загадките на биологичните закони, независимо от добрите намерения на създателите си). Проблемът с начинанията от този тип е, че има прекалено много различни фактори, които трябва да бъдат взети под внимание — а голяма част от тях дори не са ни известни. Чисто и просто не разполагаме с достатъчно данни — а онези, с които разполагаме, често се оказват прекалено трудни за тълкуване.

По отношение на физическата галактика, ние сме експерти. Живеем на тераформирани планети и в огромни орбитални екосистеми. Можем да прокарваме тунели през подпространството, за да прескачаме от една в друга звездна система. Преодоляваме планетарната гравитация с лекотата, с която можем да излезем от входната си врата. Но по отношение на еволюцията сме все още като новоизлюпени, които се занимават с играчките си. Вярвам, че това е причината, поради която много от колегите ми все още вярват в теории за генетичен материал, разпространяван от астероиди или свръхнови. Идеята за общ генетичен басейн, който се носи из галактиката, е в много отношения по-лесна за възприемане от неприятната мисъл, че е напълно възможно да не разполагаме с интелектуалния капацитет да разберем същността на биологичното явление „Живот“.