Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътешественици (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Long Way to a Small, Angry Planet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata
Начална корекция
WizardBGR
Допълнителна корекция и форматиране
NomaD (2017 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2017 г.)

Издание:

Автор: Беки Чеймбърс

Заглавие: Дългият път към една малка ядосана планета

Преводач: Йоана Гацова

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Артлайн Студиос

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Венелин Пройков

Художник: Жени Петкова

Коректор: Мартина Попова

ISBN: 978-619-193-073-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2860

История

  1. — Добавяне

Ден 45, 307 стандарт по летоброене на НГ
25-ти октомври

— И така — каза Ашби. — Можеш ли да го поправиш?

Дженкс се вгледа в извадената на показ вътрешност на скриба на Ашби с вниманието на хирург.

— Мога да го пренастроя — отговори той — но това няма да реши проблема за постоянно. Има нужда от нов пикселизатор. Лесно бих могъл да го монтирам, но в момента не ми се намира такъв.

— А можеш ли да го накараш да спре да превключва от една страница на друга?

— Да. Качеството на картината може да започне да спада след няколко десетника, но няма да… момент. Опа.

Дженкс млъкна за момент, след което попита:

— Чуваш ли?

Ашби се вслуша внимателно. От дъното на коридора, където се намираше отсекът с водораслите, долитаха повишени гласове. Капитанът въздъхна.

— Пак ли.

Дженкс подбели очи.

— Толкова много време ще си спестят, ако единият най-сетне вземе да хвърли другия в космоса.

Двамата се запътиха по посока на гласовете. Доста лесно беше да се отгатне къде са. Постепенно започнаха да долавят откъслечни фрази от спора.

— … абсолютно некомпетентна… — чу се гласът на Корбин.

— … не беше такъв задник… — това беше Сисикс.

— … никакво уважение към работата ми…

— … просто си кажи проблема като нормален, зрял човек, мамка му, тогава може би…

Казах си го, просто дебелата ти гущерова глава не…

— „По дяволите, Корбин!“, помисли си Ашби и ускори крачка.

— Хиск! Ахшссек тес хска есш…

— О, съскай колкото си искаш! Това с нищо не променя факта, че…

— Достатъчно — прекъсна ги Ашби, като влезе в стаята.

Дженкс остана да чака отвън в коридора — достатъчно далеч, за да бъде прилично, и достатъчно близо, за да може да види всичко.

— Ашби — започна Сисикс, чиито пера бяха настръхнали до последното. — Кажи на този арогантен, видово предубеден задник, че…

— Достатъчно, казах — заяви Ашби и изгледа строго и двамата. — Кажете ми за какво става дума.

Корбин и Сисикс се развикаха едновременно. Капитанът вдигна ръце:

— Един по един.

— Твоят пилот — започна Корбин с такъв тон, с какъвто ядосаните родители казваха „твоето дете“ на брачния си партньор, — е причината всмукателните тръби за гориво да се пренатоварят. Което пък е подложило клапаните ми на прекалено високо налягане и виж сега какво е станало.

Ашби погледна към разпределителя за гориво. Не можеше да забележи някакъв явен проблем, но зелената слуз в някои от тръбите не помръдваше.

— Нямах никаква представа, че е сменил клапана с модел с по-ниска издръжливост — отговори Сисикс и стрелна Корбин с убийствен поглед. — И все още не разбирам защо изобщо е направил такова нещо.

— Смених го с такъв, защото нямаше с какво друго. Ако случайно не си забелязала, не сме спирали на пазар от доста време. Или трябваше да се задоволя с по-нискокачествен модел, или да сменя цялата система. Което сега така или иначе ще трябва да направя, благодарение на теб.

— Да, вината е моя — понеже си направи труда да ме осведомиш за всичко това. А, не, момент. Изобщо не си го направил.

— Споменах го в кухнята онзи ден.

— Не говореше на мен! Хленчеше нещо за лабораторията пред доктор Готвач! Как, по дяволите, да знам, че има нещо общо с моята работа като пилот на…

— С други думи си решила да ме игнорираш. Ако внимаваше малко повече за нуждите на останалите, вместо да гледаш само себе си, може би…

Стига — спря го капитанът и си пое дъх дълбоко. — Чакайте да видя дали съм разбрал правилно. Тази караница — която, между другото, успяхме да чуем чак от долния етаж — се е разгоряла само заради някаква малка повреда, причинена от един повреден клапан.

— Далеч не е малка, ще ми отнеме цял ден да…

Малка е — повтори Ашби. — Загубил си една система, от общо шест. Горивото все още продължава да се изпомпва, нали?

Корбин се намръщи.

— Да. Но въпросът е…

Добре. И така, значи: за в бъдеще ти — тук той посочи към Корбин — ще съобщаваш на Сисикс за промените в оборудването, защото не можеш да очакваш да знае какво се случва в твоята лаборатория. И никога повече няма да използваш онази дума на борда на кораба ми, разбра ли ме? Нито по адрес на Сисикс, нито за когото и да било. Абсолютно недопустимо е. Извини й се веднага.

— Не съм…

Веднага.

Лицето на Корбин почервеня още повече.

Извинявай — обърна се той към Сисикс.

Гласът му беше сух и студен като камък.

— А ти — посочи капитанът към Сисикс — ще се постараеш да не претоварваш двигателя така, когато набираш скорост. Дори клапан с ниска издръжливост не би трябвало да поддаде толкова бързо.

— Закъсняваме — каза Сисикс. — Ако не…

— Не ми пука, ако ще да закъснеем с един десетник. Не ми пука, ако ще да закъснеем и с един стандарт. Няма да поема риска да остана с изпържен двигател насред открития космос. Не и след като стигнахме толкова далеч. Внимавай повече.

Той остана, втренчен в двамата, още няколко секунди.

— Ще повторя само още веднъж. Престанете с тази неуморна, детинска вражда помежду си. Ще ме подлудите накрая. Както мен, така и останалите от екипажа. Знам, че това пътуване беше адски дълго, и знам, че всички сме уморени, но проклет да съм, ако измина останалия път до Ядрото под звуците на крясъците ви. Сдобрете се. А ако не можете да се сдобрите, се направете, че вече сте го направили. Отказвам да водя този разговор още…

Предавателят изпращя и го прекъсна:

— Хей, Ашби.

Беше Кизи.

— Ъъ… та значи… имам нужда да ми помогнеш мъничко.

— Може ли да почака?

— Ами… не, не бих казала, но ще се опитам да го убедя да…

— Кого да убедиш?

Чу се шумолене и от предавателя се разнесе гласът на Розмари:

— Ашби, получихме обаждане от един куелински патрулен кораб. Казах им да почакат малко.

Капитанът различи и гласа на Кизи някъде зад нея:

— Мислиш ли, че го ядосах? Не мога да позная, нали са им неподвижни лицата…

Ашби въздъхна и затвори очи.

— Лови, прехвърли разговора тук.

Корбин се отдръпна, за да направи място на капитана да седне на бюрото му. Пикселите се стрелнаха нагоре и оформиха лицето на един мъж-куелинец, който се беше втренчил в тях с непроницаемо изражение на бронираното си лице. Черните му очи светеха леко.

— Говори капитан Ашби Сантосо. Как мога да съм ви полезен?

— Говори началник Бевел от Бюрото за междузвездна сигурност. По силата на разпоредбите, изложени в Раздел 36–28 от Поправката на Закона за сигурност по границите, сте длъжни да предоставите превозното си средство и всички членове на екипажа за инспекция.

— Вече ни сканираха веднъж, когато навлязохме на територията на Куелин. Нарушили ли сме някакъв закон?

— Става дума за инспекция на случаен принцип. Бюрото за междузвездна сигурност има право да обискира всяко превозно средство, което намери за необходимо, по собствено усмотрение и без да посочва изрична причина.

— Смятам, че вече сте получили копия от работния ни лиценз и летателния ни план от секретарката ни. Прав ли съм?

— Да, получихме въпросните материали. Правото ви на преминаване през териториите ни е вече потвърдено.

— Не искам да създавам проблеми, но гоним доста важен краен срок. Имам ли право да откажа инспекцията?

— Ако откажете, поемате риска от евентуална конфискация на превозното ви средство и арест на всички членове на екипажа. Отказът за съдействие на служителите по инспекцията представлява нарушение на споразумението за членство в НГ и е наказуем по силата на Наредба 226–09.

— Е, значи ще ви очакваме на борда.

— Служителите ни ще пристигнат при вас след десет минути — отговори началник Бевел.

Пикселите се разпръснаха. Разговорът беше приключил.

— Ама че чаровник — изкоментира Дженкс. — На бас, че е страшно готина компания по купони.

— Само ако домакините му представят необходимия формуляр — каза Ашби и потри основата на носа си с пръсти. — Досадник.

Вратите на товарния асансьор се отвориха с дрънчене, и отвътре изскочиха Розмари и Кизи.

— Всичко наред ли е? — попита Кизи. — Да не ни навлякох неприятности? Просто не бива да отговарям на обаждания никога повече, отвсякъде изглупявам…

— Всичко е наред, но ще трябва да ги пуснем за още една инспекция.

— Защо?

— Защото така казаха, защото са куелинци и защото са от онзи тип хора, които предпочитам да не ядосвам.

— Доколкото знам, обиските на място са адско главоболие — обади се Сисикс.

— Предишният обиск мина добре.

— Да, но това беше просто основно сканиране — за оръжия, нелегална техника и такива неща. Повярвай ми, сега ще обърнат всичко наопаки. Чувала съм, че правят и тестове на кръвта.

— Това пък защо? — попита Розмари.

Дженкс въздъхна.

— Заради онзи задник с взривоботите в кръвта, обзалагам се. Помните ли? Онова тъпо, расистки настроено хлапе, което спретна онази демонстрация по време на една гранична проверка преди няколко стандарта? Дори не ги беше програмирал както трябва. Всичко, което успя да направи, беше да си отнесе собствената глава.

— Странно как расистите винаги се оказват причината, поради която всички трябва да страдаме — отбеляза Сисикс.

Корбин изсумтя презрително, но тя се запъти към вратата, преди той да е успял да каже нещо.

— Ще отида да доведа Охан.

Ашби погледна към Кизи, а после — към Дженкс.

— Случайно да имате нещо из дълбоките запаси, за което да вземат да се заядат? Каквото и да е?

Дженкс се замисли дълбоко.

— Не мисля.

— Нямаме — потвърди Кизи. — Изпихме последните бутилки от домашното пиво на Мечок миналия десетник.

Изведнъж ръцете й се стрелнаха към устата и тя възкликна:

— Ох, мамка му и прасе!

— Какво? — попита Ашби.

Тя плъзна длани нагоре към темето си и започна да си скубе косата.

— Имам торбичка хипнол в чекмеджето за чорапи.

— Добре, че се сети. Иди я хвърли в двигателя.

— Но… — рамената на Кизи се превиха унило. — Тук няма откъде да си купя нов. Пазех го за някой специален случай.

Ашби се намръщи. Не беше в настроение за оправдания.

— Не подлежи на обсъждане. В двигателя. Веднага.

— Хайде, Киз — подкани я Дженкс, като я хвана за китката и я поведе обратно към товарния асансьор. — Да идем да я свършим тая гадна работа.

— Мразя куелинците — отговори тя. — Гадняри са и са тъпанари, и никой не ги харесва.

След това понижи глас и прошепна съзаклятнически, докато се качваха в асансьора:

— Ако го изпушим сега, ама много бързо, дали ще забележат?

— Още те чувам, Кизи — извика след нея Ашби.

Кизи се нацупи.

— Е, поне се опитах — каза тя, докато вратите се затваряха след нея.

 

 

Розмари беше виждала куелинци на видео, но въпреки това бе напълно неподготвена за съществата, които изтрополяха през вратите на товарния отсек. Опита се да се сети за някакъв по-красноречив начин да ги опише, но всичко, което й хрумваше, беше думата „омарокентаври“. Хитинови, сини екзоскелети, дълги, хоризонтално разположени кореми, тела, разделени на сегменти, множество членести крака, а на върха на всичко това — лице, подобно на маска. По черупките им бяха дамгосани различни символи, обрамчени с лъскави камъни. Тя знаеше, че не е добра идея да съди за дадена раса по външния й вид, но покрай черупчестата им външност и обаждането, което се бе състояло по-рано, й беше доста трудно да ги приеме топло.

Останалите от екипажа явно също изпитваха леко неудобство, което я караше да се чувства малко по-добре. Беше всеизвестно, че куелинците обикновено си падат ксенофоби, и не се случваше да напускат териториите си често. Включването им в НГ бе продиктувано от рационални мотиви — или поне така беше чела Розмари. Куелините разполагаха с огромни залежи от полезни изкопаеми и бяха привлечени към НГ от хармагианците, които имаха предостатъчно пари и висококачествено оборудване, с които да ги примамят. Не че куелинците и хармагианците се харесваха. Интересно как потенциалните облаги бяха в състояние да изместят всякакви досегашни антипатии.

Шестима куелинеца влязоха в товарния отсек, предвождани от онзи, който се бе обадил преди десет минути — началник Бевел. Той непрекъснато се разпореждаше с низшестояищте си (или поне така предполагаше Розмари, понеже не говореше телераински). Четирима от тях се запътиха навътре в кораба, съпроводени от потракването на дългите си крака по металния под и понесли пищящите си сканиращи устройства.

— Подредете се в редица и се пригответе да бъдете сканирани — каза началник Бевел, вместо да се представи или да се здрависа с тях.

Екипажът се подчини. Розмари се озова застанала до Сисикс и двете се спогледаха. Сисикс подвели очи и разтърси глава раздразнено.

Бевел посочи с единия си крак към Охан.

— Какво им има?

Розмари погледна към Охан, които трепереха. Не силно, но достатъчно, за да се забелязва дори от разстояние.

— Стари са, вече са болни — обясни доктор Готвач. — Не е заразно. Става въпрос за прогресиращо неврологично заболяване, заради което им е трудно да стоят прави продължително време.

Бевел бе вперил очи в Охан, но поради липсата на клепачи или лицеви мускули беше невъзможно да се определи какво мисли.

— Позволявам им да седнат.

— Благодаря — кимнаха Охан и се свлякоха на пода, като все пак се опитаха да запазят стегната, благоприлична поза.

Явно куелинецът все пак не беше толкова неприятен тип.

Бевел премести погледа си на доктор Готвач.

— Ще трябва да прегледаме медицинския им картон, за да потвърдим тази информация.

А може и да беше.

Жената-куелин до него извади някакъв уред от чантата, която бе преметнала през рамо.

— Ще сканирам кръвта, хемолимфата и всички останали видове телесни течности, които притежавате, за замърсители, патогени, незаконни наноботи или каквито и да било други забранени или опасни вещества. Ако знаете, че в системата ви се съдържат такива вещества, кажете ни сега.

Тя спря, за да им даде възможност да отговорят. Всички мълчаха.

— Започвам сканирането — каза тя и отиде в другия край на редицата, където бе застанал Дженкс. — Вие сте необичайно нисък.

— А вие имате един тон крака — отговори Дженкс и протегна ръка към нея.

Куелинката не каза нищо и притисна скенера към дланта му. Чу се механично изщракване. Розмари чу как Дженкс си поема въздух през зъби със съскане. Куелинката се втренчи в показателите на скенера. Явно доволна от видяното, тя продължи напред към Ашби.

Дженкс погледна ръката си.

— Какво, няма ли да дадете един анкерпласт или памук… или… не? Окей. Благодаря.

Куелинката продължаваше нататък, като сканираше членовете на екипажа подред. Розмари послушно протегна ръка, когато стигна до нея. Бодването на иглата бе неприятно, но не беше болка за умиране. Въпреки че знаеше, че няма да открият нищо интересно в кръвта й, тя не се сдържа и въздъхна тихичко от облекчение, когато куелинката отмина нататък. В тези сапиенси имаше нещо, което силно я напрягаше.

Въпреки че не можеше да разпознава различните изражения на лицето на куелинката, нещо в него явно се промени, след като сканира Корбин. Началник Бевел явно също го забеляза и веднага се запъти към тях. Погледна към скенера и размени няколко бързи реплики със служителката си.

— Артис Корбин — произнесе началник Бевел, — съгласно разпоредбите, изложени в раздел 17-6-4 от Споразумението за съхранение на генетичната чистота, ви поставям под арест.

— Какво?! — извика Корбин.

Куелинката вече се бе заела да връзва ръцете му с нещо, което наподобяваше енергийни белезници, след което го избута към вратата.

— Нищо… Нищо не съм направил!

Ашби се спусна след него.

— Началник Бевел, какво…

Бевел го спря.

— Ще се наложи да разпитаме всички ви. Засега ще останете тук. Разпитите ще се състоят в помещение по наш избор веднага след като приключим с обиска на превозното ви средство. Според разпоредбите на раздел 35–2 от Закона за наказателните процедури ви е забранено да търсите помощ от адвокати или други юридически компетентни лица.

— Извинете?! — попита Ашби. — Какво, по дяволите, става?

Розмари се опита да запази спокойствие. Никой от тях не беше направил нещо нередно — не и доколкото й беше известно, а ако досега не бяха заподозрели, че идентификационният й файл е подправен, значи надали щяха да го забележат въобще. Колкото до Корбин, не можеше да се сети за някого, за когото бе по-малко вероятно да е нарушил някакъв закон. Явно ставаше дума за някакво недоразумение.

— Не сте арестувани — каза Бевел. — Няма повдигнати обвинения срещу вас, поне на този етап. Но отказът да съдействате добросъвестно по време на разпитите ви е наказуем със затвор.

Дженкс се втренчи в него ядно.

— Капитанът ви зададе въпрос. Какво е направил Корбин?

— Недей, Дженкс — обади се доктор Готвач.

Куолииклтл изчезна от кораба заедно с Корбин.

— Ашби! — извика той, преди да го отведат. Влачеше крака, но куелинката неумолимо го тикаше напред. — Ашби, не съм…

— Зная, Корбин — каза Ашби. — Ще изясним въпроса колкото може по-бързо.

След това се обърна към Бевел. Бе напълно побеснял. Розмари никога не го беше виждала такъв.

— Къде го водите? В какво престъпление е заподозрян?

Началник Бевел погледна капитана с плоските си, черни очи.

— Че съществува.

 

 

Сканираха гривната на китката му и му взеха дрехите. Вика, докато прегракна, но никой не му отговаряше. Дори не можеха да говорят клипп. Думите им бяха странни, изпълнени с щракащи звуци. Краката им барабаняха по пода. Дори очите им сякаш прещракваха. Все едно се намираше в термитник, пълен с метални насекоми — тъмно, горещо, влажно и изпълнено с непрекъснато щракане и барабанене.

Не знаеше колко далеч от „Пътешественикът“ се намира. Бяха го преместили на друг кораб. На орбитален, може би? Не можеше да определи. Наоколо нямаше нито илюминатори, нито видеоекрани (поне доколкото бе успял да види). Бяха го натикали в една огромна зала — колкото товарен отсек на търговски кораб. На равни разстояния по пода имаше шахти с гладки стени, два пъти по-дълбоки от него. Ако се взреше усилено, можеше да различи блясъка на чифтове очи, които го наблюдаваха от дълбините им.

Опита се да се покрие. Куелинците не носеха дрехи, но пък на тях не им трябваха — нали имаха черупки. Не бяха направени от меко, незащитено месо и коса, и не бяха покрити с бръчки, линии и закръглености от вида, които хората предпочитат да запазят скрити от околните. Прииска му се и той да имаше черупка. Щеше му се да принадлежи на раса, която да е надарена с шипове, рога или изобщо нещо по-внушително от уязвимата торба плът, която представляваше. Искаше му се куелинците да са онези, които ги е страх.

Бутнаха го грубо към една от празните шахти.

— Не — каза той, като се помъчи да прикрие треперещия си глас. — Не и преди да ми кажете какво съм направил. Аз съм гражданин на НГ, имам право на…

След секунди му се искаше да не се беше обаждал въобще.

Един от куелинците го грабна с горните си крайници и го притисна към твърдата броня на гърдите си с гърба напред. Сегментираните му крака обвиха тялото му като бодлива тел. Другият куелинец се наведе, опря се на земята с лице надолу и изпъна гръб като дъска. Корбин забеляза за пръв път колко дебела е бронята на теметата им — извит, черно-син купол, целият в следи от одрасквания и лъснат до блясък.

В следващия миг вторият куелинец го нападна. Извитата броня на главата му се заби право в гърдите му. Болката избухна в тялото му и той се задави и закашля, като опръска със слюнка главата на куелинеца. На него обаче явно не му пукаше. Отдръпна се назад, после отново се засили към него.

„О, не, моля ви се…“

Чу как ребрата му изпукват още преди да усети болката. Чу болезнения вик, преди да осъзнае, че е излязъл от собствената му уста. Отпусна се в прегръдката на първия куелинец, но той го задържа прав. Вторият отново се приготви да го нападне.

Онзи, който го държеше, явно го беше пуснал в някакъв момент, защото Корбин се опомни на пода, където се беше свил, обзет от пристъпи на неконтролируемо треперене и повръщане. Усещаше пробождането на счупените си ребра всеки път, когато стомахът му се надигнеше. От време на време от устата му се отронваше по някой тих стон, накъсан от отчаяните усилия на дробовете му да си поемат въздух.

Бутнаха го в ямата. Той се строполи надолу покрай студената, метална стена. Удари се в пода с лицето напред. Усети как носът му се чупи настрани, а от ноздрите му бликва кръв. Куелинецът, който бе изпочупил костите му, му изкрещя нещо на клипп — седем гневни, резки думи, които не спряха да се въртят в главата на Корбин през последвалите дълги часове:

— Отсега нататък ще си затваряш устата, клонинг.

 

 

Ашби се върна последен от разпита и се присъедини към останалите, които се бяха събрали около масата в трапезарията. Изглеждаха изтощени. Дори Охан бяха дошли и чакаха, свити под едно одеяло на близката пейка. Доктор Готвач беше донесъл малко пролетен сладкиш. Никой не ядеше.

— О, звезди — възкликна Кизи, изтича към него и го прегърна силно през кръста. — Мислех, че ще отведат и теб.

— Добре съм — успокои я той.

— Нямаше те цели шест часа.

— Стори ми се още по-дълго.

Той се свлече на стола си, а доктор Готвач сложи чаша мек пред него. Ашби я хвана с две ръце и остави топлината да ги сгрее постепенно. За секунда остана, загледан в празното пространство, след което си пое дълбоко дъх и вдигна поглед към екипажа си.

— Знаеше ли някой от вас?

Всеобщо клатене на глави.

— Представа си нямах — каза Дженкс и запали лулата си за червена трева.

Купчинките пепел на чинийката пред него показваха, че вече е изпушил две.

— Тъкмо обсъждахме дали самият Корбин го е знаел — каза Сисикс.

— И? — попита Ашби.

— Не мислим, че е знаел — отговори Дженкс и издиша струйка дим през зъби. — Видяхте ли му лицето, докато го влачеха? Нямаше и най-бегла идея какво се случва.

— Проверих едно от старите му кръвни изследвания — намеси се доктор Готвач. — Няма съмнение по въпроса. В ДНК-то му има известни отклонения, които не биха могли да се получат по друг начин.

— Как така не си ги забелязал по-рано? — попита Ашби.

— Защото са от онзи тип неща, които можеш да откриеш, само ако търсиш изрично тях. А нямах причина да го правя.

Капитанът въздъхна и се облегна назад.

— Това не променя нищо. Надявам се, че всички разбирате това Корбин е сапиенс и не ме интересува как точно се е появил на бял свят. Зная, че характерът му е малко… труден — призна той и хвърли поглед на Сисикс, която ровеше из едно парче сладкиш с нокът. — Но е част от екипажа ни и трябва да му помогнем.

Огледа събралите се около масата. Нещо не беше наред.

— Момент, къде е Розмари? Не се ли е върнала още?

„Да не са разбрали и за нея? Звезди, колко от членовете на екипажа си ще загубя днес?“

— Не, тя е в офиса си — успокои го Сисикс. — Рови се из различни правни сайтове, за да търси някаква възможност да отървем Корбин, откакто го отведоха.

Ашби си напомни да вдигне заплатата на Розмари веднага, след като построят тунела.

— Ще отида да й помогна — каза той и стана от мястото си.

— Няма нужда — спря го Розмари, която тъкмо бе влязла в трапезарията със скриб в едната ръка и пикселова писалка зад ухото. — Но имаме да обсъждаме доста неща.

— Да чуем.

Розмари седна на един от столовете около масата.

— Корбин е под арест на борда на един куелински орбитален кораб. Могат да го задържат там неограничено време — колкото е необходимо, докато случаят му е готов за разглеждане.

— А какво ще стане тогава?

Розмари зае мястото си до масата.

— Ако не направим нещо, ще го пратят на някоя от куелинските наказателни колонии. Повечето от тях представляват нещо като каторги, доколкото разбрах. Явно по-голямата част от добива на терацитна руда за НГ е осигурен с цената на труда на куелинските затворници.

— Ама че весело — отбеляза Дженкс. — Много ми е приятно, че разбрах откъде идват електрическите ни табла.

— Нима имат право на такова нещо? — попита докторът. — Корбин е гражданин на НГ.

— Не, не е — отвърна Розмари. — Понеже клонирането е незаконно на почти всички територии, които спадат към НГ, клонингите не получават правата, с които се раждат естествено заченатите индивиди. Трябва да преминат през същия процес на кандидатстване и евентуално одобрение на кандидатурата, през който трябва да минат и членовете на раси извън НГ — дори ако е прекарал целия си живот на нейна територия.

— Никак не е честно — заяви Кизи.

— Да — съгласи се Дженкс. — Но помисли колко рядко се случват подобни неща. Властите, които са съставили съответните закони, няма да си правят труда да разработват нови законови системи, за да решат проблем, който засяга… колко? Няколкостотин души, ако не и по-малко? Създателите се намират само на някои от крайните колонии и силно се съмнявам, че някой от тях ще вземе да се върне в НГ. Затова такива случаи почти не се срещат.

— Точно така — съгласи се Розмари. — И по тази причина неофициалната политика за справяне с тях е да се следват законите на местната администрация. Ако бяхме открили, че Корбин е клонинг, докато бяхме на хармагианска територия, например, той пак щеше да бъде задължен да си подаде кандидатурата, но единственото, което щеше да му се случи накрая, е малка бележка, добавена към идентификационния му файл. Единственият друг човек, когото щяха да арестуват, е баща му — което вероятно се случва тъкмо в момента.

— Някой знае ли нещо за баща му? — попита Кизи.

— Мисля, че още е на борда на „Енцелад“, в орбита. Не си говорят — каза капитанът, след което се обърна към Розмари. — Дай да видя дали съм разбрал правилно. Корбин всъщност не е гражданин, затова не можем да се позовем на правата му по силата на конституцията на НГ?

— Точно така. Но има една вратичка. Само дето не е… — тя прочисти гърло. — Не е много приятен вариант.

— Така си и мислех.

Розмари се заигра нервно с писалката.

— Условията на членство в НГ за куелинците гласят, че трябва да се съобразяват с всички законови документи, свързани с граждани на НГ, които минават през територията им. Става въпрос за случаи като, например… Да кажем, че един човек и един хармагианец сключват партньорство на територията на хармагианците.

— Ъъъгх — възкликна Кизи отвратено.

— Расистка — сухо изкоментира Дженкс.

— Не съм расистка, просто са лигави.

— Само давам пример — спря ги Розмари. — И така, те не биха могли да регистрират партньорството си на куелинска територия, понеже там не се признават междувидовите партньорства. Но понеже вече са регистрирани на друга от териториите, които влизат в НГ, куелинците трябва да се съобразят с наличието на законно партньорство.

— Как така? — попита Ашби.

— Ако корабокрушират и един от тях загине например, куелинските власти трябва да признаят другия за най-близък наследник, независимо че самите те не биха дали такива права на членове на междувидова двойка, които живеят на тяхна територия.

— Ясно. А как ще помогне това на Корбин?

— Ами, когато си подадеш кандидатурата за гражданство в НГ, трябва да имаш законно назначен настойник през целия период на процеса по кандидатстването. Гражданин на НГ, който да гарантира за теб.

— Да, аз трябваше да направя именно така — потвърди доктор Готвач.

— И как става? — попита Дженкс.

— По-скоро е формалност. Идеята е, че трябва да има кой да ти помогне да се ориентираш и приспособиш към новата обстановка — да научиш езика, да разбираш местната култура и етика, такива неща. Настойникът отговаря и за това да предаваш всичките си документи навреме, и трябва да те придружи на изслушването. Нещо като система за интегриране с помощта на другарче.

— В случая на Корбин изглежда доста глупаво — отбеляза Кизи. — Не е като да трябва да започва тепърва да учи клипп.

— И така — обобщи Ашби, — ако Корбин има назначен настойник, куелинците трябва да го освободят и да го предадат на въпросния, така ли?

— Да, но имаме съвсем малко време да го назначим. Ще трябва да попълним формулярите, да ги предадем на НГ за одобрение и да изпратим копие на куелинците, преди да започне обработката на делото му. Аз имам… един познат, който може да помогне. Чиновник в НГ. Сигурна съм, че щом разбере, че случаят е спешен, ще придвижи формуляра колкото може по-бързо.

— Същият приятел, който… ъъм…? — погледна я въпросително Дженкс и посочи към гривната на китката й.

Розмари сведе поглед.

— Да.

— Колко време имаме, преди да разгледат случая на Корбин? — попита доктор Готвач.

— Никой не знае. Може би дни, може би — десетници. Може дори в момента да заседават по въпроса, макар че се съмнявам. Доколкото съм запозната с правната система на куелинците, нямат навика да бързат с такива неща.

— Добре — каза Ашби — Само ми покажи къде да оставя пръстов отпечатък.

— Не… За съжаление ти не можеш да му станеш настойник.

Розмари си пое дъх. Явно се чувстваше неловко.

— Има една уловка. Тъпа, бюрократична уловка, но не можем да я заобиколим.

— Слушам те.

— Куелинските закони относно клонирането не са просто строги, а… Дори не мога да намеря правилната дума. Железни. Разбирам ги само бегло, но доколкото схванах, куелинците са водили доста ожесточени междупланетни войни преди няколко века, а клонирането и евгениката са имали пряка връзка с тях. Съвременните куелинди не смятат клонирането за етически съмнителна постъпка, а направо за злина. За тях самото съществуване на Корбин представлява опасност. Поради което законите им относно клонирането са доста по-изчерпателни от онези на останалите раси. Явно са взели предвид възможността на територията им да попаднат клонинги от други територии.

— Което означава, че…?

— Което означава, че независимо от конституцията на НГ няма да пуснат Корбин под попечителството на представител на вид, който забранява клонирането. Според тях, те биха му направили услуга, като задържат клонинга в плен, вместо да го пускат обратно в галактиката.

Тя прочисти гърло.

— Затова единственият начин да спасим Корбин би бил да му намерим настойник от раса, която няма закони против клонирането.

— Че кой няма… — започна Ашби, но се спря, когато видя колебливото изражение на лицето на Розмари.

Тя не гледаше към него. Капитанът проследи погледа й през масата. Гледаше Сисикс.

Сисикс примигна два пъти. Лицето й бе лишено от каквито и да е чувства. След това покри очи с длан, отметна глава назад и въздъхна протяжно и гневно.

— Просто нямам думи, мамка му.

— Момент — обади се Кизи. — Наистина ли? Аандриските нямат закони против клонирането?

— Не, нямаме.

— Защо?

— Защото не го правим — сопна се тя. — Дори не ни е хрумвало. И знаете ли защо? Защото, за разлика от вас, ние смятаме, че природата си върши работата идеално и без ние да бърникаме и да ровичкаме из… о, това е просто нелепо.

— Сисикс… — обърна се към нея Ашби.

— Нищо не казвай. Ще го направя. Дори не е под въпрос. Няма да го оставя да изгние в някоя мина за терацит.

Тя избарабани с нокти по масата.

— Окей. Хубаво. Какво трябва да направя? Да подпиша някакъв формуляр и да отида с него на няколко изслушвания?

— Да… — потвърди Розмари, облиза устни и побърза да добави: — И ще трябва да се намираш в същата система като него през цялото време, докато кандидатурата не бъде приета.

Перата на Сисикс се накокошиниха.

— А това колко време ще отнеме?

Розмари се сви на стола си. Цялото й тяло бе приело формата на едно голямо извинение.

— Около един стандарт. Може и повече.

Сисикс изруга на рескитски и стана от масата. След това се обърна пак към Розмари:

— Не ти се сърдя за това — каза й. — Ясно ти е, нали?

— Ясно ми е — отговори Розмари, като отвърна на погледа й.

Ашби видя как двете провеждат кратък разговор без думи.

Наблюдаваше ги с любопитство. У него се събудиха известни подозрения, но сега не беше моментът да размишлява върху тях. Имаше по-важни неща, за които да се погрижи.

Сисикс въздъхна още веднъж и се опита да приглади перата си с ръка.

— Е, хайде — подкани ги тя. — Да идем да го спасим това копеле.

 

 

Сисикс се намираше на борда на орбиталния патрулен кораб от едва няколко минути, но вече го мразеше. Нямаше илюминатори. Нямаше цветове. Тихи коридори. Лишен от всякаква естетика, ъглест дизайн. Каквото и да погледнеше, й вдъхваше чувство за мрачна стерилност. Разбираше, че затворите не се строят с идеята да бъдат весели, но тук беше далеч по-зле, отколкото си беше представяла. Беше от типа място, което те кара да се откажеш дори от мисълта за противозаконни дейности в бъдеще. Единственото хубаво в него бе топлината — и все пак, жегата понякога идваше в повече. Въздухът бе така натежал и сгъстен, сякаш можеше да го сдъвче.

Влязоха в едно помещение, в което нямаше нищо, освен няколко вградени в стената скенера и една внушителна двукрила врата.

— Изчакайте тук — заповяда куелинецът, който я придружаваше.

След това отиде до един от панелите на стената и въведе някакъв код. Вратите се отвориха, а Сисикс едва не се задуши от вълната въздух, която нахлу през тях — отвратителна смес от немита кожа и екскременти. Притисна длан към ноздрите си и се отдръпна назад. Как издържаше куелинецът? Беше ли надарена с обоняние расата му изобщо?

Пребори се с гаденето и се опита да надникне в килиите за арест. Светлината бе прекалено слаба, за да различи детайлите, но виждаше телесната топлина, която се издигаше от дъната на шахтите на пода. Шахти. Знаеха ли за това от НГ? Някой в Парламента трябва да беше осведомен. Пукаше ли им? Заспиваха ли по-трудно вечер, когато знаеха, че заседават на една маса с вид, който се отнасяше така към други видове? Или лесният достъп до терацит беше достатъчен да потисне тези терзания? Гаденето й се увеличи още повече, но този път нямаше нищо общо с миризмата.

„А аз съм тук заради Корбин“ — помисли си тя. Самата идея продължаваше да й се струва невероятна. Беше влязла в този бездушен, неприятен като отворен гроб кораб, след като бе подписала сума ти сериозни документи и формуляри, с които щеше да е длъжна да се съобразява в продължение на стандарт — цял проклет стандарт — и всичко това — заради Корбин. Онази хаплива, грозна загуба на пространство. Защо той? Защо тя? Приемаше присъствието му на кораба, преглъщаше факта, че деляха пространство, въздух и храна, но това — това вече беше абсурдно. И нечестно. И незаслужено.

След известно време видя как куелинецът се връща обратно към двойната врата. Пред него вървеше мъж-човек. Но нещо не бе наред с човека. Сисикс го виждаше в движенията му. Какво му бяха направили? Тя си пое въздух рязко, когато двамата се приближиха. Тъмни синини покриваха почти целия торс на мъжа — лилави, обрамчени с жълто по краищата. Лицето му бе почти неузнаваемо, а носът му висеше под неправилен ъгъл. Движеше се сковано, стиснал ребрата от едната си страна с ръка. С другата ръка се опитваше да прикрие голите си гениталии. Човеци. Бяха го подложили на жесток побой и хвърлили в яма в пода, а той се безпокоеше за това?

Но след това видя изражението на лицето му. В началото си помисли, че е гняв, но не — беше срам. Никога нямаше да разбере напълно човешкия свян от голотата, но знаеше колко дълбоко е заложен той в расата им. Разбра също, че всички обиди, които Корбин някога й беше нанасял, току-що бяха изцяло възмездени. Да го блъскат насам-натам из ареста гол беше достатъчно унизително, но да го види така някой, когото той ненавиждаше, беше стократно по-лошо. На Сисикс й се прииска да бе имало начин да изпратят друг вместо нея. Извърна поглед.

— Сигурна ли сте, че го искате? — попита я куелинецът. — Той е природно извращение.

Сисикс се втренчи в него ядно.

— Идете да донесете дрехите на извращението, ако обичате.

— Сигурно са били унищожени.

Тя пристъпи към Корбин, който явно се държеше на крака с големи усилия. Хвана ръката му и я обви около кръста си, за да може да се опре на нея. Беше ли го докосвала преди изобщо? Не мислеше. Трябваше да е имало поне някакво ръкостискане, когато го бяха наели. Сисикс отново се обърна към куелинеца.

— Нямате ли все нещо? Одеяло? Кърпа? Каквото и да е?

Пазачът се поколеба, след което отвори един панел на стената. Беше пълен с медицински консумативи. Въпреки непроницаемата маска на лицето му, Сисикс остана с впечатление, че куелинецът внимава за държанието си в нейно присъствие. Тя самата не беше никой важен, но расата й бе една от трите най-важни в парламента на НГ и влиянието им бе доста по-значително от това на куелинците. Дипломатическите връзки между видовете им бяха, меко казано, обтегнати, и ако някой от куелинците се е държал зле с аандриск, новинарските емисии щяха да направят от това истински скандал.

Куелинецът й подаде едно малко одеяло, направено от някаква синтетична тъкан, подобна на фолио. Тя помогна на Корбин да го увие около кръста си.

— Благодаря — каза той с изтънял глас.

Явно не можеше да си поеме дъх с пълни гърди. Очите му бяха вперени в пода, но Сисикс видя, че се бори да спре сълзите, които напираха в тях. Ако се разплачеше, само щеше да прибави още един повод за срам към останалите. Сисикс отклони поглед от лицето му. Не й беше работа да го зяпа, докато е в такова състояние.

— Хайде да се връщаме у дома — каза тя и го изведе от стаята, а куелинецът продължи да ги следва по петите.

След една-две секунди, Корбин заговори тихо, почти шепнейки:

— Не бях сигурен, че ще ме изведете оттук.

Сисикс не отговори. Нямаше какво да каже — нямаше да прозвучи нито на място, нито искрено. Продължиха надолу по коридора. Корбин трепваше леко от болка на всяка крачка. След известно време попита:

— Защо ти?

Тя въздъхна.

— Сложно е, а и когато разбереш какво става, няма да ти хареса повече, отколкото на мен. Но нямам търпение доктор Готвач да те пооправи малко. Засега, нека просто кажем, че… така беше правилно.

Помежду им се възцари неловко мълчание.

— Благодаря — прошепна Корбин най-накрая. — И… да. Благодаря.

— Е — прочисти гърло Сисикс, — все пак трябва да те предупредя, че отсега нататък ще мога да пускам отоплението толкова високо, колкото си поискам.

 

 

Четири дни по-късно Корбин седеше на тезгяха в лабораторията си и внимателно мажеше водорасли на едно от картончетата за мостри. Последната партида се бе получила малко лепкава и не беше сигурен защо. Разстла водораслите на тънък слой, така че да може да види клетките ясно, когато постави картончето в скенера. Обикновена задача, но той не я усещаше така. Вече нищо не му се струваше както обикновено — нито лабораторията му, нито леглото му, нито лицето му. Но именно затова трябваше да се занимава с обикновени задачи. Щеше да намаже картончето с водорасли и щеше да го пусне в скенера.

Щеше да го прави отново и отново, докато нещата пак не започнеха да изглеждат такива, каквито бяха преди.

— Извинявай, Корбин — обади се Лови през предавателя на стената.

— Да?

ИИ-то се поколеба за миг.

— Обаждане по сиб за теб. От Тартарус.

Корбин вдигна поглед от водораслите, без да каже нищо. Тартарус. Затворнически астероид в пояса на Кайпер. Познаваше само един човек, който може да го търси оттам.

Лови продължи с глас, който издаваше колко й е неловко:

— Мога да отхвърля обаждането, ако желаеш?

— Не — каза Корбин, избърса зелената слуз от края на пипетата за мостри и я остави настрани. — Свържи ме.

— Добре, Корбин. Надявам се да мине добре.

Корбин кимна рязко. Предавателят щракна и се изключи. Той въздъхна, седна на бюрото си и махна с ръка към пикселовия прожектор. Пикселите мигом се издигнаха и оформиха екран. В долния му ъгъл мигаше яркочервен правоъгълник — знак, че има входящо обаждане по сиб, което е оставено на изчакване. Той го погледа как светва и угасва пет пъти, след което направи жест с ръка, за да вдигне.

Лицето на баща му се появи на екрана. Корбин не бе говорил с него от четири стандарта насам. Баща му беше остарял — а и напълнял леко, което го изненадваше. Винаги го беше тормозил да яде здравословно. Корбин се загледа в познатите извивки, ъгли и бръчици по лицето на баща си. Чертите му бяха станали по-ясно изразени — задълбочени от старостта, — но иначе бяха същите като неговите. Не просто подобни. След време, лицето на Корбин щеше да изглежда точно като лицето на екрана.

Баща му заговори.

— Удряли са те.

Корбин се облегна назад в стола, за да е сигурен, че баща му вижда ясно вече избледняващите синини по лицето му. Именно Затова не беше позволил на доктор Готвач да оправи раните му — с изключение на счупените кости. Беше се надявал, че това ще се случи — че баща му ще види щетите, причинени от собствената му арогантност.

— Здравей, Маркъс. И да, върнах се от затвора със счупен нос и три пукнати ребра. Едно от които насмалко да пробие белия ми дроб.

— Съжалявам, Артис. Толкова много съжалявам.

— Съжаляваш? — отговори Корбин. — Извлякоха ме насила от дома ми, смляха ме от бой и ме захвърлиха в някаква куелинска дупка, където ми се изясни, че целият ми живот е бил лъжа — а ти съжаляваш. Е, благодаря, но това ми се вижда някак си недостатъчно.

Маркъс въздъхна.

— Затова и ти се обадих. Предположих, че искаш да ми зададеш някои въпроси. Ако можеш да спреш да ме мразиш за няколко минути, с удоволствие ще им отговоря. Не мога да се обаждам често от това място. Достъпът до ансибъл е нещо, което получаваме рядко.

Корбин се взря в пикселовото изображение на мъжа. Изглеждаше толкова победен, толкова уморен. Корбин усети, че гледката го изважда от равновесие и това го накара да побеснее още повече.

— Всичко, което искам да зная, е откъде всъщност съм се появил.

Маркъс кимна и сведе очи надолу.

— Нали си спомняш колко често ме питаше за майка ти?

— Разбира се. Всичко, което ми каза, беше, че е починала при катастрофа със совалка. Никога не говореше за нея. В което има логика — като се има предвид, че изобщо не е съществувала.

— О, не — поправи го Маркъс — Имах съпруга. Тя не ти беше майка, разбира се, но…

Той се загледа отнесено в празното пространство.

— Артис, никога не ме е бивало много в общуването с други хора. Винаги съм предпочитал да прекарвам времето сам, в лабораторията си. Данните са нещо, което обичам. Те са постоянни, надеждни и лесни за разбиране. С тяхна помощ винаги можеш да откриеш правилния отговор. Ако в показателите няма логика на пръв поглед, винаги можеш да откриеш каква е причината. С хората е различно.

Той поклати глава и добави:

— Никога не съм разбирал хората. Сигурен съм, че знаеш какво е.

Корбин стисна челюсти.

„По дяволите“ — помисли си. — „Колко от мен всъщност си ти?“

Маркъс продължи:

— Когато бях млад, се хванах на работа в „Панорама“.

Корбин познаваше мястото — една от малкото лаборатории на повърхността на Ениелад. Бе поставена под стриктна карантина, за да се предотврати евентуалното разпространяване на замърсители и бактерии в микробиотичните басейни под ледената повърхност на луната. В „Панорама“ винаги работеше само по един служител, а онези, които биваха наемани за целта, оставаха сами в продължение на поне година. Рядко се случваше някой да се върне да работи там пак.

— Помислих си, че това е идеалното място за мен. Много обичах да работя там долу. Никакви хора, които да прекъсват заниманията ми или да ми се пречкат. Освен нея.

Той направи кратка пауза.

— Името й беше Сита. Караше совалката, която ме снабдяваше с храна и консумативи за лабораторията. Не можеше да влезе вътре, разбира се, но можех да я наблюдавам чрез камерите във въздушния шлюз и разговаряхме с помощта на предавателя.

Споменът накара Маркъс да се усмихне топло, сякаш сам на себе си. Корбин се стъписа. Никога не беше виждал баща си да се усмихва така — нито веднъж.

— А тя, както вероятно подозираш, беше красива. Не с онази красота, която се вижда по видеоклиповете или по рекламите, които се опитват да ти продадат разни неща. Красотата й беше истинска. От онзи вид, който може да бъде докоснат. И не беше от орбиталния кораб. Беше от Марс.

Той се засмя приглушено.

— Мислех, че акцентът й е най-сладкото нещо на света!

След това разтърси глава, сякаш да проясни мислите си. Гласът му отново стана сериозен.

— Аз се държах ужасно с нея, разбира се. Сопвах й се, ако се появеше, докато аз тествам нещо, и понеже ненавиждам празните приказки, едва разменях по няколко думи с нея. Бях такъв с всички, но тя… на нея не й пукаше. Винаги ме търпеше — дори когато се държах отвратително. Винаги се усмихваше. Шегуваше се с мен — занасяше ме за това колко съм кисел и как никога не реша косата си. Но по някаква причина това не ме ядосваше. Харесваше ми как се заяжда с мен. Започнах да броя дните между доставките. В началото мислех, че просто съм самотен — че става въпрос за симптом, породен от живота в изолация. Отне ми доста време да осъзная колко дълбоко влюбен съм в нея.

Той прокара ръка назад през оредялата си коса.

— След което станах причината да уволнят и двама ни.

— Какво си направил?!

Маркъс прочисти гърло.

— Прекарах цялото си свободно време в продължение на един десетник в почистване на станцията. За да се уверя, че вътре е приятно. След това подредих на масата хубавата храна, която бях запазил в стазисната кутия.

Корбин зяпна.

— Нали не си я поканил да влезе?

— О, именно така направих. И тя прие.

— Но… — заекна Корбин. — В онази станция има ли изобщо някакъв дезинфекционен душ, подходящ, за хора?

— Не. Стерилизираха ме, преди да ме спуснат вътре. Единственият дезинфекционен душ беше пригоден за колетите, които се доставяха. И дума не можеше да става тя да мине през него.

— Но… мострите ти!

Корбин бе напълно сащисан. Маркъс бе набивал в главата му важността на дезинфекцията и стерилизацията, откакто се помнеше. Веднъж го бе лишил от десерт за цял месец, задето го беше хванал да яде бонбони в лабораторията. Корбин просто не познаваше човека, за когото Маркъс му разказваше сега. Със сигурност не беше онзи баща, с когото беше свикнал.

— Всичките се съсипаха — заяви Маркъс. — В системата й имаше точно толкова безобидни бактерии, че да повлияят на резултатите. Отговорничката за проекта просто побесня, когато разбра. Шест месеца работа — на вятъра. Уволниха Сита, а на мен ми дадоха възможността да избирам между това да започна годината отначало или да напусна проекта завинаги.

— И ти остана?

— О, не, тръгнах си. Току-що бях прекарал един от най-хубавите дни в живота си и това бе изцяло благодарение на онази прекрасна жена. Дори не се бяхме занимавали с нещо кой знае колко интересно. Просто изядохме всичката храна и си говорихме за всевъзможни неща. Тя ме разсмиваше. И по причини, които още не са ми ясни, аз я карах да се усмихва. Нямаше начин да се оставя да ме заключат далеч от нея в „Панорама“. Прекарах следващите пет години в опити да възстановя съсипаната си кариера, но си струваше.

— И така… — обади се смаяният Корбин; мозъкът му не можеше да смели представата за баща му като хлътнал до уши младеж, готов да съсипе проучванията в собствената си лаборатория. — Ти си се оженил за нея.

Маркъс се засмя.

— Не веднага. Просих, умолявах и увещавах кого ли не, докато най-после не открих някого, който беше готов да ме наеме на работа в една генетична библиотека. Ужасна работа — но на онзи етап имах късмет, че съм намерил каквото и да е. Главният лабораторен техник там също бе прекарал една година в „Панорама“. Мисля, че ме разбираше. Сита си намери работа в една компания за превоз с главен офис на Титан, от която нямаха навика да задават въпроси — нито коя е, нито какво има в пратките, които пренасят. Съмнителна работа, но… е, тогава мислехме, че е подходяща. Понеже тя се беше върнала на орбиталния кораб, можехме да се виждаме много по-често. И след известно време се оженихме. Прекарахме пет прекрасни години заедно.

Лицето на Маркъс придоби сурово изражение и на Корбин му се стори, че за миг успява да види как множеството изживени години притискат баща му с цялата си тежест.

— Една сутрин тя ми съобщи, че трябва да напусне работа след няколко месеца. Била бременна. Не бях на себе си от щастие. По онова време вече бях успял да се покатеря по служебната стълбица и ми бяха дали по-добра работа в библиотеката, а и бяхме успели да съберем достатъчно кредити, за да започнем да обмисляме сериозно идеята да се преместим да живеем другаде. Идеален момент да създадем семейство. А аз дори не си бях помислял, че семейството е нещо, което бих могъл да имам. Та кой би могъл да ме обикне?

Пикселизираното отражение на очите му се взря в Корбин. Той не каза нищо. Маркъс продължи:

— Два десетника по-късно Сита караше един товар от Титан до Земята. Амбиклетки. Обикновено не поемаше толкова дълги маршрути, но щяха да й платят двойно заради ценния товар. Не можеше да откаже такава задача. Работата беше там, че копелетата, чиято работа беше да следят за излитането и пристигането на совалките, не бяха проверили дали пломбите на контейнерите са поставени правилно. Това беше преди НГ да започне да прилага съвременните строги разпоредби относно опасните товари от амби. На бюрократите не им пука за нищо, освен ако не започне да засяга значителен брой от избирателите им.

Маркъс си пое дъх.

— Сигурен съм, че можеш да се досетиш какво стана след това.

— Пломбите са се разчупили — отговори Корбин, а Маркъс кимна. — Съжалявам.

Казваше го искрено — заради Сита. Злополуките с амби поне бяха бърз начин да си отидеш. Жената вероятно не бе имала време да разбере, че нещо се е объркало. И все пак, колкото и да беше тъжна тази история, тя не отговаряше на важния въпрос.

— Това не обяснява защо си решил, че е добра идея да се клонираш.

— Нима? — отговори Маркъс. — Сита вече я нямаше, а с нея си бе отишла и единствената възможност да създам семейство, която смятах, че ще ми се удаде някога. Потиснах всички спомени за нея и вместо това насочих вниманието си към детето, което можеше да ми се роди.

— Можеше да си осиновиш.

— Исках да е от собствената ми плът и кръв. Като доказателство, че някой ме е обичал достатъчно, за да поиска да създаде нов живот с мен.

Корбин изсумтя.

— Можеше да наемеш сурогатна майка. Можеше да се влюбиш в някой друг.

— Да, сигурен съм, че би разсъждавал толкова трезво, ако любимият ти човек току-що е починал — сопна се Маркъс.

Ето. Това вече беше бащата, с когото Корбин беше израснал. Сега поне се намираше на позната територия.

— Та къде си го направил? — попита той. — В кой контейнер си ме отгледал?

— В един от контейнерите в Стич. Взех всички пари, които бяхме успели да спестим със Сита, и отидох на Стич.

— Стич. Очарователно.

Стич беше гранична колония, която служеше за убежище на по-сенчестата част от модърското общество. Дори посещението на Стич беше достатъчно основание да те подложат на разпит и да ти лепнат присъда в затвора, ако някой в НГ разбереше за това. Нямаше много законово изрядни причини, поради които някой би искал да отиде там.

— След като те… След като се появи на бял свят, останах там още няколко месеца, след което те доведох у дома.

— Как обясни присъствието ми на останалите?

— Казах им, че съм се запознал с някаква жена на Порт Кориол, че сме преспали заедно една нощ и преди да се усетя вече съм имал син. Обясних им, че майка ти не е в състояние да се грижи за теб, затова съм те прибрал. Избрах варианта на неускорен гестационен процес, поради което наистина бяха необходими девет месеца, за да бъдеш готов, а и остаряваше със същото темпо като останалите хора. Никой нямаше причина да се съмнява в разказа ми. Семейството ми реши, че всичко се дължи на скръбта, която все още ме измъчва, но както и ти самият знаещ, никога не съм говорил с тях особено често. Колкото до семейството на Сита… След тази случка вече не искаха да имат нищо общо с мен. От самото начало не ме харесваха и предполагам, че изобщо не им се е понравила идеята ми да преспя с някого толкова скоро след смъртта на дъщеря им.

Корбин вдигна ръка, за да го спре. Старите семейни драми ни най-малко не го вълнуваха.

— Каза, че си избрал неускорен гестационен процес. И все пак — има ли нещо в мен, което да е било изкуствено преиначено?

Доктор Готвач му беше казал, че в тялото му няма нищо необичайно, но искаше да бъде стопроцентово сигурен.

Маркъс поклати глава.

— Не. Техникът, който те… Техникът, когото наех, все се опитваше да ме убеди да добавя няколко подобрения, но аз настоях. Ти си същият като мен. С всички недостатъци.

Корбин се наведе напред.

— И тъкмо затова се държеше така с мен, нали?

— Как съм се държал?

— Грешките бяха непростимо нещо за теб. Счупена петриева паничка, мръсен чорап на пода, разлята чаша сок. Нямаше значение колко добре се държа в училище или колко високи оиенки изкарвам. Връщах се у дома с картон, пълен с отлични оценки, но ти обръщаше внимание само на единствената от тях, която беше „много добър“.

— Исках просто да бъдеш колкото можеш по-добър.

— Онова, което искаше — произнесе Корбин бавно, — беше да компенсирам всички грешки, които ти самият си допуснал. Не искаше да бъда независим, различен човек. Искаше да бъда подобрена версия на самия теб.

— Мислех, че…

— Та аз бях дете! Децата допускат грешки! И това не спря дори след като пораснах — така и не ми каза, че се гордееш с нещо, което съм направил, или че съм се справил добре. Нито веднъж. Бях просто експеримент за теб. А положителните резултати не те задоволяваха — винаги продължаваше да търсиш онзи недостатък, който ще накара всичко да се обърка.

Маркъс притихна и остана така още дълго време.

— Аз наистина се гордея с теб, Артис — каза накрая. — Въпреки че сигурно е прекалено късно да ти го казвам. Няма как да върна времето назад и да бъда по-добър баща.

Той вдигна поглед към Корбин и допълни:

— Но има едно нещо, за което наистина се радвам.

— И какво е то?

Баща му се усмихна тъжно и се огледа между четирите стени на стерилната затворническа килия.

— Че в момента тук се намирам аз, а не ти — въздъхна той. — Казаха ми, че ще трябва да подадеш кандидатура за гражданство.

— Да. Ще ме вържат на каишка за един от колегите ми през целия следващ стандарт.

— Извадил си късмет — каза Маркъс. — Като изключим Сита, никога не съм имал толкова добри приятели, че да са готови да направят такова нещо за мен.

Корбин се размърда на стола.

— Тя не ми е приятелка. Всъщност направо не може да ме понася. Но все пак не ме мрази толкова, че да ме остави да умра в някой куелински затвор.

— Не се подценявай, Корбин. Дори неприятните копелета като нас двамата заслужават компания — той се подсмихна. — Това е точен цитат от съпругата ми, между другото.

Корбин издиша със звук, в който се долавяше смях.

— Щеше да ми е много приятно да се запозная с нея — каза той, но му хрумна нещо. — Ако тя бе оцеляла обаче, аз нямаше да съществувам.

— Нямаше — потвърди Маркъс. — Но се радвам, че все пак съществуваш.

„Наистина ли? Не би ли ме заменил за нея, ако имаше тази възможност?“ — мина през ума на Корбин.

— Колко ще трае присъдата ти?

— Дванайсет стандарта — отговори Маркъс. — Ще съм вече старец, когато най-после изляза. Но всичко ще е наред. Дотук се държат с мен добре. А и разполагам с цяла килия само за себе си. Ще мога най-после да си насмогна с четенето.

Корбин забеляза петно засъхнала слуз от водорасли на бюрото си. Фокусира погледа си върху него.

— И още нещо — каза той, докато чистеше петното с нокът.

— Да?

— Рожденият ми ден. Рождената ми дата истинска ли е? Или по-точно… Датата, на която са ме извадили от контейнера. Истинската ли си ми казал?

— Да. Защо?

— Не знам. Просто ме безпокои малко.

Той се огледа наоколо в лабораторията и завърши:

— Трябва да се връщам на работа.

— Да, разбира се — съгласи се Маркъс. — И без това скоро ще дойдат пазачите и ще ме накарат да прекратя разговора.

На лицето му се появи умолително изражение.

— Може би… може би ще може да поговорим…?

Двамата се втренчиха един в друг. Делеше ги повече от разстоянието и стената от пиксели.

— Не зная — отвърна Корбин най-после. — Може би.

Маркъс кимна.

— Грижи се за себе си, синко.

Той махна с ръка и образът помръкна. Пикселите изчезнаха.

Корбин седеше, заслушан в слабото жужене на варелите с водорасли. След малко взе скриба от бюрото си. Отиде на програмата за записки и отвори нов файл.

„25-ти октомври. И наистина имам рожден ден.“

 

 

— Тази вечер си доста умислен — отбеляза Лови.

— Така ли? — каза Дженкс.

— Да — отвърна Лови. — Между очите ти се е появила онази малка бръчица, която означава, че нещо те тормози.

Дженкс потри кожата между веждите си.

— Не знаех, че съм толкова прозрачен.

— Не за всички.

Дженкс се облегна с гръб към стената, въздъхна и извади кутийката червена трева от джоба си.

— Тази работа с Корбин ме притеснява.

— А — разбра Лови. — Мисля, че всички сме доста разтърсени. Корбин не спи добре оттогава. Стои буден до късно и разглежда всички лични файлове, които може да открие за себе си. Най-вече снимки от времето, когато е бил дете.

— Не ми разказвай такива неща, моля те — спря я Дженкс и започна да натъпква лулата си. — Знаеш, че не обичам да си вра носа в чуждите работи.

Лови се засмя.

— Но не го правиш ти. Аз го правя. Ти просто клюкарстваш с мен.

— О, добре тогава — отвърна той, запали лулата и всмукна въздух през горящите листенца.

Пушекът в дробовете му накара раменете му да се отпуснат.

— Горкият Корбин — продължи той. — Не мога да си представя какво е да получиш такъв шок.

Обърна глава и притисна ухо към стената.

— Третичният ти синапсов рутер ли щрака така?

— Момент да проверя… Не, функционира нормално.

— Хмм. Не ми харесва този звук — каза Дженкс, обърна се с лице към стената и отстрани покривния панел.

Очите му пробягаха по редичките електрически вериги, които примигваха вътре.

— Ето, виждаш ли? Ето тук точно. Шунтът се е износил.

— Може да почака до сутринта, Дженкс. Ще ти отнеме часове да го поправиш, а си на крак от сутринта.

Дженкс се намръщи.

— Добре, но ме събуди, ако забележиш, че ти се губят моменти.

— Ще се оправя — успокои го Лови; в гласа й се долавяше топлота. — Дори не усещам, че не е наред.

Дженкс върна панела на мястото му, а Лови се обади отново:

— Не мисля, че Корбин е онова, което те притеснява.

— Не?

— Не.

— А какво тогава?

— Не знам, но ми се иска да ми кажеш.

Дженкс въздъхна дълбоко. Малките работни лампи, монтирани на тавана, хвърляха лъчи светлина през къделите дим от червена трева.

— Мисля си за тялото, което ще ти дам.

Лови замълча за момент, след което каза:

— Има някаква уловка, за която не си ми казал.

— Не — каза Дженкс и извади лулата от устата си. — Няма уловка. Цялата работа е открита и почтена — доколкото може да се очаква от бизнес, който все пак е незаконен. Но дори цената е справедлива като се има предвид какво искаме.

— Какво те тормози тогава?

— Бащата на Корбин. Човекът сигурно е похарчил цяло състояние, за да се клонира. И някак си е бил достатъчно внимателен, за да укрие истината не само от Корбин, а и от закона. И му се е разминавало в продължение на десетилетия. Корбин е повече от правдоподобно копие на човек — той си е истински човек. Няма никакви генетични подобрения или изменения. Дори доктор Готвач не забеляза нищо, преди да започне да търси доказателства. И все пак…

— И все пак го хванаха.

— Да. Толкова много пари, толкова много планиране — а сега горкият човечец е в затвора, а Корбин загуби гражданството си в НГ. И то едва след като онези проклети куелинци го пребиха от бой.

Той се изправи и продължи:

— Виж, от самото начало знаехме, че да ти намерим тяло ще бъде доста рисковано начинание. Но не съм уверен, че наистина съм се замислял какво означава това. Искам да кажа… да, знаех, че затворът би бил доста гаден вариант, но някак си смятах, че ако се окажа преследван от закона, бих могъл просто да избягам с теб на Щурец или на някоя планета в покрайнините. Не би било идеален вариант, но бихме били в безопасност. Цялата тази работа с Корбин обаче ме накара да се замисля какво ще се случи, ако ни хванат наистина. Да кажем, че ме заловят с тялото, преди да сме прехвърлили съзнанието ти в него. Да, ще отида в затвора, господин Свеж — също, но с теб всичко ще е наред. Ще си останеш тук, на „Пътешественика“, с всичките ни приятели. Кизи ще се грижи за теб, докато Ашби наеме друг компютърен техник, а ти още ще си на борда, когато изляза от пандиза. Но какво ще стане, ако ни хванат едва по-късно — когато ти вече си в тялото? Ако се случи след десет години, да кажем, когато сме спрели да внимаваме? Ами ако някой от нас се изпусне с нещо пред грешния човек, или пък проектират биоскенери, достатъчно мощни, за да разпознаят какво си всъщност? Ами ако куелинците пак ни спрат за проверка и поискат да сканират кръвта ти? Аз пак ще отида в затвора, но теб ще те разглобят, Лови. Когато присъдата ми изтече, теб няма да те има. Не защото ще си някъде другаде — някъде, където ще знам, че си в безопасност. А защото ще спреш да съществуваш.

Лови притихна.

— Тялото вече пътува към нас, Дженкс.

— Зная.

— И няма да ти върнат парите, ако се откажеш.

Той въздъхна.

— Знам. Но не е чак толкова голяма работа. Пък и сигурно ще намерим за какво друго да го използваме. Или пък ще променят закона след известно време. Може просто да почакаме, докато стане по-безопасно. Или докато напусна кораба, или нещо подобно.

— Аз също участвах в това решение, нали си спомняш? Не си ме насилвал за нищо.

— Знам. И няма да те карам да се отказваш, ако още искаш да го направиш. Но ме е страх. Започвам да си мисля, че съм искал това толкова много, че съм загърбил действителността — не съм искал да разбера колко опасно е.

Той сведе поглед към ръцете си.

— Колкото и да ми се иска да те прегърна, не знам дали това си струва риска да те загубя завинаги. Може би ще е по-добре просто да продължим така и да се задоволим с увереността, че няма да те отведат.

Помещението притихна — поне дотолкова, доколкото беше възможно. Въздушните филтри продължаваха да съскат. Охладителната система, в средата на която се намираше ядрото на Лови, бръмчеше тихичко.

— Дженкс, спомняш ли си кога говорихме за това за първи път? Когато ти изброих причините, поради които искам да имам тяло?

— Да.

— Излъгах, когато казах, че не е заради теб. Разбира се, че е заради теб. Да, аз също смятам, че това ще ми предостави някои страхотни възможности, и мисля, че животът ми с тяло би бил много приятен. Но от самото начало го искам заради теб. Не бих и помислила за такова нещо, ако не беше ти — не и сериозно.

— Но… ти каза… Имаше списъци с предимства, недостатъци…

— Те бяха неща, за които се замислих едва след като реших, че ти заслужаваш това. Нямаше даже да го спомена, ако мислех, че ще бъда нещастна с тяло — имам някакво самоуважение, все пак. Но да, беше главно заради теб. И ако всичко това те прави по-уплашен, отколкото щастлив, значи няма смисъл да го правим. Щастлива съм и тук. Щастлива съм с теб. Би ли ми харесало да имам тяло? Да. Готова ли съм да понеса евентуалните последици? Да. Но съм доволна и така, и ако ти също си доволен, това е предостатъчно. Може би няма да остане така завинаги, но няма смисъл да бързаме. Мога да почакам галактиката да стане малко по-благосклонна.

Дженкс преглътна.

— Лови, не е като да… Искам да кажа, и аз искам това — толкова много… Но просто…

— Шшшт. Ела по-насам — приласка го тя.

Дженкс угаси лулата си, сложи я обратно в кутийката и се приближи към шахтата. Протегна ръка към пуловера, оставен на пода.

— Остави го — каза Лови.

Дженкс чу как охладителната й система се изключва.

— Недей да я оставяш така прекалено дълго — каза той.

— Няма да е прекалено дълго.

Той свали дрехите си и слезе в ямата, както бе правил много пъти преди. Седна и се облегна на ядрото й. Голата му кожа се окъпа в мекото й сияние. Когато охладителната система бе изключена, усещаше светлината й като слънчеви лъчи, само че по-меки.

— Напълно те разбирам — и сега, и за в бъдеще, — ако поискаш да бъдеш с някого, който може да ти даде повече от това — каза Лови. — Не бих хранила лоши чувства към теб. Понякога се безпокоя, че съм пречка на пътя на живота, който би трябвало да живееш като органичен сапиенс. Но ако наистина искаш тази връзка, на мен не ми трябва тяло, Дженкс. Открай време сме заедно — въпреки че нямам такова. Това е единственият начин, по който мога да те обичам.

Дженкс се притисна към нея — опря плътно ходилата си, рамената си, дланите си, опита се да попие колкото може от топлината й. Изви се назад и я целуна. Целуна гладкия, топъл метал и каза:

— Не виждам причина да променям най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало.

 

 

Идентификационен номер на заявителя: 9874-457-28, Розмари Харпър

Източник на статията: Референтни файлове на Народната Галактика (Разпространение: публично, език: клипп)

Търсене за: Човешко-куелински взаимоотношения

Подреди по: най-често четени

 

Най-често четени статии:

 

Списък на куелинските търговски споразумения

Списък на куелинските закони, засягащи други раси

Списък на куелинските имиграционни закони

Списък на куелинските закони за депортиране

Списък на куелинските закони, засягащи междувидовите партньорства и семейства

Изслушвания за членство в Народната Галактика (Човеци, стандарт 261)

Настоящ състав на представителите в Парламента на НГ (Куелинци)

Анатомичен сравнителен анализ [Човек / Куелинец]

 

Избран резултат: Изслушвания за членство в Народната Галактика, протокол 3223-3433-3, общественодостъпен, запис от 33/261 (маркиран текст — репликите на куелинския представител)

Ниво на кодиране: нулево

Превод: няма

Препис: [видео/текст]

 

Въпреки разликите между расите и културите ни, има ред, който всички спазваме. Развитието на цивилизациите е събитие, което винаги се случва по един и същи начин. Напреднали умове обединяват сили и създават нови технологии, след това — още по-добри технологии, след това — още по-усъвършенствани от предишните. И ако не постигнат хармония помежду си, цивилизацията се разпада. Ако се появят идеи, несъвместими една с друга, цивилизацията се разпада. Ако не може да издържи на атаките, които идват от света извън нея, цивилизацията се разпада.

Учените, които се занимават с изследване на разумните индивиди — сапиенсите, отбелязват, че всички млади цивилизации преминават през едни и същи стадии на развитие, преди да бъдат готови да изоставят родните си планети. Най-важният от тези стадии е вероятно така нареченият „междувидов хаос“. Това е моментът на доказване — неловкото юношество, в което един вид или се научава да постига единство в глобален мащаб, или се разпада на враждуващи фракции, обречени на изчезване, било то поради ядрен военен конфликт или поради природно бедствие с прекалено големи мащаби, за да бъде овладяно от малобройни групи. Виждали сме тази история да се разиграва пред очите ни безброй пъти.

Всеки един от нас — представителите, застанали около масата на Парламента сега, — може да разказва дълго за планетарните войни и политическите безредици, които е трябвало да преживеят предците ни, за да продължат напред към звездите. Всички знаем историите на жителите на Кохаш, Аантен Ду и — най-скорошната от всички — на грумовете. Погубени видове, на които е липсвала необходимата дисциплина да надмогнат самите себе си и да продължат към следващата стъпка в еволюцията на расата си.

Човечеството е било на крачка от същата съдба. Човеците са напуснали планетата си не като едно сплотено цяло, а като отделни групировки и фракции. Когато планетата им започнала да умира, богатите изоставили бедните, за да се преселят на Марс. Докато броят на загиналите растял, онези от човеците, които останали на Земята, сформирали флотилията „Екзодус“, която се запътила не към събратята им на Марс, а към открития космос. Нямали никаква цел и никаква стратегия — искали просто да се спасят. Най-вероятно са щели да измрат, ако една малка аелуонска сонда не попаднала на тях съвсем случайно, а и смятам, че марсианците надали са щели да постигнат скромното благоденствие, на което се радват в момента, ако не бяха имали възможността да черпят от извора на технологичните познания на НГ.

А какво се случва с тях сега? На какво ги е научило това преживяване? На нищо. Продължават да се разединяват все повече и повече. Много от жителите на флотилията са я напуснали, за да основат независими колонии — не защото това би донесло повече богатства или природни ресурси на флотилията, а защото самите те искат така. Раните от старата вражда на марсианците и екзодианците може и да са зараснали, но духът на разединение продължава да властва над тях.

А какво можем да кажем за колониите в покрайнините — построени от човеци, които не искат да имат нищо общо нито с Диаспората, нито с НГ? Какво да кажем за култа на Враждебните геанци, останали на Земята, които ловуват стадата на крехката планета, която събратята им са изоставили?

Ще обобщя, колеги представители. Човечеството е един разединен, незрял, изостанал вид, който се е присъединил към широкото междузвездно общество не по силата на достойнствата си, а с чист късмет. Не са успели да надмогнат хаоса и разприте, в които тъне расата им. Прескочили са жизненоважната стъпка, която останалите от нас е трябвало да направят самостоятелно. Ако им дадем право на членство в Народната Галактика, ще им предоставим не шанс за нов живот, а просто патерица, на която да опрат нездравото тяло на расата си. Мизерните природни ресурси, които биха могли да ни предоставят, не си заслужават риска от последиците, до които би могло да доведе присъединяването на един толкова нестабилен елемент към общата ни територия. НГ вече е изразходвала прекалено много усилия заради опитите си да помогне на тази низша раса да се избави от нещастията, за които те самите са причина. Затова ви питам — каква полза би имало да направим човеците едни от нас? Ако не разполагат с ресурси, знания или военна мощ… то какво биха могли да ни дадат изобщо?