Беки Чеймбърс
Дългият път към една малка ядосана планета (12)

Ден 249, 306 стандарт по летоброене на НГ
Щурец

— Беше странно име като за луна. Да се нарече „колония“ си беше преувеличение. Ашби можеше да преброи десетина постройки наоколо, плюс няколко самотни селища, които се виждаха тук-там по хълмовете и скалите в далечината. Пътищата представляваха просто утъпкани в пръстта пътеки. Имаше указателни светлини за приземяване и пътеки за пешеходци, но явно бяха направени набързо, без особено старание. Небето имаше цвят на сяра, а земята — на ръжда. Фината утайка на въздушния прах вече започваше да се натрупва по извивките на дихателните им маски и рамките на защитните им очила. Наоколо не се виждаха никакви други сапиенси.

Ашби вдигна длан пред очите си, за да ги заслони от палещото бяло слънце.

— Сисикс?

— Мм?

И нейният глас, също като неговия, бе приглушен от маската на лицето й.

— Защо сме тук?

— Питаш ме във философския смисъл ли, или…

— Той я стрелна с поглед.

— Защо се намираме тук, на тази платформа, точно сега?

Въпросната платформа представляваше дебел пласт индустриален метал, боядисан в оранжево по ръбовете и поставен на опорни греди, чиято стабилност беше под въпрос. Кизи и Дженкс седяха на ръба на платформата и водеха оживен спор за някакъв екшън-симулатор, докато Кизи извиваше парчета метални боклуци във формата на най-различни животни. Розмари стоеше в една будка наблизо и спореше с някакво явно повредено ИИ за цените на паркинга за космически кораби. От покрива на будката висеше избеляла табела: „ДОБРЕ ДОШЛИ В ЩУРЕЦ“. Под нея бе изписано дълго предупреждение относно нелицензираните подкожни импланти, които можеха да накарат детекторите на оръжия да се включат.

Сисикс нагласи очилата си.

— Доколкото си спомням, Кизи каза: „Знаеш ли какво ни трябва?“, а ти попита: „Какво?“ а тя каза: „Оръжия“ а ти отговори: „Никакви оръжия“ а тя каза: „Е, поне един външен шит“ и добави, че има познати, които могат да ни уредят с такъв на добра цена, и че не са твърде далеч от…

— Това и аз си го спомням — каза Ашби. — Мисля, че истинският ми въпрос всъщност е „защо се съгласих“?

— Имаше мозъчно сътресение, пък и беше на успокояващи.

— Аха. Това обяснява нещата.

— Трябва да ти кажа, Ашби, че и според мен не е лоша идея да се снабдим с някакви оръжия за този проект. Особено като се имат предвид скорошните събития.

— Недей да започваш и ти. Пиратите бяха шанс едно на милион и то в най-добрия случай. Летя, откакто се помня, а такова нещо не ми се беше случвало нито веднъж преди. Няма да натъпча дома си с оръжия, само защото сме леко поизнервени от произшествието.

— Ашби, запътили сме се към зона, която допреди много кратко време беше военна. Мислиш ли, че там няма да има и други отчаяни, опасни хора?

Капитанът докосна челюстта си. Синините, които му бе оставила пушката на акарака, още избледняваха. Припомни си ужасните мигове в товарния отсек, спомни си как се бе почувствал, когато в собствения му дом нахлуха непознати. Представи си как би протекла случката, ако и той бе имал пушка в ръката. Щеше ли да стреля с нея? Не можеше да отговори на въпроса. Но представата за такава допълнителна защита го караше да се чувства по-спокоен. Не се чувстваше безпомощен. Чувстваше се силен. И именно това го плашеше.

— Няма да отстъпя от принципите си по този въпрос. Толкова.

— Проклети екзоданци — изкоментира Сисикс, но с усмивка.

Ашби изпръхтя от смях.

— Кизи каза съвсем същото. Тя е убедена, че трябва да накамарим корпуса на кораба с достатъчно оръдия, та да можем да извадим някоя планета от орбита.

— Беше уплашена, Ашби. Всички бяхме уплашени. И още сме.

Сисикс го хвана за ръката и опря буза в рамото му.

Розмари затръшна вратата на будката зад себе си.

— Проклето парче железария такова.

Тя смръщи вежди и се опита да махне едно упорито валмо прах от очилата си.

— Като се има предвид колко взимат, за да може да кацне тук човек, можеше поне да са се погрижили да има някакво нормално обслужване.

— Колко струваше? — попита Ашби.

— Седемстотин и петдесет кредита — отговори Розмари. — Плюс административни такси. Не че виждам каквато и да е администрация наоколо.

Ашби подсвирна.

— Да му се не види — заяви той. — Надявам се онези приятели на Кизи да си струват.

Розмари се засуети нервно.

— Ашби, това място ми е малко съмнително. Нямам нищо против да спестя някои неща на формулярите, но…

— Не се безпокой, няма да вкарам незаконно оборудване в кораба, особено когато сме толкова близо до територията на куелинците. Сигурен съм, че приятелите на Кизи са надеждни хора.

— От колко време я познаваш? — попита Сисикс.

Ашби проследи погледа й до едно отворено корабче, което пърпореше към платформата. Шофьорът се изправи на място, докато се приближаваше към тях, въпреки че все още беше в движение. Беше як, набит човешки мъж, по-млад от Ашби, който бе напълно гол от кръста нагоре, с изключение на една защитна маска, няколко грубо издялкани медальона и малък ракетомет, окачен на ремък през рамото му. Буйните му, рошави къдрици в цвят на тъмна мед се точеха под нивото на рамената му като роба. Брадата му бе в същия цвят, подрязана късо отстрани и спускаща се като дълга, сплетена на плитки завеса от брадичката му. Тенът му беше тъмен, но прасковените оттенъци на кожата му подсказваха, че е потомък на жителите на някоя от граничните колонии, отдалечени от смесеното екзодианско общество. Изваяните му мускули бяха покрити с имплантирани техпортове и сложни татуировки, а цялата му лява ръка бе заменена с мултифункционална приставка, която явно беше домашно производство. Когато корабчето се приближи, Ашби видя дебелите белези, които се преплитаха около границата между механичната ръка и кожата на мъжа. Имаше чувството, че и операцията е била проведена в домашни условия.

— О, супер — промърмори капитанът с тиха въздишка.

Беше добра идея да монтират външен шит на кораба, но случайна модификация от някой аматьор, който използва подръчни средства, далеч не беше такава. Как, по дяволите, се беше съгласил на такова нещо.

— Кизи! — избумтя щастливо шофьорът на корабчето и разпери ръце към небето.

— Мечок! — изписка Кизи в отговор и метна полуготовия си метален заек настрани, точно покрай една табела, на която бяха посочени правилните начини за изхвърляне на отпадъци.

Хукна надолу по стълбите в края на платформата, като прескачаше по две наведнъж и продължаваше да надава викове:

— Мечок, Мечок, Мечок, МЕЧОК!

Тя се прехвърли в корабчето, хвърли се в отворените му обятия и двамата паднаха върху шофьорската седалка. Дженкс я последва със спокойна походка и широка усмивка на лицето. Стисна ръката на Мечок топло, докато Кизи го прегръщаше около врата и викаше:

— Ура!

Розмари се обърна към Ашби.

— Името му е „Мечок“? — попита тя на енск.

— Така изглежда — отговори Ашби.

— Думата „мечок“ не означава ли нещо? — попита Сисикс, а думата се открои тромаво на фона на останалите думи на клипп. — Какво е мечок?

Ашби също тръгна към корабчето и кимна на едрия, космат мъж, който стискаше механичката в едрите си ръчища.

— Ето това е мечок.

— Добре дошли в Щурец! — извика той и им помаха.

Е, поне беше дружелюбен.

След като слезе по стълбата на платформата, Ашби протегна ръка към новодошлия.

— Здрасти. Аз съм Ашби Сантосо.

— А, капитанът! — отговори Мечок и разтърси ръката на Ашби, който се опита да не зяпа прекалено явно другата му ръка — онази, която бе отрупана с жици и белези. — Кизи ми е разказвала много хубави неща за теб.

Кизи се изчерви.

— Шшшт — изшътка му тя. — Ще си помисли, че съм те накарала да го кажеш, за да го умилостивиш.

— А ти сигурно си Сисикс — продължи Мечок и протегна ръка, за да се здрависа с нея. — Приятно ми е.

Остана загледан в нея, хванал ръката й, малко прекалено дълго, след което разтърси глава, сякаш да се събуди от унеса.

— Много съжалявам — каза той засрамено, — но не пътувам много извън територията на планетата, а тук няма много представители на други видове.

— Няма нищо — успокои го Сисикс леко объркано; тя самата дори не бе забелязала, че ръкостискането е продължило малко по-дълго.

— И… — Мечок се поколеба за миг. — Рози? Прав ли съм?

— Розмари — поправи го тя с усмивка и разтърси ръката му.

— Розмари. Ясно. Между другото, не излезе ли от будката с ИИ-то преди малко?

— Да. Паркирането тук определено излиза соленичко.

Мечок поклати глава.

— Ще ги накарам да ви върнат кредитите. Една майтапчийка на име Майки настрои ИИ-то така, за да изкара някой друг кредит от чуждоземните, които ни посещават. Пълна измама. Ще й кажа, че вие сте ми рода. Всъщност това не е толкова далеч от истината.

— Ооо — възкликна Кизи и го стисна обичливо.

— Добре, всички да се качват — каза Мечок. — Надявам се да нямате нищо против, че ще се наложи да се посгъчкаме малко.

Корабчето не бе построено за петима пътника (особено ако един от тях има опашка), но след известно наместване и размяна на местата успяха да се настанят в мръсното, очукано возило.

— Кизи, музика за из път, ако обичаш — каза Мечок и й посочи една самоделна уредба, която се състоеше от хакнат скриб и три малки тонколони, прикрепени с едри болтове за строежи. Размерът на тонколоните се оказа измамен. Всички подскочиха, когато първите резки ноти на поредния хит на някаква известна местна банда изреваха сякаш право в ушите им. Трите техника си размениха доволни кимвания и корабчето потегли.

Наред с шума на пулсиращата музика и вятъра покрай тях нямаха особена възможност да разговарят. Ашби наблюдаваше как светът наоколо се ниже от тясното ъгълче на седалката, където се бе сместил. Когато пристигнаха, си бе помислил, че някъде зад високите скали може би се крие някаква обикновена колония, но не — Щурец бе просто една празна луна. Напукани полета, покрити с прах и осеяни с камъни, се простираха докъдето погледът стигаше, прекъсвани само от по някоя подобна на бункер къща. Тук-там се виждаха упорити растения с дебели, месести листа, но Ашби не видя никакви следи от земеделие — или пък каквито и да е източници на вода. Трябваше да има такава все някъде. Благоприятната гравитация и атмосфера не бяха достатъчни причини за наличието на колония, освен ако жителите й не разполагаха с начин да си доставят вода от някоя друга планета. А ако съдеше по малкото, което беше видял, не мислеше, че населението на Щурец бе чак толкова заможно.

В далечината се мерна нещо, което побърза да се шмугне в един процеп между скалите на земята. Корабчето се движеше прекалено бързо, за да може да го види добре, но капитанът предположи, че е доста едро — горе-долу колкото голямо куче. Може би гранатометът на Мечок не беше само за да си придава тежест.

Корабчето следваше един криволичещ път нагоре по скалите. Беше достатъчно широк, но дори малко по-едро превозно средство нямаше да успее да се провре. Ашби хвърли поглед отвъд ръба на скалата и мигом съжали. Както на много от космоплавателите, които не бяха прекарвали дълго време на суша, височините не му се нравеха особено. Да погледне надолу към някоя планета, докато е в орбита, не беше проблем, защото в космоса „падам“ означаваше „нося се“. Ако паднеш, докато си вътре в някой кораб — надолу в шахтата на двигателя на някой голям заселнически кораб, например, — би имал достатъчно време да изкрещиш „Падам!“ което би накарало ИИ-то мигновено да изключи мрежата за изкуствена гравитация на помещението. Тогава рязко спираш да падаш и можеш спокойно да долетиш до най-близката дръжка, за която можеш да се хванеш. Ще ядосаш онези, които се намират в непосредствена близост, ако тъкмо пият мек или работят с дребни машинни части, но това бе нищожна цена, за да не умреш (макар че децата често злоупотребяваха със сигнала „Падам“, понеже намираха внезапната липса на гравитация насред претъпкан коридор или класна стая за върха на хумористичното изкуство). Но на повърхността на планетата нямаше мрежи за изкуствена гравитация. Дори падане от десетина крачки можеше да означава смърт, ако нямаш късмет с ъгъла на приземяване. На Ашби изобщо не му допадаше гравитацията, която не може да бъде изключена.

Завиха зад един ъгъл и пред тях се появи малка заселническа къща, построена на едно плоско планинско плато. Висока ограда от метални листове заобикаляше всичко с изключение на навеса, който бе построен, за да заслонява къщата вътре. Корабчето мина през автоматизираната порта и самата къща се появи пред очите им. Отчасти се състоеше от малък, заземен товарен кораб. Към едната му страна бе пристроена мрачна барака, която наподобяваше закръглен кълн, пораснал от грозна семка. На покрива имаше сателитна чиния, а до нея бе монтирана мигаща лампа, която сигнализираше на летците да избягват високата постройка. На безопасно разстояние от къщата имаше два пощенски дрона, които си почиваха на площадката си. От цялото място лъхаше атмосфера като от индустриална зона или може би крепост — но характерният човешки стил му придаваше определен чар.

— Дом, сладък дом — отбеляза Мечок и спря до корабчето, което вече бе паркирано до къщата. — Хайде да влизаме. Можете да си свалите маските отвън. Около периметъра на оградата има инсталиран щит, а вътрешността му се поддържа пълна с годен за дишане въздух.

Той свали маската от лицето си и въздъхна доволно:

— Ето така вече е много по-добре.

Ашби се разгъна от неудобното положение, което бе заел на задната седалка. Сисикс изпъшка.

— Изтръпна ми опашката — каза тя и трепна, когато се опита да я размърда насам-натам.

Последваха Мечок до входната врата на къщата. Ашби забеляза огромна кофа за боклук до сградата, която преливаше до такава степен, че капакът не можеше да се затвори. Присви очи. На върха на купчината механични боклуци имаше някакво парче от органична кора — крехко и прозрачно. Напомняше му на черупките от насекоми, които бе виждал в боклука в кухнята. Само че беше по-голямо. Много по-голямо.

— Уау — възкликна Розмари, като вдигна поглед да разгледа стените на постройката. — Сам ли си построил това място?

Ашби се съмняваше, че тя е виждала жилище на модър преди. В известен смисъл беше чаровно, че галактиката е толкова нова за нея. Чаровно и малко тъжно. Радваше се, че не е пораснал толкова защитен и откъснат от света.

— По-голямата част — не — отговори Мечок, притисна дланта на механичната си ръка към един панел на стената и входните врати се плъзнаха настрани с глухо „тъп“. — Брат ми и аз — свалете си ботушите, моля — купихме парцела преди около пет години. Това е равно на… около три стандарта, мисля? Или нещо такова. Така и не свикнах със стандартните мерки за време на НГ. Както и да е. Купихме го от една стара компютърна техничка, която бе решила — а, да, можете да оставите маските си на онзи рафт — да се премести по-близо до внуците си. И понеже вече имаше работилница и предостатъчно място за складиране на оборудване, нямаше нужда да добавяме кой знае какво. Само площадките за излитане и сателитната чиния, както и няколко дребни неща като мебели тук и там…

— Здравейте! — поздрави ги втори мъж, който тъкмо бе влязъл в стаята.

Невероятната му прилика с Мечок веднага им подсказа, че най-вероятно е братът, когото беше споменал. И неговата кожа бе покрита с дермални портове и татуировки, но косата му бе вързана назад, а брадата му — прилежно вчесана. Носеше елегантна риза и хубави панталони. Дясното му око бе покрито с оптична леща. Повърхността на вградения в нея скенер проблясваше като вътрешността на мидена черупка. Той също беше въоръжен, но неговите оръжия бяха по-дискретни — два еднакви енергийни пистолета, прибрани в жилетка над ризата му. Носеше и скриб — хванал го беше под ръка, сякаш току-що бе спрял да чете. В него определено се усещаше нещо академично. Ашби веднага позна, че е един от по-начетените модъри — от онзи тип, които извличаха удоволствие от изнамирането на допълнителни данни и информация за историята на изобретенията, с които работеха.

— Перо̀! — извика весело Кизи и се затича към него, за да го прегърне. — Леле, звезди! Как си?

— Много добре — отговори Перо̀ и отговори на прегръдката — не толкова силно, колкото Мечок, но с усмивка, която изразяваше не по-малка привързаност от тази на брат му. — От доста време не сме се виждали.

— И още как.

— А за мен няма ли „здравей“? — попита Дженкс престорено кисело.

Перо̀ се заозърта театрално около високите части на стените, след това свали поглед надолу към Дженкс.

— О, здрасти, Дженкс! Не те видях там долу!

— Това го чувам често от задници, които някак си са успели да си извадят собственото око — ухилено му отвърна Дженкс.

Двамата се засмяха. Ашби примигна. Никога не бе виждал Дженкс да реагира на шеги по адрес на ръста му с друго, освен мълчаливо, притеснително осезаемо неодобрение. Перо̀ явно си беше спечелил точки пред него в някакъв минал момент. Но капитанът забеляза и че краткият им разговор не се нрави особено на Мечок. Едрият мъжага явно не обичаше да се занася с приятелите си, дори добронамерено.

Дойде моментът за запознанства и ръкостискания. След това всички последваха Перо̀, който ги поведе от входния коридор към хола. Ашби се усмихна широко още в мига, в който прекрачи прага. И преди беше влизал в такива жилища — със стабилни, макар и доста остарели помещения, построени от какъвто материал бяха успели да съберат яките ръце на жителите на колониите, които ги бяха построили. Стените бяха покрити с евтини, избелели платна, които едва успяваха да скрият листовете индустриална стомана. Столовете и диваните бяха до един в различни стилове и бяха натъпкани в стаята, обърнати към един пикселов прожектор (поне той изглеждаше нов). По первазите и в саксии, провесени от тавана, имаше пикселови растения, чиито листа потрепваха бавно и хипнотично, сякаш дишаха. Бабата на Ашби имаше такива — бяха весели и придаваха уют на стаите. Въздухът, който духаше от шахтите на тавана, беше чист и приятно хладен, но в него се усещаше слаб аромат на застоял пушек от хипнол, с отсенки, които напомняха на дърво и сажди. Зад дивана имаше работна маса, покрита с буркани, надписани на ръка, и най-различни кутии. Бе разчистено малко място, където бе оставена кана мек, бутилка газиран сок от боровинки и няколко чаши. До тях лежеше една полусглобена механизирана ръка.

— Това е проектът, който никога няма да завърша — отбеляза Мечок, когато забеляза накъде гледа Ашби, и вдигна собствената си механизирана ръка. — Тази е доста бърза, но не може да вдига толкова тежки товари, колкото ми се иска. Онази там е прототип. Опитвам се да създам съвършената комбинация от физическа сила и бързи рефлекси.

— Успех в начинанието — засмя се Кизи. — Можеш да получиш само или едното, или другото.

Дженкс се наведе към Розмари, за да й обясни:

— Ако сигналите в биотехниката станат прекалено бързи, за да ги възприемат нервите ти, останалата част от тялото ти не успява да се подготви за вдигането на тежестта. Можеш да си разкъсаш мускулите така, че никога да не се възстановиш.

Мечок се намръщи към прототипа.

— Все трябва да има някакво решение на проблема.

— Ако успееш, ще станеш най-богатият техник в цялата НГ — обади се Дженкс.

— Дори не ми пука за това — отговори Мечок. — Просто искам да мога да хвърлям кетлинг с голи ръце.

Кизи, Дженкс и Перо̀ се засмяха. Ашби се канеше да попита какво е „кетлинг“, но Перо̀ го изпревари:

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене? Боя се, че не разполагаме с кой знае какво, но приятелите на Кизи заслужават цялото гостоприемство, което можем да им окажем.

— Много сте мили. За мен малко от газираното, благодаря — каза Ашби.

Носът му вече бе насочил вниманието му към примамливата миризма, която се носеше от каната с мек, но не искаше да се отпуска прекалено много. Все пак беше тук, за да купи оборудване. Мързелът и кредитите рядко се съчетаваха помежду си.

Входната врата се отвори с тупване, докато Перо̀ раздаваше напитките.

— Ехо! — чу се женски глас от коридора; звучеше младежки. — Пристигнаха ли вече?

— Тук сме! — обади се Кизи. — Здрасти, сладурке!

— Здравейте!

— Здравей! — откликна и Дженкс.

— Чакайте само да видите какво намерих. Направо мамата си…

— Жар — прекъсна я Перо̀ с глас, в който звъннаха несъмнените нотки на отношението на един по-голям брат. — Каквото и да си донесла, недей да го…

— Няма да го вкарвам вътре, глупчест. Ударих мембраната на гнойната му торбичка, без да искам. Навсякъде тече зелена гняз. Излезте, де, просто трябва да го видите.

Мечок и Перо̀ се спогледаха.

— Вече сме говорили по този въпрос, по дяволите — каза Мечок и се запъти към вратата.

Перо̀ въздъхна и връчи на гостите последните напитки.

— Сестра ни има склонността да си търси белята. Особено когато става дума за кетлинги.

Розмари зададе въпроса преди Ашби:

— Какво е „кетлинг“?

— Хайде — подкани ги Перо̀. — Вземете си напитките. Ще ви покажа. И, ъъ… надявам се никой от вас да няма слаб стомах.

Излязоха навън без да слагат дихателните маски — стига да не прекрачваха границите на къщата, бяха в безопасност. Тялото на съществото лежеше неподвижно сред локвички от собствените си течности в пръстта. До него се бе изправила жена, въоръжена с пушка — а може би още беше момиче? Ашби не можеше да определи точно. Не можеше да е на повече от двайсет години. За разлика от братята й по нея нямаше видими портове или импланти. Дългата й, къдрава коса бе също толкова буйна, колкото на Мечок, а лицето й бе хубаво по начин, който се отличаваше с определена острота. Ръцете й бяха стегнати и мускулести, а кожата й — потъмняла от слънцето. Ашби не беше сигурен дали някога е бил в толкова добра физическа форма.

Съществото, от друга страна, бе тихо и ужасяващо. Напомняше му на скакалец, само че с голяма паст, пълна с остри зъби, и големи шипове по гърба. Множество напластени островърхи крила лежаха на изпочупена купчина. Краката също бяха изкривени и счупени, а някои се бяха свили навътре, като в предсмъртен спазъм. Около устата му и под корема му имаше тънки косъмчета, които по някаква причина накараха Ашби да потрепери доста повече от всичко останало. Подобната на възглавничка мембрана под долната му челюст не течеше, както Жар бе казала, а по-скоро бликаше на забавен кадър. Лепкава, мазна, зелена слуз с кисел мирис се бе насъбрала като локва около кошмарната глава на създанието.

— Вижте го само! — засия Жар. — Голям е колкото мен!

После се огледа и добави:

— И здравейте, нови хора. Бих се здрависала с вас, обаче, ъъ…

Тя вдигна една от облечените си в ръкавици ръце. Цялата беше омацана със зелено.

— Уха — възкликна Сисикс и клекна, за да погледне животното отблизо, без да спира да посръбва от газираната си напитка.

Изглежда, не забелязваше (или поне не я интересуваше), че Жар я изучава също толкова внимателно.

— Значи това е кетлинг, предполагам?

Жар се засмя изненадано.

— Не си ли виждала такъв преди?

— Че защо да го е виждала? — намеси се Мечок. — Никога преди не е идвала в Щурец.

Обърна се към останалите и добави:

— Между другото, това е причината да кръстят луната ни „Щурец“. Заради ей тези хубостници.

Перо̀ се наведе да разгледа находката на Жар.

— Къде го намери? — попита той с глас, който беше малко прекалено спокоен.

Усмивката на Жар трепна за частица от секундата, преди да се завърне с обиграна бързина.

— Ами, нали знаеш — понякога се намират единици, които обикалят сами около кладенците…

— Глупости — прекъсна я Мечок и скръсти ръце. — Къде?

Жар преглътна на сухо.

— При Сухоустия пролом — отговори. — Но нямаше проблем, не съм се приближавала много.

Мечок си пое дъх, сякаш да се успокои, и обърна очи към небето. Перо̀ се намръщи.

— Жар, знаеш много добре, че това не е било добра идея.

Бузите на Жар поруменяха и тя сви рамене намръщено.

— Мъртво е, нали така?

— Не в това е… — започна Мечок.

— Ще го обсъдим по-късно — отговори Перо̀, а очите му се стрелнаха към гостите.

Дженкс разгледа главата на кетлинга, като я обърна леко към себе си. Тя издаде хрущящ звук.

— Леле майко — отбеляза той. — Улучила си го в главата. Кизи, виж.

Той посочи двете дупки — отстрани на челюстта му и близо до едното лишено от клепач око.

Жар отново сви рамене, но в ъгълчетата на устните й се появи намек за доволна усмивка.

— Мда. Нападна кораба ми, затова трябвате да го обезвредя по-бързо.

— Ще му се не види — заяви Мечок и млъкна, макар че продължи да клати глава.

— Не мисля, че щях да успея да направя каквото и да е, ако този зверунгел беше нападнал мен — заяви Кизи и бодна счупената му черупка с пръст, след което обърна поглед към Жар. — Звезди, така ми се иска да те прегърна, но ме е страх, че зелената гадост може да е отровна или нещо такова.

— Не е отровна — успокои я Жар. — Само лепкава.

— Е, аз не искам да бъда и лепкава.

Ашби погледна към Розмари, която бе скръстила ръце пред гърдите си.

— Добре ли си? — попита я той.

— Да — отговори тя и поклати глава. — Устата му е просто…

Тя потрепери.

— Ти го каза — съгласи се Мечок. — Веднъж като захапят нещо, и не пускат — особено ако са ядосани. Ако се докопат до гърлото или корема ти, си пътник. И прояждат всичко по време на сезона на чифтосването им. Стени, кораби, железария, тръби за гориво, помпите до кладенците, всичко.

— Затова и са такъв проблем, когато се съберат на ята — обясни Перо̀. — Когато хибернират, просто висят на гроздове около скалите. Не се отделят от тях, освен ако нещо не се приближи достатъчно, че да ги ядоса.

Той погледна Жар строго, преди да продължи:

— Но на всеки две-три години излитат на ята, оставят след себе си сума ти млади екземпляри и прогризват всичко. Трае само няколко дни, но ако не си взел мерки да защитиш собствеността си, няма да ти остане нищо. Случило се е на първите заселници тук. Пристигнали са по време на хибернацията им и са се оказали напълно неподготвени за първото ято.

Ашби започваше да се чуди защо изобщо са си направили труда да възстановят селищата, но вече знаеше отговора. За някои хора обещанието за парче собствена земя си струваше да положат всички възможни усилия. Беше странно предсказуема черта на характера им. Човечеството имаше дълга, динамична история на опити да се набутат на места, където не им е мястото.

— Виждате ли колко много слуз има в торбичката зад мембраната? — обърна им внимание Жар. — Този определено е бил готов за чифтосване.

Перо̀ кимна в знак на съгласие.

— Наближава време за следващата напаст.

Жар охотно обясни:

— Слузта се превръща в зародиши, след като бъде оплодена. Близо до челюстите им е, за да могат да я защитават по-добре. Толкова е гнусно. Летят с дни насам-натам и се натискат с глави.

— Жар — прекъсна я Мечок и я хвана за рамото. — Имаме гости.

Жар не му обърна никакво внимание и продължи да говори със смесица от ужас и наслада в гласа:

— А когато са готови, изплюват слузта от устите си. Обзалагам се, че ще започнат да се роят следващия десетник.

— Какво правите, когато се появят ятата? — попита Сисикс.

— Прибираме се по домовете и изчакваме да се разсеят пак — отговори Мечок. — Перо̀ и аз подобрихме значително качеството на щитовете на цялата колония, след като се заселихме тук. Когато са включени, кетлингите не могат да проникнат по никакъв начин. Разбира се, това означава, че и ние не можем да излезем. Роенето е много подходящо време да си насмогнем на филми, които още не сме гледали.

— Ами малките?

— Застрелваме ги. Или ги подпалваме. Сигурен съм, че звучи доста жестоко, но повярвайте ми — изобщо не им се отразява. Винаги се завръщат и то — с хиляди. И не е като да притежават разум, или нещо такова.

Перо̀ кимна с глава към кетлинга.

— Трябва да го почистиш, преди да се е развалил — обърна се той към Жар.

— Тъкмо така мислех да направя — отвърна тя и измъкна един голям нож от колана си. — Просто исках да ви го покажа, преди да го вкарам в стазисната кутия.

Очите на Розмари останаха приковани в лепкавите локви под простреляната глава на кетлинга.

— Ще го ядете ли?

— Не е по-различно на вкус от малките бълхи — отговори Жар. — И са доста по-лесни за чистене.

Миг по-късно, тя стовари без предупреждение ножа, за да среже врата на кетлинга. Външната черупка беше дебела, затова й се наложи да завърти главата на едната и другата страна няколко пъти, за да я откъсне. Устните на Розмари потрепнаха.

Перо̀ се изкикоти добродушно и потупа Розмари по рамото.

— Ако останеш за вечеря, може би ще успеем да ти променим мнението.

— Ооо, да, моля! — съгласи се Кизи. — Имам да ви разказвам един милион неща.

Мечок се усмихна на останалите.

— Всички сте добре дошли, ако искате да останете. Мога да правя страшно добра марината, ако сте в настроение за барбекю.

Той погледна към Жар, която се любуваше на гротескната глава на кетлинга, и въздъхна примирено.

— Искаш ли шиш? В работилницата има няколко останали кола за опора. Може да заостриш някой от тях с пилата за метали.

— И още как! — ухили се Жар. — Но все пак трябва да го доразфасовам.

— Ще те оставим да работиш на спокойствие, тогава — каза Перо̀, като хвърли поглед към Розмари. — Мисля, че гостите ни се нагледаха на вътрешности за днес.

Жар се усмихна и кимна. Веднага щом й обърнаха гръб и се отдалечиха на няколко крачки, иззад тях се зачу мокър, хрущящ звук. Ашби не се обърна да погледне. Не беше гнуслив, но в галактиката имаше някои неща, които не искаше да вижда.

— Леле, това момиче е същински ритник в задника — отбеляза Кизи. — Още си я спомням, когато не можеше да уцели и камък. А в един момент беше висока буквално наполовина колкото мен.

— И какво от това? — попита Дженкс. — Аз също съм наполовина колкото теб.

— Знаеш какво имам предвид.

— Започва да става по-добра в стрелбата и от мен — каза Мечок. — И е невероятно силна. Би ми било приятно да прекарва малко повече време в работилницата, но напоследък се интересува доста повече от катерене на скали и обикаляне из пустошта.

— Което не е никакъв проблем — заяви Перо̀. — Но трябва пак да си поговорим с нея относно битките с кетлинги.

— Да, защото точно този път ще вземе да ни послуша.

Перо̀ се намръщи. Ашби вече бе почти сигурен, че Перо̀ е най-старият брат.

— Бих предпочел да доживее до седемнайсетия си рожден ден цяла.

Ашби зяпна от изненада.

— Тя е на шестнайсет?

Тази новина бе достатъчна да го накара да се обърне. Момичето тъкмо разфасоваше кетлинга с уверени движения и си тананикаше нещо, докато отсичаше краката му.

— На колко се равнява това? — попита Сисикс. — Ако се сравни с аандриските възрасти, искам да кажа.

— Наболи са само половината й пера и непрекъснато си сменя кожата.

Сисикс повдигна извивките на лицето си, където човеците имаха вежди.

— Напомни ми никога да не я ядосвам.

— Е — намеси се Перо̀. — Какво ще кажете да обсъдим въпроса, заради който всъщност сте дошли?

Той ги поведе към широките врати на заземения товарен кораб, притисна длан към ключалката и те се отвориха с тежък стон. Няколко малки лампи хвърляха светлина върху претъпкана работилница, пълна с най-различни инструменти. Зад тях се виждаше малка гора от щендери за съхранение на стоки, те се простираха от пода до тавана, отрупани с генератори на щитове с всякакви форми и размери.

— Къде са интересните работи? — попита Дженкс.

— Скрити по-навътре — отговори Мечок.

— Хайде тогава — подкани ги Кизи. — Разглеждат ми се разни бумтящи неща.

Ашби се намръщи. Не искаше да се отнася неуважително към работата на братята, но…

— Надявам се Кизи да е обяснила ясно, че се интересувам единствено от закупуване на външен щит.

Перо̀ се усмихна.

— И аз така разбрах от съобщението й — отвърна той, като й намигна, след което отново се обърна към капитана. — Не се безпокой, няма да ви насилваме да купувате други стока. Не търгуваме с оръжия — поне не в строгия смисъл на понятието. Изкарваме си хляба с щитове по поръчка. Сглобяваме оръжия само за удоволствие. Но и те са за продан, ако си промените мнението.

Той даде команда с ръка на контролния панел. Над главите им се разнесе тракащ звук. От тавана се спуснаха няколко етажерки, от които висяха оръжия като тежки, заплашителни плодове. Ашби ги огледа изумено. Бяха достатъчно, за да се въоръжи цял аелуонски военен отряд, и да останат още. Зачуди се какво би си помислила Пей.

— Уха — възкликна Сисикс.

— Нали? — каза Дженкс.

— И всичко това е само за вас?

— Това е хобито ни — каза Мечок. — Продаваме ги само на съседи и на приятели, на които можем да се доверим. Не се интересуваме от това да оборудваме злодеи. Но ако искате да се защитите от злодеите — о, да, определено можем да ви помогнем.

Розмари не каза нищо, но лицето й бе насилено безизразно. Ашби напълно разбираше явното й неудобство. Намираха се в товарно отделение, претъпкано с инструменти за убиване. Съмняваше се, че тихата Розмари изобщо беше виждала пушка преди нападението на акараците.

— Отначало е малко стряскащо, знам — заяви Перо̀ гордо.

Изглеждаше свестен тип, затова Ашби не се поколеба да бъде искрен с него:

— Не искам да ви обиждам, но съм сигурен, че не искам никакви оръжия на борда на кораба ми.

— Нека да позная. Ти си от флотилията.

— Толкова ли си личи?

— Малко — отговори Перо̀ с усмивка. — Ти и аз имаме различни житейски философии, но разбирам защо подкрепяш своята. Насилието никога не е приятно — дори ако става въпрос само за заплаха от евентуално такова. Но след скорошното ви премеждие — да не говорим за мястото, накъдето сте се запътили, — смятам, че някои основни мерки за самозащита няма да би бъдат излишни. Ако искате да ограничите тези мерки до подходящ щит, няма проблем. Но ви трябва все нещо.

— Като онова — обади се Дженкс. — Онова ми харесва.

Ашби проследи погледа му до една пушка… не, не пушка. Малко оръдие с дръжки. Цевта изглеждаше достатъчно голяма да побере новородено дете.

— Наричаме го „Ковашкия чук“ — каза Мечок. — Адски мощен. И силно се съмнявам да се нуждаете от него.

— О, напротив — отговори Дженкс. — Отчаяно се нуждая от него.

Мечок се засмя.

— Можем да идем да пробиваме дупки в скалите с него по-късно, ако искаш.

Дженкс улови погледа на Кизи.

— Трябва да идваме тук по-често.

Докато Кизи и Дженкс се прехласваха по почти нелепо обширния асортимент от оръжия, Ашби и Сисикс разгледаха щитовете. Всички съмнения, които Ашби бе имал относно купуването на оборудване от модъри, се изпариха, докато Перо̀ им обясняваше за различните си уреди. Вече бе осведомен за параметрите на „Пътешественика“, но искаше да знае повече от мерките на корпуса и характеристиките на двигателя. Искаше подробности. Искаше да знае на колко години е корабът, от какъв материал е построен, дали каютите и стаите за общо ползване са направени от нещо различно от оригиналните компоненти в структурата на корпуса. Искаше да знае точния вид водорасли, които използват за производство на гориво, и колко амби имат на борда (Ашби трепна вътрешно, когато си спомни за откраднатите амбиклетки; от НГ щяха да покрият загубата — и все пак беше наистина жалко). Зададе на Сисикс редица внимателни въпроси относно техниките й на пилотиране и кимаше с искрен интерес, когато тя отговаряше. Мечок се присъедини към разговора след известно време и двамата братя ентусиазирано заобсъждаха различните механики, характерни за външните щитове. В крайна сметка решиха, че ще разглобят няколко вече съществуващи модела и ще комбинират компонентите им в уред, специално приспособен към нуждите на „Пътешественика“. Ашби се чувстваше; сякаш купува костюм по поръчка. Модърите пред него не бяха просто техници. Бяха артисти. И като се има предвид колко много им предлагаха, искаха само един ден, в който да бъдат оставени да работят на спокойствие, и сума кредити, за която Ашби подозираше, че е съвсем малко по-висока от стойността на самите компоненти. Отбеляза си наум да благодари на Кизи задето е приятелка с такива хора.

Обърна се и видя как Дженкс тъкмо връчва на Розмари малък енергиен пистолет. Оръжието изглеждаше някак не на място в ръцете й — като риба в ръката на аандриск, роден в пустинята.

— Виждаш ли? Не е толкова страшно, когато ти си тази, която го държи — каза й Дженкс.

Розмари не изглеждаше особено уверена в това.

Мечок засия към нея:

— Искаш ли да го пробваш?

Розмари преглътна тежко.

— Не умея да стрелям.

— Можем да те научим — успокои я Мечок. — Лесна работа. Изобщо не са ти нужни някакви специални умения.

— А и е забавно — чу се глас иззад тях.

Жар, която бе опръскана от главата до петите със зелена слуз и държеше главата на кетлинга в ръка, влезе в помещението и започна да рови в една купчина метални прътове. Стискаше главата на кетлинга за антените и я вдигаше, за да я сравни с всеки кол един по един и да намери някой с подходяща ширина, за да я набучи на него.

— Жар — обърна се към нея Перо̀, — моля те, кажи ми, че не си оставила убития кетлинг да лежи отвън на слънцето.

— Месото вече е в стазисната кутия.

Мечок се вгледа в нея с проницателен поглед.

— Моля те, кажи ми, че не си оставила купчина черва да лежат отвън на слънцето.

Малката им сестра остави на земята кола, който държеше, хвърли им виновна усмивка и излезе с театрално пристъпване на пръсти.

Мечок подбели очи към тавана и въздъхна.

— Нямам търпение да излезе от тийнейджърската възраст.

— Аз пък имам — заяви Перо̀. — Имаш ли представа колко трудно ще е да я командваме изобщо, когато стане на двайсет?

— Имам въпрос — намеси се Сисикс. — Не е по темата.

— Слушам?

— Един от ротационните ни стабилизатори се повреди, когато акараците ни удариха. Ще вземем нов от следващия пазар, през който минем, но не ми се иска да летим толкова дълго без такъв. Случайно да ви се намира нещо такова?

— На нас — не, но със сигурност не сме единствените техници на това парче скала. Трябва да говориш с Джес и Майки — отговори Мечок.

— Онази Майки, която е настроила ИИ-то да мами новодошли?

— Същата. Но не я съди твърде строго за това — и двете с Джес наистина си разбират от работата. Корабни техници старо поколение. Вече са се пенсионирали, но още продължават да прекарват доста време в работилницата си. Страхотни хора. Живеят на около един час оттук. Ако искаш, мога да им се обадя да видя дали са си у дома. След което може да вземеш назаем едно от корабчетата, да отидеш дотам и да се върнеш, преди да е станало време за вечеря.

Ашби погледна Сисикс, която кимна.

— Защо не, нали така или иначе сме тук — отговори той.

След това се обърна обратно към братята и попита:

— Сигурни ли сте, че нямате нищо против да ни заемете корабчето?

— А, никакъв проблем. Ако можете да пробивате дупки в космоса, мисля, че ще успеете да го върнете цяло.

— Ехо — извика Жар от отвън. — Някой да иска да види как изглежда гръбначният стълб на един кетлинг?

— Не — изкрещя Мечок.

— Определено не — изкрещя Перо̀.

— Защо не, може — заяви Дженкс и хукна навън, като повлече Кизи след себе си.

Перо̀ погледна Ашби и сви извинително рамене.

— Прощавайте за хаоса — каза той.

— Няма нищо — успокои го Ашби; чуваше се как Кизи и Дженкс надават отвратени, възхитени викове пред товарното отделение. — Свикнал съм.

Розмари имаше чувството, че Жар знае много повече за живота, отколкото нея, но бе сгрешила за едно: роенето нямаше да настъпи след няколко дни. Около час след като Мечок сложи изчистения и покрит с готварска мазнина кетлинг на огъня, събратята му изригнаха от канарите наоколо като буря. Небето потъмня за минути. Гледани от разстояние, облаците от насекоми наподобяваха множество пиксели на екрана на развален скриб. Кетлингите се стрелкаха като пощурели из въздуха и се чифтосваха, избиваха и понякога — изяждаха един друг. Розмари забеляза бърза поредица от ярки присветвания на хоризонта — жителите на Щурец активираха щитовете около домовете си. Кетлингите се забиваха право в тях, въпреки че нямаше някаква явна причина да го правят. Блъскаха се и в скали, растения, изоставени превозни средства — дори в други кетлинги. Изглежда, на буболечките не им се нравеше нищо, което пречи на способността им да се движат накъдето пожелаят.

Ашби и Сисикс още бяха при другите техници, когато роякът се появи. Розмари бе провела с тях видеоразговор по скриба си. Нямаха друг избор, освен да останат и да прекарат нощта като неканени гости. Изглеждаше, че домакините им нямат нищо против. Тъкмо обратното — Джес и Майки явно нямаха търпение да прекарат вечерта с двама чуждоземни. Ашби каза, че са извадили скрити лакомства от всякакви долапи, а след като Сисикс бе установила, че говорят малко рескитски, мигом се бяха сприятелили още повече. Розмари ги чу как си говорят — приглушени женски гласове като фонов шум на видеото; Сисикс говореше бавно, а Джес внимателно удължаваше съскащите съгласни. Ако можеше да се съди по смеха им, явно разговорът им вървеше много добре.

Семейството от модъри също изглеждаше очаровано.

— Няма какво да се направи, когато излезе рояк — каза Перо̀. — Просто означава, че ще можем да прекараме ден-два повече с приятелите си.

Отнасяха се към страховитата миазма от хапещи, блъскащи, изригващи новородени чудовища като към празнична ваканция. Жар и Кизи домъкнаха каса домашно пиво от мазето (както повечето неща в Щурец, и то беше направено от един от съседите им). Мечок опече плячката на Жар, застанал на безопасно място под щита. Беше странна картинка: надянал престилка мъж, който ръси с марината набучено на шиш месо, а разлигавени чудовища се блъскат в защитния енергиен купол над него. На насекомите явно не им правеше впечатление набучената на кол глава на убития кетлинг, която бе забита на показ пред главния вход на къщата.

В началото Розмари се притесняваше от факта, че е принудена да остане толкова дълго в дома на модърите — и не само заради рояка отвън. Кизи и Дженкс бяха добри приятели със семейството им, но Розмари се чувстваше излишна. Мисълта да им се натрапи за ден или два — да яде от тяхната храна, да спи на някой стар диван, да слуша шеги, които не може да разбере — я караше да се чувства неудобно. Но неподправеното приятелско отношение на братята и сестрата напълно заличиха тези чувства. Мечок се постара особено много, за да я накара да се усети като част от компанията, и се опитваше да й разказва за какво става въпрос, когато останалите споменяха някакво събитие, на което тя не беше присъствала (повечето от тях спадаха към две основни групи: „онзи път, когато построихме онова жестоко нещо“ или „онзи път, когато се напушихме с твърде много хипнол и направихме нещо невероятно глупаво“). А и след като се съвзе от гледката на зелената слуз, бликаща от трупа на мъртвия кетлинг, тя установи, че от парченцата от пикантно, опечено направо на пламъците месо, увито в пухкава питка и от острото, но приятно пиво, всъщност се получава страхотна вечеря. Когато приключиха, Розмари установи, че се чувства необичайно спокойна. Креслото, в което седеше, беше прашно и старо. Пикселовото растение, което проблясваше наблизо, изглеждаше леко евтино. Нямаше с какво да допринесе към ентусиазираните разговори относно различни уреди и модификации. Но колкото и да беше необичайно всичко, тя бе успяла да разбере съвсем ясно, че спътниците й се чувстват като у дома си. Отпусната на мястото си с пълен корем и доволна усмивка на лицето, Розмари с лекота можеше да си представи, че и тя се чувства така.

Перо̀ донесе прясна кана с мек за останалите, които се бяха настанили около пикселовия прожектор. Мечок седеше на пода, облегнал гръб на един диван. Кизи седеше зад него и сплиташе кичури от косата му на тънки плитки. Дженкс се бе улегнал наблизо, пушеше червена трева и изглеждаше много доволен. Жар седеше до работната маса и се мръщеше, докато се разправяше с един панел за електрически вериги.

— Знаеш ли какво — обади се тя, когато брат й влезе в стаята, — има един начин, по който този проект ще може да потръгне много по-бързо.

— Нима? — попита Перо̀ с равен глас, след което се обърна към Розмари и повдигна каната и веждите си едновременно. — Мек?

— Да, благодаря — отговори тя.

Една успокояваща чаша мек й звучеше като прекрасно предложение. Почти бе достатъчно, за да я накара да забрави приглушеното жужене, което проникваше през стените на къщата.

— Сериозно говоря — продължи Жар. — Тези пин-диоди са толкова дребни, че едва ги виждам. Ако имах…

Мечок вдигна поглед към нея.

— Ако идеята ти започва с „о“ и завършва с „чен имплант“ отговорът е „не“.

— Спри да мърдаш, Теди — обади се Кизи. — Ще си развалиш плитките.

Жар въздъхна с многострадалния, престорено търпелив тон на тийнейджър.

— Лицемери.

— Когато спреш да растеш и биохимичните процеси в мозъка ти поулегнат, можеш да си имплантираш каквото искаш — каза Перо̀.

Тонът му беше покровителствен, като на родител. Това явно раздразни Жар още повече.

— Не ми се иска да изгаднявам, но брат ти е прав — намеси се Дженкс. — Ако си сложиш импланти прекалено рано, ще свършиш като същинска развалина. Познавам един човек, който си сложи жак в главата на петнайсетгодишна възраст. Докато растеше, гръбначният му стълб се удължаваше все повече и интерфейсът стана на нищо. Трябваше да отиде да направят всичко наново. А онзи шарлатанин, който проведе операцията, си е нямал представа какви ги върши, и затова горкото хлапе получи инфекция на гръбначния стълб. Едва не умря. Наложи се да му сложат изкуствени крайници, за да може да се движи.

— Мама му стара, кой би имплантирал жак на дете на такава възраст? — попита Мечок.

— Спри да мърдаш — скастри го Кизи.

Той изръмжа.

— Жар, казвам ти — ако срещнеш модър, който е готов да слага импланти на тийнейджъри, бягай, колкото ти държат краката. Модифицирането не означава само да се накачиш с готини джаджи. Цаката е в изкуството да съчетаваш и балансираш между синтетичното и органичното. Ако не ти пука как се чувства органичното ти тяло… ох!

Мечок извика от болка, когато Кизи го оскуба силно.

— Спри. Да. Мърдаш.

— Знам, знам — каза Жар на Мечок. — Спести ми лекциите.

— Прекалено малка си за думи като „лекции“ — отбеляза Дженкс.

Жар му се изплези. Той й отвърна със същото.

— Освен това, миличка — намеси се Кизи, — ти имаш толкова красиви очи. Защо да си имплантираш нещо в очната ябълка, когато можеш просто да си намериш леща?

— Той има имплант — отговори Жар и посочи Перо̀.

— Защото му се случи онова „произшествие“ — каза Дженкс и направи жест, сякаш насочва пушка към собственото си лице, след което се хвана за окото в имитация на болка. Засмя се толкова силно, че от ноздрите му изригнаха няколко клъбца пушек от червена трева.

— Толкова се радвам, че си ни на гости — подразни го Перо̀.

Дженкс вдигна чашата си за поздрав.

Перо̀ хвърли поглед към часовника на стената и каза:

— Всеки момент трябва да започнат новинарските емисии. Имате ли нещо против да ги включа?

Околните поклатиха глави.

— Перо̀ е малко нещо пристрастен към четенето за скорошните събития — обясни Мечок на Розмари. — Както и за отдавнашните събития. Абе изобщо — за събития.

— И работи като архивар на библиотечни файлове — добави Кизи.

— Наистина? — попита Розмари. — На доброволни начала ли?

Перо̀ кимна.

— Някои хора плетат, други свирят на музикални инструменти… Аз се ровя из прашни, стари факти и проверявам дали са верни.

Той се отпусна в един стол, докато пикселите на големия прожектор се пробуждаха за живот с примигване.

— Обичам да знам разни неща.

Розмари беше впечатлена. Архиварите бяха хора, които се отнасяха към заниманията си със страст и често посвещаваха целия си живот на търсенето на точната, безпристрастна истина. Като се има предвид огромното количество информация, която трябваше да прегледат и сортират, професионалните архивари разчитаха много на доброволците, които да поддържат и осъвременяват общественодостъпните файлове. Розмари винаги си ги беше представяла като пазителите от някоя фантастика — защитници на галактиката от злини като неточности и съмнителни данни.

— Върху какво работиш, ако мога да попитам? — продължи Розмари.

— Участвам в един от междувидовите екипи по история. Работата е наистина увлекателна, но може и да бъде много досадна. Нямаш представа през колко много неверни, расистки статии трябва да минаваме.

— Дай пример — обади се Кизи.

Перо̀ въздъхна и се почеса по брадата.

— В една от най-безумните за последните десетници се твърдеше, че няма начин на флотилията „Екзодус“ да са живели толкова много хора за толкова дълго време, поради което човешката раса изобщо не произлиза от Земята.

Дженкс вдигна глава.

— И откъде сме тогава?

Перо̀ се ухили.

— Представляваме геномоди, създадени от хармагианците.

Дженкс избухна в гръмък смях.

— Леле, майка ми ще получи сърдечен удар, ако чуе това.

— Ама че глупост — изкоментира Жар. — Ами всички онези руини и останки на Земята? Старите мегаполиси.

— Зная, зная — сви рамена Перо̀. — Но всеки път сме длъжни да минаваме през целия процес, с който да докажем, че твърденията им са обективно погрешни. Това ни е работата.

— Защо някой би си давал труд да докаже нещо подобно? — попита Кизи.

— Защото са идиоти — заяви Мечок. — И като стана дума за това, новинарската емисия започна.

Перо̀ направи жест към пикселите и увеличи звука. Пикселираният образ на Куин Стивънс се появи на неизменното си бюро и заговори както обикновено. Розмари никога не се бе интересувала от екзодианските новини, преди да се присъедини към екипажа на „Пътешественика“ но бе възприела навика от Ашби. Утешително бе да знае, че независимо в коя система се намира, можеше да разчита на Куин да я осведоми за новините. Пикселите примигваха начесто заради слабия сигнал. Бяха доста далеч от флотилията.

Гласът на новинаря се разнесе в помещението:

— … новини от Марс. Процесът, наричан от мнозина „скандалът на века“ най-после завърши днес с произнасянето на присъдата на бившия главен изпълнителен директор на Горива „Фобос“, Куентин Харис Трети.

Топлината и спокойствието на Розмари изчезнаха с гръм и трясък. „О, не“. Тя заби нокти в плата на панталоните си и си наложи да запази спокойно изражение, докато новинарят продължаваше да говори.

— Харис бе обявен за виновен по всички обвинения, включително изнудване, измама, контрабанда и престъпления срещу сапиенсите.

„Дишай. Не мисли за това. Мисли за насекомите отвън. За каквото и да е друго.“

— Естествено, че е виновен — обади се Дженкс. — Ама че задник.

— Кой? — попита Мечок и вдигна глава.

— Дръж главата си наведена — процеди Кизи през зъби, както беше захапала няколко връзки за коса.

— Онзи от „Фобос“ — обясни Перо̀. — Онзи, който продаваше оръжия на торемийците.

— А, ясно — каза Мечок. — Онзи задник.

— Ни най-малка представа си нямам за кого говорим изобщо — намеси се Жар.

— Да си чувала някога за Горива „Фобос“? Един от най-големите дистрибутори на амби?

„Вторият за цялата територия на човечеството“ — помисли си Розмари.

— Май да — каза Жар.

Мечок посочи към пикселите.

— Е, пичът, който е притежавал компанията, явно се е занимавал и с незаконна търговия на оръжие. Оттам идва по-голямата част от кредитите, които е натрупал.

— И ние имаме незаконни оръжия.

Перо̀ скръсти ръце.

— Жар, има огромна разлика между това да сглобяваш пушки за развлечение и това да продаваш геноунищожители и на едната, и на другата страна на една междузвездна кръвна вражда.

Жар вдигна вежди.

— Геноунищожители? Това е… уау. Това е наистина страшно зле.

— Мда — съгласи се Мечок. — Но сега и той, и приятелчетата му отиват в затвора завинаги.

Дженкс поклати глава.

— Защо им е толкова трудно на хората да се ограничават до куршуми и енергийни лъчи и да си бъдат пак доволни?

— Защото хората са задници — заяви Мечок, послушно навел глава. — Деветдесет процента от всички проблеми са причинени от хора, които се държат като задници.

— А какво причинява останалите десет? — попита Кизи.

— Природни бедствия — отговори Перо̀.

Прожекторът показваше как полицията придружава Куентин Харис Трети, окован в белезници и публично унижен, от съдебната палата до полицейското корабче. Изражението на лицето му бе непроницаемо, костюмът му — безупречно скроен. Гневната тълпа от протестиращи се притискаше към енергийните бариери, които заобикаляха съдебната палата. Евтини принтирани табели танцуваха над главите им. „ПО РЪЦЕТЕ ТИ ИМА КРЪВ“, пишеше на една от тях. Към друга бе прикрепена пикселова картина с един окървавен торемиец, който носеше обезобразен труп. Под нея бе изписан слоганът на „Фобос“: „НИЕ ПОДДЪРЖАМЕ ГАЛАКТИКАТА В ДВИЖЕНИЕ“. Останалите табели бяха по-простички: „ПРЕДАТЕЛ“ „ИЗМАМНИК“. „УБИЕЦ“. Бариерите, които ги задържаха, се бяха издули като препълнени джобове.

Репортерът продължи спокойно да разказва нещо за биологични оръжия и алчност. Розмари съсредоточи цялата си воля около очите. „Не плачи. Не плачи. Не може.“

— Розмари, добре ли си? — попита я Дженкс.

Розмари не бе сигурна какво изобщо е отговорила — май нещо за това как е добре, само има нужда от малко чист въздух. Извини се на останалите, пое със спокойни крачки по коридора и излезе от къщата.

Кетлингите продължаваха хаотичния си танц в небето. Слънцето вече залязваше зад тях и превръщате сцената в някакво зловещо подобие на куклен театър. На Розмари не й направи никакво впечатление. Кетлингите не изглеждаха истински. Къщата, братята и сестрата, луната под краката й — нищо не й изглеждаше истинско. Всичко, за което можеше да мисли, беше пикселизираното лице на прожектора — лице, заради което бе пропътувала половината галактика. За да избяга от него. Опита се да си поема дъх по-бавно и да се противопостави на суровото, задушаващо чувство, което разцъфваше в гърдите й. Седна в праха и се втренчи в ръцете си. Стисна зъби. Всичко, което се беше борила да потиска, откакто бе напуснала Марс, заплашваше отново да излезе на повърхността и тя не беше сигурна, че този път ще успее да го натика обратно надолу. Но трябваше. Просто трябваше.

— Розмари?

Розмари почти подскочи. Беше Дженкс, който стоеше до нея. Не бе чула отварянето на вратата, нито пък стъпките му. Едва чуваше бръмченето на кетлингите над главата си.

— Какво има? — попита той с ръце в джобовете и сключени вежди.

Когато го погледна в очите, тя усети, че нещо в нея се пречупва. Знаеше, че това може да й коства не само доброто мнение на екипажа за нея, но и работата й на борда на „Пътешественика“, но не можеше да издържи повече. Не можеше да продължава да ги лъже.

Розмари зарея поглед надалеч — отвъд кетлигните и каменистите зъбери на скалите, чак до непознатото слънце в небето. Светлината му се врязваше в очите й и го караше да се отпечатва върху клепачите й, дори след като ги затвори — тежко, оранжево слънце.

— Дженкс не бях… От самото начало не бях… Звезди, всички ще ме намразите сега.

Щяха. А след това Ашби щеше да я уволни, а Сисикс — да не й проговори никога повече.

— Съмнявам се — заяви Дженкс. — Вече доста те харесваме.

Той седна до нея и удари лулата в ботуша си. Гъсто слегналата се пепел се зарони и падна на земята.

— Но не знаеш, нямаш представа… не мога — продължи тя и опря глава в дланите си. — Зная, че ще ме изхвърлят от кораба, но…

Дженкс спря да се занимава с лулата си.

— Добре, сега вече трябва да ми кажеш — обърна се той към нея със строг, но спокоен глас. — Не бързай, поеми си дъх и говори колкото време искаш, но ще трябва да ми кажеш.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Онзи мъж по новините — започна. — Куентин Харис.

— Да?

— Той ми е баща.

Дженкс не каза нищо. Само издиша.

— Мамка му. О, Розмари, много… уау. Много съжалявам.

Той се поколеба за момент, после добави:

— Звезди. И представа си нямах.

— Така и трябваше. Никой не биваше да узнава. Не бива да бъда тук въобще, не бива… аз лъгах, Дженкс. Лъгах, мамих и скрих истината от всички останали, но вече просто не мога. Не мога да…

— Спокойно, спокойно. Едно по едно — спря я той и се замисли за известно време. — Розмари, трябва да ти задам един въпрос, а ти трябва да ми кажеш истината. Става ли?

— Става.

Дженкс стисна устни. Очите му се взряха в нея внимателно.

— Имала ли си нещо общо с… нещата, които е направил? Колкото и малко да е било. Подправяла ли си формуляри, лъгала ли си пред полицията… Или…

— Не.

Това беше истината.

— Не знаех нищо за това. Не знаех, докато детективите не се появиха в апартамента ми една сутрин и не ми задаваха въпроси чак до обяд. Знаеха, че нямам нищо общо с всичко това, и казаха, че не съм длъжна да участвам в процеса по какъвто и да е начин. Не бях длъжна дори да остана на Марс.

Той се загледа в лицето й още миг. След това кимна.

— И така… добре — засмя се той. — Звезди, ама че облекчение. За секунда си помислих, че наистина ще взема да те намразя.

Той я потупа по крака.

— Добре, значи си невинна. В такъв случай… — на физиономията му се изписа озадачение. — Извинявай, Розмари, но какъв, по дяволите, е проблемът тогава?

Тя застина от изумление.

— Какво?

— Искам да кажа… Окей, разбирам, че ти се е насъбрало доста напоследък — и под „доста“ имам предвид „сериозни емоционални проблеми, които ще успеем да разрешим с помощта на десетки бутилки пиво“, но защо би лъгала за такова нещо? Ако нямаш нищо общо с тази работа, защо смяташ, че на нас би ни пукало?

Розмари не беше подготвена за това. Бе прекарала месеци в непрекъсната тревога и страх, а сега — „защо би ни пукало“?

— Не разбираш. Когато бях на Марс, за никого нямаше значение, че всъщност не съм направила нищо. Всички знаеха коя съм. Всички новинарски емисии непрекъснато предаваха за семейната ни история — дори показваха снимки от ваканциите ни и тем подобни, фокусираха се върху баща ми, разбира се — но ето ме и мен като мъничка, как се усмихвам и махам, застанала до него. Дори не знам как са изнамерили всичко това. И веднага след това превключваха на някой медицински експерт, който обяснява какво причиняват геноунищожителите, или пък някой от всички онези хора, които крещяха най-различни неща за корупция и прочее. Знаеш много добре как е с новинарите — веднъж като забият нокти в теб, не спират, докато не те унищожат. Приятелите ми спряха да говорят с мен. Хората ми крещяха разни неща, когато излизах на публични места — „ей, баща ти е убиец!“ — сякаш не знаех какво е направил. Започнах да изпращам биографията си на най-различни места, за да си намеря работа, но никой не ми се обади. Никой не искаше да свързва бизнеса си с името на човек от моето семейство.

— Но нали името ти е Харпър? — попита Дженкс.

Розмари стисна устни.

— Ти какво би направил, ако искаш да избягаш от живота си? Искам да кажа — наистина да избягаш. Да бъдеш нов човек и никой да няма представа кой си бил преди това?

Дженкс помисли по въпроса и кимна бавно.

— Аха. Да, мисля, че те разбрах — каза той и протегна ръка. — Дай да го видя.

— Какво да видиш?

— Импланта на китката ти.

Розмари колебливо протегна дясната си ръка към него и избута гривната си нагоре, за да покаже импланта под нея. Дженкс се наведе, за да го разгледа отблизо.

— Направо страхотна изработка — заяви той най-после. — Единственият начин да се познае, че е нов, е като се вгледаш внимателно в начина, по който е зараснал белегът. Ако вече не знаех за какво става дума, щях да кажа, че си е редовен имплант, с който са заменили предишния ти, защото се е повредил.

— Защото това наистина е редовен имплант — обясни Розмари и преглътна.

Усещаше езика си набъбнал.

Дженкс я погледна объркано.

— Как си… — започна той, но физиономията му светна изведнъж. — Горива „Фобос“. Ясно. Имаш пари. Доста пари.

— Имах пари. Преди…

— Преди да ти се е наложило да подкупиш някого да ти даде нов идентификационен файл. Леле, Розмари… сигурно се е наложило да им платиш цяло състояние, за да си мълчат.

— Дадох всичко, което имах — каза тя. — Освен кредити колкото за транспорта и хотелите. Такива неща.

Тя се засмя, без да се усмихне.

— Семейството ми може и да не ме е научило на особено много, когато става въпрос за галактиката, но ако става въпрос за купуване на услуги? Запозната съм много добре с това изкуство.

— Но наистина си секретарка, нали? В смисъл… Знаеш как се попълват формуляри. Явно си ходила на училище. Това е вярно, нали?

Тя кимна.

— Чиновникът, който ми помогна, промени досието ми и се увери, че новият ми файл е свързан с всяко учебно заведение, в което съм била. Така че дипломата, сертификатите и препоръчителните ми писма наистина са мои. Единственият начин, по който някой би могъл да разбере, че идентификационният файл е бил променен, би бил ако някой от новите ми колеги отиде на Марс и разпита някой от приятелите ми за мен, например. Реших, че ако си намеря работа в открития космос, шансовете да се натъкна на някой от старите ми познати ще бъдат доста занижени. Затова ги накарах да впишат името ми в списъка за работа на кораби на дълги разстояния, и ето ме тук.

Дженкс потри брадата си.

— Е, какъв е проблемът, тогава? Ако си минала необходимото обучение и си усвоила необходимите умения, значи заслужаваш да работиш при нас. Защо да те изхвърляме от кораба?

— Защото ви излъгах, Дженкс. Излъгах Ашби за това коя съм. Лъгах ви всеки път, когато ме питахте за живота ми на Марс. Приехте ме в дома си, а аз ви се отблагодарих с купища лъжи за това коя съм всъщност.

— Розмари — започна Дженкс и положи длан на рамото й. — Няма да те обиждам, като се преструвам, че разбирам какво ти е. Ако някой от моето семейство беше извършил нещо такова… Звезди, представа си нямам какво бих направил. Не мога да ти дам никакъв съвет по този въпрос, но ако някой път имаш нужда да поплачеш на нечие рамо, моето винаги ще ти бъде на разположение. А колкото до това коя си… Истинското ти име си е Розмари, нали? Добре.

Той кимна с глава към къщата.

— Знаеш ли защо човеците-модъри се кръщават с такива странни имена?

Тя поклати глава.

— Традицията е много стара, датира от компютърните мрежи отпреди Срива. От времето на наистина старите технологии, нали разбираш? Хората са си избирали имена, които са използвали само в определена мрежа. Понякога тези имена се превръщали в толкова важна част от тях, че дори приятелите им във физическия свят започнали да ги наричат така. За някои хора имената постепенно се превърнали в синоним на собствената им същност. Истинската им същност, ако щеш. А модърите… нищо не е така важно за тях, колкото индивидуалната им свобода. Казват, че никой не може да определи какъв си, освен ти самият. Затова, когато Мечок си сложи нова ръка, не го направи, защото не харесваше тялото, с което е роден, а защото усещаше, че новата ръка му пасва по-добре. Да модифицираш тялото си означава да го трансформираш така, че да отразява по-точно какъв си отвътре. Не че е задължително да си правиш модификации, за да се чувстваш така. Аз, например, обичам да украсявам тялото си, но то вече пасва на същността ми като човек. Някои модъри обаче продължават да променят тялото си през целия си живот. Понякога си нанасят доста сериозни щети. Но това е рискът, който трябва да поемеш, ако искаш да се опиташ да бъдеш повече от малката кутийка, в която си роден. Промяната винаги е опасно нещо.

Той я потупа по ръката.

— Ти си Розмари Харпър. Избрала си това име, понеже старото вече не ти е пасвало. Е, наложило ти се е да нарушиш няколко закона, за да го направиш. Голяма работа. Животът не е честен, законите обикновено също не са. Направила си, каквото е трябвало. Разбирам те.

Розмари прехапа долната си устна.

— И все пак ви излъгах.

— Да, така е. И ще трябва да си признаеш. Няма защо да го правиш пред хора извън екипажа, ако не искаш, но хората, с които живееш, имат нужда да го чуят от теб. Това е единственият начин, по който можеш да поправиш грешката си и да продължиш напред.

— Ашби…

— Ашби е най-разумният мъж, който някога съм срещал. Е, да, надали ще е във възторг от цялата работа.

Дженкс направи кратка пауза. Розмари видя как през очите му сякаш прелита някаква нова мисъл, която го разсея. Миг по-късно обаче той се прокашля и се върна в настоящето.

— Но се справяш жестоко на новата си работа, а и си добър човек. Това има по-голямо значение за него от всичко останало.

Розмари погледна новия си приятел и го прегърна силно.

— Благодаря — каза тя, а по лицето и започнаха да се стичат сълзи; усещаше ги като нещо чисто и хубаво.

— Никакъв проблем, естествено. От един екипаж сме. И това ще мине, нали знаеш? Ще се справиш, сигурен съм.

Той се поколеба за миг.

— И извинявай, задето нарекох баща ти задник.

Розмари го погледна невярващо.

— Дженкс, баща ми продаваше биологични оръжия и на двете страни на една гражданска война, и то на вид, различен от неговия — само и само да се докопа до амбиклетките, които се намираха на тяхна територия. Мисля, че думата „задник“ е доста щедра за него.

— Ами… да, права си.

Той пак потри брадата си и добави:

— Звезди, иска ми се да знаех какво да ти кажа. Когато се върнем, ще трябва да поговориш с доктор Готвач. Насаме.

— За какво?

— За неговата раса.